Перцептивно пространство

13 юли, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 4,00 out of 5)


Сергей Герджиков

Перцептивно пространство

Хусерл ус­та­но­вя­ва на­ли­чи­ето на хо­ри­зон­та на възприятието и де­тайл­но го описва, “за­ко­ва­вай­ки” та­зи фор­ма ка­то очевидност, не­под­ле­жа­ща на разбиране. Във “Феноменология на вът­реш­но­то съз­на­ние за вре­ме­то” (Гуссерль, 1994) не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз­п­ри­ятие е на­ре­че­но “Urimpression”. “Интенцията” на възприемащото съзнание се до­пъл­ва с “ре­тен­ци­онал­ни” и “про­тен­ци­онал­ни” съдържания, от­на­ся­щи се към ми­на­ло­то и бъдещето. Анализират се под­роб­но мо­ду­си­те на осъз­на­ва­не на ми­на­ло­то и бъдещето. Но ни­къ­де Хусерл не пи­та как­во зна­чи ми­на­ло и бъ­де­ще и как се обяс­ня­ва фор­ма­та на въз­п­ри­яти­ето на времето. Традицията в то­ва от­но­ше­ние не е променена. Изследва се струк­ту­ра­та на въз­п­ри­яти­ето и се дис­ку­ти­ра с ана­ли­тич­на­та фи­ло­со­фия и ре­ализ­ма от­нос­но он­то­ло­гич­ния ста­тус на “чер­ве­но”, “пред­мет”, “мно­жес­т­во”, “чис­ло” и т. н. Но, по­не до­кол­ко­то ми е известно, не се пра­ви опит за из­веж­да­не на те­зи ба­зо­ви струк­ту­ри от ня­ка­къв принцип.

Тук се пра­ви опит за та­ко­ва из­веж­да­не чрез те­ло­са на за­паз­ва­не­то и ек­с­пан­зи­ята на чо­веш­ка­та форма. Предпоставя се без-фор­ми­ето или те­че­ни­ето на спон­тан­на за­гу­ба на фор­ма­та ка­то кра­ен живот. Така в на­ча­ло­то е ха­осът и в не­го “из­п­лу­ва” и се “по­та­пя” тлен­на­та прос­т­ран­с­т­во-вре­ме­ва форма. Той е ана­ло­ги­чен тук на ан­тич­но­то cilh (ма­те­рия) в зна­че­ни­ето на материал, субстрат, ма­те­ри­ал­но на­ча­ло (Аристотел), на­ред с morjh(фор­ма) – организация, фор­мал­но начало. За нас със­то­яни­ето из­вън въз­п­ри­яти­ето е ана­ло­гич­но на хилас, а въз­п­ри­яти­ето се под­реж­да ка­то морфос. И та­зи форма, съ­що как­то у Аристотел, е целева, осъ­щес­т­вя­ва се­бе си, е ен­те­ле­хия (enteleceia).

 

 

Перцептивно пространство

1. Както ми­тът разказва, от ха­оса се раж­да космосът. В дейс­т­ви­тел­ност све­тът при­до­би­ва очер­та­ния все­ки път, ко­га­то се раж­да чо­век и ги гу­би с не­го­ва­та смърт. Това е свят, за­ви­сим от чо­веш­ка­та форма.

Каква фор­ма има жиз­не­ни­ят свят? Преди всич­ко прос­т­ран­с­т­во-времева.

Имануел Кант за­поч­ва зна­ме­ни­тия си ана­лиз в “Трансцендентална ес­те­ти­ка” така:

“Посредством външ­но­то се­ти­во (ед­но свойс­т­во на ду­ха ни) си пред­с­та­вя­ме пред­ме­ти­те ка­то из­вън нас, и всич­ки за­ед­но – в пространството. В не­го са оп­ре­де­ле­ни или оп­ре­де­ли­ми фор­ма­та им, го­ле­ми­на­та и вза­им­но­то им отношение. Вътрешното сетиво, пос­ред­с­т­вом ко­ето ду­хът пред­с­та­вя наг­лед­но се­бе си или вът­реш­но­то си състояние, на­ис­ти­на не ни да­ва ни­ка­къв наг­лед за са­ма­та ду­ша ка­то обект, но все пак се ка­сае за оп­ре­де­ле­на форма, един­с­т­ве­но въз ос­но­ва на ко­ито е въз­мо­жен наг­ле­дът на вът­реш­но­то й състояние, та­ка че всичко, ко­ето при­над­ле­жи към вът­реш­ни­те определения, се пред­с­та­вя в от­но­ше­ния по време. Външно вре­ме­то не мо­же да се пред­с­та­вя нагледно, съ­що та­ка как­то не мо­же да се пред­с­та­вя наг­лед­но прос­т­ран­с­т­во­то ка­то не­що в нас. Какво са то­га­ва прос­т­ран­с­т­во и време? Действителни същ­нос­ти ли са?” (Кант, 1967, 102)

Изясняването, ко­ето Кант предприема, е следното:

“1) Пространството не е ем­пи­рич­но понятие, из­в­ле­че­но от външ­ни опити. Защото за да бъ­дат от­не­се­ни из­вес­т­ни усе­ща­ния съм не­що из­вън мен (т. е. към не­що на ня­кое мяс­то в пространството, раз­лич­но от това, в ко­ето аз се на­ми­рам) и за да мо­га да си ги пред­с­та­вя ед­но из­вън дру­го и ед­но до друго, сле­до­ва­тел­но не са­мо различни, а и на раз­лич­ни места, тряб­ва за всич­ко то­ва в ос­но­ва­та ве­че да ле­жи пред­с­та­ва­та за пространството. Следователно пред­с­та­ва­та за прос­т­ран­с­т­во­то не мо­же да се за­им­с­т­ву­ва чрез опи­та от от­но­ше­ни­ята на външ­но­то явление, а по-ско­ро са­ми­ят то­зи вън­шен опит е въз­мо­жен са­мо чрез ка­за­на­та представа.

2)Пространството е не­об­хо­ди­ма ап­ри­ор­на представа, ко­ято ле­жи в ос­но­ва­та на всич­ки външ­ни нагледи. Никога не мо­жем да си представим, че ня­ма пространство, ма­кар да мо­жем мно­го доб­ре да си мислим, че в не­го ня­ма предмети. ”

Пространството се изяс­ня­ва ка­то фор­ма на опита. “Необходимост” е мо­дал­нос­т­та на прос­т­ран­с­т­во­то за Кант. Без не­го не мо­же да се по­мес­тят нещата. Т. е. за да се въз­п­ри­емат не­ща­та някъде, тряб­ва да се на­ме­ри “вмес­ти­ли­ще”. Значи изис­к­ва­не­то за прос­т­ран­с­т­во да­ва не­об­хо­ди­мос­т­та на пространството. Но то­ва е за­мас­ки­ра­на телеология, а не необходимост. Тук има и кръг в определението. Тавтологично е да се изяс­ня­ва не­об­хо­ди­мос­т­та на прос­т­ран­с­т­во­то с “от­на­ся­не­то на из­вес­т­ни усе­ща­ния из­вън мен”.

По съ­щес­т­во прос­т­ран­с­т­во­то тук е по­ло­же­но аксиоматично.

Но за­що не­ща­та изоб­що тряб­ва да бъ­дат пред­с­та­вя­ни ня­къ­де и спе­ци­ал­но “из­вън мен”?

Нека из­с­лед­ва­ме прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то ка­то кон­ти­ну­ум на жиз­не­ния свят. Животът е ор­га­ни­за­ция в прос­т­ран­с­т­во­то и времето.

2. Има ли спе­ци­фич­но чо­веш­ка фор­ма в пространството? Какъв сми­съл има “ло­ка­ли­за­ци­ята” на мо­ето тяло, “в ко­ето съм аз”, спря­мо “дру­ги­те не­ща”?

Ако ние не бях­ме ло­ка­ли­зи­ра­ни в това, ко­ето на­ри­ча­ме на­ше тяло, и ако на­ше­то тя­ло не бе ло­ка­ли­зи­ра­но бла­го­да­ре­ние на ус­тойчи­вос­т­та на сво­ята форма, а бях­ме на мно­го мес­та и ни­къ­де определено, ня­ма­ше да раз­ви­ем по­ня­тие за амор­ф­но не­ут­рал­но рав­но­мер­но прос­т­ран­с­т­во (Евклидово и не­ев­к­ли­до­во). Ако мес­та­та не са ус­тойчи­ви и не са на­ре­де­ни ед­но до дру­го за­ед­но с нещата, ко­ито ги заемат, то ня­ма да има прос­т­ран­с­т­ве­на структура.

Ако ло­ка­ли­за­ция въ­об­ще липсва, то лип­с­ва и ориентация. Ако лип­с­ва ориентация, лип­с­ва и действие. Ако лип­с­ва действие, фор­ма­та се раз­па­да без въз­с­та­но­вя­ва­не и експанзия. Но в слу­чай на лип­са те­лес­на на фор­ма за Аз-а ка­то чо­веш­ко тяло, прос­т­ран­с­т­во­то ка­то фор­ма на въз­п­ри­ятие не съществува.

3. Ге­омет­рич­но и пер­цеп­тив­но пространство. Според Анри Поанкаре ге­омет­ри­ята за­ви­си от опи­та с външ­ния свят и спе­ци­ал­но от твър­ди­те тела. Само за твър­ди те­ла с ус­тойчи­ва фор­ма важи, че мо­гат да се преместват, за­паз­вай­ки се (Пуанкаре 1983, 37). Той пише:

“Същества, чий­то ра­зум би бил по­до­бен на на­шия и ко­ито би­ха има­ли съ­щи­те се­тив­ни ор­га­ни ка­то нас, но не са по­лу­чи­ли ни­как­во пред­ва­ри­тел­но възпитание, би­ха мог­ли да по­лу­чат от съ­от­вет­но под­б­ран вън­шен свят та­ки­ва впечатления, че би им се на­ло­жи­ло да пос­т­ро­ят геометрия, раз­лич­на от Евклидовата, и да по­мес­тят яв­ле­ни­ята на то­зи вън­шен свят в не­ев­к­ли­до­во или да­же в че­ти­ри­мер­но прос­т­ран­с­т­во” (пак там, 42)

Геометрическото прос­т­ран­с­т­во е непрекъснато, безкрайно, има три измерения, ед­но­род­но е и е изот­роп­но (всич­ки прави, пре­си­ча­щи ед­на точка, са тъж­дес­т­ве­ни). Напротив, ви­зу­ал­но­то прос­т­ран­с­т­во е

“непрекъснато, но има са­мо две измерения; то­ва ве­че е от­ли­чие меж­ду ге­омет­рич­но­то и това, ко­ето мо­же да се на­ре­че чис­то ви­зу­ал­но пространство. По-нататък, то­зи об­раз е зат­во­рен в ог­ра­ни­чен кадър.

Накрая, съ­щес­т­ву­ва още ед­но отличие, не по-маловажно: то­ва чис­то ви­зу­ал­но прос­т­ран­с­т­во не е еднородно. Различните точ­ки на ре­ти­на­та – не­за­ви­си­мо от изображенията, ко­ито мо­гат да въз­ник­ват в тях, – не иг­ра­ят ед­на и съ­ща роля. Никак не мо­же да се смя­та жъл­то­то пет­но (в сре­да­та на ре­ти­на­та – С. Г. ) тъж­дес­т­ве­но с точката, ле­жа­ща в края на ретината. . . как­то и във все­ки ог­ра­ни чен кадър, точката, за­ема­ща цен­тъ­ра на кадъра, ня­ма да из­г­леж­да тъж­дес­т­ве­на с точка, близ­ка до един от краищата. . .

Обаче зре­ни­ето ни поз­во­ля­ва да оце­ня­ва­ме раз­с­то­яни­ето и, следователно, да въз­п­ри­ема­ме тре­то­то измерение. Но все­ки знае, че то­ва въз­п­ри­ятие на тре­то­то из­ме­ре­ние се свеж­да до усе­ща­не­то на усилие, съп­ро­вож­да­що акомодацията, ко­ято тряб­ва да се извърши, и към усещането, съп­ро­вож­да­що съ­би­ра­не­то на две­те оч­ни оси, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за от­чет­ли­во­то въз­п­ри­ема­не на пред­ме­та” (Пак там, 42 – 43)

И така, ви­зу­ал­но­то прос­т­ран­с­т­во спо­ред Поанкаре е: непрекъснато, крайно, има два измерения, не е ед­но­род­но и яв­но не е изотропно. Пуанкаре не обяс­ня­ва то­ва различие, но то е ва­жен пункт за фе­но­ме­но­ло­гич­ния анализ. Аз имам обяснение: ви­зу­ал­но­то (и слухово, и тактилно, и т. н. ) прос­т­ран­с­т­во е живо (реолно), а ге­омет­ри­чес­ко­то -артефакт (създание). То е за­ви­си­мо от ре­ал­но­то прос­т­ран­с­т­во и спе­ци­ал­но от на­ше­то тяло. Защото опи­тът в пер­цеп­тив­но­то поле, об­ра­бо­тен от интелекта, ни да­ва имен­но ге­омет­рич­но­то пространство: ние разбираме, че има три измерения, ма­кар че об­ра­зът вър­ху ре­ти­на­та е двуизмерен, ние научаваме, че точ­ки­те в прос­т­ран­с­т­во­то са еднородни, че пространството, въп­ре­ки ог­ра­ни­че­нос­т­та на зри­тел­но­то поле, ня­ма край.

Геометричното прос­т­ран­с­т­во (Евклидово и не­ев­к­ли­до­во) е артефакт, пред­наз­на­чен да под­ре­ди по-сил­но съв­куп­ния опит, а не не­пос­ред­с­т­ве­но­то (зри­тел­но или слу­хо­во) възприятие.

Как мо­жем да пред­с­та­вим фе­но­ме­но­ло­гич­но прос­т­ран­с­т­во­то на жиз­не­ния свят?

4. Све­тът се усе­ща и въз­п­ри­ема от позиция на тя­ло­то и в жи­во­то пространство, струк­ту­ри­ра­но по на­ша мяра. Положението на се­ти­ва­та е ре­ша­ва­що за усещането. Погледът от цен­тъ­ра е един­с­т­ве­но възможен. Осовата ли­ния на зри­тел­но­то по­ле е на­со­че­на бе­зус­лов­но “от­вът­ре на­вън”, от око­то към хоризонта.

По та­зи ли­ния нап­ред ние въз­п­ри­ема­ме (разбираме, че съ­щес­т­ву­ва) тре­то из­ме­ре­ние на­ред с из­ме­ре­ни­ята на­ля­во – на­дяс­но и на­го­ре-на­до­лу (да­де­ни в ка­дъ­ра на зри­тел­но­то по­ле).

Джордж Бъркли в “Опит за но­ва те­ория на зре­ни­ето” показва, че раз­с­то­яни­ето нап­ред (до да­ден пред­мет) не се установява, как­то фи­зи­ци и ге­омет­ри смятат, от ъгъла, об­ра­зу­ван от две­те оп­ти­чес­ки оси на две­те очи, ко­ито се фо­ку­си­рат вър­ху предмета, ни­то от раз­ми­на­ва­не­то на лъчите, ид­ва­щи от точ­ка напред, към два­та края на ди­аме­тъ­ра на зеницата. (кол­ко­то те­зи ли­нии из­г­леж­дат по-близ­ки до успоредни, тол­ко­ва точ­ка­та е по-да­леч­на). Защото хо­ра­та ни­ко­га не въз­п­ри­емат и не си представят, ако не са геометри, въп­рос­ни­те оси (към та­ко­ва обяс­не­ние се при­дър­жа все още след три ве­ка Анри Поанкаре) (Беркли Дж. , 1978, 55-56).

Бъркли смята, че раз­с­то­яни­ята не са възприемаеми. Няма идея за разстояние. Тази идея се по­лу­ча­ва от дру­ги – за про­мя­на на вза­имо­по­ло­же­ни­ето на две­те очи чрез на­ма­ля­ва­не или уве­ли­ча­ва­не раз­с­то­яни­ето меж­ду зениците, за яснота. Колкото пред­ме­тът е по-близо, тол­ко­ва по-не­ясен е той и об­рат­но (Беркли Дж, Пак там, 57). Проницателният фи­ло­соф заключава:

“20. От всич­ко то­ва следва, че съждението, ко­ето пра­вим за раз­с­то­яние до обект, ви­дим с две­те очи, е из­ця­ло ре­зул­тат от опита. ” (Пак там, 58)

Все пак две­те из­ме­ре­ния на плос­кия кадър, кой­то се от­пе­чат­ва на ретината, са въз­п­ри­ема­еми от не­пос­ред­с­т­ве­но усе­ща­не на раз­с­то­яние – пред­ме­ти­те са по­ло­же­ни в то­зи ка­дър и имат свои ви­ди­ми места. Не е вярно, че идея за раз­с­то­яние лип­с­ва във възприятието. Тук Поанкаре е прав.

5. Раз­с­то­яни­ята на­ис­ти­на се научават. Но ако в не­пос­ред­с­т­ве­но­то не­реф­лек­ти­ра­що въз­п­ри­ятие , в ка­дъ­ра на зри­тел­но­то поле, лип­с­ва “раз­с­то­яние”, ни­как­ви дру­ги усе­ща­ния ня­ма да ни до­ве­дат до фор­ми­ра­не на то­ва понятие. Разстоянието е плод, раз­би­ра се, на ком­п­лекс от усещания: зрително, слухово, осезателно, тактилно. Но на­ше­то тя­ло е под­виж­но и чрез то­ва дви­же­ние раз­с­то­яни­ето е яс­но са­мо по се­бе си.

“Никое от на­ши­те усещания, взе­то отделно, не би мог­ло да ни до­ве­де до иде­ята за пространство; ние сме дош­ли до нея, са­мо изу­ча­вай­ки законите, по ко­ито те­зи усе­ща­ния след­ват ед­но след друго. ”, зак­лю­ча­ва Поанкаре (пак там, 45)

Нашето те­лес­но дви­же­ние ни учи на ре­ал­ни­те разстояния. Ние уз­на­ва­ме за ре­ал­но­то разстояние, съ­пос­та­вяй­ки всич­ки на­ши се­тив­ни данни. При то­ва ре­ша­ващ е пър­ви­ят поглед, който, имащ под се­бе си опита, вед­на­га оп­ре­де­ля приб­ли­зи­тел­но раз­с­то­яни­ята от нас до поз­на­ти те­ла (къщи, дървета, хо­ра) или меж­ду те­зи тела.

6. Раз­ли­ка­та в раз­ме­ра на тяло, ко­ето поз­на­ва­ме от опит, ви­дим отблизо, и този, ви­дим отдалече, по­каз­ва кол­ко да­ле­че е тялото. Това ста­ва бла­го­да­ре­ние на перспективата. Перспективата е фун­да­мен­тал­но свойс­т­во на зри­тел­но­то поле. Тя му при­да­ва дъл­бо­чи­на и зна­ние за про­дъл­же­ние от­въд въз­п­ри­ема­ния кадър, от­въд хоризонта. Тялото се от­да­ле­ча­ва от нас, на­ма­ля­ва и нак­рая се ста­пя в точка. Ние про­дъл­жа­ва­ме мис­ле­но не­го­во­то дви­же­ние от­въд ви­ди­ма­та об­ласт и та­ка мо­жем да съ­еди­ним мис­ле­ни­те въз­п­ри­ятия от на­ше­то по­ло­же­ние с те­зи от да­леч­ни положения. Става въз­мож­но пос­т­ро­ява­не­то на ви­зу­ал­на кар­ти­на на про­из­вол­но го­ля­мо про­тяж­но по­ле (нап­ри­мер на ед­на пла­не­та). Размерът ка­то знак за раз­с­то­яни­ето и раз­с­то­яни­ето ка­то знак за раз­ме­ра не са по­со­че­ни ни­то от Бъркли, ни­то от Поанкаре.

7. Пер­с­пек­ти­ва­та пра­ви въз­мож­но по­мес­т­ва­не­то на не­ог­ра­ни­чен брой те­ла в ог­ра­ни­че­но­то зри­тел­но поле. Телата се под­реж­дат в ши­ри­на и дълбочина, за­емай­ки близък, сре­ден и да­ле­чен план. Намаляването на раз­ме­ра с раз­с­то­яни­ето поз­во­ля­ва раз­по­ла­га­не­то на да­леч­ни за­ед­но с близ­ки тела.

8. Фе­но­ме­нът пер­с­пек­ти­ва мо­же да се раз­бе­ре ка­то под­ред­ба на жиз­не­ния свят с ог­лед експанзия. Близките предмети, ко­ито са важ­ни за жи­вия индивид, се въз­п­ри­емат по-оп­ре­де­ле­но и по-сил­но от далечните. Те са по-го­ле­ми и по-ясни.

 

9. “Пространството” е фор­ма на све­та ка­то “вън­шен”, т. е. ка­то под­ре­ден око­ло тя­ло­то и “око­ло” въз­п­ри­ема­щия “ум”. Друго по­ня­тие за вън­шен свят, ос­но­ва­на вър­ху трен­с­цен­дент­ни сигнали, не при­със­т­ва във въз­п­ри­яти­ето и мисленето.

Едмунд Хусерл от­к­ри­ва по­доб­на фе­но­ме­но­ло­гич­на струк­ту­ра на съз­на­ни­ето ка­то ви­на­ги на­со­че­но на­вън и ви­на­ги обър­на­то и пъл­но с пред­мет и я на­ри­ча интенционалност. Без да из­с­лед­вам Хусерловата интенционалност, ще кажа, че “на­со­че­нос­т­та на­вън” мо­же да се раз­бе­ре чрез “ек­с­пан­зив­нос­т­та” на живота, от кой­то е не­от­де­ли­мо съз­на­ни­ето и спе­ци­ал­но въз­п­ри­яти­ето на пространството.

10. “Външността на въз­п­ри­ема­ния свят” или “ин­тен­ци­онал­нос­т­та на съз­на­ни­ето” се дъл­жи на:

а) факта, че под­ред­ба­та на въз­п­ри­яти­ето е цен­т­ри­ра­на око­ло възприемателя;

б) до­ри об­ра­бо­те­на и уси­ле­на в опита, тя се на­ла­га на въз­п­ри­ема­те­ля и той не я избира. Тази под­ред­ба е “при­ну­ди­тел­на”, а не “доб­ро­вол­на”, дадена, а не създадена;

в) све­тът е външен, за­що­то аси­мет­ри­ята на въз­п­ри­яти­ето от­вът­ре-навън, е неизменна. Ние ни­ко­га не виж­да­ме “на­вът­ре”. Дори ко­га­то усе­ща­ме бол­ка или драз­не­ние в соб­с­т­ве­но­то си тяло, то­ва от­но­во е вън­шен свят по от­но­ше­ние на усещането, въз­п­ри­яти­ето и ума.

11. Във външ­ния свят мо­же да при­със­т­ва друг възприемащ. Тогава ние въз­п­ри­ема­ме ед­на пос­ле­до­ва­тел­ност от обекти, из­г­раж­да­щи “ли­ни­ята на усе­ща­не­то”: свет­ли­на от обек­ти­те – око­то на възприемателя, при ана­то­ми­чен ана­лиз въз­п­ри­ема­ме апа­ра­та на око­то – зе­ни­ца (ле­ща), ко­ято съ­би­ра лъчите, ретина, на ко­ято се “про­еци­ра” образа, пръ­чи­ци и колбички, ко­ито въз­п­ри­емат образа, оч­ни нерви, ко­ито от­веж­дат сиг­на­ла – ве­че имащ съв­сем друга, неп­рос­т­ран­с­т­ве­на форма, мо­зъч­на ко­ра (зри­те­лен цен­тър), къ­де­то се ана­ли­зи­ра усе­ща­не­то и нак­рая си пред­с­та­вя­ме как­во въз­п­ри­ема­те­лят вижда. Визията е чис­то идеален, не­ви­дим план.

12. Външ­но­то пред­с­та­вя­не на въз­п­ри­емащ пред пог­ле­да не е про­дъл­же­ние на ес­тес­т­ве­но­то “вът­реш­но пред­с­та­вя­не”. То е “об­рат­но”, без да бъ­де симетрично. Отвън от­със­т­ва цвета, кой­то при­със­т­ва в “пог­ле­да от­вът­ре”. В то­зи пог­лед пък от­със­т­ва окото.

13. Ка­чес­т­во­то на пет­те сетива, пет­те ка­чес­т­ва на сетивността, за­да­ват и свеж­дат ця­ло­то мно­го­об­ра­зие от неща. Възприятието и ос­мис­ля­не­то се струк­ту­ри­ра от не­пос­ред­с­т­ве­ни усе­ща­ния – зрителни, слухови, так­тил­ни (за по­ло­же­ни­ето на тя­ло­то в прос­т­ран­с­т­во­то), осезателни. Тези усе­ща­ния се сли­ват поч­ти не­раз­ли­чи­мо с “ин­терп­ре­та­ци­ите” им ка­то разстояния, фор­ми и размери. Към те­зи ин­терп­ре­та­ции съ­що та­ка не­раз­ли­чи­мо (ор­га­нич­но) се при­ба­вят пред­с­та­ви­те за не­ви­дя­но­то и по­ня­ко­га за не­ви­ди­мо­то “про­дъл­же­ние” от­въд хоризонта. Човек “виж­да” по то­зи на­чин до­ри молекулите, ато­ми­те и еле­мен­тар­ни­те частици.

Сидни Шомейкър пред­ла­га след­ния пер­цеп­ту­ален модел:

“(1) Сетивното въз­п­ри­ятие включ­ва дейс­т­вие на ор­ган на възприятие, чи­ято чи­ято дис­по­зи­ция е до ня­как­ва сте­пен под сво­бод­ния кон­т­рол­на субекта. . .

(2) Сетивното въз­п­ри­ятие включ­ва по­ява­та на се­ти­вен опит, или се­тив­но впечатление, ко­ето е раз­лич­но от обек­та на възприемане, и съ­що раз­лич­но от пер­цеп­ту­ал­но­то мне­ние( ко­ето евен­ту­ал­но е формирано. . .

(3) Доколкото се­тив­но­то въз­п­ри­ятие да­ва зна­ние за факти, т. е. зна­ние за това, че слу­ча­ят е та­къв и такъв, то пра­ви то­ва чрез зна­ние за обекти…

(4) Сетивното въз­п­ри­ятие си поз­во­ля­ва “иден­ти­фи­ци­ра­ща ин­фор­ма­ция” от­нос­но обек­та на възприемане…

(5) Възприемането на обек­ти обик­но­ве­но включ­ва въз­п­ри­ема­не на тех­ни­те вътрешни, не­ре­ла­ци­он­ни свойства. . . ,т. е, тех­ни­те цве­то­ве и форми.

. . . (7) Перцептуалните мне­ния са при­чин­но про­из­ве­де­ни от обек­ти­те или със­то­яни­ята на нещата, чрез при­чи­нен механизъм, кой­то нор­мал­но про­ду­ци­ра вер­ни­те мнения. . . чрез съ­от­ветс­т­вие меж­ду съ­дър­жа­ни­ето на мне­ни­ята и на­со­че­нос­т­та на се­тив­ни­те органи.

Накрая, (8), обек­ти­те и със­то­яни­ята на нещата, ко­ито се възприемат, и за ко­ито въз­п­ри­яти­ето да­ва знание, съ­щес­т­ву­ват не­за­ви­си­мо от тях­но­то възприемане. . . Така дърветата, планините, и т. н. , съ­щес­т­ву­ват без да има същества, ко­ито мо­гат да ги възприемат, и е по прин­цип въз­мож­но за къщите, ав­то­мо­би­ли­те и чо­веш­ки­те те­ла да съ­щес­т­ву­ват така. ” (Shoemaker, S. , 1994, 252 – 254)

Този пос­ту­ли­ран об­раз на възприятието, за съ­жа­ле­ние не е изяс­нен и обоснован. До­се­га ни­кой ре­алист от то­зи тип не е по­ка­зал как прос­т­ран­с­т­ве­ни­те не­ща съ­щес­т­ву­ват не­за­ви­си­мо и пре­ди тях­но­то възприятие. Как нап­ри­мер цве­тът съ­щес­т­ву­ва пре­ди усе­ща­не­то му и как мо­жем да уз­на­ем за то­ва не­го­во съществуване?

“Дължината на въл­на­та” мо­же да се пред­ло­жи ка­то тран­с­цен­дент­но би­тие на цвета. Но как сти­га­ме до “дъл­жи­на­та на въл­на­та”, ако не чрез иде­али­зи­ра­що аб­с­т­ра­хи­ра­не на величина, ко­ето се от­на­ся от­но­во до “цвят”, как­то и до дру­ги въз­п­ри­ема­еми “ефек­ти”. Тук ре­ализ­мът из­на­ся ар­те­фак­ти­те и ги пос­ту­ли­ра ка­то не­ща са­ми по се­бе си.

Разбира се, дър­ве­та­та и пла­ни­ни­те съ­щес­т­ву­ват не за­що­то ние ги обо­со­бя­ва­ме или измисляме. Но та­зи да­де­на ни под­ред­ба изис­к­ва анализ, не­до­пус­кащ тран­с­цен­ди­ра­не от­въд опита.

14. Въз­п­ри­яти­ето се об­ра­зу­ва от жи­ва­та форма, ми­на­лия опит, ин­те­лек­та и културата. Благодарение на опи­та на въз­п­ри­яти­ето ние знаем, че в далечината, въп­ре­ки зри­мия образ, ус­по­ред­ни­те рел­си не се събират. Благодарение на ва­ри­аци­ите на въз­п­ри­яти­ето при дви­же­ние на на­ше­то тя­ло и с то­ва на цен­тъ­ра на възприятие, ние из­г­раж­да­ме об­ра­зи на прос­т­ран­с­т­ве­ни образувания. Ние се на­уча­ва­ме да “тъл­ку­ва­ме” на­ма­ля­ва­не­то и из­чез­ва­не­то на не­ща­та в да­ле­чи­на ка­то “пер­с­пек­ти­ва”.

15. Въз­п­ри­яти­ето се организира, под­реж­дай­ки се прос­т­ран­с­т­ве­но и те­ле­оло­гич­но (с ог­лед ори­ен­та­ци­ята на тя­ло­то) око­ло цен­тъ­ра си – по­ло­же­ни­ето на на­ше­то тя­ло и се­тив­ни­те му органи, “в” ко­ето тя­ло ся­каш е “по­мес­тен” и Аз-ът. Положението на Аз-а е уни­кал­но и не­го­во­то съ­от­на­ся­не с гра­ни­ца­та на по­ле­то – хо­ри­зон­та – е константно. “Векторът” на осо­ва­та ли­ния от око­то към сре­да­та на хо­ри­зон­та е ви­на­ги на­со­чен в по­со­ка от око­то към хоризонта. Не е въз­мож­но да ви­ди­те окото, с ко­ето гле­да­те – око­то в ог­ле­да­ло не е съ­що­то око. Това е по­доб­но на “прин­ци­пи­ал­на­та ко­ор­ди­на­ция” на Рихард Авенариус, в ко­ято “Аз” (“сис­те­ма­та C”, или “цен­т­рал­ни­ят член”) и “сре­да­та”(“сис­те­ма­та R”, или “про­ти­воч­ле­на”) са не­раз­рив­ни и необратими.

16. Прос­т­ран­с­т­во­то е не­об­ра­ти­мо по­доб­но но времето. Тук на­то­ва­ре­ни­ят с тем­по­рал­но зна­че­ние тер­мин “не­об­ра­ти­мост” при­до­би­ва съв­сем оп­ре­де­ле­но прос­т­ран­с­т­ве­но значение. Тук и Там ос­та­ват аси­мет­рич­ни и из­ця­ло за­ви­сят от по­зи­ци­ята на възприемателя. Около тук се пла­си­рат ляво, дясно, пред, зад, горе, долу, ко­ито из­ця­ло за­ви­сят от съ­ща­та по­зи­ция на те­лес­ния възприемател.

17. Прос­т­ран­с­т­ве­но­то въз­п­ри­ятие “ос­вет­ля­ва”поле, ко­ето се дви­жи за­ед­но с на­ше­то тяло. Съответно на на­ше­то тя­ло пла­ва зри­тел­но­то възприятие. Например един и същ пред­мет (ма­са­та) се въз­п­ри­ема от раз­ли­чен ъгъл ка­то раз­ли­чен по фор­ма и ос­ве­те­ност неп­ра­ви­лен четириъгълник. Но ние знаем, че с то­ва ма­са­та не про­ме­ня сво­ята форма. Ако ня­ма­ше пос­то­ян­с­т­во на формата, ние не мо­жех­ме да се учим да въз­п­ри­ема­ме трай­ни об­ра­зи на телата, а с то­ва и са­ми­те тела. Според Анри Поанкаре на­ли­чи­ето на твър­ди те­ла око­ло нас е решаващо:

“Когато тя­ло­то се премества, про­ме­няй­ки фор­ма­та си, ние ве­че не мо­жем със съ­от­вет­ни дви­же­ния да при­ве­дем на­ши­те се­тив­ни ор­га­ни в съ­що­то от­но­си­тел­но по­ло­же­ние към то­ва тя­ло” (Пуанкаре, А. , 1983, 47). И: “ако не би има­ло твър­ди те­ла в природата, не би има­ло и геометрия. ” (пак там, 48)

18. Светът, до­кол­ко­то е свят – “ос­ве­те­но” цяло, под­ре­де­но протяжно, е о-гра­нич-ен. Зрителното по­ле има фор­ма и граница. В не­го прос­т­ран­с­т­во­то е ориентирано, ор­га­ни­зи­ра­но и оформено. То е “из­к­ри­ве­но” спо­ред чо­веш­ко­то възприятие, ко­ето ори­ен­ти­ра чо­ве­ка за местоположението, раз­с­то­яни­я­ата и раз­ме­ри­те на предметите. Човек е краен, не­го­ви­ят свят е съ­що краен.

Така се по­лу­ча­ва първичната, оп­ре­де­ле­на от чо­веш­ка­та форма, фор­ма на пространството.

19. Фи­зи­ка­та сти­га до съ­щес­т­ве­на ко­рек­ция на Нютоновото аб­со­лют­но прос­т­ран­с­т­во в Специалната те­ория на от­но­си­тел­нос­т­та на Айнщайн. Тук ста­ва ясно, че иде­али­за­ци­ите за “аб­со­лют­но прос­т­ран­с­т­во” и за не­за­ви­си­мост на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки от “глед­на­та точ­ка” не са верни. Понятията “раз­с­то­яние”, “раз­мер”, “ра­вен­с­т­во” имат сми­съл са­мо в ко­ор­ди­на­ти­те на ед­на от­п­рав­на система. Размерът се “скъ­ся­ва” при ско­рос­ти близ­ки до светлината, но не спря­мо раз­мер вън от от­п­рав­на­та система. (По съ­щия на­чин “ин­тер­вал вре­ме”, “пос­ле­до­ва­тел­ност” и “ед­нов­р­мен­ност” имат сми­съл са­мо за ед­на от­п­рав­на сис­те­ма). Философският спор да­ли то­ва скъ­ся­ва­не или ус­ко­ря­ва­не на вре­ме­то е мни­мо или истинско, е плод на заблуда. Вернер Хайзенбер г пи­ше в “Език и ре­ал­ност в съв­ре­мен­на­та фи­зи­ка”:

“без­с­мис­ле­но е да се ре­ша­ва въпроса, дейс­т­ви­тел­но или мни­мо е скъ­ся­ва­не­то на дви­же­що­то се тя­ло в по­со­ка на движението, опис­ва­но от фор­му­ла­та на Лоренц; то­зи проб­лем съ­що мо­жа да бъ­де пре­да­де­н на забвение. ” (Хейзенберг, В. , 1987, 215)

20. Фе­но­ме­но­ло­гич­но обяс­не­ние на съп­ро­ти­ва­та на пред­с­та­ва­та сре­щу Специалната те­ория на от­но­си­тел­нос­т­та мо­же да бъ­де такова. Нютоновата фи­зи­ка е при­ета ка­то сля­та с нор­мал­но­то възприятие, къ­де­то ня­ма раз­ми­на­ва­не в ча­сов­ни­ци и мет­ри и ние смятаме, че от­п­рав­на­та точ­ка ня­ма зна­че­ние ка­то “слу­чай­на” и “су­бек­тив­на”. И две­те фи­зич­ни по­ня­тия за вре­ме и прос­т­ран­с­т­во са артефакти. Но Нютоновото е по-неточно, за­що­то е из­раз на по-ма­лък чо­веш­ки опит. Освен то­ва Нютоновото прос­т­ран­с­т­во се от­да­ле­ча­ва от въз­п­ри­яти­ето на от­дел­ния чо­век и е по-близ­ко до ко­лек­тив­но­то въз­п­ри­ятие – в в не­го ня­ма “цен­тър”. При Относителността се вижда, че прос­т­ран­с­т­во и вре­ме без цен­тър са не­въз­мож­ни и немислими.

21. Съ­щес­т­ву­ват три плана във възприятието, уси­ле­но от науката, ко­ито пла­но­ве яс­но по­каз­ват гра­нич­нос­т­та на чо­веш­ко­то пространство: макро, микро, мега. Макросветът е све­тът на не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз­п­ри­ема­емо без усил­ва­не от уреди. Като “мик­рос­вят” се опис­ва прос­т­ран­с­т­во­то от­въд не­пос­ред­с­т­ве­на­та възприемаемост, ко­ето е “пред­с­та­ве­но” чрез мак­роп­ри­бо­ри в по­ле­то на въз­п­ри­яти­ето на наблюдателя. “Мега” оз­на­ча­ва пре­ко­мер­но голямото, ко­ето е от­въд гра­ни­ца­та на въз­п­ри­ема­емост с не­въ­оръ­же­но око.

На мяс­то­то на въз­п­ри­яти­ето на “мик­ро” и “ме­га” раз­ме­ри­те се по­явя­ва представата. Представата е аб­со­лют­но не­точ­на про­ек­ция на тран­с­цен­дент­ни обек­ти в по­ле­то на възприятието. Например пла­не­тар­ни­ят мо­дел на ато­ма на Ръдърфорд, раз­вит по-къс­но от Бор, пред­с­та­вя ато­ма ка­то сис­те­ма от цен­т­рал­но яд­ро и вър­тя­щи се око­ло не­го по­доб­но на пла­не­ти електрони. Уравненията на въл­но­ва­та ме­ха­ни­ка (Шрьодингер) оба­че не мо­гат да се илюс­т­ри­рат така. Ядрото и елек­т­ро­ни­те съв­сем не са час­ти­ци по­доб­ни на макрочастиците. Те ня­мат “тра­ек­то­рии”, а ве­ро­ят­нос­ти за ло­ка­ли­за­ции с раз­лич­на плътност. Тези “плът­нос­ти” от­но­во се пред­с­та­вят и ри­су­ват ка­то “об­ла­ци” с раз­лич­на плътност. Но, раз­би­ра се, ние знаем, че та­ки­ва об­ла­ци не е въз­мож­но да има в атома, за­що­то то­ва са са­мо раз­п­ре­де­ле­ния на вероятности, ко­ито са безплътни.

Защо ни са то­га­ва те­зи представи? Защото ня­ма­ме друг избор. Защото на­ше­то възприятие, плод на на­ша­та чо­веш­ка форма, е ограничено. То има своя форма, из­ли­за­не­то от ко­ято е ве­че тран­с­цен­ди­ра­не и ста­ва с це­на­та на за­гу­ба на та­зи форма.

Ако ние се по­то­пим мис­ле­но в мик­рос­ве­та и мис­ле­но “въз­п­ри­емем със се­ти­ва­та си” мо­ле­кул­ни­те системи, ато­ми­те и еле­мен­тар­ни­те частици, очер­та­ни­ята на све­та ко­рен­но се променят. Извън хо­ри­зон­та на въз­п­ри­ятие ос­та­ва при­вич­ни­ят свят от предмети. Това значи, че се­тив­но да­де­но­то ни прос­т­ран­с­т­во е стро­го за­ви­си­мо от на­ше­то тяло. Именно то е ма­ща­бът за “мик­ро” и “мак­ро”.

22. Вся­ко зри­тел­но въз­п­ри­ятие се струк­ту­ри­ра “от­вън на­вът­ре” във ве­ри­га от ка­чес­т­ве­но раз­лич­ни елементи: “елек­т­ро­маг­нит­на въл­на с оп­ре­де­ле­на дъл­жи­на” лъч свет­ли­на – ле­ща на окото, роговица, колбичка, зри­те­лен нерв, зри­те­лен цен­тър – цвят. Тук ние в на­ша­та пред­с­та­ва “до­ба­вя­ме” цвета. Но цве­тът не е част от редицата. Цветът е из­ця­ло друг план. Той е ментален. Той за­мес­т­ва в мен­та­лен план ця­ла­та ре­ди­ца – ние не “виж­да­ме” лъ­ча чер­ве­на светлина, ни­то ле­ща­та на око­то си, ни­то роговицата, ни­то зри­тел­ния нерв, ни­то зри­тел­ния ана­ли­за­тор в мозъка. Първият член – “елек­т­ро­маг­нит­на въл­на” пък е из­ця­ло ар­те­фак­ту­ален или по­ня­ти­ен – то­ва е по­ня­тие от фи­зи­ка­та и стои на раз­лич­но равнище. Няма на­чин да се из­ве­де оп­ре­де­лен цвят – нап­ри­мер “чер­ве­но” от съ­от­вет­на­та му дъл­жи­на на вълната.

23. При то­ва по­ло­же­ние как­во е пространството?

Феноменологическият от­го­вор е: Пространството е фор­ма на въз­п­ри­яти­ето и с то­ва на външ­ния свят. Без не­го е не­въз­мож­но зрителното, слу­хо­во­то и дру­ги­те усещания, как­то и струк­ту­ри­ра­не­то във вся­ко въз­п­ри­ятие на “външ­ния свят” ка­то ор­га­нич­но цяло. Пространството има чо­веш­ка форм а и е такова, че чо­век ка­то жи­во съ­щес­т­во да експанзира. Пространството е ек­с­тен­зив­ни­ят ас­пект на подредеността, фун­да­мен­та­лен за живота. Пространствената струк­ту­ра за­да­ва раз­ли­ка­та меж­ду “мо­ето тя­ло” и “външ­на­та сре­да”. Тя пра­ви въз­мож­на иден­ти­фи­ка­ци­ята на пред­ме­ти в прос­т­ран­с­т­во­то и вчас­т­ност на раз­ли­ка­та меж­ду по­лез­ния и вред­ния предмет. Тя пра­ви въз­мож­на са­ма­та експанзия, ка­то я про­еци­ра в ед­на дълбочина, в ко­ято са раз­по­ло­же­ни пре­пятс­т­ви­ята и въз­мож­ни­те изходи.

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.