ПЕЛОПОНЕС 2018

10 август, 2019 | Публикувано в: Археология, Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

Пелопонес 2018

Дневник – пътепис

Моите пътувания са приключения, в тях горя и ги изпитвам като моя начин да изживявам живота си на тази чудна планета. Любопитството ми граничи понякога с лудост. Четене и писане, проучване на места, избор на траектории, чертане на маршрути, запазване на хотели и самолети. С години се трупа умора на очите, вперени немигащо по шест часа всеки ден в монитора и на тялото, сгънато на стола. Насъбират се учудвания, породени в мен от образи на човешки дела и изпълнения, съмнения в истинността на нови митове за миналото. Глождещите съмнения и тръпкавата жажда на тялото ме тласкат към поредното пътуване, планирано като изследване и превръщащо се в приключение. В близки и далечни места съм попадал в непредвидими ситуации и съм правил стъпки с непредвидими последици. Тези истории са колкото външни, толкова и вътрешни. Те разкриват места и моменти, но и мои състояния: състоянията на един странник. Странни сме в чуждите земи, странни сме на тази планета, невъобразимо странно е, че в хаоса от билиони атоми са се подредили съществата, които имат светове: ние, които докосваме, чуваме и виждаме.

Навсякъде на планетата можеш да изпиташ тръпката на странника, но най-силно на непознати, далечни и чужди места.

Това пътуване е чисто изследователско. То е фокусирано в „първата гръцка цивилизация“ и „люлката на западната култура“: Микена. В Пелопонес е и Спарта, място на една античност, съвсем различна от атинската. От години ме гложди съмнението в тези идоли на нашата цивилизация. Милиардите повторения ми говорят за една дълбоко вкоренена заблуда на класицизма и елинизма в тези истории за идентичност. В същото време съм отдавна пленен от Йонийско море и белокаменните гръцки острови.

Микена, 29.04. осем вечерта

Тръгнах от София в тъмното малко след 5. Карах и поглеждах линията на екранчето на джипиеса. Спрях се специално на Термопилите, за да огледам мястото на прословутата битка на „300-те спартанци начело с Леонид“ срещу персийската войска. Не са били 300, а 3000, и не само спартанци, а армия от решени да отстояват Елада докрай, каквито тогава не са се намирали лесно: в Спарта са събирали най-малко 5000 воини за местни конфликти, войни, тренирали цял живот в казармите и доказани като най-добри сред всички гърци.

Мястото е означено с мизерна табелка, широко е няколко стотин метра, не отговаря на описанието на Херодот – има достатъчно място за обходи и разгръщане: хълмист широк бряг на Егейско море, от запад е извисена планина с отвесни стени на места. Рекичката (Сперхей?) трудно може да донесе толкова много земна маса, че да разшири равния бряг до стотици метри. Топлата вода на Термопилите се лее в поточе от планината и мирише силно на сяра. Няколко души се плацикат във вирче, наблизо има курортни бунгала. Разклонението за мемориала го подминах.

Магистралата към Атина е разкошна и почти права, газ и гълташ разстоянието от 800 км от София. На всеки трийсет-четирийсет километра има толове и плащаш по няколко евро, така че се събират около 30.

Пиша на дървена маса в къмпинга до древна Микена. Пристигнах в пет следобед в Микена, в къмпинг „Атреус”. Близо дванайсет часа път с хапването, почивките и спиранията за снимки. Километрите са 850. Спирам пред рецепцията и се отправям към офисчето, но е затворено. Жена на около шейсет, тъмна и жилава, изниква иззад ъгъла и ме отпраща: „босът“ го нямало. Откога посрещат така в туристическа Гърция? Остават два часа до затваряне на руините и музея на Микена, още не съм изтощен и отпрашвам нагоре през селото. След два часа отново съм в къмпинга, отново е затворено. Сухата лелка ме кара да почакам, после провежда подробен телефонен разговор боса с ми взема личната карта. Докато се туткаме, закапва дъжд и аз настоявам да решим въпроса, готов съм да опъна палатката на поляната отсреща, което не е добър вариант, защото копнея за душ. Палатката Dunlop, на 18 години, купена от Осака, е опъната до други три палатки – две са американски, Quechua. Две жени седят пред едноетажната къщичка на собствениците.

Жената е кафява, суха и неприветна като земята на Микена, тя ме третира като натрапник. Така ли се прави бизнес тук? Опитах се да направя усмивка, изглежда не съм успял, сигурно имам вид на крайно изпаднал. Едва опънах палатката и чакането в двора на този мизерен къмпинг ми идва отгоре.

Мястото ми напомня на Делфи в планината Парнас: същите бели чукари, стръмни и заплашителни. А хората, които са живеели тук от 16 до 12 век преди Христа, сякаш специално са го избрали за цитадела на своето малко владение, проснало се към морето на юг. Воинствени кланове са завладели това място, като едва са се изхранвали заедно със своите зависими селяни от пиратски атаки и от сухата земя. Тя и сега е направо спечена – не можах да забия колчетата на палатката. Водоизточник не се вижда, но когато вали, напоява, в долината може да тече някаква вода, а дъждовните води са се събирали в басейни и хранилища.

Малко, сурово и жестоко царство на алчни и агресивни владетели, както са предадени още в Илиадата.

Тук, разбира се, растат много маслини. На маслината нищо не ѝ трябва, за да се впие в живота със своите дълбоки корени, расте бавно, дава невъзможно твърди плодове, зърната се киснат н оцет, за да стават за ядене. Живее хиляда години, ако не и повече. Освен маслините, наредени като сиво-зеленикав килим по полегатия склон и портокалови дръвчета около селото, тук не расте нищо. Преди час закапа плахо и след минути спря. В колата ми беше 37 градуса въпреки охлаждането, което пусках по пътя.

Хората по първите ми впечатления изглеждат различни от хитрите и хладни гърци, които познавам от районите на Халкидики, Катерини, Атина и на островите. Тук е Пелопонес: гърци като гърци, ама намръщени. Нагоре по улицата в таверна с надпис “Rooms” попитах за стаи, колкото да се ориентирам в цените. Мъж в мръсен потник мина покрай мен и ми тръсна, че всичко е пълно, да търся другаде, не сметна за нужно да изрази съжаление или да постави една усмивка на сухия си череп. Навярно са тъмни заради слънцето, подобни са и на острова Крит. Уж били гърци, за разлика от критяните. Но фреските и гърнетата са в същите стилове и цветове като онези, които видях в двореца Кнос и в музея в Ираклион Крит. Тук критяни са дошли като колонисти, както е забелязал Еванс още преди век, а не обратно, както твърдят всички специалисти след него.

Все пак има фрапиращи разлики. Тук цитаделата и дворецът в нея са построени с огромни валчести и не добре одялани камъни с размери горе долу кубически метър, „циклопски градеж“ според името, измислено от археолозите, а в Кнос са фино дялани като римски квадри и дворецът е изящен. (Такъв е и дворецът в Месения в Западен Пелопонес).

В Микена дворецът-храм е на върха на хълма под остри върхове, а цитаделата е по склоновете му. Идвайки от долу, вървя към Лъвската порта край циклопска стена от много плътни конгломерати, бегло чукнати тук-там и наредени здраво, с по-малки късове между тях, без никаква спойка.

Във вътрешността на цитаделата са така наречените гробни кръгове Едно и Две, по Павзаний от 2 век: „на Агамемнон“ и „на Клитемнестра“; първият е разкопан от Шлиман. Историята на разкопките започва с разкриването на целите структури, които са били частично открити през цялото време.

За крепостта и музея таксата е 12 евро, имам точно два часа. Лъвската порта съм я виждал на стотици снимки, но на нито една тя не ми направи такова впечатление като на живо; такава беше и идеята на това идване. Без да видиш лично цялото място: планината с отрязаните стени и каменисти склонове, сухата земя и равнината долу, морето, самия комплекс с реалните му мащаби, не можеш да получиш реална представа за тази култура и да се докоснеш до живота тук преди три хилядолетия и половина.

Снимам много и ненаситно, минавайки по серпентините на бетонираната пътечка, оглеждам се във всички посоки, на запад слънцето милостиво се крие зад плътни облаци. Това е типична гръцка планина, подобна на Парнас, подобна на Стара планина в района на Сливен със скалите на Карандила, но разклоненията на ридовете, прорязани от дълбоки долове, са издялали една бяла варовикова естествена цитадела с отвесни стени отстрани, трудно пристъпна и извисена над простолюдието долу в равнината, за да се вижда и усеща в кого е камшикът на властта.

Тук не е писана поезия, нито са записвани истории. Писмеността, дошла от Крит (Линеар Б) е използвана единствено за сметководство: от какви продукти и стоки по колко са вземани от двореца. Всъщност от Микена има много малко плочки, но в двореца в Пилос са намерили хиляди. Има и напдиси с набори за пирати по фамилии, спомням си един преведен текст.

Много силно е излъчването на градежите тук, изпълва ме с респект и дълбока почуда. Цитаделата е с овална и дебела три метра стена, която се вие по каменните склонове, надградена над отвесни скали от изток. Лъвската порта е залепена за отвесна скала. Но строителите не са оставили голата скала като стена, а са я покрили с градеж. Двата лъва не стоят мирно и достолепно, а са изправени на задни лапи лице срещу лице, гледат се от упор: кой кого.

Няма друго такова място на властта или аз не съм виждал. Може би Доколумбова Америка и най-вече пирамидите и лъвските статуи от Мексико, останали от толтеки и маи, излъчват такава власт и жестокост. Потресаващо място, страхотна планина, страховита крепост, застрашителни форми и символи. А вътре са се разпореждали владетели с дълги прави остри мечове, каквито е описал Омир в Илиадата. Лицето на златната маска (наивно наречена от откривателя си Шлиман „маската на Агамемнон”) е с тънки и остри устни, присвити очи, сурово, намръщено, властно.

„Съкровищницата на Атрей“, огромна куполна гробница, е строена между 1350 и 1250 г. пр. Хр. Изрязана е в хълма с име Панагица, споменава я още Павзаний през II в. Известна е и винаги е била видима, както и цитаделата. Намерена е ограбена. Градежът е от добре оформени варовикови блокове, блокът над входа тежи 120 тона. В края на XIX в. Хайнрих Шлиман, следвайки Илиадата, я нарекъл „Съкровищницата на Атрей“, баща на Агамемнон, но археолозите я отнасят към по-ранен владетел.

Нашите тракийски куполни гробници и специално най-ранната запазена край Мезек са като умалени копия на Микенските, но между тях има огромно разстояние и почти цяло хилядолетие. Кошеровидният извисяващ се на двайсетина метра купол е интуитивно ясно решение на архитектурен проблем: да се съединят стените в една централна точка. Блоковете от кръглата стена са плоски и отстъпват с всеки ред по-навътре, за да оформят уникалния купол. Има общо девет намерени подобни гробници в микенската култура, като тези от Пилос са значително по-малки.

Дромосът, дълъг входен коридор, е импозантен, по него вървиш като на поклонение. Формата на входа е правоъгълник, но над плоския блок кухината продължава във формата на триъгълник. Вероятно тази форма разпределя тежестта по-добре. Същата форма намираме и в Мезек. Дали строителите от Тракия не са ползвали рисунка на микенската гробница? Украсата на входа е с полуколони от зелен варовик със зигзагообразни мотиви, фриз с розетки над архитрава на вратата и спирални ленти на червен мрамор на триъгълния отвор.  Декорациите около входа са отчасти запазени в Бритиш Мюзеум и в музея в Атина. Вътрешността е празна, ограбена, стари рисунки показват много керамични съдове, вероятно натрупани за няколко поколения погребани тук, и е имало много ценни дарове.

Толкова за днес, заснех около 600 кадъра. Силно съм впечатлен, но днес съм станал в 4 сутринта на 850 километра от тук.

Според легендата (Микенски митологичен цикъл) Микена е основана от Персей, син на Зевс и Даная, дъщеря на цар Аргос. Той заменил царството си с Тиринс  (храм-цитадела на двайсетина километра на юг) и използвал циклопите – еднооки великани, за да построи крепостта. Династията е поне от три поколения, последен е Евристей, за когото Херакъл извършил дванайсетте си подвига. Когато Евристей бил убит във война с Атина и синовете на Херакъл, народът посочил за цар Атрей, син на Пелопс.

Следва Троянската война, за която се пее в Илиада. 1186 кораба от 22 града и племена с повече от 100 000 воини начело с Агамемнон, брат на Менелай, цар на Микена, тръгнали към Троя.

В музея гледах внимателно стари снимки от мястото. То е било полузатрупано цели хилядолетия, но лъвовете от входа са се виждали. Има няколко рисунки от XIX век, които показват земните маси от крепостта и в гробницата. Шлиман започва да копае тук през 1876 г. и остава само три месеца. Работата е продължена от Христос Цунтас между 1884 до 1902. След две десетилетия пристигнали Алън Уейс, Е. Френч, Уилиям Тейлър и Карл Блеген – с най-голям принос в проучването на Микена. Гръцките археолози, естествено, са работили най-продължително (Пападимитриу).

Археолозите датират цитаделата в късно еладската епоха III A (1400 – 1300 г. пр. Хр.).  Царският бронзов меч, изложен в специално място, е нейна емблема. Дълъг, двуостър и мушкащ, с изящна позлатена дръжка и декорация.

Притъмнява, семейството на собственика и семейството на неговите котки притихват. Тези котки, типични за гърците, съжителстват с две кучета –„пазачи”. Гонят се, пищят правят агресивен котешки секс. Отивам да спя.

30.04., 8:00, къмпинг Атреус

В палатката на твърдата земя спах лошо, преобръщайки се в спалния чувал, и бях посетен от Агамемнон.  Той ми се усмихваше от погребалната си маска с притворени очи и присвити устни, тънко и безкрайно студено, един сивозелен дух, изпълзял от мътилката на времената. Накрая просветлява и се измъквам в сиво утро. Колата ми е обезобразена от дъжд и вятър, който е смесил листа и всякакви боклуци от дървото, буквално не виждам през предното стъкло. Използвам кърпички, за да почистя, но без особен успех. На една бензиностанция наблизо, където зареждам газ, услужливото момче измива колата с три минути пръскане. Гърците могат да бъдат услужливи и това ме радва.

Първа цел днес е пристанището в Напфлио на юг, снимам могъщата цитадела на върха на скалистия нос, но нямам време да се изкача. Островче с църква стои като бижу в средата на залива. Някъде в тази посока е и другият център на микенската култура Тиринт.

На връщане спирам пред цитаделата-дворец в Тиринс. Вход 4 евро, билет и дипляна без фискален бон. Страхотно място, равнина до конусовидна планина – същата като зад Микена. Голяма площ, цялата равна и в портокалови дръвчета. Видях почвата на идване, беше разорана една нива – червена и бедна за зеленчуци и въобще за стопанство. Маслини и портокали – това е всичко освен треволяците, но сигурно микенците са отглеждали тук зърно. Всъщност има всякакви зеленчуци, но далеч от изобилие.

От древния Тиринт е запазена широка крепост със стени тип циклопски градеж като в Микена. Явно са от същата популация, култура, а навярно и династия. Крепостта с дворец е подобна на тази в Микена, само че тук е построена в равнината, а зад нея на изток се извисява планина. На върха на конусовидната планина виждам църква. Крепостта е едновременно и дворец, и светилище. Няма шахтови гробове, структурата е груба и повелителна като в Микена. Стените са дебели по три метра като в Микена, но срещу какво? Защо не срещу Микена: брат срещу брата. А може би срещу минойците от Пилос. Такива хипотеза не съм чел, това си е мое заключение. Очевидно са демонстрирали мощта на владетелския клан. И въпреки това или поради това са били победени и крепостите им разрушени още през XII век, само век-два века след като са били издигнати. Историците казват, че нова вълна гръцкоговорещи племена, дорийците, са нахлули от север. По тясно стълбище слизам надолу към тясна зала в основите на масивна бойна кула. Жестоки времена, свирепи хора! Илиадата ги представя в героична светлина, но е писана и актуална четири века по-късно. Странно е, че на рисунките от стенописи микенците изглеждат фини и изцяло лишени от агресия, макар и въоръжени с брони, шлемове и копия.

Две са впечатленията за спецификата на микенците, които се налагат на пръв поглед. Извънредно масивни и дебели стени на крепости-дворци-светилища с огромни каменни късове по тон, но много изящна керамика като в Кнос, на Крит. Не се връзват тези неща, затова заключавам, че керамиката е вносно или правена от минойски майстори, както и стенописите. Още по-смело е заключението, че минойците са създали тук колонии. Нищо ново спрямо Крит освен военщината, въплътена ярко в бронзовите мечове, красиви и страшни мушкащи оръжия.

Отправям се на югозапад. Сега съм в Спарта в ресторант и вече ми сервираха гръцка салата: разкошна смес от нарязани зелени чушки, домати, червен лук, маслини и резени сирене, поляти обилно със зехтин – нищо друго не мога да поема след сандвичите в движение. Оттук потеглям през планината на запад към Месения, Пилос, царството на легендарния Нестор.

 

8.16 вечерта, къмпинг Наварино бийч

Седя на брега срещу оранжевото слънце, което слиза бавно над дългия скалист остров Сфактерия. Пред мен е заливът, насреща са накацали къщите на Пилос. Всичко е окъпано в топла светлина. Реалността най-често е по-невероятна от всяка измислица. Планетата разкрива безкрайните си тайни и великодушно позволява на мърляви досадници да щъкат и пърпорят в пазвите ѝ. Преди малко се разходих по шосето, опасна работа: колите свистяха на сантиметри от мен. Уморен съм от дълго шофиране и най-вече лутане по серпентини и преходи, но не съм особено гладен. Голямата гръцка салата с малки хлебчета и ледена вода още ми дава сила.

Каква илюзия се оказаха тези пусти водопади Полилимино! Тъкмо се бях отказал от тях и си пренастроих навигаторчето направо на Пилос – на залез да се разходя по плажа или до Неокастро, но късметът ми бил „Waterfalls“. Джипиесът Гармин Нуви с наскоро ъпдейтваната карта на Европа ме разката, като ме преведе през цялата планина между Спарта и Пилос. Видях табелката на една селска уличка: Polilimino Waterfalls. Тук пътищата и пътчетата минават през всякакви градчета, селца и вилни зони, чистички като цяло и спретнати, но не без боклуци край пътя. Нещо като у нас, ама тук изглежда някак по-шик, средиземноморски стил, за разлика от много хубавите наши къщи във възрожденско-османски стил. Градежите на съвременните гърци са фини, спретнати, тънкостенни и с арки, много елегантни.

На обед бях в Спарта (Sparti), същата Спарта от пелопонеските войни, Спарта на войните до смърт и на Леонидас, спрял устрема на персите край Термопилите. Вчера минах специално през Термопилите, идвайки от София, но не му видях паметника. За сметка на това този в Спарти е страхотен. Трябва да видя кога е направен и от кой, но изглежда възрожденска работа примерно от преди сто години. Огледах всички детайли: гордата поза, леката туника, шлема с огромния гребен, щита с глава на Медуза, прихванат отвътре през пръстен с лява ръка, копието, погледа на чифт големи светещи очи. Лицето и особено устните изобщо не приличат на онова навъсено с тънки устни лице от оригиналната древна статуя на Леонид, запазена в местния музей. Много ме е яд, че се случи точно понеделник и музеят беше затворен. Снимах музея отвън, в паркчето с няколко статуи.

На горния край на градчето, на издигнато плато с буйна жилава зеленина е била древната Спарта от осми век преди Христа до римско време та даже и византийско. Платото е идеално за селище. Отгоре гледката е в три посоки и напред е полето с града, а в дъното е огромната планина Тайгет. Там горе от отвесна скала са хвърляни бебетата, които спартанците преценявали като негодни за живот.

Руините на Спарта са безлични или са просто разрушени. То е ясно, че всичко нагоре от метър над земята е било порутено, а после и разграбвано за всякакви градежи, но едва ли са грабили от лошо дяланите груби камъни на древната Спарта. Пълна липса на естетика, за разлика от древната Атина. Това го казвам като фен на дисциплинираните войни, честни граждани и пестеливи на думи лаконци. Агората не ми прилича на пазарен площад, твърде е тясна и къса, с малки отделни помещения или отсеци. Личат дълбоки пет метра басейни, доста озадачаващи водохранилища точно на агората. Спартанците са си черпели обществена вода оттам.

В Спарта от класическо време са властвали по двама царе. Единият докато е на война, другият управлява. Но къде е царският дворец? Тук хората са били винаги скромни и сурови, пълни антиподи на атиняните – лигави, надути, постоянно говорещи и с широки ръце, когато харчат получените от зависимите полиси пари. В Спарта със сигурност не се е стичало богатство във вид на принудителни фороси. Търговията не е процъфтявала, меко казано. Тук не са имали пари, а железни знаци за продукти, нещо като купонна система. Режимът е бил олигархичен социализъм, без бизнес и търговия. Самозадоволяване на основата на полуробска система и с изхранване от покорената Месения.

И спартанците като микенците от Бронзовата епоха са избирали издигнати места между страховити планини. Пътувах през Тайгет. И в Спарта е сухо, но нагоре дълбоката долина между каменните шеметно издигнати склонове на Тайгет е абсолютно безводна, и то пролетта, когато се очакват най-много дъждове. Шофирах през тази планина с дълбока безводна долина на път за Пилос. Вероятно по нея тече някакво поточе, когато има дъждовна буря, но вече втори ден при облачно небе дъждецът се свежда до капки.

Гърците тук са спокойни, търпеливи и ми помагат в ориентацията. Спирам често в почуда от линията на екранчето и командата: „направетете обратен завой“, неориентиран, застанал на неудобно място на кръстовища в чудене накъде е точния път.

Джипиесът с този софтуер е ужасен, има две опции за очертаване на пътя, едната е по-бързо, другата е по-късо разстояние. Като задам по-бързо, се очертава уж по-заобиколният път, но точно тогава линията ме вкарва в невероятни капани. Днес няколко пъти влизах във вилни зони и села с много тесни улички, стигах до слепи тесни алеи и не можех да обърна посоката. А джипиесът ме подканяше да карам през оградени ниви и през гори, наложи се да давам назад като в тунел и си спомнях за едно времешния ми шофьорски курс с полигона.

На слизане от планината Тайгет към брега на Пилос (Наварин), следвайки линията, влязох в тясна алея с огради отстрани на едно ухо (огледало) на колата. Накрая опрях в заключена ограда, а линията на екранчето искаше да продължа в заключената стръмна ливада. Изпсувах и запълзях назад, с трескави погледи наляво и надясно, на една боя от оградите. Краят не се виждаше, бях влязъл дълбоко. Какво да се прави, влязох със зор надолу в дворчето на заможна вила, направо си паркирах до тяхна кола, повече място нямаше. Излязох и започнах да се кърша пред стопанина с извинения. Човекът ми помогна с въртеливи движения на ръцете да направя маневрата. Отгоре на всичко колата започна да гасне през няколко секунди и всеки път я стартирах на стръмно. Жената дойде да отмести нейната кола и накрая излязох нагоре през желязната порта направо на алеята, напълно перпендикулярна, и въпреки въртеливия заход, успях да поохлузя дясната задна вежда.  После се спуснах стръмно надолу между оградите на вилите и отново излязох на асфалт, та така до тук. Джипиесът поне показа точното място на къмпинга. Заради прехвалените в  интернет Polilimino Waterfalls – водопадчета, дето само на Витоша ги има с хиляди, се забавих за Пилос, утре ще го гледам заедно с музея.

На подканящата табела пишеше 3 километра. Минах през три селца, следвайки стръмно и тясно шосе. После след като паркирах между къщички с кокошки, тръгнах пеша, заблуден от табелата. Добре че попитах идващо семейство туристи и те ми казаха, че има още доста каране по черен път. Водопадите се оказаха след няколко километра в гората по черен път със стръмни падове и нанагорнища, паркиране и накрая за капак ходене по пътека още километър до дола. Малко долче с мътно синя вода и три водопадчета но петдесет сантиметра беше цялото чудо. Тези гърци!

На влизане в Спарта вчера напразно се взирах за табелка за руините. Днешните спартанци са поставили поне пет кафяви табелки с надписи за забележителности. Впрочем във всяко градче и навсякъде по пътищата в Гърция има табелка за археологическа или природна забележителност. Всяко християнско гробище е забележителност. То не са църкви, параклиси, некрополи, светилища, древни храмчета, крепости от всякакви епохи.

Сега ще лягам че съм капнал.

1.05. сутринта, крайпътен ресторант

Преди половин час напуснах къмпинга Наварино бийч, чист и уреден, за разлика от къмпинг Атреус в Микена, прехвален в мрежата. Седя на открито срещу залива в ресторант край пътя и с поглед към синия залив със скалистите острови в далечината (Сфактерия и Пилос). Пиша, докато си чакам яйцата с бекона, ресторантът е семеен, открит и добре уреден, жената ме посрещна с усмивка и ме улесни в избора. На път съм за Пилос (Наварин), предстои ми да разгледам музея и замъка, а после потеглям на север към двореца на Нестор от Микенската епоха. Времето обаче напредва, а днес имам да разгледам и древната Олимпия и да се приближа към българската граница, разстоянието е 960 км от тук до София, а това значи около 780 км до границата.

Къмпинг Еродиус поваля и Наварино бийч със серия удари: зелен, подреден и широк, с китни бунгала между прави алеи, покрити с плочи. Местата за коли и каравани са защитени от падащи листа с лек покрив. Има чисти бани, тоалетни и перално помещение, има и ресторант, където ще обядвам след тези записки.

Нов шок! Днес музеите и другите исторически забележителности били затворени, защото е Първи май. Знам, че е първи май, но не го пишеше в сайтовете, имаше почивки на техните официални празници и в понеделник. За днес е написано: „Може да има промени в работното време“. Когато една дама в центъра на Пилос ми съобщи новината в отговор на въпроса къде е Археологическият музей, просто занемях. Бил затворен и дворецът на Нестор. Аз вече се бях натъкнал на заключената порта на замъка, но се смразих: цялата ми обиколка се объркваше. Днес трябва да отпътувам за вкъщи, какво ще правя още един ден? Един празен ден, а това пътуване ми е скъпо, то е жертва на маса пари за три-четири места с музеи. Вчера изпуснах и музея в Спарта заради понеделника.

Какво да правя? Да отида все пак до двореца, може да работи? Доста далеч го дават, към 23 км. Газта ми е свършила. Да отида да разгледам някоя крепост, Палеокастро било с хубав изглед. Едва ли друг път ще попадна тук, а имам шанс да видя отгоре онази приказна лагуна от интернет. И така, потеглям над Наварино бей на север и изток към Палеокастро, ще мина пак през къмпинга, и се настройвам да остана още един ден. Закъде съм се забързал? Нямам особено спешна работа в София и се нуждая от релакс, а това пътуване е твърде напрегнато заради сгъстения график, хилядите километри и разходите всеки ден. Но тук е вълшебно и на такива места далеч от дома се попада веднъж в живота.

Палеокастро на остров Пилос

Нося се покрай брега, асфалтът свършва и започва светъл пясъчен път (Омир е нарекъл Пилос „пясъчния”). Скоро стигам малко заливче с тесен канал между два дълги скалисти острова (Сфактерия, „гъсеница“ на юг и Корсион на север, който всъщност е нос). Оттук трябва да тръгва пътеката за Палеокастро. Представям си древната крепост. Преди мен е паркирало семейство немски пенсионери. И те се стягат за път – фройлайн с щеките, същата от вчера при водопадите Пилоломино.

Водата пред мен ме кани с шепот, обещавам се, само да видя крепостта.

– It looks like this thing over there! – соча на немците. На двайсет метра над нас се зъби стара бойна кула. Запътвам се както съм със сандалите без задна лента, но табелката ме стъписва: 45 минути ходене! Връщам се кисел с мисъл да се откажа и да се поплацикам. Но хайде стига лиготии. Усмихвам се на семейството:

– I have to change my boots!

– Ya yaaa! You must!

– Nice walk, nice walk! – Разделяме се с усмивки и беловласите симпатяги потеглят в жегата нагоре. Явно в Германия има специални клубове и курсове за пенсионерско спортно здраве. И сега тъкмо докато пиша на маса в къмпинга, край мен се изнизва гръмогласна немска мъжка група, здрави и розови, обути с еднакви бежови бермуди. Кисел съм още от провалените планове, днес не ми потръгна, а времето се изсипва, десет е! Въздъхвам, обувам сините маратонки и потеглям по змийската пътечка в жилавата изгоряла трева.

Надолу гледката се разширява: протокът e под мен, а отсреща „гъсеницата“ поляга, навсякъде зелено и бяло на син фон отгоре и още по-син отдолу. Този проток е като вход в капан или изход към лов. Такива места им дай на гърците, да направят укритие, пункт за наблюдение и засада, място за пиратска атака и крепост за отстъпление и защита. Впрочем преди спартанците това е независима Месения, а векове преди това са били хората на царя Нестор от микенската епоха. Тук е идеално за морски засади и грабеж на кораби, не ти е нужен даже кораб, можеш да ги причакаш от брега, а те да заседнат в плитчините, и после с лодка да ги плениш или избиеш.

Такива страхотии си мисля, пълен с история и предположения кое като как е могло да става тук. Пъпля по пътеката и държа тежкия Никон в дясната си ръка готов. Току го повдигам и снимам, още преди да се насладя на поредния детайл от плавно изникващия профил на бреговата линия. Дъхът ми е спрял, без да усетя. Долу мраморните скали се врязват в синята вода, на запад е синият безкрай, а напред най-горе се появява силуетът на крепостта. Отзад настъпва група шумни поляци и се позабързвам. Омагьосвам се от тези бели скали над тъмно синьото море. Застигам немците и те учтиво се отместват:

– Bitte; fielen Dank!

Крепостната стена се очертава дълга и мощна над мен. Това трябва да е укрепление на спартанците, които завладели Месения в поредица от три войни! Навярно самата крепост е от Месенско време. Оказва се, че е на рицарите от XIII век, построена върху древна спартанска твърдина. Но как се пази крепост без храна и вода? Не виждам какво могат да складират за месеци обсада, но фатално е, че няма вода! Освен ако са разчитали на редките дъждове, тук защитниците са били обречени. Крепостта обаче е масивен факт и иска обяснение. (Обяснението е било на пет метра от началото на пътеката: едно древно кладенче.) Междувременно съм стигнал входа. Той е необичайно тесен и явно не е правен за колесници. Над входната рамка има триъгълен отвор, формата ми напомня на входа на Атрей в Микена и на самата Лъвска порта.

Тук трябва да се е състояла битка с атиняните в началните години на Пелопонеската война. Тук и отсреща на Сфактерия, където също имало крепост. Май атиняните начело с Демостен бият, но как са успели на терена на врага? Ще проуча въпроса. Сега съм фокусиран върху бронзовата епоха на Нестор. Някъде четох, че Нестор си имал и пещера, където бил криел своите съкровища.

Според Тукидид („История на Пелопонеската война“) през 5 в. пр. Хр. мястото е почти безлюдно. Пилос тогава се е намирал тук долу, в низината на север от залива и остров Сфактерия. През 425 г. Клеон от Атина довел войска тук и атиняните укрепили този нос (Корисион или старият Пилос). Атиняни са изненадали 40 спартански триреми и са ги пленили, както са били наредени в малките врати на залива от двете страни на дългия остров. Преди това спартанците са нападнали крепостта с гарнизона откъм най-лесното място, но атаката се е провалила. Били пленени 120 души спартиати (благородни спартанци). Отвели пленниците в Атина, където дошли спартански пратеници да договарят освобождаването на своите знатни воини. Това било стъпка към „Никиевия мир“, впрочем за кратко. Войната се проточва цели тридесет години, накрая Атина е победена.

Гръцката идея от онези времена е жива и до днес: да се намерят и вземат парите. Някои имат богатства, прелести, съкровища: това трябва да стане наше и то по лесен начин.

Отгоре всичко е приказка – на 360 градуса море и зелени ивици земя са като на длан. Вървя по ръба на стената, а тя е дълга и леко се издига на запад, после се чупи на изток и загражда доста голяма площ. Идеята ми е да се кача по-нависоко, за да видя и малкото скрито от пълната панорама на север. Мярва ми се онази пленителна снимка на синя полукръгла лагуна точно като отрязана на диаметъра си.

Като стигам обаче до ъгъла, ме чака изненада: не може де се мине, стената свършва и има три метра празно място между нея и северната стена. Връщам се, при входа са поляците. Те ме питат как се стига до най-високото с гледката отвъд. Моля поляка с брада да ме снима.

– Дженкуе бардзо! – Фразата го топли и той сияе. Заговорва ме и явно пита как се минава на север.

– Sorry, I don’t speak Polish, but there is no way to rich the other site from west. Maybe from the other site. (Съжалявам, не говоря полски, но няма начин да се стигне другата страна от запад. Може би от другата страна.) Самият аз търся път за към отвъд и намирам тънка пътечка между обилния жилав треволяк. Остри треви бодат голите ми крака. Пътeчката води към задната стена, стигам скоро най-високата точка и от там се ширва панорамата на север.

Ето я лагуната! Точно напред е, отляво оградена с отвесни скали, отдясно изрязана като с пергел дъга от половин кръг, точно като транспортир, а от двете страни са скални линии, които ѝ дават формата на буквата Омега (Ω). Плажната линия е извънземна, невероятно жълт пясък, лагуната е меко синя и зелена. Лагуната Войдокилия.

Но как се стига до там?

Докато снимам във всички посоки, идва полякът с черна брада и коремче, минава напред и скоро вика:

– It’s easy! (Лесно е!)

На едно място стената прекъсва и има малък таен изход със стълбичка – вратичка с три стъпала, от които тръгва тясна стръмна пътека надолу. Това е стратегически изход, оттук сигурно са излизали и влизали тайно, навярно са ходели за вода. Пътечката явно продължава чак до морето, защото виждам бялата нишка надолу по склона до белите дюни. Отвъд лагуната се вие бялото шосе. Добре де, ще сляза, но после как ще стигна до колата? Изглежда надолу са само отвесни скали и море. Така или иначе ще мога да се изкача обратно.

По пътечката спирам често и щракам. Този залив е един от малкото, които са ме пленявали. Така беше на Грамвуса на остров Крит. Невероятно място, стратегически дар от природата за защитници на крепостта и за пирати. В лагуната или в заливчетата могат да чакат малки кораби или лодки, напълно невидими за минаващите край скалния бряг кораби, например на критяни. Тукидид в началото на историята си пише, че древните се препитавали с пиратство и това не се е порицавало, а се е смятало за достойнство.

Войдокилия бийч

Надолу по склона се озовавам пред входа на пещера с висок свод, страхотно място за оглед, засада и укриване на ресурси! Още точки в стратегическата организация. Сещам се за пещера на Нестор, трябва да е тази. Спускам се по тънката пътечка. Скоро нагазвам в невероятно ситен пясък, какъвто в Гърция не съм виждал никъде другаде. Всъщност пясъкът е като на дюните по нашето южно Черноморие.

На плажа съм, свалям раничката, няколко снимки и се събличам. Свалям чантичката-банан от кръста, събувам маратонките, свличам бермудите и тениската и влизам в тази прозрачна вода. Вървя и водата ме прерязва все по-нависоко през краката. След това събирам ръце и се гмуркам напред.

Аххххххх!

Водата е прозрачна и светла, по дъното играе слънчева мрежа. Поря под вода и се оттласквам с ръце в страни с широка дъги. После си поемам дъх и плувам кроул и по гръб в този божествен залив.

На плажа коремест и авторитетен грък с черна брада ми обяснява, че трябва да отида в другата половина на плажа, защото щели да снимат клип. ОК. Вървя покрай водата, леки вълни ме галят по глезените. Скоро стигам навеса с участничките в клипа. Нагласят се, операторите нагласят снимачната техника. Няма спасение от тях, но вече съм усетил тази лагуна, трябва да дойдем тук семейно.

Вадя мизерния си джиесем и търся отново няколко пъти Ани, и все този гръцки глас. Явно роумингът нещо засича или го включват на етапи. После обаче Иванчо ми се обажда и ми казва, че сега ще кара колело. Те с майка му са в Борисовата градина. Браво Иване, дай ми мама. Ани, днес музеите не работят и съм блокиран, размотавам се наоколо и намерих страхотна лагуна! Ани ме поощрява да си почина. После търся път за към колата, решавам да направя обход през една тясна ивица суша, пресичаща залива, за да стигна колата до проливчето.

Вървя по затревената ивица, но тя прекъсва, нагазвам във водата, но затъвам в мека кал и решавам да се върна назад. Изглежда ще трябва да се качвам отново до крепостта и да слизам. Но може да има път отдолу край брега под скалите. След десет минути ходене по плажната ивица обратно стигам лагуната, там снимките са започнали, момичета, хванати за ръце, тичат през водата срещу оператора, охранителят отново ме отклонява.

Отклонявам се и от една по-висока дюна виждам цялата линия под скалната стена. Оказва се, както се надявах плахо, че има ивица зеленина и от там нищо чудно да се минава. Ще рискувам. Ще спестя 20 минути и ще бъда при колата за към 40. Скоро намирам и тънката пътечка, тя даже е маркирана с червени стрелки. В края на пътечката стигам мястото, откъдето тръгнах за крепостта и сега виждам, че на долната табелка пише: „Nestor’s cave“ Ами да, бил съм при пещерата на Нестор. Тук има и шахта за дъждовна вода с издълбани места за съоръжение. Значи по тайната пътечка са слизали дотук, за да теглят вода. Пред зеленото заливче, където исках да се гмурна, обядват група поляци. На импровизирания паркинг, където само преди час бяхме само с колата на немците, сега са се нагъчкали двайсетина коли!

Одеве минах покрай къмпинг „Еродиус“ и днес ще отседна в него за разнообразие. Къмпингът, разпрострян до самия плаж на километър от пролива, е страхотен! Ред бунгала край алея с плочки, големи общи помещения в отделни леки сгради, каравани. Влизам в рецепцията и питам за цената. Общо 16 евро за мен, за колата и палатката. Намирам си място с помощта на жената от рецепцията. Ресторантът е голям и чист, има и доста луксозно отделение, а цените са нормални. Поръчвам си гръцка салата и пържени картофки. Бавят ги: пълно е. Тук са предимно възрастни двойки и семейства с деца. Има и детска площадка.

Обедът е чудесен, като вчера в Спарта. Тук има интернет и търся сайта на двореца на Нестор. У Омир мястото е наречено „царството на Нестор, пясъчният Пилос“. Наистина е пясъчен поне плажът, а и цялата земя сякаш е спечен пясък. Първи май не е посочен като почивен, а фигурира неясната фраза: „часовете може да се различават”.

Сметка за обеда: 10 евро, няма бон и няма бележка, устна сделка, така беше и сутринта в ресторанта край пътя за Пилос, и вчера в Спарта. Нямаше фискален бон и на къмпинга вчера, и днес сутринта на втория къмпинг, и на този също очаквам да е така (плащането е при тръгване). Не обобщавам, но изглежда Гърция трудно събира данъци поне от туристическия бизнес. В магазините, където купувах нещо, и в музеите, имаше фискален бон.

Следобед подремвам, после се размотавам наоколо, пазарувам наблизо плодове и се излягам на шезлонг пред притихналия залив срещу светлините на Пилос. За утре, втори май, имам по план музея в Пилос, двореца на Нестор, Олимпия и 960 км до София (за 10 часа според Google maps). Варианти: нощувка в региона на Йоанина, имам информация за къмпинг, или на бензиностанция. Втори вариант, по-амбициозен: нощувка чак в Мелник. Притъмнява и се прибирам в палатката да почета за микенците, утре ще видим.

2.05. Музей в Пилос; дворец на Нестор; музей в Хора; Олимпия

Събирам си палатката, подреждам си нещата и се подготвям за път.

Напускам Еродиос. 16 евро, без фискален бон, пия кафето си и тръгвам за Пилос. Надявам се, че днес археологическият музей ще работи. Преглеждам музеите в мрежата, просто гъмжи от музеи в Гърция. Всеки град, градче и историческо място има музеи, в по-големите градове са по няколко. Хотелите и къмпингите са навсякъде. Обслужването е гладко, лесно и учтиво. Индустрията е огромна и почти изцяло в сивия сектор, неформална гръцка икономика. Хората имат всичко, държавата да се оправя.

След 15 минути съм отново пред портата на Неокарстро в Пилос, тук вътре трябва да е и музеят. Отворено е, 6 евро, нахълтвам в сградата на музея. Тук обаче няма нищо от двореца на Нестор. Представена е подробно праисторията на Пилос, множество находки и керамика от селища от всякакви епохи. Древните са заселвали интензивно низината около залива на Пилос. Шлиман казал за мястото: „Най-красивия бряг на света“. Микенският период си личи по изящната керамика с характерните успоредни линии. Изложени са и остриета от обсидиан, вулканичния черен камък от Мелос. Фрагмент от стенопис в чисто минойски стил показва микенска лодка с гребци. Изглежда са нямали кораби, как ще съберат онази армада от Илиадата? И още една фреска с минойски сюжет: момче прескача бик. Че то микенците ще излязат чисти минойци.

Дворец на Нестор

Мястото и тук е издигнато плато над равнина, сгушена между планини. Разположението е пак като за дворец, с широк изглед. Наистина е дворец, а не просто резиденция на богат човек. Този дворец е съвсем различен от микенските и изцяло възпроизвежда формата на Кносоския дворец на Крит. След входа се напредва навътре през три помещения, като в египетските храмове. В последната зала, мегарон, в средата е изграден голям кръгъл жертвеник. Това е едновременно и храм, както в Кнос. Археолозите пишат, че мегаронът отличава микенските дворци от минойските, но аз не съм съгласен. В Кнос има подобна зала („тронната“) с каменен трон и кръгъл жертвеник в средата. Руините са отчайващи, нищо цяло не е запазено освен ваната на жреца. Жреците навсякъде се пречистват преди ритуал. Жрец и цар, неотделима власт и връзка между бог и поданици, ванакс според названието от плочките и май в Илиадата. Тази форма на власт е направо глобална и е типична за минойската, за тракийската, а преди това за шумерската и вавилонската цивилизации. Ваната на жреца е изрисувана отвътре, заличката е специална и оборудвана с плотове, на които, според разкопвачите, са стоели гърнета с благовония.

Търсих мястото на гроба на „микенския воин“, разкопан преди две години от семейство археолози от Синсинати. Въпросният воин е носел пръстен с минойски бик. Още преди двореца влязох в маслиновата гора, воден от табелка за гроб, но нищо не намерих. Близо до самия дворец има заградено малко пространство и гробът май е открит тук. Малко по-нагоре е кръглата микенска гробница, доста по-малка от тези в Микена, но със същата сводеста форма, подобна на кошер.

Специалистите са казали всичко за двореца и царството. Аз оставам с още по-твърдо мнение, че това е минойски дворец-храм. Тронната зала от Кнос е почти същата като мегарона тук. Но още повече поразяват запазените фрагменти от стенописи. Всички те са в напълно идентичен стил с онези от Кнос. Женските фигури, мъжките фигури, присъствието на бика, цветовете (особено светло синьото), сюжетите (жертвоприношения). В Микена не изглеждаше така и там дворецът и крепостта бяха определено застрашителни, с огромни камъни и дебелини на стените. Тук градежът е като в Кнос. Като прибавим и непубликуваните находки от гроба на воин, които съм разгледал специално от нета, картината се попълва. Това е колония на Кнос или просто разклонение на тази средиземноморска къснобронзова култура. Най-вероятно преселването е станало след огромните щети, причинени от вулкана на о-в Тера (Санторини).

Микена и Тиринт са по-друга местна култура. Но керамиката изглежда идентична на двете места и плавно продължава развитието на минойската керамика. И тук обаче, като в Микена и Тиринт, гробниците са толоси в могили. Макар и по-малки, те са идентични по форма с голямата микенска гробница („съкровищницата на Атрей”), само че тук са строени без огромни късове, скрепени с хоросан и измазвани в същата техника като двореца.

Музеят в селото Хора на четири километра нагоре ме разочарова: почти единствено керамика. Великолепен стил и отново неотличим от минойския. На входа ми обясняват, че находките от гроба на воина не са публикувани и не са изложени в музей. В малка пекарна на площадчето си купувам гръцки банички за път, несравними са с нашите, както и със сръбските бюреци. Изядох една по път, но другите две си останаха и ги хвърлих чак като се прибрах.

2. 05. Олимпия

Пътуването до Олимпия отне много време заради проклетия джипиес и неговия тъп софтуер. Каквото и да му задавах: ту опцията по-кратко, ту опцията по-бързо, ме преведе, както и вчера, през невероятни пътища, пътчета, села и паланки през хълмове и планини. Пътят от двореца на Нестор е сложен и съдържа всички възможни рангове и видове пътища с изключение на черни.

В селата кипи живот, къщите са хубави, между тях щъкат кокошки, по пътя продават домати, ягоди и кайсии, между селата често виждам стада овце. На един завой се натъквам на малко стадо. След овцете младо хубаво момиче ги подкарва на мотор. Махам ѝ от колата, тя отвръща с усмивка, опитвам се да я заснема от движение, неуспешно.

Пелопонес е живописен полуостров с извисени сухи планини над хълмове и малки равнини. И на другите гръцки острови е така. Навсякъде са избуяли диви треви. Навсякъде са създали градини от маслини. По-рядко виждам портокали или лимони, в градините си гледат домати, ягоди, круши и ябълки.

Археологическят музей в Олимпия, както и специалният музей на всегръцките олимпийски игри, посветени на Зевс, представят мястото от праисторическо време докъм християнската забрана на игрите от Теодосий I, който има главната „заслуга“ за унищожаването на античната култура. Той е забранил игрите през 394, които са се провеждали непрекъснато от 776 г., поставил е точка и е прекъснал живата нишка на една цивилизация, която при цялото си насилие и при всички постоянни и повтарящи се войни не е спряла игрите. При всеки военен конфликт се задействала свещената клетва да се прекъсват бойните действия преди игрите. Освен всичко друго те са били и „гръцкия календар“.

Чакам си обеда: любимата ми гръцка салата и пържени картофки в ресторант на главната в градчето Олимпия. Два часа разглеждах мястото на олимпийските игри от 776 преди Христа до края на 4ти век. Една от великите традиции на древността за цели 12 века е била прекъсната от един император без никакви особени заслуги освен унищожаване и забрани. Мястото е обширно, в зелена хълмиста равнина, с един билет от 12 евро се разглеждат: археологически музей, самия терен с храмове и стадион (site) и музея на Олимпийските игри. Много място, много време, много неща са се натрупали и намерили.

„Създаването“ на „Микенската цивилизация“

Чета книгата на Тейлър „Микенците – поданици на цар Минос” (интересно заглавие след тирето – подвеждащо). Тук не е убедителна и е доста пресилена интерпретацията на целия този кръг от местни култури в Пелопонес от късната бронзова епоха и на малкото  фрагменти от керамика по други места от Средиземноморието и Егейско море като „Микенска цивилизация”.

Първо, тя не просто е повлияна, а е идентична с минойската цивилизация. Въпреки че археолозите настояват на нейната уникалност, тя не се вижда в керамиката, двореца в Пилос и в образите.

Второ, Минойската цивилизация е жива три-четири хилядолетия, а Микенската – три-четири века.

Трето, хипотезите за пришълците гърци са неубедителни. Да се преселват от Мала Азия през огромните морски площи, след като в там климатът е идентичен, а почвата е по-богата, не виждам причина. Точно тогава залязва и хетската империя. Но съкрушилелният факт е, че ахейците са говорели гръцки диалект, което изключва да са дошли от Мала Азия, иначе е необяснимо съвпадението на езиците в целия голям регион, вкл. и Атина.

Четвърто, не може Пелопонес, Крит, Кипър и йонийска Мала Азия да имат една обща култура и тя да е именно Микенска, включително Троя. Егейската култура от късната бронзова епоха е продължила плавно в архаичната и класическа. Тя е доминирана от Крит.

Пето, датата на Троянската война съвпада с крушението на микенските градове. Не може да си победител в такава голяма война и да бъдеш унищожен.

Шесто, Линеар Б е не гръцка азбука и само е приспособена от гръцко говорещото микенско население. Нейният откривател, археологът Чарлз Еванс, разкопавал Кнос, я намира именно там като продължение на Линеар А. Много малко са разчетените микенски думи и те са интуитивно свързани с идеограмите. Да, има съвпадения на сричкови серии с доста примитивни гръцки думи, но огромното мнозинство от плочки с надписи на Линеар Б просто не са разчетени. Защо? Най-вероятно не може с хипотезата за гръцкия им характер. Изглежда този пръв гръцки език се е избистрил заедно с избистрянето на гръцкия етнос като разселен по всички острови и брегове на Егейско море. Днес има хипотеза, че в дворците от Микена на Линеар Б са писали на чуждия гръцки на някои плочки и затова езикът е деформиран.

Езикът или по-точно езиците или диалектите, на които са говорили многото народи  и племена около Егейския басейн, сигурно са сходни и населението е било мобилно, постоянно са се смесвали етноси. Нищо чудно гърците да са плод на това избистряне и разделяне на етноси и техните езици. Гърци е имало и има навсякъде по Егейското крайбрежие и по-малко на запад, в Средиземно море.

Седмо. Класическата догма за преселенията като единствено обяснение на новите явления в културите е прекалено преекспонирана тук. Дифузионизмът е изчерпан като обяснителна стратегия, твърде много изкуствени обяснения са се натрупали за Микена, нейните колонии и империя. Центърът е в Крит.

Осмо, микенците са имали коне. Не е вероятно те да са превозвани през морето, специалистите смятат това за опасно до невъзможност. В същото време коне е имало в изобилие в Тракия, (също в Тесалия и Македония), които са близо и свързани със суша. Тракия обаче, чиято култура от хилядолетие преди микенците не е прекъсвана, напълно отсъства във всички теории за микенците. (Тук не споменавам недоразумението на Фол за микенска Тракия.)

Девето. Културното доминиране на Крит, на Кипър и тук в Пелопонес на минойската цивилизация, сама мощно захранвана всестранно от великия Египет, е очевидно и минойци са създавали без съмнение, както финикийците и гърците по-късно, множество колонии по бреговете на Средиземно море. Такава теория има и тя е защитавана от великия Еванс, но сега е заглушена. Тя е естествената и неизбежно ще се възстанови.

Десето. Разселването на малки групи е било причинено от недостига на ресурси. Най-остра е била липсата на обработваема земя. В Месения, където е живял Нестор и неговият род, земята е относително по-хубава и точно затова Спарта през VII-VI век преди Христа е завладяла тази земя. Но и тук, както навсякъде по тези острови, земята като цяло е пясъчна, червена и валежите са оскъдни.

Тези народи със сигурност са търгували, но на кого да продаваш зехтин, като всички съседи около морето си имат предостатъчно маслини? Явно търговията не е била достатъчна за поддържане на живота на популациите и са купували зърно например от траките. Но в Тракия не намираме реципрочните микенски стоки. Загадка.

Единайсето. Пиратството, от друга страна, е реален поминък и дори цел на самото заселване край бреговете с достатъчно заливи и укрития за засади, за бързи нападения, пленяване и отвличане на търговски кораби (вавилонски, хетски, асирийски, египетски и финикийски по-късно.

Дванайсето. Не е убедително, че няколко микенски съда тук там из бреговете на Средиземноморието говорят за колонии, преселения и империя. Това са данни за търговия и единични преселници.

Още много има да се разбулва около т.нар. Троянска война. Не мога да приема, че хиляди кораби със сто хиляди воини незнайно как събрани от ахейците, след като не намираме никакви текстове и образи за това, освен образи на малки съдове за риболов, ще обсаждат цели десет години един крайморски град. Първо, ако Троя е била окупирана толкова време, тя щеше да загине от глад. Второ, самите ахейци щяха да умрат и от глад и да се изтощят от битки. Трето, побеждават, а не остават да живеят тук и не управляват Троя. Пето, самата тяхна култура рухва, а техните дворци и крепости са разрушени.

Най-вероятно група градове в Пелопонес през XII век са се вкопчили във войни за ресурси помежду си, за които свидетелстват и легендите, например „Седмината та Тива“.

Невероятно изглежда и нападането и завладяването от микенците на богатия и силен Кнос. Значи завземат Кнос, а не остават там. Минойци идват в беден Пелопонес, прогонени вероятно от разрушителните земетресения и вълни от вулканичен прах от остров Тера. Вероятно отделни родове от Кнос или пиратски групи да са създали колонии на север. Те са пренесли и своята култура там, как иначе ще бъдат нарисувани и изградени същите неща като в Кнос? Новооткритият гроб на знатен воин край двореца в Пилос носи явно минойски символи, например пръстен с образ на момче, прескачащо бик.

Тейлър: в Египет има микенска керамика. А защо не минойска, по-близо е и по-вероятно. И защо износ, а не преселници? Тейлър: в Крит такива алабастрови съдове не са били популярни, освен в Кнос. Това какъв аргумент е? Друг случай на минойска чаша в Египет е с датиран аналог в южен Пелопонес – от теракота още от 2000 г. Това нищо не значи.

Тейлър: критските образци силно са повлияли. Но защо повлияли – това е същият стил. Местни майстори копирали Крит – а защо не критски майстори? Много става копирането, ако включим архитектурата на двореца в Пилос, стенописите и всичко останало.

Така основната моя цел и тръпка да видя с очите си какво представлява „първата европейска цивилизация“ е постигната. Бъдещето ще реши въпроса, ако има достатъмно воля у специалистите и ако самата идеологема „Микена“ избледнее в една глобална цивилизация.

Краят на пътуването

Връщам се към моето пътуване. Гърците тук, както и на други места, са отлични организатори на туристически дейности, явно имат много опит и им е станало почти инстинкт. Сервираха ми това, което исках, без проблеми. На два пъти имах желание да хапна нещо извън менюто, веднъж в ресторант край пътя до Пилос (яйца с шунка) и веднъж в заведение с много закуски в Пилос – без да съм гледал менюто, поисках да ми опържат една наденица и те ми я поднесоха с хлебче и водичка.

Там, където бизнесът е семеен, просто не ти дават бон. Няма как гръцката държава да припечели от този туризъм, но народът печели добре. Бонове не даваха и на други места, включително на бензиностанции. На толовете по магистралите често даваха стари бележки, личеше си.

Тук, в Олимпия, симпатична дама ми дава фискален бон на стойност 7. 40 евро.

  1. 05. Следобед, връщане

Чака ме път до България – най-малко 600 км до границата, а сега е 3.23. Явно ще трябва да нощувам още веднъж в Гърция, а бюджетът се изчерпа. Пътят за връщане върви на север от Олимпия към пристанищния град Патра. Край него има построен разкошен дълъг мост през пролива, търсих и намерих място да спра безопасно да го заснема. Не посочват цена за минаване, на края на моста събират по 13 евро за кола.

Оттук нататък линията ме води доста на запад и после на север към Йоанина. Магистралите са нови, перфектни и тунелите по древното трасе на Вия Игнация се редят един след друг. Тези магистрали в Гърция, пълни с тунели и мостове, струват десетки и общо навярно стотици милиарди, а задлъжнялата до шия държава си ги позволява, явно идват от ЕС. Гърците получават щедри милиарди и ги усвояват добре и е налице продукт. Във всеки случай участъците за ремонт, за разлика от България, са изключения.

Към 20 часа, около Йоанина, по Вия Игнация умората ме налегна, а остават още близо 600 км. Отклоних се от магистралата към местен път и намерих място в края на гора. Опънах палатката. Има някакви къщи наблизо, а не искам да се разправям и да обяснявам. Чуват се кучета. Намирам горски път, който се спуска към шосето и зелена площ около него. Опъвам палатката първо близо до шосето, но може да ме видят. Премествам колата по-навътре. Опъвам палатката окончателно на равна зелена поляна. Виждам в тъмното откъм къщите човешка фигура. Стои прав, чувам куче да лае. Паля цигара близо до колата. Никой не идва засега. Тук ще прекарам нощта. Най-близкия къмпинг според джипиеса е на 19 километра.

Цяла нощ слушам чуруликането на няколко вида птици. Отначало чета, после се унасям, но долу още минават тежки камиони. Тъмнината е абсолютна, представям си какви животни могат да дойдат. Едва ли ще дойдат до пътя, по който минават всякакви коли и камиони.

 

Коментирайте