Относителността след “Философски изследвания” на Витгенщайн

13 юли, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей Герджиков

Относителността след Философски изследвания на Витгенщайн

Доклад на конференция, посветена на Витгенщайн

СУ, 04. 10. 2008

„Рибарските мрежи съществуват заради рибите. След като си уловил рибата, изоставяш мрежата. Примките за зайци съществуват заради самите зайци; веднъж, след като си хванал заека, оставяш примката. Думите съществуват заради смисъла им; веднъж, след като си уловил смисъла им, забравяш думите. Къде мога да открия човек, забравил думите, за да се разговоря с него?“ (Джуандзъ 26).

’Езиковите игри’ и ’формите на живот’ са формулировки на относителности.

Във Философски изследвания (1953), подготвени в бележките от Синята книга и Кафявата книга, Витгенщайн изминава път от абсолютистко към релативистко разбиране за езика, което е ново за философията и са добре известни последствията на това разбиране за съвременната философска ситуация.

“7. Ние можем също така да си представим, че целият процес на употреба на думите… е една от онези игри, посредством които децата научават родния си език. Аз ще нарека тези игри “езикови игри” и понякога ще говоря за някой примитивен език като за езикова игра…

Аз ще наричам “езикова игра” също и цялото, състоящо се от езика и дейностите, с които той е преплетен” (Философски изследвания).

“10. Какво тогава означават думите на този език? – Как може да се види какво означават, ако не чрез начина, по който се употребяват?…” (пак там).

“11. Помисли си за инструментите в една кутия за инструменти: В нея има чук, клещи, трион, отверка, метър, кутия за лепило, лепило, гвоздеи и винтове. По същия начин, по който са различни функциите на тези предмети, са различни и функциите на думите. (И тук, и там има прилика.)” (пак там)

“23…Тук изразът “езикова игра” трябва да подчертае, че говоренето на езика е част от дейността или от формата на живот” (пак там).

 

Аз разпознавам тези мисли като формулиране на относителност – нещо, което не ми е известно от познатите ми интерпретации на Философски изследвания. Това е относителност на ’езиковите игри’ и относителност на ’формите на живот’. Езиковите игри не са идентични с формите на живот, а са техен момент. Двете инстанции се оказват две равнища на отнасяне: език и живот. И двете форми са своеобразни отправни системи, в които единствено са определими значенията и смислите.

Относителност – назад от Витгенщайн

В антропологията и лингвистиката относителността е постигната през 20-те години от Франц Боас, Едуард Сепир и Бенджамин Уорф, а във физиката – още през 1905 г. в статията на Айнщайн за електродинамиката на движещи се тела.

Известно е, че Карнап междувременно развива концепцията за ‘framework’, а след Изследванията Куайн разработва ‘онтологичната относителност’. И в двете концепции се развива идеята за езиците като ‘отправни системи’. Но това е централно понятие в Специалната теория на относителността на Айнщайн.

Линкът между тези три семейства от идеи във физиката, лингвистиката и философията си струва опита, защото носи богати резултати. Тук не се наемам да обясня защо Айнщайновите специална и обща относителност работят, но мога да покажа как.

 

У Бенджамин Уорф (1936) срещаме лингвистична формулировка: „никой не е свободен да описва природата абсолютно независимо, а сме принудени да правим това в определени начини на интерпретация даже тогава, когато смятаме себе си за най-свободни… Ние сме въведени в нов принцип на относителност, който гласи, че наблюдателите не стигат от една и съща физична реалност към една и съща картина на Вселената, освен само при сходство или поне калибриране на езиковите системи“ (Whorf 1956, 214).

 

Най-често езиковата относителност под името Сепир-Уорф хипотеза (SWH) се илюстрира със забележителния пасаж на Сепир от 1929 г.: „Хората живеят не само в обективния свят и не само в света на обществената дейност, както обикновено предполагат; те в значителна степен се намират под влиянието на онзи конкретен език, който е станал средство за изразяване за даденото общество… В действителност ’реалният свят’ в значителна степен безсъзнателно се строи на основата на езиковите норми на дадена група… Ние виждаме, чуваме и възприемаме така или иначе едни или други явления главно поради това, че езиковите норми на нашето общество предполагат дадена форма на изразяване“ (Сепир 1993, 261).

 

Лингвистичната относителност е формулирана от Франц Боас. Въпросната ’хипотеза на Сепир-Уорф’ не е на Сепир-Уорф. Ето какво пише учителят на Сепир и Уорф Франц Боас през 1921: „Мнозинството хора нищо не знаят за категориите, лежащи в основата на езика и оставащи неосъзнати преди систематическото изучаване на граматиката. Но въпреки това именно лингвистическите категории ни заставят да виждаме света от гледна точка на определена система понятия, прилагани от нас, поради незнание на законите на развитие на езиците, за обективно-дадени категории и на свой ред въздействащи върху формите на нашето мислене. Произходът на тези категории е неизвестен, но те, очевидно, нямат нищо общо с феномените, съставящи предмета на психоаналитическите изследвания“ (Боас 1997, 525–526).

 

Но Относителността като тема на западната мисъл в 20 век е формулирана първо във физиката от Алберт Айнщайн през периода 1905–1911 г. Първото формулиране на специалната относителност е в статията „Електродинамика на движещи се тела“ от 1905, а на Общата относителност – в „Обща теория на относителността“ от 1911 г.: „…не само в механиката, но и в електродинамиката на понятието ’абсолютен покой’ не съответстват никакви свойства на явленията“ (Айнщайн 1988, с. 23). „Две събития, които, разглеждани от една координатна система, са едновременни, разглеждани вече от друга система, движеща се спрямо първата, не могат да бъдат схващани като едновременни събития“ (пак там, с. 28).

Алберт Айнщайн открива и отстранява погрешните предпоставки за безотносителни движение, време и пространство. В действителност ние никога нямаме независими от нашето измерване същности, примерно времето и пространството, а процесите на измерването неизбежно изискват координатна система или инерциална система в Специалната теория, обобщена и сведена до всяка отправна система с произволно движение в Общата теория на относителността.

Хайзенберг обяснява: „… на основата на постъпващи от космическия кораб съобщения наблюдателят на Земята… ще дойде до заключението, че часовникът върви малко по-бавно, отколкото земния часовник. Космонавтът, който по сигнали от Земята, също може да съпостави хода на своя часовник с часовника на Земята, ще дойде до противоположен извод: за него по-бавно върви часовникът на Земята. Как тогава въобще е разумно да сравняваме времето на земята и на кораба? Кога следва да се наричат две събития ’едновременни’, ако едно от тях става на Земята, а друго далеч от Земята, на космически кораб?… Поначало не може да се реши, къде в този интервал се намира точката на едновременност… За нашата тема е достатъчно, впрочем, да отбележим обстоятелството, че в новата сфера на опита думата ’едновременност’ поначало е загубила смисъл, подобно на това, както в космическия кораб губят смисъл понятията ’горе’ и ’долу’…“ (Гейзенберг 1987, 213–214). Ето как в светлината на една релативна теория определени привични въпроси стават безсмислени, зададени не на място и оставащи без отговор.

Същото трябва да се отнесе към абсолютистките метафизики.

 

Авторитетът на Платон и Аристотел и християнското богословие са покривали темата за относителността и затваряли съзнанието за относителност повече от 23 века, назад до годините, в които Пиро (Пирон) е разработвал своите тропи срещу догматичните философи. Пиро е живял около 365– 275 г. пр. Хр., и не е оставил нищо написано. Съпровождал е с Анаксарх от Абдера и още няколко философа Александър Велики в похода му на Изток до Индия. Според Диоген Лаерций той „съпровождал Анаксарх навсякъде, даже при срещата с индийските гумнософисти и магьосници. Оттук, явно, той е извел своята най-достойна философия, утвърждавайки непостижимост и въздържане от особен род (казва Аксантий от Абдера)“. (Лаерций, 1986, IX, 11). Въздържането от съждение (έpoχή), с цел невъзмутимост (άtaraxίa) има само един аналог в Индия от онова време: будисткото мълчание и отхвърлянето на въпросите отвъд света  (catuskoti) с оглед освобождаването от страстите (nirvāna).

Секст Емпирик възпроизвежда разбирането на Пиро така: „Скептическата способност (namizI, дюнамис) е онази, която противопоставя по всякакъв начин явлението (jainόmenon, феноменон) на мислимото (nooύmenon, ноуменон) (феномен на ноумен); оттук, вследствие равносилността (isosqeneia, изостения) в противоположни неща и думи ние достигаме първо до въздържане от съждение (έpoχή, епохе), а после до невъзмутимост (άtaraxίa, атараксия). Явление ние наричаме ’сетивното’ (aίsqetά, естета) и затова му противопоставяме ’мислимото’ (noηtά, ноета)“ (Пиронови положения, I, [4] 8–9).

 

Сидхарта Гаутама (Буда) през 5 в. пр. Хр. отказвал да даде отговор на въпроси относно произхода и същността на света, относно битието и небитието и относно живота на светеца след смъртта, игнорирайки изобилната по това време ведическа и неведическа философия (даршана).

Формулировка на Нaрджуна в Mulamadhyamaka-karika (2 в. сл. Хр.):

„8. Sarvam tathyam na va tathyam tathyam catathyam eva ca,

naivatathyam naiva tathyam etad buddhanusasanam.

Всичко е

такова,

не такова,

едновременно такова и не такова

и нито такова, нито не такова:

на това учи Буда“ (Карика, XVIII, 8).

 

В култура, която е пар ексаланс Другото на Запада и на индоевропейското езиково семейство, се стига до аналогични мисли: Джуандзъ (3 в. пр. Хр.). „Всяко нещо съдържа свое ’онова’, всяко нещо съдържа свое ’това’. От гледна точка на ’онова’ ти не можеш да го видиш, но чрез разбиране можеш да го опознаеш. И така, аз казвам: ’онова’ произлиза от ’това’ и ’това’ зависи от ’онова’ – което означава, че ’това’ и ’онова’ взаимно се пораждат… По тази причина мъдрецът… разпознава ’това’, но това ’това’, което също така е и ’онова’, както и онова ’онова’, което също така е и ’това’… Състоянието, в което ’това’ и ’онова’ не се откриват повече като противоположности, е възелът в Дао“ (Джуандзъ, 2).

Относителност – напред от Витгенщайн

„Фоновият език е отправна система – Уилърд Куайн. Родният естествен език е естествена координатна система за описание на света и другите езици и култури, но дори в него е налице индивидуална относителност. Това разработва Уилърд Куайн под името ’онтологическа относителност’. „Тази мрежа от термини, предикати и помощни средства е, на езика на относителността, нашата отправна или координатна система… отношението знак – референт е безсмислица, ако не е отнесено към някаква координатна система. В този принцип на относителността се крие решението на нашето затруднение. … Фоновият език придава смисъл на въпроса, макар и само относителен смисъл; смисъл по отношение на свой ред на този фонов език. Да се пита за референта в по-абсолютен смисъл би било все едно да се изисква абсолютно движение или абсолютна скорост, вместо положение или скорост по отношение на дадена отправна система. Това също много прилича на въпроса дали нашият съсед не вижда по систематичен начин всичко обърнато с главата надолу или със съответно разменени цветове, което никога не може да се установи“ (Quine, Willard (1968, Куайн 2000, 176–177).

Формулировки в една теория на относителността:

И така, идеята е, че в понятията ’eзикови игри’ и ’форми на живот’ във Философски изследвания се преминава (на две равнища) от абсолютистко разбиране на езика в контекста на logoz и cogito, към релативно разбиране в контекста на форма на живот’.

Значенията на думите се определят в обособени жизнени процеси и са различни в различни жизнени процеси (’контексти’). Няма универсален език, който да покрива всички игри, има такъв за семейство игри с близки значения на думите. Тази постановка разчиства пътя след столетия погрешен фундаментализъм от платонистки, картезиански и хегелиански тип.

 

’Игрите’ на езика не са строго определени, нямат фиксирани правила и твърди граници. Цялата езикова страна на ’формата на живот’ е не фундаментална, а функционална. Важно е не дали ще кажеш: „Тухла!“, или „Дай една тухла!“, или „Ако обичаш, дай ми една тухла!“, или: „Тук ще трябва да сложа още една тухла“, а да сигнализираш да ти донесат тухла, за да продължиш да строиш.

Можеш да минеш и без заповед и въобще без говорене. Така че това не е изобщо езикова игра.

А може и без думи.

 

Посочване и езикови игри. Когато го няма нещото, думата го ’замества’ според семиотиката след Пиърс. Но когато нещото е тук, а думата я няма (не я знаем), ние посочваме нещото. Думата значи посочва, а не замества нещото. Често думата посочва нещо несетивно и не можем да го покажем лесно или изобщо не можем да го покажем.

Много често за по-голяма убедителност посочваме нещото или негов образ: „Този чадър не може повече да стои тук!“ или „Този чадър трябва да стои там“!

Тук езикът се разтваря в сетивния свят. Посочването и именуването са първи езикови актове и децата първо се учат на имената на действията и нещата.

 

Светът не участва в споровете, а е мълчалив арбитър. Светът не участва в езикови игри. Той няма мнение по въпросите кой е прав, но изразите неотменно гравитират към него. Ако се допитваме до света, тогава споровете изчезват, защото ти ще ми съобщиш твоя опит, а аз – моя, без да се отричаме взаимно. Некоректно е да се каже: „Ти не си видял това, а си видял онова, и само си мислиш, че си видял именно това“.

Не може да се спори за опит – той е валиден с това, че е опит. От него се ражда изказът, и когато изказът не е изкривен от чужди концептуални схеми, той е максимално верен и точен. Дори да е изкривен, той не може да се изправи от друг човек без този опит.

Мрежата от езикови игри и речеви актове значи е осмислена в света (живота). Светът отвъд споровете може да реши за момент и място дали нещо е така или иначе.

 

Глобална перспектива на ’формата на понятията’. „В китайското изречение: „Човек убивам патица“, което може да се разгледа като практически еквивалент на: „Човекът убива патицата“ … трите конкретни понятия – двата обекта и едното действие – са пряко изразени с по една едносрична дума, която е в същото време радикален елемент; двете релационни понятия – ’субект’ и ’обект’ – са изразени единствено чрез мястото на конкретните думи преди и след думата за действие. И това е всичко“ (Sapir 1921, ch. 5, 13). „Кои са, тогава, абсолютно съществените понятия в речта, понятията, които трябва да бъдат изразени, ако езикът е задоволително средство за общуване?… Трябва да имаме обекти, действия, качества, за които говорим, и те трябва да имат съответни символи в независими думи или в радикални елементи.

Нито едно изречение, колкото и абстрактно да е, е човешки невъзможно без свързването в една или повече точки с конкретния свят на сетивата… И, второ, такива релационни понятия трябва да бъдат изразени като конкретни понятия едно спрямо друго и да конструират определена, фундаментална форма на пропозиция. “ (Sapir 1921, 5, 14).

Въпросната фундаментална форма обаче е специфична за всеки език и тези форми се подреждат така, както самите езици – на принципа на ’семействата’. В лингвистиката понятието ’езиково семейство’ се държи като ’семейство езикови игри’ на Витгенщайн в полето на ’жива форма’ в нейния ’жизнен процес’.

В понятието ‘обща относителност’ (Айнщайн) гравитационната и инертната маса на телата се отъждествяват и движенията и състоянията се определят в гравитационни полета. В реалната езикова относителност мнимата безкрайност на относителността на езиците и неопределимостта ѝ се ’затваря’ с разбирането за ’гравитацията’ на езиците към света – жизнен процес. Тази реална отнесеност е границата на релативизма, останала невидима за лавината на постмодерните писания.

Дефиниции и положения

Сега идват серия дефиниции и положения. Те са само конвенционални правила на една изследователска игра. Но резултатите от тази игра трябва да се признаят за реални, доколкото решават неигрови проблеми.

Ето едно неопределено:  .

Неопределеното бяло пространство без не-бяло вече не е бяло.

Ако е налице само едно без друго, то е неразличено, безотносително и неопределено. ’Едното’ e празно самò и се разтваря в ’нула’.

Ето две определени: ● (черна форма на бял фон). Ето eдно отношение: ● (черно–бяло).

Дефиниция 1. Отношение: едно относно друго.

Вижда се, че дефиницията е тавтологична. Но тя избягва полагането на отношението като реалност между две единици (Ръсел). Отношението не е реалност, различна от отнасящите се. То се свежда до определеността на самите отнасящи се едно към друго, които с това се различават. Заедно с отнасянето си въпросните определености стават такива.

Аксиома 1: Всяко определение е отношение.

Следствие. Няма определеност вън от отношение.

Следствие. Неотнесеното е неопределено.

Отношението – това е двойно (множествено) определение (определението ’двуместен (многоместен) предикат’ e неточно и не включва ’субекта’). Две усещания, две неща и два процеса, два знака и два израза взаимно се определят и иначе не могат да се определят – между всеки два елемента има предел и той ги о-предел-я.

Обектите и отношенията са взаимно относителни. Само в aRb a е а, b е b, R e R.

Реално:

Тук се формулират положения за реалното като не-виртуално живеене. Реалното може да придобие виртуалност, ако се отнесе към друго реално. Реалното е налично, изпитвано. Ние сме родени, живеем и ще умрем реално в този свят, в който сме, и не избираме това. Обратно, ние избираме, създаваме и променяме всичко онова, с което живеем, но което няма живот без нас – виртуалното.

Реално отношението се намира (създава) в акт на отнасяне. Ето, виждаме черна форма на бял фон. Пишем думата ’нещо’. И в двата акта полагаме отношение заедно с относими единици: форма–фон, дума–дума.

Следствие. Отнасянето е синтез – от едно се преминава към друго.

Свързват се различни единици или едно се разлага на различни елементи. Анализ тогава е обратното о-предел-яне на едното като много единици. И в двете движения се синтезират определения.

Отношението (определението) има минимум две единици и може да се умножава неограничено. С това расте определеността.

Дефиниция 2. Синтез: свързване на отделни моменти в жизнен процес.

Нашето тяло постоянно синтезира биомолекули, органели, клетки, тъкани. Ние съединяваме квалии в единно възприятие (’феномен’): ябълката е синтез от усещания за зелено, кръгло, твърдо, кисело. Съединяваме знаци в една дума, число, фигура, изречение, текст, обединяваме понятия в теория. Пишем и ползваме компютърни програми, които описват реални процеси в алгоритми. Съединяваме сетивно реални форми: части в машина, тухли в градеж, мотиви в произведение. Синтезът е синтез на живот, а обратното на този синтез е спонтанният разпад – лишаването от живота. Нещата и процесите са синтези, клетките са синтези, градежите и машините са синтези, езиците и културните форми са синтези.

Синтезите са актове – нещо се изпитва или се прави. Онова, което се изпитва, е непосредствено; онова, което се прави, се прави с намерение или функция. Черната форма на бял фон се вижда, а черната буква се написва/ чете, за да се означи нещо. Онова, което изпитваме неотменно, е живот; онова, което създаваме, е артефакт. Знаците са артефакти. Те се създават, за да означават, като се отнасят към означавани форми. Това отнасяне на знака към онова, което той означава, се нарича референция. Референцията е явна в посочването:

– ’черна форма на бял фон’ e eто това: ●.

Ясно е, че изразът е нещо, подлежащо на разбиране, което предполага знаене на език, а видимата форма е нещо, което се изпитва от жив перцептор независимо от език. Във връзка с това определяме в този контекст: реално относно виртуално е живо относно неживо.

Дефиниция 3. Реално тук е: изпитвано, квалия, феномен, поток на живени форми.

Квалиите се обединяват във феномени, а редиците феномени текат като жизнен процес.

Реално е онова, което някое живо същество изпитва и не го изпитва никое друго в този свят: ’да си това същество’. Реалното спонтанно престава да е реално и затова се ре-синтезира като реално. Всички същества се раждат, разпадат и възстановяват, като в края на краищата се разрушават. Хората дишат и се хранят, за да живеят. Хората съзнават, спонтанно губят съзнаването и го възстановяват. Хората заедно с всичко, което изпитват, се разпадат в смъртта.

Реалното не е нещо самò по себе си, нещо обективно, нито пък е нещо чисто субективно. В опита ясно да се отдели истински реалното се натъкваме на относителностите. Нещо е ’това’ относно ’онова’ и става друго ’това’ относно друго ’онова’. Нещата някак са смесени с думите.

Реалното не е монолитно и безусловно отделено от нереалното – налице са различни модуси на реалност-нереалност. Сънуваното, напълно реално при сънуване, се осъзнава като нереално, когато се събудим. Квалиите: усещания, възприятия и мисли, са взаимно относителни, променливи, мимолетни и никога не дават гаранция за безотносителна реалност. Реалното за другите същества и даже на другите хора е недостъпно пряко за нас, а посредством виртуалните знаци. Ние сме крайни и смъртни и с това нашите феномени са пронизани от небитие. В този смисъл е разбираем израза „животът е сън“.

Квалия (quale) се нарича елементарно неинтенционално преживяване (изпитване): топло, болка, синьо, представа, мисъл, сънуван образ. Квалиите не са рязко разграничени и се съпътстват и следват, образувайки течащи форми. Феномен можем да наречем светова форма, течащо единство от квалии. Формите са определени от формата на живота в пространство-време.

Дефиниция 4. Реално отношение (връзка): единство на квалии като моменти в жизнен процес.

Ето едно реално отношение: ● . Виждаме черна форма на бял фон.

Реална отнесеност/ относителност: определеност на моменти в жизнен процес, смисленост.

Привично приемаме смисъла само като мисловна форма, но нещо има смисъл най-широко, когато има място в синтез на жива форма. Мислите се изпитват и показват своята илюзорност или истинност в жизнени процеси. Ето няколко типа смисли: разпознаване, описание, обяснение, комуникация, дейност. Всички тези смисли са моменти от живот.

Отношението получава реалност в жив акт на отнасяне. Ако има само топло, няма да има топло. Ако има само зелено, няма да има зелено. Спектърът на цветовете, видими от човека, е така ограничен и подреден, че да ориентира хората във видимия свят с оглед синтеза на човешката форма. Така един цвят получава място заедно с друг цвят, носейки смислена информация за живота. Квалиите и думите се организират във форми на жизнени процеси и с това получават смисъл. В своя ред те (ре)синтезират нашата форма и с това нашия свят.

Реална относителност на знакови форми: смисленост на знаковите форми като моменти от човешки жизнен процес – разпознаване, описание, обяснение, дейност.

Реч наричаме смислен поток от думи, смислено подреждане на словесни вериги.

Ние говорим и слушаме, пишем и четем в реална позиция: тук–сега.

Дефиниция 5. Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ’аз–тук–сега’.

Тази позиция е реална с това, че е неотносителна, невариантна спрямо относителните и вариантни позиции на събитията в света. Тя е център, нулева точка на координатна система, в която се поместват и стават събитията в света. ’Тук-сега’ е непосредственото изпитване на живота, и тук-сега се поставя ’там и тогава’ на каквото и да става. Тази позиция е недостъпна за друг, освен за този, който изпитва това да си човешко същество.

В класическата континентална философия това е субектът, трансценденталното. Но ако субектът е трансцендентален, тогава той е абсолютно непроницаем, неемпиричен, вечен. Реално ние сме променливи, зависими и смъртни. Всеки до мен е същият реален и недостъпен отвън индивид като самия аз. Как да решим ’големия въпрос’ за многото съзнания? Ами многото съзнания не са много обекти, нито много субекти, а много индивиди. Всички те са взаимно съпоставени в позициите на всеки. Това, което остава безотносително е, че има позиции. От всяка позиция се живее един живот и един ’екземпляр на света’. Но изговаряйки каквото и да е за това, вече сме съотнесени с другите. Съзнаването на множество позиции на множество живи индивиди поставя индивидуалната позиция заедно с другите.

Позицията е една – не може да се заема повече от една позиция, не може да се живее повече от един живот в този свят.

В реална позиция аз съм някъде относно ти и те и съм аз чрез ти, ние, вие, те. Аз знам, че ти, тя/ той също е аз в безотносителна своя позиция. По-нататък реалната позиция е общност заедно с други човешки общности и живи същества на планетата.

Следствие. От аксиома 1: Всяко определение е отношение, и дефиниция 5: Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ’аз–тук–сега’, се получава синтез:

Следствие. Определеността на една позиция е в нейното отнасяне към друга.

Безотносително позицията е неопределена – тя се разтваря в непосредственото живеене. Това е изразено в нулевата точка на позицията.

Жива форма наричаме форма, чиято динамика е ре-синтез на самата форма срещу спонтанното ѝ разпадане. Жизнен процес наричаме процес на синтез на живата форма, насочен срещу спонтанния процес на разпадането ѝ (нарастване на ентропията).

Ето някои жизнени процеси: усещане, възприятие, мислене, говорене, писане, хранене, сън, сънуване, труд, творчество, игра и всичко останало, което хората правят, за да живеят.

Принцип на реалната относителност:

Смисъл е момент в жизнен процес.

Квалии, феномени, актове, знаци, артефакти са с определен смисъл като места-моменти на жизнен процес в реална позиция.

Виртуално:

Сферата на виртуалното ’покрива’ реалното като определеност на места-моменти в жизнен процес. Виртуалното е само определеност и като такава е нежива реалност. Виртуалното не живее без реалното. Неговата определеност е виртуална. Казано с езика на днешната наука, във виртуалното няма вещество и енергия, а само информация.

Със своя смисъл виртуалното е жива форма-жизнен момент, и без тази отнесеност е нищожно.

Дефиниция 6. Виртуално: определеност на смисъл.

Аксиома 2. Виртуалното е синтезирано като нежив артефакт с жив смисъл.

Виртуално е артефакт в неговото значение или предназначение. Думата ’солено’ е виртуален знак за квалията солено и без това отнасяне е просто шум. Артефактът ’микроскоп’ е уред с виртуалното предназначение, функцията на този уред, който без нея не е уред, а купчина стъкло, пластмаса и метал.

Дефиниция 7. Виртуално отношение: определеност в два или повече знака.

’Това’ е заедно и различно от ’онова’.

Eто едно виртуално отношение: ’черно–бяло’.

Виртуална отнесеност: определеност на един знак към друг или към система от знаци в координатната система (език).

Доколкото определянето е отнасяне, различни отнасяния дават различни определения. Неотнасянето е неопределеност. Безотносителното е неопределено.

Виртуална (знакова) относителност: определеност на знаци спрямо други знаци.

Без референцията знаците не са знаци. Но като дискретни единици, ’единици информация’, знаците нямат референция и не са знаци, а просто елементи в поредица. Само в език, разбиран в смисли, единиците информация са реални. Знаците с правилата за знакова активност синтезират виртуално цяло, ’координатна система’.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

Проекцията (виртуалната проекция) е симетрична на референцията и синтезира знак, като по този начин може да създава нов знак по силата на симетрия, опозиция или друго отнасяне между знаци. Така например понятието за ’крайно’ смислово проектира полярно понятие за ’безкрайно’ по силата на симетрията.

Аксиома 3. Езикът е координатна система, в която се определя знаковата форма и чрез нея реалния феномен.

Знаковите форми се синтезират от знаци и отношения между тях по правила. Знаков синтез тук е синтез на знакова форма. Смисълът на правилата е синтез на момент от жизнен процес: означаване, изказ, описание, предписание. Перспективата на знаковите синтези е ре-синтезът на живата форма и това е най-широк контекст на смисъла на знаковия синтез.

’Езикът’ е виртуален, за разлика от речта. Той е аналогичен на програма за разпознаване, описване, обясняване, предписване, речево действие, проект.

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в центъра на координатна система на език: ’тук–сега–означавам–това’.

Виртуалната позиция не е позиция в реално пространство-време, а във виртуална мрежа. От всеки компютър във всяка точка на планетата мога да вляза в моя електронен адрес, който в случая е фиксирано място в мрежата.

 

Принцип на виртуалната относителност:

Знаковите форми са определени относно език.

Един език е координатна система за определяне (означаване). Вън от езика като координатна система изразите са неопределени. Безотносителните знаци, думи, изрази, твърдения, са без значение.

Един език е определен относно друг език. Една виртуална позиция е определена спрямо друга.

Виртуалното се осмисля в реалното. Един знаков синтез няма смисъл, ако не е отнесен към жизнен процес: разпознаване, представяне, мислене; описание, обяснение, разбиране; поведение, дейност. Координатната система на определен език е виртуална проекция на реалната жива форма в процес на ре-синтез.

 

Принципът на реална относителност има проекции на три нива на човешкия живот: индивид, общност, глобално човечество.

Индивидуална реална относителност. Знаковите синтези: думи, изрази, описания, предписания, обяснения, имат непосредствен или опосредстван смисъл в индивидуален жизнен процес: усещане, възприятие, представа, мислене, говорене, поведение, дейност, и са отнесени към жизнени процеси на други индивиди.

Локална реална относителност: Знаковите синтези се правят в местен език и имат местен смисъл чрез местен живот. Смислите в една общност са определени в тази общност чрез формите, в които тя живее.

Координатната система на определен език е виртуална проекция на реалната жива форма в процес на ре-синтез. Речта не може да се извършва и възприема неутрално, вън от индивидуален и общностен жизнен процес.

Не е смислено говоренето на език, който не се разбира от събеседника, а разбирането е определеност на смисъла като момент от живот. По подобен начин не е смислено определянето на ускорително механично движение без отнасяне към гравитационно поле.

Глобална реална относителност. При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот – човешката форма.

Литература:

Витгенщайн, Лудвиг. (1953). Философски изследвания. Избрани съчинения. София: Наука и изкуство, 1988.

Einstein, Albert (1905). “Zur Elektrodynamik bewegter Körper. Analed der Physik, 17, 891–921. „Към електродинамиката на движещи се тела”. Алберт Айнщайн. Избрани произведения. София: Наука и изкуство, 1988, с.23–50.

Einstein, Albert (1916). „Die Grundlage der allgemeinen Relativitätsteorie”. Analen der Physik, 49, 769–822.

Einstein, Albert (1911). “Die Relativitätsteorie”. Naturforsch. Geselschaft. Zürih: Vierteljahresschrift, Jahrg., 1–14.

Boas, Franz (1928). Anthropology and Modern Life. New York: W. W. Norton & Company, 1986.

Sapir, Edward (1921). Language. An Introduction to the Study of Speech. http://www.bartleby.com.

Sapir, Edward (1929). „Статус лингвистики как науки“. Избранные труды по языкознанию и культурологии. Москва: Прогресс, 1993, 253–265

Whorf, Benjamin (1936). „ Language, Thought, and reality. MIT Press, 1956: 65–86.

Carnap, Rudolf. “Empiricism, Semantics, and Ontology”. Semantics and the Philosophy of Language. Linsky L.,ed. Urbana: The Univ. of Illinois Press, 1952, 208–228 (20–40 repr.).

Секст Эмпирик. Три книги Пироновых положений. Сочинения в двух томах, том 2. Москва: Мысль, 1976.

Quine, Willard (1968). “Ontological Relativity”. The Journal of Philosophy LXV: 185–212.

Джуандзъ (2 в. пр. Хр.) Прев. Е. Стойчева, С. Герджиков. София: Екстрем, 2008.

Нагарджуна (2 в. сл. Хр.). Философия на средния път. София: Екстрем, УИ, 2008.

Герджиков, Сергей (2008). Философия на относителността. София: Екстрем, УИ (под печат).

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.