Онирология

6 септември, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей Герджиков

Онирология

Онирология значи „наука за сънищата”. Но фактически няма такава наука. Става въпрос за област на изследване, поделена между физиология-та, психологията и психиатрията. Сънуването се определя в съвременната наука като второ състояние на съня или трето състояние на човешкото съществуване наред със съня и бодърствуването.

ФАЗА НА СЪНУВАНЕТО

Третото състояние бива наричано различно: сън Б.О.Д. (Бързи Движе­ния па Очите), (REM – Rapid Eyes Movements – б. А. С. Г.), сън с бързи вълни (С.Б.В.), състояние Д от „десинхронизация”, „drеаm” (съновидение) според Хартман, тъй като тогава се появяват сънищата, или парадоксален сън според Жуве; защото, когато електроенцефалограмата показва проява на будуване във фаза Б.О.Д., е изключително трудно човек да бъде събуден. Подчертавам определението „парадоксален сън”. Графиката на фазите на съня показва ясно, че той е парадоксален, защото в състояние на най-дълбок сън „избухва” мозъчна и психична активност, сравнима по сила с будуването. Този основен факт е база за разбиране на сънуването като „трето състоя­ние на съществуването”. Феноменологичният анализ трябва да намери тук интенционалност, която открива трети план в жизнения свят или трети план на реалността. В сравнение с този бърз сън предишните четири фази ще бъдат наречени сън с бавни  вълни (С. Б.В.) или синхронизиран сън (С).

Следната поредица от енцефалограми показва промяната в дейността иа мозъка на различни стадии на съня на фона па будуването – по Демент и  Клейтман  –  1957:

Будуване. Мозъкът излъчва вълните Алфа – отпусната бдителност честота около 10 цикъла в секунда, 30/50 мв/микроволта (фиг.  1):

Стадий 1. Унасяме и лек сън. Ритъмът алфа затихва (фиг. 2).

84

Стадий 2. Лекият шум все още може да прекъсне съня (фиг. 3).

 

Стадий 3. Преход към дълбок сън. Вълни делта с висок волтаж и ни­ска честота – 0,5 до 3 ц/сек.  (фиг.  4).

 

Фиг. 4.

Стадий 4. Дълбок сън. Бавни вълни делта с честота 0.5/1 ц/сек. Само силен външен дразнител може да промени  ЕЕГ (фиг. 5).

 

Фиг. 5.

Парадоксална фаза. Прекъсва дълбокия сън. Бързи, резки движения на очите. Графиката е сходна с тази при будуване (алфа). Бързи, асинхрон­ни вълни с нисък волтаж. След фаза 4 се появява съвсем нов вид графика.

Ето как се описва фазата на „парадоксалния сън”:

1. Движенията Б.О.Д., за които вече стана дума, се появяват вне­запно. Бързата фаза трае от 100 до 200 милисекунди. Те приличат на фик­сиращите движения на очите при будуване и могат да бъдат отнесени към ви­денията  на сънуването.

2. Когато те придружават движенията Б.О.Д., се наблюдава и спора­дична дейност при цяла група мускулчета: свиване на лицето, гримаси, но и контракции на мускулите на ларинкса, на пръстите, краката или на средното ухо. Смятаме, че в този случай отново съществува връзка със сънуването.

3. Изследванията на сърдечния ритъм в парадоксален период показват ту учестен ритъм, ту забавяне на ритъма в зависимост от бавния сън. Става ясно, че в този случай колебанията в сърдечния ритъм отговарят на тези в парадоксалния сън. При човека се наблюдават колебания в порядъка от 40 до 100 удара в минута. Те се доближават до наблюдаваните при буден човек, зает с дейност, която го увлича (к. м. – С. Г.). При бавния сън ко­лебанията са само няколко в секунда. . .

85

Цялата нервна система е средище на активна дейност. Температурата на мозъка се повишава, притокът на кръв в гръбначния мозък, както и консумацията на кислород, се повишават. Всички тези промени свидетелстват за засилен метаболизъм.    .

Следователно парадоксалният сън едновременно е най-дълбок сън, когато е много трудно човек да бъде събуден, и състояние, съвсем близо до будуването. В известен смисъл той е будуване или вътрешен живот.

Физиологичните описания и обяснения на съня и сънуването като него! фаза се базират върху мозъчни операции подобно на търсенето на анатомичната основа на другите психични процеси. Бремер (Bremer, 1935) и извършва серия опити с котка, изрязвайки участък между гръбначния мозък и продълговатия мозък. Правейки по този начин „изолиран енцефалон”, Бремер забелязва, че редуването на бодърствуване и сън продължава. После прави срез в противоположния край на гръбначния стълб, съвсем високо, между четирихълмията в средния мозък, като сега пък подготвя „изолиран мозък”; тогава животното изпада в състояние на сън и после умира. Бремер заключава, че будуването се дължи на преобразуването на сензорни сигнали от гръбначния мозък, докато сънят се проявява при премахването на тези дразнители. Следователно будуването се дължи на дразнители, а сънят е пасивен процес. През 1949 г. Магун и Морузи (Мagun, Marusy, 1949) доказват, че прекъсването на основните сензорни пътни е съвместимо с будуването; но е достатъчно да се среже мрежовидното образувание в гръбначния мозък, за да се стигне до състоянието на летаргия, каквато е предизвикал Бремер с „изолирания мозък”. Така будуването се приписва на ритмична дейност на мрежовидното образувание, т. е. низходящи ретикуларни сигнали. Тази дейност се засилва от сензорни сигнали, химически вещества, хипоталамус, активност па мозъчната кора.

Откриването на парадоксалния сън усложнява картината. Екипът на Жуве (Jouvе, Delorme, 1965) чрез серии елиминирания на участъци ц мозъка на котка открива, че в областта на долната граница на моста изчезва „парадоксалният сън”, докато будуването и бавният сън се запазват.

По-късно групата на Жуве установява, че за тонизиращите и фазовите компоненти на парадоксалния сън отговарят различни анатомични зони. Докато двустранното унищожаване на определени зони на моста премахва бързите очни движения, унищожаването на ниската част на локус кьорсулус възстановява възможността за движение на мускулатурата.

Следоватселно наистина има три различни състояния: будуване, бавен сън и бърз сън (к. м. – С. Г.), командвани от различни структури. Гръбначният стълб и мостът, архаични части на мозъка, са отговорни за регулирането на тег три  ритъма1.

Японският неврофизиолог Окума (Оkuma, 1992) лансира т. нар. сетивно-образна свободно-асоциативиа хипотеза („а sensory image-free association hypothesis””). Тя се състои в следното: фазовата възбуда на мозъка, появяваща се заедно с бързите очни движения (К.Е.М.), активира хипокампалната – неокортикална система на паметта и извлича сетивни образи от нейния резервоар в мозъка. Сънуващият свободно организира чрез асоциации „подходящите” образи и създава сънен разказ. Тази хипотеза според Окума е в съгласие с досегашните неврофизиологични данни2.

1 Монре, С. Сън  и сънища. С, „Жорж Неф”,   1993,   18–33.

2 Окuma, T. “On the Psychophisiology of Dreaming: a Sensory Image – Free Association Hypothesis of the Dream Process”. – Japanese Journal of Psychiatry & Neurophisiology, 46 (1), 1992, 7–22.

СЪНЕН  СЮЖЕТ

Съновидението е поток от образи, емоционално оцветени. Този поток е свързана поредица или поне се възпроизвежда като сюжет. Научното из­следване на сънния сюжет е казус. Сънният сюжет е ненаблюдаем обект. Наблюдават се само енцефалограмите. По тях може да се разпознае кога човек сънува, но не може да се види какво. Съдържанието па съня се науча­ва от разказа на сънувалия.

Това обстоятелство поставя под голям въпрос обективността на онирологичните изследвания. Но данните от разказите на съновиденията могат да се използват в науките за човека така, както се използват всички данни за психологични преживявания, никое от които не е наблюдаемо.

Сънищата са преживявания. Първият въпрос на онирологията ще касае достоверността, обективността на данните. Как онирологичното изследване получава от разказите за сънуване научни данни? Точно това обстоятелство – субективността – прави обаче сънищата достоверни за сънуващия подобно на опита наяве. Те не са факти извън субективното съще­ствуване, не са обективни. Затова опитът на сънуването е едновременно и неразличимо битие-знание.

Вторият въпрос в научното изследване на сънното съдържание е редът, в който то се разполага. Наблюденията в науката се разполагат в подредени структури, наричани протоколи. В протоколите от измервания данните се нанасят в таблици. В протоколите от експерименти за качествени наблюде­ния данните се подреждат според управляващата експеримента теория или хипотеза и един специфичен език.

Съновиденията не говорят на езика на наблюдението. Те са разказани и от разказа се съди за сюжета. Сънните разкази са произволни и не може да се иска от сънувалия да ги подреди в предварително готова схема. Тази подредба би била подобна на подредбата на събитията наяве в схема, но би била много по-трудна, защото сънният сюжет е смътен и неорганизиран. Той е хаотичен спрямо живота наяве.

Изобщо едва ли има обект на изследване в науката, който да е така да­леч от стандартите на научната рационалност, както са сънищата.

Тези епистемологични трудности се проецират в една безкрайна диску­сия относно достоверността, реда и класификацията иа сънищата. В това отношение историята дава изобилен материал. Сънищата са били интересни за изследването на човека във всички времена. В Европа научният характер на познанието е изисквал от изследването на сънищата решение на посочените трудности. В античността, средновековието и Възраждането в специфични термини и образи старите изследвачи на сънищата обособяват елементите на съня: дневни остатъци, безпокойства, рецидиви, отражение, телепатия, раздяла, летене, смърт. Не са чужди на европейската история сънните интерпретации чрез музика, анализ на сънния разказ, символични си­стеми, теории за паметта и езика. Рупрехт (Rupprecht, 1990) вижда в ста­рите изследвания материал за осмисляне от бъдещата онирологична наука3.

Това показва че съновиденията не предлагат нищо ново и не обещават нищо завършено, което да има отношение към научния прогрес. Сънните теории и особено физиологичните изследвания могат да прогресират и да се множат, но сънищата си остават в постоянна дистанция спрямо обектив-

3 Rupprecht, C. “Our Unasknowledged Ancestors: Dream Theorists of the Antiquity, the Middle Ages and the Renaissance”. – Psychiatric Journal of the University of Ottava. 15(2),   1990,   117–122.

87

ността и с това спрямо рационалността на науката. Един от водещите психолози-ониролози – Р. Смит (Smith, 1984), подчертава нуждата от стан­дартизиран сънен разказ standardized dream report.). Той осъзнава, че обек­тивността на онирологичните изследвания е зависима от приемането на сън­ното съдържание за независима променлива. Това е възможно според Смит чрез специална техника  на сънно интервю,  която  включва:

– единичен разказ на съня;

– повторение;

– асоциативно сънно съдържание.

Смит предлага седем променливи за класифициране на сънния сю­жет: смърт, осакатяване, раздяла, болест, вина, срам, падане. Вариа­циите на наличието или отсъствието на всеки от седемте момента при раз­лични сюжети са зависими, както показват опитите, от повторенията и асоциа­тивното сънно съдържание. Фиксирането на сънния разказ се извършва в резултат на базовото предаване и допълненията на повтарянето и асоциа­циите4.

В друга своя статия Р. Смит (Smith, 1986) изтъква, че изследването на сънищата е пълно с методологични капани. Един от тях е неяснотата на съновидението и неопределеността на променливите на сънното съдър­жание. Той отново настоява за акуратна дефиниция на независими промен­ливи на съновидението, повторение на сънния разказ и прибавяне на асо­циативното съдържание. Тук Смит установява, че в изследваната група болни повторението на сънния разказ и включването на асоциативно съдър­жание е довело до удвояване на броя на моментите на смърт и раздяла в сюжетите5.

Разбира се, емпиричните техники могат да усилят достоверността. Но винаги стои въпросът, дали повторението и асоциациите запазват автен­тичността. Защото на всяко от тези равнища са възможни изкривявания и скрити интерпретации на сънувания сюжет.

С. Пулвер (Pulver, 1987) задава специфични епистемологично значи­ми въпроси за изследване на сънищата: Е ли разказът на пациента полезен за формулиране на интерпретация, ако няма никакви формални връзки меж­ду елементите на съня? По какъв начин може манифестираният сън да до­принесе за разбирането на съня и сънуващия? Основният проблем тук е семантичен. Пулвер смята, че манифестираният сън трябва да се деко­дира пряко.6

Съдържанието на съня естествено зависи от съдържанието на психиката на сънуващия. Този факт се използва като обяснителна матрица за отнасяне на сънния сюжет към сюжетите от будния живот или към органични състоя­ния на тялото. Така А. Еванс (Evans, 1990) прилага допускането на Юнг, че сънищата могат да се използват за определяне състоянието на ума по от­ношение на суицидалните намерения. Смъртните сънища могат да се използ­ват и  като свидетелство за депресивни  симптоми.7

Смъртното съдържание на сънищата се свързва с депресиите и суици­далните идеи и от други изследователи: С. Фърт, Ж. Блоуин, С. Натараян, А. Блоуин (S. Firth, J. Blouin, C. Natarayan, A. Blouin, 1986). Потенциалните

 

4 Smith, R. “The Meaning of Dreams: the Need for a Standardized Dream Report”. – Psy­chiatry   Research.   13 (3),   1984,   267–274.

5 Smith, R. “Studying the Meaning of Dreams: Accurate Definition of the Independent Variab­le”.  – Biological  Psychiatry 21(11),   1986, 989–996.

6 Pu1ver, S. “The Manifested Dream in Psychoanalysis: a Clarification”. – Journal of the Ame­rican   Psychoanalytic   Association.   35   (1),    1987,   99–118.

7 Evans, E.   “Dreams and suicidal  behavior”. Crisis  11(1),   1990,   12–19.

88

самоубийци и склонните към насилие пациенти имат повече смъртно съдър­жание и деструктивни моменти в сънищата си. Поддържа се обяснителната хипотеза, че сънното съдържание е продължение или отражение на буд­ното състояние – в случая  – депресията.8

Тази бегло представена емпирична основа на най-новите изследвания на сънищата показва епистемичните й граници: принципна ненаблюдаемост, неопределеност на разказа на съновидението като „данни”; неопределеност на схемата на подреждане на разказа, неопределеност на посоката на обяс­нение: органични процеси – външни дразнители – будно състояние – пси­хични болки, мисли и чувства.

Обективни данни са данните от мозъчните изследвания на фазите на съня. Чрез тях ние знаем, че сънуването е фундаментално състояние на психиката и тялото, а не ефимерно явление посред съня. Това основно съ­стояние е активно като будуването.

Сънните разкази показват ясно, че съдържанието на сънищата като емоции и мисли е продължение на съдържанието на будуването. Макар и в друг план, тук болките и радостите, желанията, мислите и намеренията са някак „естествено” продължение на психичния живот наяве. Но тъй като цикълът будуване – сън – сънуване – сън – будуване е затворен, със същото основание може да се твърди, че психичният живот наяве е про­дължение на сънуването.

ТЪЛКУВАНЕ НА СЪНИЩАТА

Сънното изпълнение на желание. Зигмунд Фройд навярно пръв от учените до­пуска и обосновава смисления характер на сънищата, факта, че те под­лежат на интерпретация. Разбира се, това обяснение лежи в традициите на западното научно мислене: съновидението е нещо нереално, една илю­зорна визия, която в закодиран вид представя нерешени проблеми от несъзнаваната психична реалност.

Според Фройд съновидението не прилича на неправилна игра на музи­кален инструмент, до който се е докоснала не ръката на музикант, а някак­ва външна сила – то не е безсмислено, не е абсурдно, то не предполага, че част от нашата душа спи, а друга започва да се пробужда. Съновидението е пълноценно психично явление. То е осъществяване на желание.

Там, където това осъществяване е скрито, замаскирано, трябва да има налице тенденция, противоположна на желанието, и вследствие на тази тен­денция желанието е могло да се прояви изключително в изкривен вид.

Цензурата и признаците на изкривяване в съновидението вървят заедно. Това води основателя на психоанализата към предположението, че в съновиде­нието действуват две психически сили (течения, системи4, от които едната образува желанието, проявяващо се в съновидението, а другата изпълнява функцията на цензура и благодарение на тази цензура способствува за из­кривяването на това желание.

Сънищата ни показват, че нещо е искало да разстрои спането, и ни по­зволяват да разберем начина, по който това е било предотвратено. Като резултат спящият е сънувал и може да продължи да спи; вътрешният драз­нител, поискал да привлече вниманието му, е бил заместен от външно пре-

8 Firth, S., Blouin, J. Blouin, C. Natarayan, A. Blouin. “A Comparison of the Manifest Content in Dreams of Suicidal, Depressed and Violent Patients”. – Canadian Journal of Psychiatry – Review, 31(1),  1986, 48–53

89

живяване, което вече е преработено. Така че сънят също е проекция, външен израз на вътрешното състояние.

Но откъде се взема тази пречка пред намерението да се спи? Тя може да изхожда от вътрешна възбуда или от външен дразнител. . . дневните оста­тъци трябва да се усилят от източниците на несъзнавани нагонни импулси, за да могат да формират сънищата… Познати са ни и крайни случаи, при които Азът се отказва от желанието за спане, защото се чувства безсилен да възпре освобождаващите се по време на съня изтласкани пориви, с други думи, отказва се от спането, защото се бои от сънищата.9

Ето как Фройд обяснява летенето насън:

„Забележителното свойство на члена да се издига нагоре, което се про­явява при ерекцията, води до символичното му представяне чрез балони, самолети, а напоследък и чрез въздушния кораб на Цепелин. Но сънят по­знава и друг, още по-изразителен начин за символизиране на ерекцията. Той прави от половия член същината на целия човек и кара самия него да литне. Нека не ви шокира, че познатите на всички, често така приятни съ­нища, в които човек лети, се тълкуват като резултат от обща сексуална въз­буда, като ерекционни сънища.” Основателят на психоанализата се позо­вава за това на П. Федерн и на М. Вулд Фактът, че и жените летят насън, Фройд обяснява, като им приписва желанието да станат мъже.10

Дали щом Фройд е лекувал неврози с подобни речници на сънищата, може да му се има доверие? Такива тълкувания и при успешно лечение са спорни. Теорията, че сънищата задоволяват желание, страда от най-малко две недоразумения. В сънищата много често се желае, а не се изпълнява желание. Няма причина да допускаме, че желанията съществуват само в будното състояние. Наяве ние често следваме желанията от сънищата си. В случая с летенето сексуалната възбуда не изключва ликуването и страха. Съмнително е, че често явяващия се в съня секс трябва да се символизира. Ако тази символика е неясна за съзнанието на сънуващия, ако той наяве не си дава сметка, че летенето е значело сексуално желание, тогава как можем да повярваме, че символичната ерекция е изиграла своя ефект на иесъзнавано равнище? Ако ерекцията на заспалия мъж е реална и при това той съ­нува  летене,  тогава  за  какво  служи  сънният  сюжет?

Според психоаналитичната семантика на съновидениато то има функ­ция да възстановява равновесието, да анулира или намалява напреокенията, да задоволява желанията. Сънувайки, ние понякога съзнаваме, че съну­ваме, но когато се събудим, може би ще сме забравили, че сме сънували. Фройд смята, че когато не можем да си спомним сънищата, значи те са из­пълнили задачата си. Защото сън, който е позволил да се осъществи съно­видение за дадено желание, не оставя следа. И наистина изглежда, че по­вечето от съновиденията, които си спомняме, когато не сме особено загри­жени или заинтересувани от сънищата, носят конфликтен заряд. Следова­телно сънуването служи на нашето психическо равновесие, на нашето Аз, и както казва Фройд, най-хубавите сънища „са онези, в които символичната промяна се извършва най-добре”11.

Физиологията и психологията търсят обяснения на сънищата, въпре­ки че те се признават за отделно, „трето състояние на нашето съществу­ване” изцяло в хоризонта на първото, будното съществуване. Нуждите, появили се в будно състояние, се „задоволяват символично” в съня и така се

9 Фройд, З.  Тълкуване на сънищата. С,  Евразия,   1992.

10 Монре, С. Сън и сънища, с. 81.

11 Цит. съч., с.  90–90

намалява напрежението. Аз не разбирам как една нужда може да се задоволява „символично”, но ми е ясно например как представите и въображе­нието могат да ни задоволят, както и да ни възбудят сексуално. Що се от­нася до „символите”, които според Фройд представляват сънищата, не виж­дам как те, след като не са ясни на съзнателно равнище, ще се ясни на не­съзнателно и ще доведат до онова задоволяване, което е характерно за въоб­ражаемите обекти на желанията. Едно е да си представям истински сексуа­лен акт, друго е да сънувам закодирания във вид на кораб или на друг „жен­ски символ” обект на желанието ми. И ако сънят прибягва до символизацията, за да задоволи желанието, заблуждавайки съзнанието, как тогава самото будно въображение си позволява много повече, без изобщо да лъже съзнанието на желаещия?

Според Фройдовото класическо за днешната наука разбиране желанията се появяват в тялото от външни и вътрешни дразнения и се „проецират” в психиката като „стремеж” към удоволствие. Но ние знаем непосредствено, че желанието се ражда не в тялото, а в „душата”, макар че се стимулира от въз­приятието – със същата сила то може да се стимулира и от въображението. Физиологичните „потребности” съответствуват на психичните „желания”, но това не значи, че те са водещи. Въобще неизбежното за западната емпи­рична наука редуциране на психичното до единствено наблюдаемото „физио­логично” и „физично” изкривява нещата до причудливост и абсурд. Всеки знае, че не съществува в здрав човек физиологична нужда от наркотици. Но много често такава нужда се появява на психично равнище. Тя се задо­волява, с което протичат съответни процеси в мозъка. Постепенно се фор­мира нездрава физиологична потребност от опиатите, докато тя стане неот­странима и унищожава болния.

Карл Юнг създава своя психоаналитична версия на онирологията. Архетипните символи, такива като майката, общи за всички народи и кул­тури, стоят в основата на психичните трансформации на индивида, на не­говата идентификация. В преходните биографични етапи са характерни ти­пови, архетипични сънища. Процесът на умиране е най-радикалната транс­формация, критична степен в процеса на индивидуация. Затова смъртта е основен архетипичен извор на сънища. Юнг е повлиян силно от Тибетската книга па мъртвите и това е ясно от студията, която пише за тази книга. Но по-интересно е, че според Р. Муди Юнг е имал опит непосредствено бли­зо до смъртта.

Цяла серия физиологични, психологични и психиатрични изследвания, вдъхновени от психоанализата и мозъчните изследвания, се ориентират главно в две посоки за обяснение на сънищата: сънищата са отражение на органични състояния на тялото; сънищата са изпълнение на желания. И в двата случая  първичното е будуването, вторичното е сънуването12.

Според М. Васерман (Wasserman, 1984) откритието на RЕМ-фазата дава живот на две възможни теоретични обяснения: изпълнение на жела­ние (wish fulfillment) и активация–синтез (activation-synthesis) – хипо­теза на Хобсън и Мак Кели. Според тази хипотеза невронен механизъм на възбуда и синтез на образи е в основата на съновидението. Авторите смя­тат, че ревизират психоаналитичното обяснение. Върху материал от летене насън, сексуални сънища, формални характеристики, забравяне и преди­звикване на сънища Васерман защитава Фройдовата теория. Той упреква опонентите си, че смесват езиците на физиологията и психологията.13

 

12 Wasserman, M.  “Psychoanalytic Dream Theory and Recent Neurobiological  Findings About REM Sleep”. – Journal of the American Psychoanalytic Associatio,. 32 (4),  1984, 831–846.

13 Gek1e, H.   “Freuds   „Traumdeutung”   als   Kritik   der Traditionen   Vernunft”.– Psyche, 46 (10), 1992, 897–922.

 

X. Гекл (Gekle, 1992) отдава епистемологичната значимост на Фрой­довата теория на факта, че психоанализата отнема от философията – нарцистичен опит да се обясни светът от позицията на Егото – централизация­та на света и „империалистическите твърдения на Егото”, осветявайки пътя към области, където Егото не е безапелационен господар – безсъзнател­ните сънища. Но Гекл намира парадокс в самата децентрализираща роля на сънищата: тяхното тълкуване или обяснение отново ни връща към тео­ретична, систематична и оттук Его-ориентирана форма14.

Този спекулативен капан произлиза от факта, че в психоанализата се търсят някакви пътища извън рационалната позиция па монистично обяс­нение. Това търсене се стимулира от един парадокс, защитаван от Фройд. Той смята, че психоанализата е преместила човека още по-настрани от не­говото място в центъра на света след откритията на Коперник и Дарвин. След детронирането на Земята като център на Вселената и на човека като Божи образ и подобие, откритието, че психиката не е контролирана от съз­нанието на човека, е трети голям удар срещу нашето Его – такава е оценката на Фройд. Фройд изпуска неотменния факт, че всички тези „удари” са нанесени все от същия този човешки ум, който неизбежно и неизменно осветява като център своя свят, правейки го свой свят. И психоанализата е момент от историческата феноменология на „описването” на този жизнен свят, в чийто център стои човек и го прави възможен.

Алтернативна несимволична обяснителна позиция е представена от Ван ден Дакл (Dacle, 1992). Р. Левин (Levin,1989), Н. Смит (Smith,1987). Дакл настоява сънищата да се интерпретират пряко, а не чрез сим­воли. Сънищата са три типа: ендогенни – произлизащи от вътрешни драз­нения, екзогенни – произлизащи от външната среда, и релационни – интер-персонални. Телесните нужди, усещанията и междуличностните отноше­ния са в тяхната основа. Фройдовата теория важи предимно за първия тип сънища – произлизащи от телесни нужди.15 Р. Левин установява зависи­мост между честотата на кошмарите, силата на Егото, безпокойството от смъртта и пола. Смъртният страх е по-малък при хората с по-силно Его. При тези изследвания (особено при мъжете) са по-редки и кошмарите. Така отново се утвърждава пряката интерпретация на сънищата – те следват този път душевните вместо телесните състояния.10 Р. Смит изследва до каква степен сънищата отразяват биологичното състояние. Със своята нова мето­дика на интервю той установява, че смъртни сюжети се появяват в разка­заните сънища в степента, в която пациентите са заплашени от летален из­ход (остра сърдечна дисфункция). Заключението е, че сънищата отразяват биологичното състояние.

Този тип обяснения са естествена алтернатива на психоаналитичните. Много сънища явно представят пряко състояние на организма, като емо­цията от будно състояние продължава в съня. Тези обяснения не могат да предложат отговор, защо такива сънища въобще се явяват за разлика от функционалните обяснения на психоанализата, фокусирани във функция­та изпълнение на желание. Те представят сънищата като естествен продукт от душевното и телесното състояние и по този начин потвърждават, че чо­век е един и същ насън и наяве. Но те игнорират пропастта между будуваие

14 Van den Dac1e, L. “Direct Iinterpretation of Dream: Typology”. – American Jour­nal  of Psychoanalysi,.  52 (4), 1992,  307–326.

13 Levin, R. “Relations Among Nnightmare Ffrequency and Ego Strenght, Death Anxiety, and Sex of College Students”. – Perceptual & Motor Skills, 69 (3), 1989, 1107–1113.

14 Smith, R. “Do Dreams Reflect a Biological State?” – Journal of Nervous & Mental Di­sease,  175  (4),   1987,  201-207.

92

и сънуване – двете състояния на съществуването. Телесните състояния са наблюдаеми. Те са част от физичната реалност. Будните чувства и мисли са пряко съобщими. Те са част от съзнаваното битие наяве. Но сънищата нито се наблюдават, нито се предават пряко. Сънният разказ е ретроспективен и обременен със забрава и деформиране.

КРИТИКА

Страшните съновидения не са обясними като изпълнение на желание. Днешната наука не може да допусне „стремеж към смъртта” за разлика от Фройд, който си го позволява впрочем единствено на чисто спекулативно равнище. Когато летим насън, ужасяваме се и все пак ликуваме. Съвсем различно е удоволствието от секс насън в сравнение с удоволствието на летенето.

Неприемливо е привидно естественото разбиране, че сънови­денията имат функция да възстановяват равновесието. Самият Фройд, след­вайки функционалната логика, заключава, че сънищата, които са си свър­шили работата, задоволявайки някакво желание, не се помнят. Онези съ­нища, които остават в паметта след събуждането, би трябвало да са само „недостатъчните”, неприятните. Но се помнят съвсем не само неприятните видения. Онези сънища, конто „изпълняват своята функция успешно”, прият­ните, съвсем не се забравят заради това, че са я „изпълнили”. Факт е, че се помнят както лоши, така и хубави сънища и това зависи единствено от интензивността на сънната емоция, от силата на преживяването в света на сънищата. Но всичко това не може да се третира пряко от емпиричната наука, за­щото не може да бъде „обективно регистрирано”. Тя прави, каквото може. И сведенията, които ни дават измерванията на мозъчната активност, са про­сто поразителни. Те, по признанията на самите физиолози, говорят, че съ­нищата са форма на активен психичен живот, а не просто плод на засип­ването. Засипването ги прави по-лесно осъществими, защото „разделя” пси­хичното от физиологичното. Тялото си почива пасивно и няма нужда от психичен контрол на равнище съзнание. Затова пък съзнанието на една до­статъчно дълбока степен на заспиване, на релаксация се „събужда” за нов живот вече на ново равнище и този живот по своите електрически характе­ристики почти не се различава от живота наяве.

Интерпретацията на сънищата е истински епистемологичен казус. Западната наука, зависима от наблюдението, е абсолютно чужда на всякак­ви трансемпирични хипотези за „планове на реалността”, за „йерархии на светове”, за „отвъдно” и „свръхестествено”. Научната интерпретация тряб­ва да бъде емпирична, отсамна. А емпирично (достъпно за регистриране) не е самото съновидение, а разказът за него. Този казус води принудително към пренасяне на една психична функция в пространството на наблюдаемите физиологични. Фройд въвежда важното понятие работа на съня. Фройд въвеж­да и семантичните понятия за цензура на съня, за сгъстяване, измест­ване, кодиране. Тук науката работи донякъде успешно, като може да ни покаже някои ефекти на сънищата. Но това се оказва капан. Защото тези ефекти далеч не са уравновесителни, хармонизиращи. Те далеч не премахват физиологичните напрежения, както и психичните. Ако в резултат от моите кошмари аз съм се изпотил пет пъти през нощта, прекъснал съм два пъти моя сън и съм се събудил с натежала глава, за каква „уравновесяваща функция” и въобще за каква „функция” на съня можем да говорим. Това е все едно да говорим за „функции” на ужасните събития в нашия живот, за „функциите” на болката и на отчаянието.

93

В резюме:

Западната обективна наука излиза извън своите граници – извън стандарта рационалното емпирично изследване да се отнася само за на­блюдаеми явления. Сънищата са ненаблюдаеми, те не са емпирична база. А именно сънищата, а не техните разкази и подредби са обектът на из­следване.

Разказите па сънните сюжети са произволни и пренасят съдържание от едно състояние на съществуването в друго, от един план в друг. Затова те са трудни за подреждане. Усилията за „обективен” сънен разказ са обре­чени на скромния резултат да се приеме стандартен набор от променливи: смърт, осакатяване, раздяла, болест, болка, страх, вина, срам, радост. . .

Семантиката, която се допуска за съновиденията, ги помества в едно условно пространство, подобно на човешката култура (познание, език). Признаването, че това са процеси, които имат същността си в самите себе си, а след това в цялостната психика, би довело до признаването на реал­ността на „света на сънищата”, което противоречи на западната рационал­ност, и на нагласата на опитната наука.

Психоаналитичното обяснение на сънищата е силно затова, защото намира в тях смисъл. Не защото намира в тяхното съдържание смисъл из­вън тях. Както дишането, болката и виждането, съновидението има смисъл. То е момент от органичния, целесъобразен живот. Така сънищата могат да се интерпретират като илюзорно изпълнение на желания, което премахва(?) напрежението. Но далеч не всичко в живота има функция. Далеч не всичко е момент от една перфектна органика. Съзнанието, умът, душата като „център” на жизнения свят са пълни с несъвършенство, пронизани са от болка, бележат всеки миг граничното съществуване на човека между живота и смъртта. Произходът на страданието, въпреки уверенията на Фройд, не е в социалното и културното препятствие пред инстинкта. Стра­данието е в постоянното напрежение на силите на живота срещу неумолимо настъпващата смърт и това е естествено състояние. Радостта е непосред­ствено продължение на страданието, когато силите на живота доминират над смъртта. Сънищата са реален живот в друг план на тази драма, от­стоящ от будуването на „разстояние” така, както вълните на съобще­нията отстоят една от друга на разстояние някаква разлика в честотите.

Между живота наяве и насън има пропаст. Това е сънят без сънища. Обяснението на сънищата като продукти на телесни и душевни процеси не намира в тях смисъл, но е по-близо до нашето разбиране в друга посока. За разлика от психоанализата това обяснение вижда прякото съдържание на сънищата като саморазбиращо се. Сънищата са живот, който не е сянка или отражение (както мислят и част от поддръжниците на този тип обясне­ние), а е продължение на будуването така, както будуването е „продължение на сънищата” и съня. Тук цикълът се затваря и няма смисъл да се говори за първичен и вторичен план. Ние не можем без активния живот в будно съ­стояние. Живеем чрез нашата сетивност, възприятие, съзерцание и действие в този уникален свят наяве. Ние не можем без активния живот в съня, защото чрез него възстановяваме своите сили и позволяваме на тялото и духа да се изчистят от хаоса. И тук се озоваваме в тайнствения свят на съ­нищата. Те са продължение на душевния живот и може би някаква форма на ненаблюдаем телесен живот отвъд прага на света наяве, но явно живян от самите  нас.

Изследването на сънищата, онирологията, не е част от обективната наука. Тя е обективна само като изучаване на човешкото поведение – раз­казът на съня е нейна основа.

 

“Онирология”. Философски алтернативи, IV, 2/1995, 83–93.

© Сергей Герджиков, 1995

Статията е върху материал от книгата Смъртен опит, 1993

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.