ОБЯСНИТЕЛНИ СХЕМИ В АРХЕОЛОГИЯТА

3 август, 2019 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


ОБЯСНИТЕЛНИ СХЕМИ В АРХЕОЛОГИЯТА

Резюме. В тази студия правя критичен анализ на теоретични схеми, налични в съвременната археология: традиционни схеми за периодизиране и дифузия; закони на културната еволюция (процесуална археология), дедуктивно-номологичен модел на обяснение, исторически интерпретации и свръхинтерпретации, постпроцесуална (херменевтична) археология. Авторски тези, които разработвам тук, са корелациите между структури и процеси, между структури, функции и поведения. Като цяло защитавам теоретичното единство на археологията отвъд делението природа-култура.

Abstract. In this study I make a critical analysis of some theoretical schemes in contemporary archaeology: traditional schemes of periodization and diffusion, historical interpretations and over-interpretations, processual archaeology, laws of cultural evolution, post-processual (hermeneutical) archaeology. I present here my own ideas and correlations: structures–processes, structures–functions–behaviors. I defend the unity of archaeology beyond division: nature–culture.

Въведение

Археологията реализира различни описателни и обяснителни схеми: от етествено-научни описания и обяснения до херменевтични интерпретации. Археологическото обяснение е интензивно разработвана тема в теоретичната археология, но е липсваща тема и понятие в нашата археология. Самият термин „археологическо обяснение“ е проблематичен и у нас и в континентална Европа като цяло фактически се използва „интерпретация“ по примера на историческите интерпретации и в контекста на хуманитаристиката, в която „разбирането“ заменя „обяснението“.

Тази студия е изследване в областта на философията на археологията и историята. Обяснението е основна функция и операция в науката. Разработени са различни модели на научното обяснение и за класически се приема дедуктивно-номологичния модел на Хемпел-Опенхайм (Hempel, Oppenheim 1948), в който обясняваните факти се извеждат логически от научен закон (закони) и други факти като условия. Този модел е проблематичен за археологията като комплексна наука. Общите зависимости и законоподобни положения в нея не са валидни във всички случаи и нямат определена вероятностна валидност. В археологията се следва специфичен здрав разум, натрупан опит и мрежа от установени принципи и периодизации. Археологическите данни, изследвания, технологии и теоретични модели са разположени от двете страни на границата между естествени науки и хуманитаристика. Тази именно граница следва да се елиминира в плана, в който археологическото изследване е един цялостен рационален процес.

Археолозите правят анализи и интерпретации на документираните археологически обекти („археологически записи“). Първите ключови задача в анализа на обект (артефакт) са идентификацията и датирането: какво е това и от кога е? Артефактът се нарежда в група артефакти, с които изчезналата култура е осъществявала своя жизнен процес и в друга група еднотипни артефакти (паралели). Търсят се влияния, импорти, спекулира се за авторство, стил и школа. Съвсем фрагментарно се търси социална структура и тип общества. Останалото се оставя за етнографията.

Философи, антрополози и археолози се сблъскват с големия проблем за липсата на адекватна археологическа теория, специфична и отграничена от общите теории за културите. Тя трябва да установява систематични връзки и зависимости между културологични константи и закономерности и археологически данни и факти. Налице са група слабо свързани обобщения като археологическите епохи, стратификацията, затворения комплекс. Разработени са голяма мрежа от периодизации и хронологии, мрежи от датиращи обекти, типологии, технологии на датиране и други археометрични техники, които се развиват и обогатяват.

Гавин Лукас в монографията си Разбирането на археологическия запис (Lukas 1912) твърди, че археологическата теория е твърде фрагментарна и откъсната от специфичната природа на археологическия запис. Според него археологическият запис е разбиран в три различни перспективи: исторически извори, формационна теория и като материална култура. Лукас се опитва да обедини тези три перспективи чрез преосмисляне на археологическите „същности“ и археологическата практика. Той апелира към преосмисляне на археологическия запис и типа история и разкази, записани в него (ibid.).

Събирането на данни, анализът и материалността са проблематично свързани. Тези аспекти на археологическото теоретизиране рядко са свързвани със социални теории, докато самите археологически интерпретации са социално насочени. Така „дискурсът в археологията е методологически дивергентен“. Лукас преразглежда базовите понятия в археологията относно записа: контексти, депозиции (отлагания) и материална култура. Авторът проследява историята на трите базови понятия. Лукас използва понятието total record за теренната работа като цяло и твърди, че археолозите трябва да го използват като архив, композиран от археологически свидетелства и записи, които ние правим при разкопките. Лукас разпознава в историята на археологията два пътя за разбиране на материалната култура: като семиотика (социален феномен) и като физически феномен. Археологическите абстракции, както подсказва терминът, не са конкретни феномени, а са начини, по които ние разбираме „реалността“ на миналото чрез сложните социални теории, които сме развили. Лукас следва като цяло хуманитарната традиция в социалните науки и се позовава на Маркс, Дюркем, Латур и Фуко, за да защити социалната природа на археологията. (Lukas 2012)

Аз приемам алтернативна и непривична позиция относно данните и интерпретациите в археологията. Разбира се, археологията е социална наука, защото търси и възстановява социо-културни системи. Опитът обаче показва, че колкото по-далеч сме от семиотика и интерпретации, толкова по-добре сме защитени от предразсъдъци и идеологии. В детайли, данните, генерирани по естествено-научни пътища, са винаги по-надеждни от четенията през митове, епоси, исторически разкази и най-вече съвременни социални нагласи.

Митовете, епосите, хрониките и разказите служат за реконструкция в по-общ план, включващ символи и нагласи, които никога не са пряко достъпни и не се обсъждат в съвременното научно археологическото изследване.

Така „теоретичната археология“ е област с неясни граници и форми. Тя се създава в мрежа от модели и парадигми, които се сливат с антропологията (предимно в Съединените щати), или свързват с историята (предимно в Европа). Използват се изпитани модели и концепти като „археологическа култура“, „културен блок“, „археологическа епоха“, типологии, анализи и интерпретации на артефакти, археометрия. Теориите в археологията и в цялото семейство от дисциплини, изследващи човешките общества и култури, са много, те се преплитат, разминават и някои от тях са несъвместими.

Ентусиазмът на „новата археология“ от преди половин век, начената от Бинфорд и Кларк, с който се зареди американската и британската археология, е доста изтлял, но са развити цял ред парадигми за археологическо теоретизиране: поведенческа, процесуална, постпроцесуална, социална, херменевтична археология. В континентална перспектива силно е влиянието на френския историк Фернан Бродел и школата Анали, специално понятието „дълго траене“. Тази вълна мина и минава незабелязана от българските археолози.

Физичните, химични и биологични техники за датиране и анализ напредват бързо, а от друга страна културните и историческите модели и концепции потъват в нескончаеми дискусии, в които се включват както професионални археолози, така и културни антрополози и философи.

Съвременната ситуация в нашата и в силна степен на световната археологична наука е проблематична. Ниската резолюция на теориите води до мълчалив отказ от универсални и специфични модели на форми и динамики, от постиженията на науки като популационната генетика, екологията, етологията и други дисциплини, изследващи човешките групи. Рядко се правят популационни и демографски анализи. Рядко се изследват динамики на населения отвъд намираните типове керамика и артефакти. Това е в разрез и с широко експлоатираната дифузионна парадигма. Миграциите не са последни обяснения, те сами изискват обяснение и потвърждение чрез идентичности на популации по селища, култови обекти, некрополи.

Тъй като археолозите охотно използват физични, химични и биологични техники за разкриване, идентифициране и датиране, не виждам основание да се елиминират добре потвърдени теории и модели за обществата и културите, които са в съгласие с естествените науки за човека.

У нас изследвания и дори обзори по теория на археологията почти напълно липсват. Действащите специалисти археолози неглижират теорията, навярно поради това, че наличните теоретични модели са разпръснати, твърде общи, работят неясно, слабо са отнесени към археологическите данни и имат ниска резолюция.

Археологическа епоха и зависим произход на артефакти

Свободни от културни и социални теории, археолозите използват концепции от преди век и повече като епохите на развитие, означени и разпознавани по доминиращия материал в технологиите, и дифузията: влияния, контакти, миграции. Дълбоко вкоренена в континенталните исторически дисциплини е евроцентричната идеология с идентификация на произхода на западната култура в древна Гърция.

Специфичната структура на археологическия запис принуждава обективно към модели и теории, които не представят самата изследвана култура и обществото, което я създава, а структурата от фрагменти от нейния веществен състав (артефакти).

Материалът на най-стабилните срещу ентропия оръдия е в основата на периодизациите в най-голям мащаб: археологическите епохи (Монтелиус). Камък; мед (злато и сребро); бронз; желязо – тези материали наистина са играли ключова роля в технологиите, те създават различни производителности. Технологиите като енергийни фактори са в основата на прогреса на човешките популации и културни системи (Уайт).

Но всичко това е валидно само в най-едър и груб план. Културите само в производствен аспект за зависими от технологиите. Технологиите само частично са зависими от материала за създаване на оръдия. На първо място популациите са зависими от природните ресурси: ловни полета, събирани храни, земеделски земи, култивирани растения и одомашнявани животни, извличани метали и минерали…

Социо-културните системи не са пряко зависими от технологичния материал. Как би могла една родова, племенна и етнографска структура и културните ѝ процеси да са зависими от най-добрия материал за изработка на оръдия? Материалът на артефактите не определя типа обществена организация, типа власт и култа. „Бронзова епоха“ не означава епоха с рязко повишаване на коефициента на полезно действие на технологията или добивите, не повлиява базовата родова социалната структура и не казва много за начините на живот на съответните общества. Може да се възрази, че всички цивилизации като градски култури възникват в бронзовата епоха. Да, но и преди бронзовата епоха е налице металургия, а няма градове. Градските култури от своя страна са зависими от интензивно и едро земеделие.

Примерите за общества на цивилизационен етап на развитие без бронз не са малко, но впечатлява Мексико, заварено от конквистадорите в началото на XVI в. Това общество с високо развита градска цивилизация (Столицата  на ацтеките Теночтитлан е сравнима с тогавашен Рим) не е използвало метални оръдия, въпреки че ацтеките са познавали и обработвали златото. Нито медни, нито бронзови, нито железни оръдия: това означава в археологически понятия каменна епоха, неолит.

Затова археологическите епохи не са паралелни на епохите на историята и праисторията, не са паралелни на технологичното развитие и дори на примитивната класическа схема „дивачество–варварство–цивилизация“ (Морган), реконцептуализирана от Чайлд като „палеолит–неолит–градска цивилизация“.

Създадени са още от времето на Монтелиус множество техники за подреждане на масовия материал и находките. Артефактите се групират по материал, типове, стил, регион, датират се относително и абсолютно, сравняват се и се обясняват по логиката на зависимия произход: едни артефакти се обясняват с други подобни синхронни и по-ранни артефакти от съседни или дори далечни места (дифузия).

Цялата логика на този тип подреждане на данни, формулиране на факти, идентифициране на култури и общества, следва структурата на археологическия запис пряко и затова е по форма различна от структурата на живата култура. Затова се генерират интерпретации на пространствено-времеви диспозиции в мрежата от разкрити и документирани обекти.

Зависим произход. Естествена парадигма за този тип анализ е дифузията, която обяснява една култура чрез друга (зависим произход). Темата за дифузията е стара, доминира в България, но не е дискутирана. Изключително интензивно са използвани дифузионни понятия като влияние, контакт, миграция. Създавани са и цели умозрителни теории за съдбоносни миграции, които дават началото на нови цивилизации. Негласно, но много силно влиятелно са законоподобни търдения от типа:

Новите култури се носят от мигранти (проникване на идеи).

Паралелите в артефактите означават контакти.

Това са едностранчиви схеми и водят до големи грешки и заблуди. Те не отговарят на изискването за обяснение в координатната система на изследваната култура. Да, миграциите са факт. Но за да се установи и обясни миграция,  се изисква като минимум отговор на следните въпроси:

Какво доказва една миграция?

Какви точно са били контактите и човешките придвижвания?

Как те са били осъществени понякога на хиляди километри дистанция?

На следващото ниво въпросите са отвъд всякакви дифузии:

Какви общества са създали намираните артефакти?

Защо едно неолитно селище има планировка?

Защо общностите от определено място циклично повтарят форми на колективно поведение за цели хилядолетия?

Отговорите на такива въпроси изискват екологична, демографска и социална перспектива на изследванията. Тук има константи, запазващи се през превратностите на времето.

Антропологичната археология в търсене на специфични закони

Основен въпрос за една теоретична програма в археологията е: Има ли археологически закони? В ролята на закони за археологията могат да влязат законите на културното развитие, а като фон – физическите закони, еволюционните закони и динамики, климатичните ритми, геологичните епохи.

Лесли Уайт навярно е първи във формулировката на динамични (енергетични) закони на културното развитие (White 1943).

Приемайки фактора среда за константа, степента на културно развитие, измерено чрез количеството стоки и услуги, произведени на човек, е детерминирана от количеството овладяна енергия на човек и от ефикасността на технологическите средства, с които е впрегната в работа. Това може накратко и сбито да бъде изразено с формулата

Е × О = К,

в която К представя степента на културно развитие, Е – количеството овладяна енергия на човек за една година, а О – качеството или ефикасността на оръдията, използвани при изразходването на енергията. Вече можем да формулираме и основния закон на културната еволюция: Ако приемем всички останали фактори за константа, културата еволюира тогава, когато се увеличава количеството овладяна енергия на човек за една година или когато се увеличава ефикасността на инструменталните средства за впрягането на енергията в работа. Разбира се, и двата фактора могат да се увеличават едновременно. От тази гледна точка вече можем да очертаем историята на културното развитие. (Уайт 1988)

Естествено, формулата не може да се прилага така, както се прилага един физичен закон, но все пак това е културна реалност с трудно определими и трудно измерими параметри. Много трудно, ако не и невъзможно е да се измерва енергията и мощността на определени технологии като например на каменните технологии.

В същото направление и под личното влияние на Уайт през 60-те години на миналия век в САЩ се създава „новата археология“. Началото на тази нова вълна е поставено в статията на Луис Бинфорд „Археологията като антропология“ от 1962. Първа работа на автора е да отхвърли дифузионната парадигма и да приеме еволюционната:

По същия начин промяната в общата културна система трябва да се разглежда в адаптивен контекст, социален и екологичен, а не… като резултат от „влияния“, „стимули“, или дори „миграции“ между и в рамките на географски определени единици. (Binford 1962, 217)

Този подход е според мен стратегически правилен, но в същото време той съдържа прекалено силна аналогия с физическите системи.

Може да се покаже, че процесуалната промяна в една променлива се отнася по предвидим и измерим начин към промените в други променливи, като последните на свой ред са релативна спрямо промените в структурата на системата като цяло. Този подход към обяснението предполага работа с процес или функциониране и структурна модификация на системите. (ibid.)

Това твърдение е вярно, но съдържа утопично очакване за археологията и не може да се реализира на практика, защото културните системи не са детерминистични физически системи. В тях зависимостите между променливи, доколкото такива изобщо могат да се формулират, не са линейни. Културите са свръх сложни живи системи и при това на човешки групи и индивиди със свободно поведение. Но все пак има зависимости между структурите и процесите в макро мащаб.

Културите от миналото и съвременните са типологически сходни. Например една „новокаменна“ култура в съвременна Нова Гвинея е еднотипна и може да е база за обяснение на една праисторическа новокаменна култура. Едно десетилетие след програмната си статия Бинфорд пише:

Законите са безвременни и непространствени; те трябва да бъдат еднакво валидни за етнографските данни и за археологическите данни. Етнологията и археологията не са отделени с непреодолима пропаст… (Binford 1972, 8)

Обяснението на наблюдаемите отношения ще се отнася до характера на организираните свойства на живата културна система, както е съществувала в миналото. Това са в резюме идеите, стимулирани от Уайт и Сполдинг. Макар че Уайт ми беше казал да чета философия на науката, „релевантността“ на моето четене още не беше забележима. По това време обяснението беше интуитивно провеждано като създаване на модели на функционирането на материалните елементи на тези системи от миналото. (ibid., 17)

Новата археология се свързва не само с новите, естественонаучни методи за археологическо изследване, а и с тогава доминиращата философия на науката:  логическия емпиризъм на Виенския кръг и неговите американски представители като Карл Хемпел (Carl Hempel). Философите от Виенския кръг, наречени неопозитивисти, набелязват програма за отстраняване на метафизиката и развитие на науките по примера на физиката. Те определят като смислени само онези твърдения, които могат да се проверят в опита. Независимо дали сме позитивисти, или не, емпиризмът не може да се елиминира.

Във всяка емпирична наука се обособяват три нива: наблюдение–описание–обяснение. Обяснението, поне във физичните науки, изисква закони с универсална форма. Хемпел развива заедно с Опенхайм теория на научното обяснение, в която всяко научно обяснение се основава на поне един универсален закон (Hempel & Oppenheim 1948, 137). Хемпел моделира „функционалните обяснения“ като вероятностни обяснения на структури от функции чрез закона за естествения отбор (Hempel 1965). Той формулира и понятието „функционални варианти“, използвано от Бинфорд. В тази философия знанието се разделя на science и humanities. Хуманитарните дисциплини не са science и не обясняват, а интерпретират.

Бинфорд разработва три-ранговата схема на теоретичните нива в археологията: Low range theory, Middle range theory, Upper range theory (Binford & Binford 1968).

Теории от ниско ниво. Търсене на закономерности в археологическите данни. Типологически редове на артефакти. Правят се сериация и клъстърен анализ. Описват се археологически култури. Те се идентифицират, датират и подреждат. Емпиричното археологическо изследване трябва да отговори на въпросите за времето, мястото и съдържанието на една археологическа култура като мрежа от артефакти (например керамика).

Теории от средно ниво. На това ниво теориите трябва да обяснят защо намираме тази култура в този регион в това време. Това е опит за обяснение на регулярностите между променливи в многобройни моменти. Използват се палеоклимачатични и екологични данни и модели. След това се прави опит за обяснение на данни, срещащи се в много моменти и единици. (Например ДНК анализите напоследък са много популярни.)

Теории от високо ниво. Това са теории от типа на геологията, палеоклиматологията, еволюционистките модели и теории, например теорията за революциите на Гордън Чайлд или теорията на Густав Монтелиус за археологическите епохи: палеолит–неолит–халколит–бронзова епоха–желязна епоха. Този именно клас теории не са достатъчни в съвременната ситуация, когато цел става обяснението на една култура и съответно общество от миналото. (Binford & Binford 1968).

Три ранговата система не е стабилна и не е добре дефинирана. На най-високо ниво са изброени теории без систематизация. Не е ясно мястото на биологията и специално генетиката, но проблемът е по-дълбок. Трите ранга теории са слабо свързани и неопределено отнесени.

Културен дрейф. Според Бинфорд в статия от 1963 г. за случай на „културен дрейф“ (cultural drift), дрейфът създава различията в черти като декоративните мотиви, които маркират различни функционални типове, без да засягат самата културна система като цяло.

Културният дрейф е „процес на формална модификация в културното съдържание в рамките на функционални еквиваленти или относителни честоти на стилистични атрибути, които могат да преминават между различни функционални класове. (Binford 1972, 293).

Понятието „културен дрейф“ е аналогично на понятието „генетичен дрейф“ в Синтетичната теория на еволюцията. Дрейфът натрупва неутрални мутации без промяна на организацията („микроеволюция“). Макроеволюцията обаче включва възникване на нови родове и по-високи класове. Тя изисква серии големи мутации, които трансформират генома и фенотипа. За културата такъв тип „мутации“ са преходите към нови културни традиции и още по-мащабно – към нови епохи. Лесли Уайт ги обяснява като енергетични скокове. Революциите от типа на неолита и градската революция (Гордън Чайлд) са нови форми на акумулиране и контрол над енергетични ресурси: култивирани растения и животни и акумулиране на властни ресурси в градовете.

И така, „новата“ или „процесуална“ археология в САЩ е културна антропология, структурирана като биологичната. Това е критика на предходния период в археологията, „културно-историческата фаза“, в която археолозите са на позицията, че всяка информация, която артефактите съдържат за миналото на хората и отминалите начини на живот е загубена окончателно, когато елементите са включени в археологическите данни. Всичко, което може да бъде направено е да се каталогизира, описва и да се правят хронологии, базирани на сравнения между артефактите и подреждането им по място и време.

Тук от една крайност се отива в полярната. Археологическият запис се натоварва с ангажимента да представя цялата мъртва култура (културна система, общество). В същото време той се отнася тотално към еволюционната теория.

В американската еволюционна културна антропология се предлагат закономерности, започвайки от тези на Уайт за енергията и продължавайки със Сървис и Каплан. През 1960 излиза колективната монография Evolution and Culture, в която автор на главата „Закон за културното доминиране“ е Дейвид Каплан (David Kaplan 1960). Той формулира няколко закона на културното развитие.

Доминантни типове в еволюцията

Поради своята по-голяма термодинамична гъвкавост в усвояването на различни жизнени среди, той (доминантният тип) се разпределя върху по-широка територия, отколкото недоминантните типове. Специфичните доминантни типове, от друга страна, поддържат монопол в тесен диапазон и повишена специализация. (Kaplan, Harding, Service 1960, 72-73)

Културно господство

Всеки следващ по-висш културен тип се е разпространявал по-далеч и по-бързо от предходните типове, докато в наши дни ние намираме, че Западната култура не само разширява своето господство върху по-голямата част от тази планета, но и се опитва да се разпростре във външното пространство (ibid., 73)

Закон за културното господство. „Той може да се формулира така: културната система, която по-ефективно експлоатира енергийните ресурси на дадена околна среда, ще клони към разпространяване в тази среда за сметка на по-малко ефективните системи.“ (ibid., 75). Това е закон за „естествен отбор“ между културни системи. Това е Дарвиновият принцип на естествения отбор, формулиран за културни системи.

Възражение. Ефективността в тази форма е трудно определима. От друга страна експлоатирането на ресурси не е винаги адаптивно, защото създава вътрешни и външни конфликти, а от друга страна ресурсите имат край и тяхното изчерпване може да доведе до колапс. Примери за такова развитие има много. Chiefdoms и държавите във фазата на растеж експанзират до достигане на предела на своята мощ или изчерпване на ресурсите. Това поведение, неовладяно, води до войни и колапс. Ярък пример е културата Мая.

Всяка културна система, след като всички потенциали, присъщи на нейното в ниво на организация, са достигнали границата си и тя е постигнала задоволително адаптиране към своята среда, ще се стреми да стане стабилизирана. Тогава става трудно за нея да се реадаптира цялостно. Разбира се, системата ще може да усвои някои промени от вън, но само дотолкова, доколкото нейната основна адаптация не е застрашена. Това изглежда е в основата на онова, което антрополозите често наричат „консерватизъм на културата“ (ibid., 87)

Това е обобщение, което има много потвърждения, но и обратни случаи. Тук има възможност за описване на традицията и нейната промяна. Традицията е адаптация, а промяната: реадаптация.

Закон за еволюционния потенциал

Законът, който може да се нарече Закон на еволюционния потенциал, е прост: колкото по-специализирана и адаптирана е една форма на даден еволюционен етап, толкова по-малък е нейният потенциал за преминаване към следващия етап. Друг, по-сбит начин да се формулира това, и е в съгласие с предходните глави е: Специфичният еволюционен прогрес е обратно пропорционален на общия еволюционен потенциал (Service 1960, 97).

Това, формулирано като закон на културното развитие, има много потвърждения, но и много опровергаващи примери. Така е, защото термините на културния еволюционизъм не са добре дефинирани, какво впрочем и термините на еволюцията изобщо в Дарвиновия вариант. „Специализацията“ често означава различни характеристики, както и „потенциалът“. Един положителен пример, даден от самия Сървис, е развитието от египетската писмена система на по-ефективни фонетични системи. (ibid., 103) Дават се и други примери за статичността на добре адаптираните индивиди и групи, и пробивите, извършвани от новодошли, които се адаптират. (ibid., 103-104)

Тези факти и аргументи са правдоподобни, но има и обратни факти и аргументи. Често в науката много опитни, „фиксирани спрямо парадигми“ творци успяват да стигнат до значими и нови резултати. А обратен пример е: вземането на властта от болшевиките „в най-слабото звено на световния империализъм“ (Ленин), което трябвало да създаде скок отвъд развития капитализъм към комунизма, не довежда до очаквания скок, а по-скоро до обратното.

Всички така формулирани закони не могат да дават детайлни обяснения. Те биха могли да действат като обяснителни основания по принцип, но в този случай са проблематични и неопределени.

Тази антропология и свързаната с нея процесуална археология постепенно отстъпват място на социалната и на постпроцесуалната археология, в които културите се обясняват като символни структури и археологическите данни подлежат на четене и разбиране като текстове. Негативните импликации на постпроцесуалната археология са релативизмът и излизането отвъд научното обяснение, като то се заменя с „наратива“ и „дискурса“.

У нас всички тези дебати и развития не оказват никакво влияние. Цв. Лазова отбелязва:

Самата археология като дисциплина, разположена в контекста на изучаването на древната история, дори не прави опит да се информира, а още по-малко да се включи в рефлексивните процеси и дебатите, които възникват в нея извън България. (Лазова 2016, 14)

Дедуктивно-номологичен модел в археологията

Ако в историческата реалност действат закони, те не са локални и временни, а глобални и универсални. Тяхното правилно формулиране е сравнимо с това в естествените науки. Те също подлежат на критична проверка и отхвърляне или редактиране. „Миналото“ не е дадено, а виртуално проектирано от сегашното, но миналите събития са същите като сегашните и бъдещите по (антропологична) форма и динамика.

Във всяка емпирична наука се обособяват три нива: наблюдение–описание–обяснение. Обяснението, поне във физичните науки, изисква закони с универсална форма. Хемпел развива заедно с Опенхайм теория на научното обяснение, в която всяко научно обяснение се основава на поне един универсален закон (Hempel & Oppenheim 1948, 137). Хемпел моделира „функционалните обяснения“ като вероятностни обяснения на структури от функции чрез закона за естествения отбор (Hempel 1965). Той формулира и понятието „функционални варианти“, използвано в школата на археолога Бинфорд. В тази философия знанието се разделя на science и humanities. Хуманитарните дисциплини не са science и не обясняват, а интерпретират.

В процесуалната археология се развиват серия модели и се формулират закони, следващи проекта за обяснителна археология. Дж. Фриц и Фр. Плог формулират дедуктивен модел на археологическото обяснение още в началото на 70-те (Fritz, Plog 1970).

Ние твърдим, че разработването и използването на законо-подобни твърдения от археолози за обясняване на характеристики на археологическия запис е било и трябва да продължи да бъде една от най-важните цели на археологическите изследвания. Използвайки модел за обяснение, разработен от философите на науката Карл Хемел и Пол Опенхайм, ние посочваме ролята на тези твърдения в археологическата класификация. Въпреки това, в археологията такива твърдения са имплицитни, непроверени и изключително общи в референтните си. Освен това ние твърдим, че тестването на потенциални закони изисква преминаване от индуктивна процедура, в която ненасоченото събиране на данни образува първото, а „абстракция“ на закони от данни – последната стъпка от изследването, до дедуктивната процедура, при която изричната формулировка на потенциални закони и техните емпиричните следствия предхожда и насочва събирането на данни. (Fritz, Plog 1970, 405).

По-конкретно схемата е:

ЗАКОН. Твърдение за отношение между две или повечепроменливи, което е вярно за всички времена и места.

ХИПОТЕЗА. Проверимо твърдение за отношение между две или повече променливи, което е правдоподобно, но не потвърдено.

ОБЯСНЕНИЕ: Подвеждане на отношение между две или повече променливи под общ закон; демонстрация, че отношението е предвидимо от закона.

ПОТВЪРЖДЕНИЕ: Един закон е потвърден, когато изследователят покаже, че постулираното отношение между променливите е вярно. Тази дефиниция се отнася до резултата от една изследователска фаза. Ясно е, че колкото повече са независимите потвърждения на един закон, толкова по-силна е увереността, която можем да имаме в неговата валидност. (2) Една обяснителна пропозиция е потвърдена, когато изследователят демонстрира, че отношението между явленията е предвидено в закона. (ibid.)

Този тип изследване не става водещ в археологията, а в историческата археология той дори е невидим зад масивните връзки между археологически запис и исторически извори, дори когато те са само фон, а не преки потвърждения. Археолозите продължават да се придържат от една страна към строги процедури за документиране на ниво данни и от друга страна към интерпретации без квалифицирани теории.

Отношения – структури – динамики

Науката най-схематично се занимава с подреждане на данни с помощта на теории. Дедуктивно-номологичният модел е слаб в областите на биологията и социалните науки. В тях законите не са строго дефинирани и фактите не следват дедуктивно от тях. Обяснението е вид подреждане на данни и факти. Подреждането става чрез отношения, те са дефинитивни и се формулират като модели и закони. Мрежите от релации дефинират структурите и процесите. При еднакви отношения имаме еднакви форми независимо от съдържанието или природата на елементите. Така се съотнасят и подреждат артефакти в археологически култури. Аз съм формулирал релационен модел на научното обяснение като матричен модел (Герджиков 1983, 2017).

Във всяко археологическо и в много естествено-научни изследвания някои заключения не се експлицират, доколкото са интуитивно ясни. Един артефакт с дръжка и острие е „нож“ и служи за рязане, една купа служи за храна и т.н. Но на по-дълбоко ниво една аналогия, която е плод на генерализация, поражда проблеми. В случая с цитирания труд на опонент (Alchin) става въпрос за заключение от типа: независими палеолитни общности са рисували по стени на пещери и върху камък. На много места обаче не откриваме такива рисунки. Не е логично само някои такива общности да са рисували, логично е останалите рисунки просто да са заличени от времето. Но това не решава проблема. Според Бинфорд трябва да преустроим логиката на подобни спекулации в проверими с независими данни хипотези, съгласно научното обяснение по Хемпел (Binford 1972, 92-94).

Все по-често в археологическите анализи се използват динамични модели на човешки популации. Популациите са множества индивиди в определена ресурсна среда. Тяхната динамика се описва в схематични модели. Динамичните системи с множества елементи се описват в статистическата физика. Големите множества от елементи се движат, подреждат и „хаотизират“ в универсални модели и тяхната динамика е описана в адекватни понятия и зависимости. Структурирането и ентропията са налице на всички нива на реалността, включително и в обществата. Те се задвижват от енергийни процеси (дисипации). Хората усвояват, акумулират и насочват енергийни ресурси: вода и екологични ресурси; продукти на лова и събирачеството; метали и минерали; обработваеми земи, домашни животни и зърно… Тези ресурси се преобразуват в богатства и власт, политически форми, оръжия и армии. С тях се завладяват нови територии с техните ресурси и други общества с техните богатства.

Завладените общности или сполетените от природни бедствия и климатични катастрофи популации поемат надалеч, за да оцелеят. Хората в далечното минало при отсъствие на политически граници са мигрирали често. Тези миграции водят до конфликти за ресурси и променят хода на развитие на културите, а понякога ги унищожават.

Тези процеси на трансформиране и експанзия имат своите ритми и цикли, защото се задвижват и протичат при постоянни рамкови условия: определени земни релефи, климатични дадености, ресурси за живот. Разпознаването под писаната история на тези динамични форми е революция в историческата наука, която се приема и развива изключително рядко в средите на историците, обсебени от писмените извори.

Науката напредва и е развита цяла мрежа теории и модели на популационна динамика. Развиват се интензивно моделите на генетична динамика като проследяване на маркери (характерни мутации) в минохондриалната ДНК, и по този начин могат да се установяват все по-точно произходи на етнически групи и придвижвания. Какво по-силно научно свидетелство за миграция е възможно?

Развита е цяла мрежа от теории и модели на динамиката на системи със сложни структури или множества единици. С такива динамични модели интензивно се описват динамиките на общественото мнение или на фондовите пазари. Доколкото не се отъждествяват общества с биологични популации, хора с организми, а се установява структурна идентичност, тук няма място за „редукционизми“ и тяхното отхвърляне.

Следователно, структурни решения на въпроси за изчезналите общества и култури от миналото могат да се търсят в динамичните теории на реда и хаоса. Разбира се, тук не се обясняват индивидуални човешки постъпки и уникални събития, а само се моделират масови поведения и мащабни динамики, но и това е важно. Налице са глобални форми на човешки живот в популации (общности и общества, власти и култове) на фона на трайни геологически, географски и биологически екосистеми. Установени са исторически процеси в културите, които протичат много бавно – традиции. Налице са ритми и цикли, които се повтарят и могат да се разпознават, например циклични конфликти в определена зона.

Структура–функция–поведение–общество (култура)

Интуитивно е ясна една логическа верига: структура–функция–поведение–общество (култура). Функциите на обиталища и съдове, оръдия и оръжия, са интуитивно ясни, но често най-специфичните и интересните за разбирането и обяснението на обществата артефакти не са ясни. Такива са артефактите без утилитарни функции. Дисциплини като история на изкуството, история на архитектурата, истории на занаятите, и особено история на религиите интерпретират артефактите ценностно (по ниво на развитие и изпълнение), а не в координатите на обществата (културните системи).

Във висока степен разпознаваме артефакти с тяхната форма и функция чрез интуиция и здрав разум по силата на споделената човешка форма – артефактите са проекция и продължение на човешкото тяло. За други артефакти и биологични фрагменти са приложими научни хипотези, които по принцип могат да се тестват в други наблюдения и експерименти.

Все пак крайната цел на археологията съвпада с целите на семейство от дисциплини, които изследват човешките общества и култури: история, биологична и културна антропология, етнология и социология. Реконструкциите на поведенията водят към хипотези за общества с техните култури в статика и динамика.

Тук е огромното теоретично и обяснително ограничение: много от важните хипотези не могат да се тестват археологически. Това, на което можем да разчитаме, са теории, добре потвърдени в други, нефрагментирани бази от данни, или поне фрагментирани в по-малка степен. Много от днес наличните общества и култури на различни степени на развитие и в различни екосистеми дават важна информация, която е в различна степен структурно адекватна. Но аналогията на съвременни култури с изчезнали е много често подвеждаща. Културите са аналогични, но уникални. Етнографията е зависима от информатори и интервюта и релативна към позицията на изследователите, съдържа подбор на фактите, които се използват като аргументи и изпуска всичко, което не разбираме в изследваната култура.

Историческото обяснение в археологията

Археологията у нас се разбира като историческа наука и по-тясно като допълнение към историографията. Вътрешен проблем в историографията е множество и субективност на разказите при едно събитие или серия, което остава зад тях, а в много случаи векове назад от разказите. Техниките за извличане на адекватна информация от тях се свеждат до интуитивни и рационални съображения относно достоверността и сравнения между независими извори. Обикновено изворите са зависими, генерират се с често невидими позовавания от предходни извори и остават непроверими хипотези. Рядко е както да се намерят съвпадения от независими извори, така и археологически изследвания да потвърдят еднозначно исторически разкази. Опровергаването или коригирането и допълването на празните места в историографията е една изключителна възможност в археологическите изследвания. Например серия разкопки документират интензивен живот по северното крайбрежие на Егейско море в епохата на „тъмните векове“ след колапса на Микенската култура до началото на полисния живот в Елада.

„Смисълът“ в историите не е един; мненията са толкова, колкото са участниците и разказвачите. Срещу това емпиричното изследване на веществените и информационни следи дава неутрални данни. Историята най-често е разбирана като сфера на уникални събития и те са наистина такива. Казваме, че хората имат свободна воля и вземат отговорни решения.

Историческата наука търси „исторически смисъл“ като голяма (ценностна) традиция или голяма (ценностна) промяна. По тази линия се установяват собствените корени, собствената идентичност и съдба на културата, към която принадлежим, в случая „периферия на Западната култура“. Процесът е неминуемо свързан с развиването на специфична идеология на този произход като обосноваване на културно господство. Така е разпространена нашироко западноевропейската концепция от последните два века за „Великото гръцко начало“. Тя е толкова мощна, че всяко съвременно изследване в рамките на Балканите и Егейския басейн спонтанно се присъединява като принос към все същото „гръцко начало“, което вече се възприема като аксиоматична идеологема.

В това отношение много силен е глобализмът. Такава изследователска перспектива е развита в концептуалната история на Фернан Бродел и школата, създадена около неговите трудове: Ecolе d’Annales.  Според нея, цивилизациите са специфични географски пространства на планетата (морски, речни, равнинни, планински). Цивилизациите са и специфични времена. Историята се състои от насложени процеси с различна скорост и тяхното идентифициране е решаващо за реконструкцията на живота на обществата от миналото. Защо обаче едни процеси и цикли са по-бавни от други? Кои процеси и цикли са по принцип по-бавни? Има ли тук естествени обяснения?

В природата също всяко събитие е уникално, но при дадени условия обяснението с универсални закони е възможно и се прави. Най-често уникалните събития от миналото остават завинаги непознати. Тук намираме принципна асиметрия между емпирични науки и хуманитаристика. С цялата си проблематичност фактите, засвидетелствани с данни на научното наблюдение, са несравними по валидност с фактите, засвидетелствани с разкази. Това впрочем прави археологията емпирична наука в онази степен, в която тя е наблюдение и проверка на хипотези.

Макар и субективни, документите и записаните разкази говорят за живота на миналите общества, за жизнените им светове. Така в Илиадата, една фикция за отминалото героично време, ние намираме уникални свидетелства за родовете, обичаите, ритуалите и вярванията на eтносите в Източното Средиземноморие от VIII в. пр. Хр. Писмените свидетелства, дори да не са обективни, си остават безценни. Те са живи и достоверни картини на формите на живеене и осмисляне в миналото, недостъпни за археологията

Митовете и епосите като Илиада и Одисея са огромно научно богатство за описване и разбиране на праисторическите общества. Те вярно предават родови връзки и традиции, нрави и обичаи, стопански дейности, власти и управление, ритуали и култове. Когато ги анализираме, важно е вярното датиране на записаните епопеи, защото една културна реалност има своето време, тя се променя.

Култовете и религиите са изключително проблемна област. Във връзка с намираните култови артефакти търсим съответните вярвания. Тогава попадаме в опозицията: материално–духовно, която води към недостижимост на духовното и обяснителна несъизмеримост. Свързана с това деление е дихотомията: обяснение–интерпретация, следваща делението естествени–хуманитарни знания.

Вчастност, да говорим за вярвания, да разпознаваме божества преди писмения период и да ги именуваме, е произволна интерпретация („свръхинтерпретация“). За известно време в археологията проникнаха идеи от постмодерната вълна („постпроцесуализъм“, Йън Ходър) и се стигна до специфичен релативизъм: всеки анализ и дори всички данни в археологията са предмет на интерпретация. Когато се приема, че всичко е интерпретация и формулирането на факти и дори на данни зависят изцяло от изследователски групи и техни несъзнавани нагласи и интереси, от съвременните „наративи“, ние сме в безизходна позиция на отказ от наука и тотален релативизъм.

Уникалните човешки действия се наслагват, за да се получи историческо събитие. Събитието е момент от макро процес, който вече няма характеристики на действие. Властващите в степента на своите властни ресурси, поставят цели от името на общности в ситуации и предприемат действия. В хода на тези действия и противодействия се случват процеси и се стига до резултати, които са израз на съотношения на сили и нямат много общо с целите на властващите. Тогава се привличат „съдбата“ като надхвърлящ всички цели световен процес. Тази „историческа съдба“, която надхвърля човешките цели, е в действителност една несъзната динамика, и тя има поне принципно обяснение.

Всеки участник или общност влага смисъл като свой жизнен процес: освобождение, власт, богатство, завладяване. Историците от различни поколения и различни култури формулират различни исторически факти и главно различни исторически смисли. От тук до фактите и специално историческите (праисторическите) процеси има огромно разстояние.

По-бавните и „подповърхностни“ процеси почти никога не се осъзнават и разказват от хронистите. Според Фернан Бродел и школата, създадена около неговите трудове: Ecolе d’Annales, цивилизациите са локализирани в специфични географски пространства на планетата (морски, речни, равнинни, планински цивилизации). Цивилизациите са и в специфични времена. Историята се състои от насложени процеси с различна скорост и тяхното идентифициране е решаващо за реконструкцията на живота на обществата от миналото.

Защо обаче едни процеси и цикли са по-бавни от други? Кои процеси и цикли са по принцип по-бавни? Интуитивният отговор е: колкото процесите са по-близо до най-стабилните и глобално идентични процеси на човешкия живот, „антропологическите константи“, толкова те са по-бавни и на ниво „човешка природа“ остават еволюционните промени в човешките видове и разновидностите им. Тези процеси или по-точно състояния на „човешката форма“ остават винаги налице като ядро на културите. Те са обясними и се обясняват с универсални природни закони.

Херменевтика вместо емпирична наука – постпроцесуална археология

Интерпретация. Реконструкцията извън наличните данни е спекулативна, но не е неизбежно неистинна и ненаучна. Има информация в други, аналогични обекти, която може да е релевантна и дори истинна. Преценката на тези аналогии е специфична за всеки случай. Други изводи са възможни от отношения или връзки на обекта (артефакта) с други, съседни в пространството и времето или паралелни по силата на природни условия, константи и времева цикличност.

Процесуалната археология без съмнение е една крайност и не отчита символния характер на културите. Те не са просто адаптации, а са символни структури, които неизбежно подлежат на интерпретация. Това се подчертава още от Уайт. Този слой убягва систематично на един антропологичен анализ. Символните структури могат да се обясняват като адаптации, но огромно множество от тях са адаптивно неутрални и дори вредни. Така например идеологиите водят до конфликти и войни.

Другата крайност е херменевтиката: философски и хуманитарен метод за интерпретация на текстове. В постпроцесуалната археология с основен автор Йън Ходър (Hodder & Hutson 2003) археологическият обект е третиран като текст. Йън Ходър твърди, че

Използвайки метафората за природните науки, археологията беше видяна да се занимава само с една херменевтика. С това искам да кажа, че археолозите и данните, които те изучаваха, бяха в рамките на една рамка на смисъла, една херменевтика, наречена Западна наука. (Hodder 1992, 10)

Интересно, как ще се формулира това за класическата механика: „Класическата механика е само една херменевтика, наречена Западна наука“. Но не може да е така, защото в университетите и институтите по цялата планета се създава една и съща наука. Каква би била алтернативната механика, каквато не е формулирана никъде? Ако естествената наука е само интерпретация, то днес бихме имали различни научни теории за една и съща физична реалност, създадени в различни култури: китайска механика, египетска механика, а китайският календар би бил научна алтернатива на календара, използван глобално днес. (Двата календара почти съвпадат, като по-точният е съвременният.)

В неговото „четене“ ние сме в херменевтична ситуация с типичния за нея „херменевтичен кръг“.

Ако, преминавайки назад и напред между част и цяло и между минало и настояще, интерпретацията е в някакъв смисъл кръгова, къде започва тя? Как започваме? Тъй като интерпретацията включва нашите собствени ценности и теории, дори и тези, които не съзнаваме напълно, интерпретацията вече е започнала дори когато мислим за проблема за пръв път. Вместо да питаме откъде да започнем, ние трябва да питаме как да получим интерпретация в посока, която ще ни придвижи отвъд нашата първоначална позиция. Херменевтичната наука признава, че можем да разбираме човешкия свят само чрез въпроси към него. Нищо няма значение, освен по отношение на въпрос. Интерпретацията включва логиката на въпроса и отговора. Човек не може да седне и да наблюдава данните; те трябва да бъдат приведени в действие чрез задаване на въпроси – защо някой иска да издигне сграда като тази, каква е целта на формата на този ров, защо тази стена е изработена от торф и камък? И въпросът не трябва да бъде неясен („Нека видим какво има тук“), а определен („Дали тези свободни камъни са разрушени стена?“). Всъщност това е процесът на въпрос и отговор, който е привеждане в изпълнение на прозрението за част–цяло, както ще бъде показано. Въпрос и отговор продължават в една безкрайна спирала, тъй като всеки въпрос очаква отговор и всеки набор от отговори носи нови въпроси. (Hodder&Hudson 2003, 196)

Всичко това е горе-долу така, но нищо от това не се изключва от която и да е наука. В тази форма става въпрос за преформулиране на емпиричния метод. Само че, преди да формулираме адекватен въпрос към наличния „запис“, ние трябва да го имаме наличен във физическото пространство. Ако създадем вид интерпретация, която започва с определен въпрос, можем да стигнем до предопределени и предпочетени отговори. Така, ако се питаме: „Критската писменост Линеар Б в Пилос изразява ли гръцки език?“, по-вероятно е да стигнем до такъв именно отговор, както е и станало, въпреки огромните празни места в такава интерпретация. Те ще останат празни, докато не зададем въпроси от различна позиция. Така един въпрос в началото на изследването води до серия и тя не е неизбежно в правилната посока. От друга страна, една неутрална и пълна документация позволява задаване на всякакви въпроси и търсене във всякакви посоки. Порочното в херменевтичния кръг е, че ние оставаме в капана на своите нагласи, образование, предразсъдъци. Джордж Бас признава:

Ако бях учил повече древна история, навярно нямаше да намеря доказателствата за присъствието на семитски мореплаватели, когато отидох при нос Гелидоня, защото просто щях да зная вече, че то е било невъзможно по тези места през бронзовата ера. (Бас 1982)

Херменевтичната археология на Ходър имплицира две скрити нехерменевтични предпоставки:

  1. Йън Ходър аргументира, че херменевтичното описание на археологичното изследване е по-добро (Hodder 1992). Предпоставката тук е, че съществува добро описание на археологическото изследване и не всякакви интерпретации са възможни. Това е предпоставка, която е в съгласие с емпиризма и е в противоречие с херменевтиката.
  2. В двете тук цитирани книги се прави исторически преглед на археологията и се дават много примери за обяснения в екологически и популационни термини и те са адекватни. При тава те са надеждни като научни обяснения с констелации и екологични динамики. Те не ся просто описания и се преливат в обяснения. Една последваща интерпретация би излязла извън всякаква сигурност.

Например в отговор на въпрос с каква цел е изградено светилище на връх можем след Мирча Елиаде да постулираме, че върхът е символ на ос на света, Axis Mundi. Това е напълно произволно тълкуване, ако не е намерено изрично в надпис или в независими писмени извори. На въпрос защо е използван спирален орнамент на тракийски шлем можем да отговорим, че спиралата символизира навлизане в дълбините или извисяване в небесата в съгласие с тракийско вярване. Това ще бъде вън от емпиричната наука и няма да е проверимо, ще бъде свръхинтерпретация.

  1. Постпроцесуалната херменевтика съдържа крайно описание на обект. Това противоречи на спецификата и претенциите на херменевтиката като кръгов и спирален метод.
  2. Едно последователно придържане към безкрайната спирала на въпросите и отговорите би означавало и безкрайно регенериране на археологическия запис.
  3. Херменевтиката с нищо не допринася за датирането и генерацията на останалите археометрични данни. При това тези данни изобщо ни са зависими от теории, нито от специфични херменевтични кръгове.
  4. Херменевтиката не може да обясни и разкодирането на древни писмености и текстове. Тук се използват мрежа от техники, свободни от тълкувания и колкото по-свободни са тези техники от „спирали на въпросите“, толкова са по-сигурни. Херменевтиката не е имала място в разкодирането на египетската писменост, макар че има място в интерпретацията на текстовете от древен Египет.
  5. Херменевтичен кръг или проба-грешка. Това е слабо определено понятие, в което сърцевината е взаимната корелация между смисъл и текст. Когато се „движим” от предварителни хипотези за смисъл към текста или артефакта и обратно, това не е кръг, а права и обратна проекции. Проектира се нагласа, представа, хипотеза или теория върху текст или артефакт и после се изпитва въпросната хипотеза, представа или нагласа върху базата от текст(ове) или артефакт(и). Това движение не е кръгово. Във философията на науката и във всяка рационална дейност това е обичайното движение: проба-грешка.
  6. Херменевтичната ситуация и кръг не са типични и не са сигурни дори в изследването на древни текстове. Има странични проекции, които никак не се вписват в модела на херменевтичен кръг. Джон Чадуик, „декодирал“ линеар Б като гръцки език, предполага в един момент, че тази писменост може да изразява етруски език. Тази хипотеза впоследствие е отхвърлена и в този процес аз не виждам никакъв херменевтичен кръг, а една експериментална ситуация с научно дефиниран негативен резултат (опровержение). Възприета е хипотезата за гръцкия архаичен език за линеар Б, тя се потвърждава в ред примери, но и голям клас изрази остават неразбираеми на гръцки. Допуска се, че дворцовите писари, които са оставили надписите в Пилос, са имали за роден език критския, а не гръцкия. Къде е тук херменевтичният кръг?
  7. Кръгът и спиралата са достатъчно абстрактни фигури и метафори, за да може в тях да се „включат“ всякакви процеси на изследване и дори на всякаква прогресираща или повторима дейност.
  8. Тълкуването на археологическите следи с намерения и цели включва необходимо ментални състояния и процеси. Такива състояния и процеси са недостижими и хипотезите за тях са непроверими. Ментални състояния и процеси имат продуктивен смисъл в плана на субективното разглеждане в историческите и фикционалните разкази, В рамките на научната документация намеренията и идеите нямат място.
  9. Ходър говори многократно за „нашите“ теории хипотези и интерпретации, което противоречи на самата херменевтика. Кои са тези „ние”? Дори в един екип се сблъскват противоположни хипотези. Търсим релевантни проверими хипотези и няма никакъв смисъл да се вкарва субективността, и то колективна, в едно изследване.

Пример: Интерпретацията на хиляди артефакти в един потънал кораб от бронзовата епоха в огромната си част е определяне на характера, датите и произхода на артефактите. Когато се анализира печат с образи, интерпретациите на образите нямат научна стойност. Изобразените фигури се идентифицират като вавилонски по произход и това е важно в случая. Интерпретацията на скарабея върху пръстен с надписа на Нефертити е изключително датиращо и идентифициращо свидетелство и тълкуването на смисъла на образа на скарабея тук е ирелевантно.

  1. Въпросите, дадени като примери от Ходър, са по-адекватни отвъд смислите, целите и намеренията. В примера на Ходър въпросът дали тези отломъци са части от стена изобщо не е херменевтичен и не засяга никакви значения. Въпросът защо това жилище е по-голямо може да има за отговор и някакво намерение, но по-рационално и сигурно в тази опростен контекст е да се отговори с броя на индивидите или с разполаганите ресурси.
  2. Дори съвременните общества не могат да се изследват чрез идеи – нашите идеи са твърде неопределени и хаотични в социален план, по-стабилни и научно важни са неща като обичаите и колективните навици.
  3. Херменевтични проекти и парадигми със сигурност водят до релативизъм: ако включим в археологическото изследване всички възможни и смислени хипотези за смисъл и спирали на регрес, то научната рационалност напълно се разтваря в множество решения за миналата култура, които не могат да са заедно истинни и реалистични.
  4. Постпроцесуалната археология с нейния специфичен речник, метафори, техники и методи не се среща в научните отчети и статии за обекти в списанията по Археология. Аз лично го намирам изключително в публикациите на Ходър, но и там където той използва херменевтика, всичко може да се представи много по-ясно в емпирични термини.
  5. Твърдението, че процесуалната археология е обвързана с „позитивизъм“, е съвсем неадекватно. Всяка добра научна емпирична археология е напълно независима както от философските принципи на позитивизма (една философия от XIX век), така и от другите философски убеждения и системи. Тwк става въпрос просто за стандартен емпиризъм.
  6. Херменевтиката във всички свои варианти, започвайки от Шлайермахер, минавайки през Гадамер (Истина и метод, 1960) и в най-новите техники на интерпретация претендира да е метод в „науките за духа“, но е напълно неприемлива за „археологическиа запис“ отвъд началния период на налучкване. Универсалността на „херменевтичната ситуация“ (Гадамер) е мнима: такава ситуация имаме в тълкуването на религиозни и фикционни текстове, които са далеч от науката.
  7. Това, което е достижимо в археологията, е реконструкции на поведенчески модели, зад които могат да стоят и стоят най-различни ментални състояния и процеси, които никоя наука не може да определи и засвидетелства.

За интерпретациите в археологията

Всяко качествено научно изследване се конструира от фиксирани данни, получени по емпиричен път и с надеждни техники. Тези данни не са мисли, възприятия, представи и интерпретации. Зависимостта на данните от някакви теории е налична във формата, но не и в стойностите. Например едно въглеродно датиране или куп фрагменти от керамичен съд никак не са зависими от теоретични убеждения или от някакви парадигми. Те са резултат от инструментални техники и техники на разкопаване.

Всяко изследване, не само разкопките, е придружено и дори движено от мисловни потоци на изследователя от всякакъв вид, включително „от цяло към част и от част към цяло“ или „от настояще към минало и обратно“, но това е много далеч от формулирането на каквито и да са правила или обяснителни линии, нито пък на технология на научни открития. Откритията не са детерминирани, но обосноваването на всички твърдения, не само на хипотезите, е въпрос на чисто емпирични техники на събиране и подредба на данни.

Научните отчети от разкопките никога не са „мисловни потоци“ или херменевтични спирали, а са протоколи с подредени данни и анализи. Въпросите и отговорите (Ходър) не са специални методически техники в археологията и в интерпретациите изобщо. Те са ходове в човешкото мислене и общуване и специално в научното изследване, един вид интенционална динамика, а не стъпки в изследването, обективируеми в протокол. Всички на всякакво ниво си задаваме въпроси и често те са напълно безсмислени. Никой не би приел, че определена верига въпроси и отговори стои като стратегическа линия на едно изследване, преди то да е реконструирано и записано.

Контекстът на откритието е различен от контекста на обосноваването (Райхенбах). В контекста на откритието липсва детерминирана линия на поведение и мислене. Огромна роля играят ирационални или неописуеми процеси като интуицията. В контекста на обосноваването или по-точно на документирането тези неща напълно отпадат. Следват се чисто рационални и емпирични стъпки, насочвани от емпирични техники и логика. Използва се разбира се, здрав разум за първични нива на описание и обяснение, независими от теории.

Има граница, не винаги ясна и определена, до която са релевантни и надеждни анализите и интерпретациите. Нейното нарушаване е наречено „свръх интерпретация“. Тук е неопределеността на интерпретацията и стои въпроса за свръх интерпретацията или спекулацията.

Свръхинтерпретацията е разпознаване на смисли (генериране на информация) при остър недостиг на данни и на допълнителни свидетелства, както и на други теоретични добре установени положения). Свръхинтерпретацията е специфичен тип спекулация: серия твърдения и изводи без достатъчно данни. Във всички науки и главно във философията спекулацията е налице. Тя може да е в различна степен рационална-ирационална. Спекулацията като проверима хипотеза при косвени или аналогични данни и особено ако предвижда и насочва към търсене на нови данни е емпирично адекватна. Но при липсващи и особено при невъзможни данни или емпирично непроверими постулати е ирационална и следва да се елиминира.

Казус за свръхинтерпретация са менталните форми, в това чисто вярванията преди записването им. По принцип не можем да имаме данни за вярванията, дори когато са записани, защото не познаваме самите ментални състояния зад записите. Знанията са по-определено представени в артефактите и записите.

Образите на божества са проблематични дори със самото си идентифициране като култови. Археологическите данни не може да се отнасят до психологически, ментални процеси, каквито са вярванията. Няма нищо общо с археологията какво са мислели и в какво са вярвали определени хора от миналото. Това завинаги е недостъпно. Няма смисъл от интерпретации от типа на вярвания в определени сили и божества, тотеми и табута, свещени същности като „оста на света“, „свещеното“, доколкото те не са изобразени, именувани или изрично споменати в адекватни разкази от същото време и място. Но това е вече история, а не археология.

Манипулиране на миналото по силата на идеологеми. Идеологемите, генерирани постоянно в историята, често са в корена на социалния и дори политически интерес от изчезналите култури. В най-силна степен тези идеологии са относно произхода и идентичността на собствената култура (цивилизация). Особено вредна и при това невидима по правило отвътре е идеологическата спекулация във връзка с културната идентичност на собственото или на доминиращото културно наследство и историческа памет.

Заключителни бележки

Антропологическата и историческата археология не са две науки, не са две философии. Те по необходимост се допълват. Праисторията е обект на антропологията.

Археологическите данни не презентират изчезналите култури. Археологическият запис е резултат от ентропия и има специфична струкутра, зависима единствено от трайността на материалите, използвани от изчезналите култури.

Разминаването между структурата на социокултурната система и на археологическите ѝ останки подвежда да се анализират самите култури като паралелни за наличните структури. Така археологическото обяснение е деформирано в посока към големите теории и понятия, развити преди повече от век: дивачество-варварство-цивилизация, археологически епохи, археологически култури, дифузии (миграции, контакти, влияния).

Не е адекватно и води до големи грешки интерпретирането на артефактите изключително чрез зависим произход: паралели, влияния и с това дифузии.

Не е достатъчно обяснението на изчезнали общества и култури изключително по групи артефакти в термините на „археологическа култура, зона, блок, ос…“.

Не е съвсем адекватно обяснението на културите по археологически епохи. Доминиращият материал за изработка на оръдия не обяснява общества и култури и не обяснява пълно дори технологиите. Налице са общества в една „археологическа епоха“ на най-различни степени на развитие. Налице са общества от различни „археологически епохи“ на едно и също равнище на развитие.

Естествено и интуитивно обяснителната схема е:

структура – функция – поведение – общество (култура).

От анализите на няколко теоретични модела се стига до йерархията:

– историческа динамика

– културна динамика

– популационна динамика

– неравновесна динамика.

Този ред описва схематично различни нива на реалност, но една и съща структура.

Културите и цивилизациите са в постоянен процес на промяна, контакти, миграции и влияния. Няколко парадигми и големи теории от XIX и XX в. предлагат обяснителни принципи на тези промени и влияния: културна антропология, еволюционизъм, дифузионизъм, социална археология. Дифузионизмът традиционно е водеща парадигма в обясненията на културите на Балканите с външни влияния и миграции. На втори план идват автономните обяснения за територии и култури като Тракия.

Изследването на едно общество с неговата култура се прави в координатната система на тази именно динамична структура. Външните взаимодействия не обясняват вътрешните процеси. В този пункт си давам сметка за мощната доминанта на „древна Елада като люлката на Западната цивилизация“. Търси се автономно обяснение на древното безписмено общество на негова собствена основа.

На най-дълбок пласт тук се налага трансгресия от култура към природа (и обратно) и разтваряне на класическата дихотомия „духовна–материална култура“.

Цитирана литература

Binford, L. (1962). Archaeology as Anthropology, American Antiquity, Vol. 28, No. 2 (Oct.), 217-225.

Binford, S. & Binford, L. (1968). New Perspectives in Archaeology, Aldine Publishing Company, Chicago.

Binford, L. (1972). An Archaeological Perspective. Studies in Arheology, Seminar Press, New York and London.

Fritz, J. and Plog, F. (1970). The Nature of Archaeological Explanation, American Antiquity, Vol. 35, No. 4: 405-412

Hempel, K & Oppenheim P. (1948). Studies in the Logic of Explanation, Philosophy of Science, Vol. 15, No. 2, pp. 135-175.

Hempel, K. (1965). The Logic of Functional Analysis. Aspects of Scientific Explanation and Other Essays in the Philosophy of Science. N.Y., London.

Lucas, G. (2012). Understanding the Archaeological Record. Cambridge: Cambridge University Press.

Harding, T., Kaplan, M., Service, E., Evolution and Culture (ed. by Sahlins and Service, E.), The University of Michigan Press – Ann Arbor, 1960.

Hodder, I. (1992). Theory and Practice of Archaeology. London&New: Routledge.

Hodder, I., Hudson, S. (2003). Reading the past. Current approaches to interpretation in archaeology. Cambridge: Cambridge University Press.

Nielsen, A., Trampling the Archaeological Record: An Experimental Study, American Antiquity, Vol. 56, No. 3 (Jul., 1991), 483-503

Gould, R., Formation Processes of the Archaeological Record. by Michael B. Schiffer, a review, The Journal of the Royal Anthropological Institute, vol. 3, No. 4 (dec. 1997), 782 1997

Shenan, St., Population, Culture, History, and the Dynamics of Culture Change

White, L. 1943, Energy and Evolution of Culture, American Anthropologist, vol. 45, № 3, part 1, pp. 335-356.

White, L. 1959, The Evolution of Culture: The Development of Civilization to the Fall of Rome, McGraw-Hill, New York.

White, L, 1949, The Science of Culture. A Study of Man and Civilization. Grove Press, New York. (Уайт, Л. Науката за културата, Изследване на човека и цивилизацията, С., Наука и изкуство, 1988.

Willey, G & Phillips, Ph. 1958, Method and Theory in American Archaeology, Univ. of Chicago Press, Chicago.

Бас, Дж. Археология на морското дъно, Бакалов, Варна, 1982

Герджиков, С. (2017). Научното изследване като матрично подреждане. Науката и жизнения свят. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 11–59.

 

Коментирайте