Научната рационалност като жива форма

7 септември, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (3 votes, average: 3,33 out of 5)


Сергей ГЕРДЖИКОВ

СУ “Св. Кл. Охридски” –  катедра “Философия”

Научната рационалност като жива форма

“Научната рационалност като жива форма”. Философски алтернативи, VI, 1/1997. 19–22.[1]

В тези кратки бележки искам да очертая контурите на едно разбиране за научната рационалност, изхождащо от следните положения:

1. Философското понятие за научна рационалност не е част от развитието на науката, а е част от развитието на философията. Това не значи, че то не е валидно за науката, а че науката рационално не го рефлектира, ако работи в рамките на своята рационалност.

2. Това понятие не е част от онтологията, епистемологията, философската методология на науката. Всички тези рефлексии са външни на науката при това с претенции за фундираща роля. То е част от една феноменологична позиция, която не фундира, нито “дава метод”, а се стреми да избистри формата на науката с цел философското й изследване.

3. Формата на правенето на науката е същевременно неин “метод”, “рационалност”, “граница”. Оформя се не самата наука като текстове или научни техники, а работата на учения в контекста на научната общност с тези текстове и техники.

4. Тази форма е жива. Жива е онази форма, чиято динамика води до собственото й о-формяне. Генезисът на живата форма съвпада с процеса на нейната динамика. Това е така, само ако предпоставим безуслровна тененция на о-без-формяне на всяка форма. Във физиката това е “ентропия”.

5. Така животът е процес на собственото си съхранение срещу смъртта. Този процес може да е недостатъчен и тогава смъртта доминира. В края на краищата смъртта винаги разрушава живата форма.

6. Докато животът устоява срещу смъртта, той експанзира, заема нови пространства. За науката това значи “растеж на научното познание”.

7. Как науката експанзира? Карл Попър предлага следното решение:

Науката експанзира чрез откриване, формулиране и решаване на проблеми. Търсенето на проблеми и опровергаването на теории е негативен –  единствено възможен логически път от теория от факти къвм теория.

8. Науката експанзира така, както експанзира всяко рационално процедиране. То цели решаването на проблем и изхожда от норми. Тези норми, стигайки границата си, се напрягат и (в краен случай) разрушават, за да се стигне до решение. След това правилата се преосмислят с оглед намереното решение, което може да е по-ценно от спазването на правилата.

9. Животът намира път. Този път никога не е предвидим до степен да се учим от миналия опит с такава степен на сигурност, че да избегнем непредвидена промяна на пътя. Промените правят науката еластична, но не дотам, че да загуби формата си на наука. Има неща в познанието, които науката просто

19

не прави, за да остане наука. Например тя не изследва необективируемите живи възприятия, мисли, представи в актуалното им и първично протичане, и в този смисъл не изследва “живота”. Изследваният от науката живот е живот само условно, извън акта на изследване.

* * *

 

Погрешно е схващането на Карл Попър и Имре Лакатош е, че на­ука­та се раз­ви­ва от проб­лем към проб­лем чрез вре­мен­но ре­ше­ние и не­го­во­то ели­ми­ни­ра­не чрез грешка.

Пътят е друг. Науката се раз­ви­ва от ре­ше­ние към ре­ше­ние чрез вре­ме­нен проб­лем и не­го­во­то ели­ми­ни­ра­не или отс­т­ра­ня­ва­не чрез решение.

Тази фор­му­ла мо­же да се при­пок­ри­ва с Попъровата, ако раз­гър­нем ве­ри­га­та проб­лем –  решение. Наистина, ве­ри­га­та е проб­лем –  ре­ше­ние –  проб­лем –  решение. . . Но съ­щес­т­ве­на раз­ли­ка е, че се ели­ми­ни­ра не решението, за да се вър­ви напред, а се ели­ми­ни­ра проблема.

Това из­г­леж­да ирационално. Аз твърдя, че е рационално. Без съмнение, ра­ци­онал­но е да се пес­ти енергия, а не да се пилее. Ако тър­ся проб­ле­ма под дър­во и камък, за да ели­ми­ни­рам вре­мен­но­то решение, аз пи­лея енергия. Аз съз­на­тел­но се на­соч­вам към тър­се­не на сла­би­те мес­та на те­ори­ята и вед­на­га я из­пит­вам пределно. Това е същото, ако учас­т­ва­те с “Трабант” в ав­то­мо­бил­но със­те­за­ние и докажете, че “не е ко­ла”. При то­ва по­ло­же­ние спо­ред кри­ти­циз­ма те­ори­ята от­па­да и мяс­то­то ос­та­ва празно, ка­то въз­мож­ност за но­ва теория. А до­ка­то мяс­то­то е празно, ние ще тър­сим но­во ре­ше­ние и ще се рад­ва­ме на по­бе­да­та на разума. И проб­ле­ми­те ще ос­та­ват нерешени. Ние ще зах­вър­лим “Трабанта” на гро­би­ще­то за ко­ли и ще ча­ка­ме да съ­бе­рем па­ри за ис­тин­с­ка кола.

Не е по­-раз­лич­но по­ло­же­ни­ето и в кон­с­т­рук­тор­с­ко­то бю­ро на ав­то­мо­бил­на топ фирма. Старият модел, кой­то по­каз­ва ред несъвършенства, не се елиминира, а се ос­та­вя на па­за­ра до спи­ра­не на търсенето, а мар­ка­та се усъ­вър­шен­с­т­ва чрез нов модел, кой­то из­ли­за на па­за­ра пре­ди мо­рал­на­та амор­ти­за­ция на стария.

Да се изос­та­ви до­се­гаш­на­та кон­с­т­рук­ция за­ра­ди грешка, си е чис­та ирационалност. Критиката из­ли­за твър­де скъпо. Тя е по­-с­ко­ро ра­бо­та за кухнята, от­кол­ко­то за пазара. На па­за­ра кри­ти­ка­та се осъ­щес­т­вя­ва от конкуренцията. Конкурентната по­зи­ция е ум­на имен­но чрез уяз­вя­ва­не­то на конкурента, чрез изоб­ли­ча­ва­не на не­съ­вър­шен­с­т­ва­та му. Но то­ва е въз­мож­но и има сми­съл са­мо при на­ли­чие на по­-доб­ро ре­ше­ние и не­го­во­то демонстриране. Чистата кри­ти­ка е иде­ален акт на про­иг­ра­ва­не на пре­дел­ни из­пи­та­ния и тя е по­лез­на ка­то зна­ние за гра­ни­ца­та на успешност, а не ка­то елиминиране.

Това, ко­ето се елиминира, са проблемите. Те се ели­ми­ни­рат на практика, до­ка­то тях­но­то нап­ре­же­ние на­рас­не разрушително, до­ка­то “но­жът оп­ре до ко­ка­ла”. В край­ни слу­чаи то­ва е глупаво, но да се тър­сят проб­ле­ми­те на прак­ти­ка е по-глупаво. Проблемите се елиминират, до­ка­то не зас­та­нат “на дне­вен ред”. За всич­ко си ид­ва вре­ме­то и то­зи мо­мент не мо­же да се оп­ре­де­ли в ни­как­ва “Методология”.  Просто жи­во­тът с не­из­б­ро­ими­те и не­из­б­ро­ди­ми­те му пъ­ти­ща ни во­ди към на­й-п­ра­вил­но­то ре­ше­ние в на­й-­под­хо­дя­щия момент.

Тук дру­го­то край­но ре­ше­ние е на Томас Кун. Той раз­г­ра­ни­ча­ва ряз­ко “нор­мал­на на­ука” от “кри­за” ка­то ис­то­ри­чес­ки ета­пи от раз­ви­ти­ето на фун­да­мен­тал­ни­те теории. Но днес Нютоновата ме­ха­ни­ка не е в “кри­за” и не е в “заб­ве­ние”, въп­ре­ки че ми­на цял век от нейна­та “за­мя­на” с Айнщайновата. Това раз­г­ра­ни­ча­ва­не е изкуствено. Науката е как­то в пер­ма­нент­на криза, та­ка и в пер­ма­нент­на “нор­ма”. Зависи от ха­рак­те­ра на проблемите, ко­ито тя решава. Няма мо-

21

мент, в кой­то ре­ша­ва­не­то на “нор­мал­ни пъ­зе­ли” да сек­не и да се по­яви криза. Кризата се появява, ко­га­то оти­дем на гра­ни­ца­та на об­х­ва­та на теорията. А ние мо­жем да нап­ра­вим то­ва още с пър­ви­те стъп­ки на теорията. Тогава “кри­за­та” е ло­кал­на и е въп­рос на смя­на на задачите, а не то­тал­на и не въп­рос на безизходица.

Забележителна е те­ори­ята на Паул Файерабенд, раз­ви­та в “Против ме­то­да”. “Всичко вър­ви” (anything goes), ко­га­то тряб­ва да се ре­ши проблема. Могат, ко­га­то се наложи, да се на­ру­ша­ват до­ри пра­ви­ла­та на логиката. Файерабенд из­вър­вя­ва пъ­тя от кри­ти­чес­ки по­пе­ри­ан­с­ки ра­ци­она­ли­зъм до “епис­те­мо­ло­ги­чес­кия анар­хи­зъм”, пос­те­пен­но осъзнавайки, че в на­ука­та се ра­бо­ти по не­уло­вим за “ме­то­да” начин. Това раз­би­ра­не е мно­го близ­ко и не­съм­не­но е пов­ли­яло вър­ху раз­ви­то­то тук, в гла­ва четвърта, схва­ща­не за “ра­ци­онал­но­то про­це­ди­ра­не”.

“Стремежът да се уве­ли­чи свободата, да се жи­вее пълен, ис­тин­с­ки жи­вот и съ­от­вет­ни­ят стре­меж да се раз­к­ри­ят тайни­те на при­ро­да­та и чо­веш­ко­то би­тие водят, следователно, към от­ри­ча­не на вся­как­ви уни­вер­сал­ни стан­дар­ти и за­кос­те­не­ли традиции. ” (Фейерабенд, П. , 1987, 150)

Файерабенд, раз­би­ра се, се под­да­ва на из­ку­ше­ни­ето да шо­ки­ра ра­ци­она­лис­ти­те и да бъ­де екзотичен. Но ду­хът на то­ва схва­ща­не е дух на схва­ща­не на ес­тес­т­ве­ния път, по кой­то на­ука­та ка­то жи­вот и за­ви­сим от жи­ви съ­щес­т­ва ар­те­факт на­ми­ра решения.

Това, ко­ето тряб­ва да се пра­ви от­тук нататък, е да се обяс­ни в ка­къв сми­съл “всич­ко вър­ви” и за­що ние не на­ру­ша­ва­ме на вся­ка крач­ка правилата. Защо все пак в на­ука­та се ра­бо­ти с пра­ви­ла и то­ва се приз­на­ва за рационално?

Моята при­бав­ка в то­зи пункт е: Животът на­ми­ра път. А на­ука­та е жиз­не­на дейност. Само до­кол­ко­то е жиз­не­на и ус­пя­ва да ек­с­пан­зи­ра ка­то чо­веш­ки живот, тя е рационална. Нищо из­кус­т­ве­но ка­то “факт” или “ло­ги­ка” не мо­же да бло­ки­ра из­с­лед­ва­не­то и да до­ве­де до от­х­вър­ля­не на ос­нов­на теория. Това е така, за­що­то прин­ци­път на рас­те­жа на зна­ни­ето е същият, кой­то во­ди жи­во­та ка­то ця­ло нап­ред –  експанзията. Едно бло­ки­ра­не и отс­т­ра­ня­ва­не на те­ория спи­ра експанзията. Това во­ди до ре­ал­ни за­гу­би на опи­са­ние и обяс­не­ние за це­ли об­лас­ти факти. А не­обяс­ня­ва­не­то на да­ден гра­ни­чен “факт” е не­ус­пеш­на стъпка, ко­ято по­-с­ко­ро ще до­ве­де или до иг­но­ри­ра­не на то­зи “факт”, или до не­го­ва­та ре­ви­зия в друг “факт”. Защото “фак­тът” не е да­де­но и не се свеж­да до без­с­пор­ни “дан­ни”, а е тъл­ку­ва­не на дан­ни­те от теория. В науката, как­то и във вся­ка ра­зум­на жиз­не­на дейност, смя­на­та на те­ори­ите ста­ва “ес­тес­т­ве­но”. При то­ва по пра­ви­ло се на­ла­га не смяна, а “поп­рав­ка” в теорията.

Рационалността е живот, струк­ту­ри­ран във вре­ме­то и прос­т­ран­с­т­во­то ка­то ред мо­мен­ти и събития. Това е енер­ге­тич­на пе­чалба сре­щу ентропията. Рационалността е да се пра­ви това, ко­ето се­га и тук е естествено. Да се яде, ко­га­то сме глад­ни и да се почива, ко­га­то сме уморени. В по­-мал­ка сте­пен то­ва зна­чи да пра­вим това, ко­ето се­га и тук е на­ле­жа що и е мак­си­мал­но пес­те­ли во и печелившо. В още по­-мал­ка сте­пен ра­ци­онал­нос­т­та е пред­виж­да не и раз­чи­та не на дейс­т­ви­ята във времето. Защото про­мя­на­та в бъ­де­щи­те си­ту­ации мо­же да нап­ра­ви от ум­ния план карикатура.

Рационално е онова, ко­ето ка­то ра­зу­мен про­дукт пра­ви ек­с­пан­зи­ята на жи­во­та сре­щу ха­оса най-лесна, на­й-­мощ­на и най-резултатна. Във всич­ки слу­чаи ра­ци­онал­но е да се пес­ти и тру­па сила, вмес­то да се изразходва.

Трупането и пес­те­не­то на си­ла не зна­чи при всич­ки слу­чаи ре­ша­ва­не на проблеми, а ре­дук­ци­ята на проб­ле­ми­те към не-проблеми. Това ста­ва или чрез пре­фор­му­ли­ра­не на си­ту­аци­ята от проб­лем­на в неп­роб­лем­на –  про­мя­на на

22

въз­п­ри­яти­ето или про­мя­на на осмислянето, или чрез ико­но­мич­но и ефек­тив­но ре­ша­ва­не на проблема, без да се сти­га до но­ви проблеми. Рационалното е неп­ред­ви­ди­мо в де­тай­ли и е ре­зул­тат от пра­ви­ла плюс точ­на им­п­ро­ви­за­ция на мяс­то и на момента. Рационално е по­пъл­ва­не­то на праз­ни­те места, ко­ито се очер­та­ват във все­ки момент, зак­ръг­ля­не­то и за­вър­ш­ва­не­то на не­ща­та в на­шия жи­вот и на са­ми­те нас.

Фундаменталното зна­че­ние на енер­ги­ята не е в са­ма­та енергия, а в за­паз­ва­не­то и ек­с­пан­зи­ята на жи­ва­та форма. Щом ста­ва ду­ма за чо­веш­ка дейност, как­ва­то е пра­ве­не­то на наука, крайни­ят сми­съл не мо­же да е друг ос­вен за­паз­ва­не и ек­с­пан­зия на човека. А за то­ва е нуж­на енергия. В на­ука­та енер­ги­ята се тру­па чрез опи­са­ни­ята и обясненията. Едно доб­ро обяс­не­ние е мак­си­мал­но сил­на подредба, ко­ято ре­зю­ми­ра в ми­ни­нум ин­фор­ма­ция мак­си­мум фак­ти­чес­ко разнообразие. А то­ва зна­чи ми­ни­мум за­гу­бе­на енер­гия за под­дър­жа­не­то и рас­те­жа на зна­ни­ето при мак­си­мум подредена, свър­за­на енер­гия за смет­ка на ло­кал­но­то на­ма­ля­ва­не на ентропията.

В края на кра­ища­та фор­ма­та на на­уч­на­та ра­ци­онал­ност не е “на­уч­ни­ят ме­тод”, а телосът, кой­то про­кар­ва ек­с­пан­зи­ята чрез по­ня­тий­на фор­ма през препятствията. Методът е един оп­рос­тен и из­пи­тан на­чин за про­кар­ва­не на път през непознатото. Но ко­га­то един ме­тод не работи, той се изос­та­вя или заменя.

Смисълът на “ме­то­да” е в за­паз­ва­не­то на фор­ма­та на изследването, в прос­то­та­та (еднообразието) на та­зи форма, ко­ято при всич­ки слу­чаи пес­ти енергия. Методът се нарушава, но са­мо ко­га­то е крайно необходимо, т. е. ко­га­то то­зи ме­тод дос­ти­га крайни­те си възможности, гра­ни­ца­та си. И на­ру­ша­ва­не­то от­но­во е ред, а не про­из­вол­но и анар­хис­тич­но “всич­ко вър­ви” (Файерабенд). Работата е там, че ко­га­то на­ру­ша­ва­ме пра­ви­ло в име­то на ус­пех в на­уч­но изследване, ние не зна­ем как­во точ­но пра­вим и не сме си­гур­ни в успеха. Тогава след­ва да ос­мис­лим “на­ру­ше­ни­ето” ка­то ек­с­пан­зия на правилото. Точно то­ва пра­вят де­сет­ки го­ди­ни съз­да­те­ли­те на кван­то­ва­та ме­ха­ни­ка –  Нилс Бор и Вернер Хайзенберг. Те пос­ве­ща­ват мно­го си­ли на изяс­ня­ва­не­то на па­ра­док­си­те на кван­то­ва­та механика, а не ги прев­ръ­щат в ар­гу­мент сре­щу ло­ги­ка­та или на­уч­ния метод.

Това не значи, че в на­ука­та всич­ко е рефлектирано, ни­то пък че се стре­ми към рефлектиране. Нещата се изясняват, са­мо до­кол­ко­то не­яс­но­та­та е напрежение. Така нап­ри­мер до­ка­за­тел­с­т­во­то на ос­нов­ни­те те­оре­ми в ге­омет­ри­ята (Поанкаре) съ­дър­жа скри­ти пред­пос­тав­ки (аксиоми), ко­ито не се изказват, а се при­емат ав­то­ма­тич­но и безсъзнателно. Това ста­ва по си­ла­та на пър­ва­та подредба. Такава е скри­та­та аксиома, че фи­гу­ра­та при пре­мес­т­ва­не­то си за­паз­ва сво­ята форма. Тя по­чи­ва вър­ху ес­тес­т­ве­на­та пред­с­та­ва за твър­до тяло.

Това е мо­мент ирационален, до­кол­ко­то не­го­ва­та под­ред­ба не е пред­мет на ра­зум­на реф­лек­сия и на ар­те­фак­ту­ал­но подреждане. “Ирационалното” е живот, нес­т­рук­ту­ри­ран ар­те­фак­ту­ал­но във вре­ме­то и прос­т­ран­с­т­во­то –  смисъл, кой­то про­кар­ва пъ­тя на жи­во­та без разум.

“Разумът” и “раз­съ­дъ­кът” са ак­тив­нос­ти по кон­с­т­ру­ира­не­то на жиз­не­но осмислен, но не­жив це­ле­съ­об­ра­зен ред. “Разсъдъкът”ра­бо­ти по­-с­ко­ро по съз­да­ва­не­то на то­зи ред и не­за­ви­си­мо от жиз­не­ния смисъл. За “ра­зу­ма” е ва­жен ця­лос­т­ни­ят смисъл. “Разсъдъкът” и “ра­зу­мът” са ус­лов­но обо­со­бе­ни форми, ко­ито се при­ла­гат съ­от­вет­но към ре­да изоб­що и към жиз­не­но ос­мис­ле­ния ред. Разсъдъкът след­ва пра­ви­ло­то на вся­ка цена. Разумът реф­лек­ти­ра те­ло­са на пра­ви­ло­то и си поз­во­ля­ва да го за­ме­ни в име­то на смисъла.

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Carnap, R.  “Empiricism, Semantics, and Ontology”.  –  Semantics and the Philosophy of Language, The Univ.  Of Illinois Press at Urbana, 1952.

Einstein, A.  Эйнштэйн, А. , Л. Инфельд. Эволюция физики. Развитие идеи от первоначальных понятий до теории относительности и квантовой механики. М., 1956.

Husserl, E.  Die Krisis der europäischen Wissenschaften und Trancendentale Phänomenologie. (Хусерл, Е.  Кризата на европейските науки и феноменологията. С., 1992).

Husserl, E. Prolegomena to Pure Logic. –  The Logical Investigations, Vol. I London –  New York, 1970.

Kuhn, T.  Кун, Т.  Структура научных революций.  М. , 1979.

Kuhn, T.  “Reflection of my Critics”.  –  Criticism and the Growth of Knowledge.  Cambridge, 1970.

Lacatos, I.  Falsificationism and Methodology of Research Programmes.  –  Criticism and the Growth of Knowledge.  Cambridge, 1970.

Poincare, A.  Пуанкаре, А.  Наука и гипотеза. –  О науке.  М. , 1983 (Използвано е и изданието: Пуанкаре. Наука и гипотеза. М., 1904)

Popper, K.  The Logic of Scientific Discovery.  London, 1948.

Popper, K.  Objective Knowledge.  Oxford, 1973.

Tulmin, S.  Тульмин, С.  Человеческое понимание.  М. , 1985.

Witgenstein, L.  Витгенщайн, Л.  Философски изследвания.  –  Избрани съчинения.  С. , 1988.

 



[1] Материал от семинара „Отвъд позитивизма”, проведен от секция „Философия на науката” при ИФИ на 12 и 13. II. 1997 г. и посветен на Л. Флек, К. Попър, Т. Кун, П. Файерабенд.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.