МИКЕНСКА ВСЕЛЕНА

3 август, 2019 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


МИКЕНСКА ВСЕЛЕНА

есе

Авторът на това есе не се взема за специалист по история и археология. В есето няма археологическо изследване, тук е изразена една любителска и питаща позиция спрямо феномена „Микена“ в историята, археологията и в масовата западна нагласа към Микена като люлка на гръцката, а оттук на западната цивилизация: „Първа европейска цивилизация“.

БиБиСи е навярно най-авторитетната медия в популярната наука. Тази медия през 2004 излъчва предаване с участие на живо на най-авторитетните археолози, изследвали Троя и крайбрежието ѝ – Манфред Корфман и Кемал Пулак. Те споделят в разговор с развълнуваните репортери и публика, че са направили важни открития, потвърждаващи Омировата Илиада и Шлимановите разкрития преди един век. Това е стъписващо след научните им публикации и дори филма „Истината за Троя“, в които Корфман обосновав с нови данни точно обратното: Троя е Вилуса, анатолийски град в периферията на хетската империя, а според публикациите на Бас и  Пулак корабите от Улубурун и Гелидоня са по-скоро сирийски и на тях няма никаква микенска стока. (BBC 2004).

Рубриката има заглавие „Наука и природа“, т.е. тук трябва да стои пред стотици милиони зрители на БиБиСи авторитетът на истинската наука. Първокласни учени, оспорващи в научни публикации вековната приказка за Троя и Микена, се вливат във вълната и с авторитета си я усилват още повече. Това е един от хилядите примери на повтаряне на приказката за Троя, превзета от героите ахейци, записана на името на Омир, въпреки досега известните данни и факти.

Как стоят нещата в научните публикации? Статията „Пътища на Минойската и Микенска агрикултурна търговия в Микенската империя“ е типична. Авторът е Рита Робъртс, американски археолог, специалист по керамика и както се оказва по древни езици. В началото се мъдри снимка на макет на кораба от Улубурун от музея в Бодрум, който няма нищо общо с Микена. „Микенска империя“, за моя изненада, се оказа не някаква приумица, а един от многото етикети в обширната литература за Микена, като „микенски колонии“, „микенско господство“, „микенска империя“, „мекенска епоха“ и не на последна място „микенски свят“. Микена се съчетава с Крит: „минойско-микенска цивилизация“, „минойско-микенски свят“, често се преминава от „минойска“ към „микенска“ и обратно без пояснения и ясни разграничения.

Думата „свят“ (world) е станала обичаен термин в „културните науки“ (Cultural studies и специално Classics)] терминът се използва масово в археологическите, историческите и хуманитарните изследвания като цяло. „Микенски свят“, съвместно с „минойско-микенски свят“, „гръцки свят“, „егейски свят“, ми стои твърде объркващо. Все пак „свят“ е голямо място, Вселена и дори вселени, най-големият континуум. В по-тесен смисъл може да се каже, че хората имат човешки свят, или пък съвсем метафорично, че всеки има свой свят. Относно културните светове, когато изразът не е метафора, ми е странно как хората, живеещи в различни светове, разговарят, гостуват си и се угощават на една маса, търгуват, заимстват идеи, сватостат се, крадат жени едни от други, водят битки, завладяват се и се избиват.

Двете култури несъмнено са били в контакт, но в определени периоди и по два различни начина: първо изглежда критяни идват в Пелопонес, Пилос, през XVI в. пр. Хр. (гроб на минойски воин от Пилос) два века преди двореца-храм в минойски стил, а Микена изглежда завладява Крит три века по-късно (ок. 1200 г.) и от тогава на Крит културата е различна и запада. Докато Микена изглежда като цяло минойска, Крит е оригинална и много по-стара култура, успоредна на Египет.

От друга страна, в късната бронзова епоха няма как да се идентифицира „Европа“ като културна идентичност, а Крит е много близо географски и културно до Африка с процъфтяващия Египет, така че не може научно да се говори за Минойската като „първа европейска цивилизация“. Микена също не е генетично свързана с това, което по-късно е Европа, дори архаична и класическа Елада. Налице е относителен хиатус между изчезването на микенската култура и генезиса на онази Елада, която развива форми, някои от които залегнали в европейската цивилизация. Друга важна идентификация е, че на Крит през бронзовата епоха не се говори гръцки, а в Пелопонес според Линеар Б езикът е стара форма на гръцкия.

 

На макета на кораба от музея в Бодрум не се виж

дат микенци, а самият макет е на добре известния кораб от последните десетилетия на XIV в. пр.Хр., период, за който се приема с консенсус, че Крит (и/или Микена) са доминирали в Източното Средиземноморие. Потъналият край Улубурун близо до Кас на югозападния бряг на Средиземно море кораб е открит и изследван от екипа на Дж. Бас и К. Пулак през 80-те години.

Какви са свидетелствата за микенско присъствие тук? Два съда и един меч, определяни като „микенски“, всред хиляди предмети и стотици ценни находки, най-вече големи слитъци мед, предимно от Кипър, Сиро-палестина, Вавилон и Египет. Снимката би трябвало да илюстрира някак споменатата в заглавието микенска търговия и империя, но „микенските“ артефакти са за употреба от екипажа, а не търговия. Стока очевидно са десетте тона мед и тон сребро, както и 67 ханаански амфори – тара, много кипърски съдове и сирийски лампи, египетско стъкло, оцветено с кобалт.

Група силно ангажиращи термини (микенско господство, колонизация, империя, свят), твърдения и концепции се лансират толкова интензивно, че сериозното им изследване трябва да отнеме години.

Съвременният археологически източник на интерпретации за микенския свят намирам в работата на професионалния юрист Уилиям Тейлър, разкопавал с гръцки археолози цитаделата-дворец в Микена от средата на 60-те години насам. Той се посвещава на микенската керамика по съвет на Блеген и открива микенско присъствие в почти всички краища на тогавашния свят (средна и късна бронзова епоха). Попаднах на книгата му Микенците – поданици на цар Минос и бях заинтригуван още от заглавието. Тейлър доста ме дезориентира в датите и идентификациите на основни събития и културни форми, засягащи предимно отношенията Крит – Микена и после на тази цивилизация с останалите цивилизации в Източното Средиземноморие и Египет. Неговите дати се оказаха невероятно объркани и противоречиви. Много въпроси се появиха от текста на Тейлър. Водещата идея е още от Шлиман: Микенската цивилизация е първа гръцка и оттук западна цивилизация, а нейните постижения са оригинални, въпреки че са заимствани от Крит, Егея и Мала Азия. Не видях нищо оригинално и значително от страна на Микена в тази цивилизация, ако не смятаме „циклопските“ градежи в Микена и Тиринт.

Вероятно поради невежеството ми всичко това ме озадачава до крайна степен и хвърля в дълбок смут. Смутът ме подтикна към търсене на свидетелства и най-напред на информация за потъналите микенски кораби от „Микенската епоха“ или късната брознова епоха в Егея, наречена „късно еладска“, Late Heladic. Не намерих публикувани микенски кораби от епохата, нито минойски. Намерих публикувани единствено двата немикенски: от Гелидоня и Улубурун.

* * *

Микенското мощно присъствие според хиляди книги, статии, доклади, университетски и колежански курсове, официални образователни програми и учебници по история, се разпростира от единия край на Европа до другия, в цялото Средиземноморие, в Египет и в Мала Азия. Една от многото статии е на Сара Имеврар, американски археолог от 60-те години, със заглавие „Микенската търговия и колонизация“. Тук авторът изтъква за една специална керамика в Леванта, че крайният ѝ микенски произход никога не е бил под съмнение, откакто Шлимановите открити я са я отнесли към народа, построил великите каменни дворци и гробници. Микенците, обитаващи и контролирани от хетите  територии, са определени като „втора“ сила в Леванта след Египет и хетите. Те са създали ред колонии по западното крайбрежие на Средиземно море. Микенците са търгували в Сицилия, експанзирали в Северна Европа и са построили Стоунхендж, което е доказано от следа от кама от микенски тип на един от менхирите. (Immerwahr 1960, 4-5)

Оттук като лаик заключавам:

  1. Наличието на чужда керамика няма как да не значи чужда колония.

И кой друг, освен ахейците от късната бронзова епоха, е способен да създаде колонии на хиляди километри на запад и изток?

  1. Разбира се, кой може да се съмнява в Шлимановите спецификации на микенската керамика, след като той е сгрешил слоя на „Приамовата Троя“ само с едно хилядолетие и е изтъкнат специалист по керамика от въпросния период?
  2. Без съмнение Микена не е втора, нито трета сила след Египет и Хетската империя, а е първа, защото според намираните следи тя заема много по-обширна територия, включващи цяла Европа, цялото Средиземноморие, Крит, Кипър, Западна Мала Азия и Северен Египет.

Странно защо в египетските рисунки и надписи тази могъща Микена не се появява изобщо, а са изобразени и споменати какви ли не други култури, империи и хора, сред които асирийци, хети, сирийци, либийци, както и жители на Тир, Библос, Сидон и от острова Крит („Кефтиу“).

  1. Големите дворци и гробници са абсолютно уникални за Микена, не можем да намерим такива нито в Хатуша, нито в Гордион, нито в Кипър, нито в Крит, нито в Мемфис, нито в Тива.
  2. Ахиява, разбира се от само себе си, не може да означава самата Ахея (микенската общност), а ахейска колония или колонии в Мала Азия.

Къде са ахейските колониални поселища в Мала Азия, все още не мога да открия.

  1. Микенското влияние в Стоунхендж и навсякъде, където има мегалити и циклопски градежи, е азбучна истина.

Но как така мегалити и циклопски градежи в Британия, на остров Гозо в Средиземно море и в Тракия, по-стари от Второто хилядолетие преди Христа, са по произход микенски, никак не ми го побира умът. Колин Ренфрю (1973) също се съмнява.

В археологически и най-вече в исторически статии и книги често се споменават емпирични свидетелства за минойски колонии в Мала Азия, на Родос и Санторини. Тук се стъписвам, защото те хем са минойски, хем са части от „микенска империя“. Рита Робъртс споменава под заглавието за микенска империя „значителен брой минойски колонии“, макар че, както авторът допуска: „възможно е минойците да са имали съвсем различно име“. Авторът споменава Кастри на Китерия, селища в Троада и на Родос, Ласос, Милет, колонизиран от Милатос; минойско селище на изток от Малия; в Наксос, Карпатос. Една от най-важните колонии е Акротири на о-в Санторини, построено около 1550 г. пр. Хр. (Roberts 2018, 1) Впечатляващо, но къде са данните?

Анализ на данни по въпроса в своя студия прави Кристофър Йохансон (Johanson 2016)и заключава, че „Кастри остава единствената определено минойска колония… Другите селища съдържат местно население и продължават да имат свои собствени материални култури заедно с минойската, … минойско население, което е живеело в чужбина, и е донесло със себе си материална култура с технологични черти.“ (ibid., 21)

В този анализ трябва да нещо нередно! Как така цяла империя ще има само една колония? От друга страна, сър Артър Еванс изтъква произхода на Микенската култура от минойски Крит (Еvans 1921, x).

Как микенците и преди тях минойците са господствали и са имали империи в съседство с мощните империи на хетите и с Египет? Отговорът по данни трябва да е: с уникални бронзови позлатени мечове и с изящна керамика.

Добре, керамика, дворци, фрески, мечове. По микенската керамика се датират огромна мрежа от обекти и артефакти по цялата протяжност на микенското влияние, търговия, господство, но тази керамика, тези дворци, тези фрески и мечове са идентични с критските. Друг аргумент е, че за да се датира така нещо, то датиращият материал трябва да е много по-ясно датиран. Сега пък въпросите са: Как се отделя толкова рязко микенската керамика първо от минойската, а после от кипърската, цикладската, от останалите егейски градове, от вътрешността на полуострова? Как се разпознава толкова ясно един микенски оригинален съд от перфектна имитация, от минойски съд, от кипърски? По подобен начин стои въпросът с „микенски мечове“, „микенска металопластика“ и т. н. Тъй като посветените знаят и без да го обясняват при тези датирания, отдавам въпросите си отново на невежество. Няма да е лошо обаче при всяко използване на микенски тип обект като датиращ, да се пояснява: защо този обект е микенски и защо той е датиран ясно?

Всички тези въпроси изобщо не са формулирани в популярните четива. Няма ги и в чудесната книга на У. Тейлър Микенците, поданници на цар Минос, книга на един от великите микенски археолози, заглавие, което отново озадачава: Микенци, обаче поданици на Минос! Този израз обаче е в синхрон с това, което намираме в Пилос. Дворецът в Пилос е досущ като този в Кнос, само че доста по-малък. Фреските сякаш са правени от същите майстори, тук са открити и плочки със същата писменост, която Еванс открива на Крит и нарича „линеар Б“. А богатият гроб от 2015 г. край двореца, още непубликуван, показва на снимките цял ред минойски тип артефакти. Между всички тях е един златен пръстен с образ на бик, прескачан от момче – типично минойски сюжет.

В суровите крепостни градежи на Микена и Тиринт нещата са по-различни, преди всичко като архитектура.

***

В мрежата се намират подробни колежански и ученически програми по Микенска колонизация, търговия и империя, които се позовават на двата споменати потънали кораба от късната бронзова епоха, открити на дъното край югозападните брегове на днешна Турция.

Скандално, корабът от Улубурун не се разпознава от разкопвачите като микенски, не е минойски, не е еладски и не съдържа уникални находки от микенски или минойски произход. Има още един кораб, открит наблизо, в Гелидоня, който е от XII в., той също не е микенски, нито критски, а е сирийски.

В кои пясъци, буквално и преносно, са потънали микенските търговски кораби?

Скандално, всичко, което е известно за тези два кораба, не говори за микенска търговия, още по-малко за господство. Джордж Бас пише за кораба от XII в. от Гелидоня следното: „Нито един предмет от огромния куп събрани материали не намекваше, че родното пристанище на кораба е Микена.“ (Бас 1982) Това заключение се налага и от научните публикации на Бас и екипа му. . (Bas, Throckmorton, and Others, 1967, 163)

И също: „Този въпрос наложи да се преоцени още едно становище, преобладаващо сред голяма част от археолозите. Според него обработката на бронзови изделия на остров Кипър е възникнала благодарение на Микена и е резултат от микенското отвъдморско нашествие. Но след като проучих различните видове бронзови изделия от Кипър, разбрах с изненада, че най-ранните образци на сечива, разпространили се постепенно там, са намерени по сирийско-палестинското крайбрежие; това говори за техния близкоизточен, а не гръцки произход…“ (цит. пр.)

В археологическите отчети за двата кораба тези твърдения са обосновани с детайлни описания и анализи на артефакти (Bass, Throckmorton and Others 1967, Pulak 1986, Bas, Pulak 1987): „Твърдения, че „без съмнение, търговията със слитъци тип „телешка кожа“ е била в крайна сметка в минойската или микенската ръце“, (Clark, Prehist. Еurope, 258) са смислени, ако се приеме, че „всички рисунки ни показват хора от Кефтиу (предполагаемо Крит), носещи плочи от мед като дар (или вероятно добре платена стока!) в Египет…“, дори слитъците са наречени „Кефтиу-слитъци“ … Такива твърдения нямат основание. Аз не намерих нито един случай в гробницата на Rekh-Mi-Re , където тези блокове определено може да се асоциират с хора от Кефтиу. (Bass 1967, 74)

За кораба от Улубурун, датиран във втората половина на XIV в., Джемал Пулак прави два отчета с подробни описания на находките от 1985 и 1986. „повече мед, калай и стъклени слитъци; микенска, кипърска, и близкоизточна керамика; бронзови инструменти, включително брадви, тесли, длета; свредла и клещи; бронзови оръжия, включително мечове, кама и върхове на стрели; везна и теглилки от различни материали и форми; златни и сребърни бижута, някои като скрап; скарабей, оформена каменна плоча и фрагментиран златен пръстен, изписан с египетски йероглифи; мъниста от камък, фаянс, кехлибар и кост; фрагменти от фаянсов ритон; пръстени от черупки; заоблена игла от тип обикновено датиран в края на микенската епоха и по-късно. Маршрутът на кораба от изток-запад въз основа на находките от 1984 изглежда сигурен, но националността му остава неуловима. (Pulak 1988, 1)

За сезон 1986 равносметката включва: „уникален златен скарабей на Нефертити;… златен медальон с гола богиня, държаща газела във всяка ръка, както и други типично ханаански златни медальони; каменно-кристален цилиндричен печат със златни капачки, вероятно каситски; един стар вавилонски хематитов цилиндричен печат, преправен от асирийски занаятчия, може би по време на Амарна; и в питос най-ранния известен диптих от типа, на който има наслоен восък за писане. Още тежести, бронзови сечива и оръжия, керамика, медни и калаени слитъци също излязоха на светло, както и един фаянсов ритон с глава на овен. В по-дълбокия край на потъналия кораб бяха разкрити още няколко каменни котви…Целият принос на обекта към историята на търговията, международните отношения и технологиите трябва да се очаква след пълно завършване на разкопки и по-позитивно датиране. (Bass, Pulak, and Others, 1989, 1)

Всичко микенско на двата кораба се свежда до микенски съдове (2) и един меч микенски тип. *

От описването и анализа на тези кораби от късната бронзова епоха са изминали поне три десетилетия. Все още липсват свидетелствата за микенско или минойско господство, но продължават търсенията на данни, анализите и интерпретациите в посока Микена. Бегъл оглед в мрежата показва и студентски курсове за Микена, микенската търговия и господство, позоваващи се отново на находките от корабите, потънали край Гелидоня и Улубурун. В курса по История на древния свят: Стоки от три континента на Жан Колеман-Найт от Фриймонт, Калифорния, корабът от Улубурун се приема като основно доказателство за търговия на Минойски Крит, а оттук и на Микена. (Coleman-Knight).

Идеята Микена не може да умре, тя е повече от дискурс.

***

Разбира се, целият този дискурс води към Микена от Шлимановите изследвания, към Троя, към Омировия епос и древногръцката цивилизация като началото на това, което сме ние днес. Това последното го знае всеки ученик на Запад, учехме го и преди десетилетия „зад желязната завеса“, учи се още от 5. клас и по най-новите програми.

Търсейки текстове за древната история на Балканите, Средиземноморието и най-вече на археологическите свидетелства, Шлиманова Микена израства пред погледа като едно огромно и дори неизмеримо хилядолетно присъствие. То все повече се отбелязва и анализира, включително критически. Класическата парадигма си стои тотално в корпуса на културните изследвания и в образованието. Но все пак живеем във време, в което Запад и Изток не се противопоставят. Историята и археологията все повече се ангажират с научния метод.

Минойци, микенци, Троянска война, Омир, Илиада, велик произход, гърци, от другата страна Ксеркс, посетил мястото, Рим произхождал от Троя (Вергилий), Александър Велики, последвал Ахил и принесъл жертви тук, после римляни, Траян и Троя, византийци, араби, кръстоносци, дори османците, всички се свързват с Троя и Омировата героична епоха. В историческата континентална археология Микенската цивилизация като първа гръцка цивилизация и оттук люлка на Запада навярно е най-често споменаваната и дискутирана култура. Микенската керамика е навсякъде, дори в Скандинавия, какво остава за Тракия. (Намерени са няколко фрагмента за десетки години).

Микенска керамика, микенска архитектура, микенски фрески, микенски мечове, микенски занаяти (ювелирство, текстил), микенска писменост, микенска търговия, микенско господство, микенски колонии, микенска империя, микенска Гърция, микенска цивилизация, микенска епоха, микенски свят.

Защо не микенска Вселена?

Джордж Бас признава: „Ако бях учил повече древна история, навярно нямаше да намеря доказателствата за присъствието на семитски мореплаватели, когато отидох при нос Гелидоня, защото просто щях да зная вече, че то е било невъзможно по тези места през бронзовата ера.“ (Бас 1982)

Няма съмнение, че в антична Елада е развито ядро или група от културни форми, независимо къде е техния произход, които са залегнали, както и римските, в основата на западната цивилизация.

Но защо този факт се превръща в грамадната идеология? Първо в училище се учеше и все още учи, че изключително в Древна Гърция, не в Египет и не в Месопотамия, не в Тракия, не в Крит, нито в Кипър, нито в Сирия, е сътворена съвременната наша цивилизация. Школска постановка е, че Омир е първият и най-велик поет на древността, създал самата литература. Но литературата като записани митове и други истории съществува още в Старото египетско царство, в Шумер и в Индия хилядолетия по-рано.

Като факт се сочи, че Шлиман е доказал реалността на Троянската война и на героичната епоха на древните гърци от 14 в. пр. Хр. Във философския факултет, изучавайки Хегел и неговата история на философията прочетох, че древните гърци са били гениален народ. Така твърдят и другите немски класици, Шопенхауер и Ницше. Това продължава да се преподава като историческа истина: има изначално и генетично гениални народи. В историческия факултет научих, както и всеки студент по древна история на запад, че колонизацията на цялото Средиземно море от гръцки полиси през VII-V в. пр. Хр. е Велика, нещо което не може да се каже за никоя друга колонизация (например финикийската). Цивилизованите древни елини завземат части от териториите на варварски народи и това е нещо велико, макар че например траките са били тук доста по-отрано и са останали независими и след микенците и дорийците. Прочетох История на изкуството на Винкелман и ми стана ясно, че самото изкуство е родено в древна Гърция. От Винкелман е тръгнала и археологията – с идеята да се издирва великото минало на цивилизацията именно в този изключителен народ. Другите народи около него само са могли да се учат, доколкото изобщо варварите биха успели да усвоят постиженията на тази изключителна цивилизация.

***

Учих Илиадата и Одисеята на Омир още като ученик, но бегло. Затова пък после три пъти прочетох двете поеми паралелно с митологията от „микенски кръг“, третия път наскоро. Като изследовател с известен опит прочетох много анализи, лекции и документални филми, за да се убедя, че този епос е първата свещена книга на Запада не само на думи, а и като тотално присъствие в нагласите и в образованието. При последното ми четене направих стотици бележки по отделни пасажи на великия епос.

Прочетох Еванс, Шлиман и Корфман, посетих Кносос в Крит, посетих Микена и Тиринт, Спарта и Пилос, а после и Троя. Микена и Тиринт с грубо обработените едри блокове ми се видя не чак толкова напреднал градеж, сравнен с Пилос и Кнос, с източните столици като Вавилон и Ниневия, а още по-малко с Карнак и Мемфис. В Троя ме впечатли колко малко място е цитаделата с вътрешния град на хълма Хисарлък – твърде тясно за епичната широта на епоса. Шлиман ме смая с размаха на разкопките, разрушенията и заключенията си.

Четейки епизоди от Илиадата, беше ми направило още като ученик впечатление, че опитните, дръзките, самоотвержени и саможертвени ахейци, повечето от които бяха богоравни (един особено често използван от Омир епитет), на брой сто хиляди (!) обсаждат малката Троя цели десет години, а при последното четене, познавайки в някаква степен историята, сам се убедих, че в тази поема е описана реалност от VIII в. с наслоения и от VI в., а не реалността от героичната епоха отпреди 4 века.

Героизмът и от двете страни беше ясно изразен, славата и честта – също. Богатата картина на хора, облекла, храни, стопански активности; на вярвания, обичаи и ритуали; на жилища, селища и градове, е незаменима за историята на Гърция и на Егейските острови от времето на Омир, независимо дали това е един реален поет. Разбира се, в основата на този текст са митовете.

Впечатлиха ме завинаги характерни моменти в поемата, които не се подлагат на литературен анализ. Анализите изтъкват уникалната тържественост на хекзаметъра на Омир, в който и завистта звучи възвишено, и спонтанно си фантазирах, че от поемата се оформят и падат лъскави мраморни колонки. Тържествено и многократно е описвано как вечер ахейските герои сядат и се отдават на здраво ядене и пиене, като принасят жертва на Зевс, на Хера, на Атина, на Посейдон. Ахил и Агамемнон са влезли в жестока разпра за открадната дъщеря на източен благородник, а са дошли да отмъщават за своя открадната царица. Явно тяхната Елена е несравнимо по-важна от дъщерите и жените на царете и благородниците, които ахейците отвличат от отвъдните брегове. Явно вероломното погазване на гостоприемството на Менелай от Парис е непростимо престъпление, но опустошаването на градове от самите ахейци, избиването на цялото мъжко население и отвличането на робини и роби просто заради плячката и изтребването, е нещо нормално и дори героично.

Те се бият смело и кърваво, а после седят до зори около масите, претъпкани с меса и вина, погребват герои, устройват състезания, принасят хекатомба, но откъде вземат тези стотици животни и хиляди литри вино през цялото това време и как осигуряват изхранването на войската? Омир подсказва с думите на Аполон в укор към Ахил, който „нагло за плячка напада стадата“.

В геройските битки Одисей, Диомед, Аяксите и Патрокъл пронизват с медни копия черепите или стомасите на троянци, трошат се челюсти, падат в прахта очни ябълки, пръскат се мозъци и черва се влачат по земята. Тези сцени са предадени от безсмъртния Омир (и от записвача при Пизистрат) особено живописно и напоително. На троянците също се отдава нужния респект, и те удрят, мушкат и пронизват враговете без пощада. (Все пак те бранят своя град, за разлика от агресорите.). Всеки пребит враг се лишава веднага от доспехите си, защото те са ценна плячка. Плячката е основна цел и всекидневие на тези войни-царе, лишили се от топлите си семейни огнища, за да наказват вероломни врагове. Всред всички тези сцени доминира изтреблението – цел на самите богове в митовете от Троянския цикъл.

Върхът на героизма, разбира се, е извършен от „най-мъдрия между хората, хитроумният и богоравен“ Одисей заедно с Диомед. Те, водени от своята богиня Атина, влизат през нощта в стана на новодошлите траки начело с техния великолепен цар Резос и ги изколват тихо един по един, докато спят. След това им отвличат белоснежните коне. Но този акт на доблест не е първият, нито последен за Одисей. Митът разказва и за това как храбрият цар се е престорил на луд, за да не отиде на поход към Троя и как бил разобличен от Паламед. Затова справедлива постъпка на Одисей в Илиада е да наклевети и обрече на позорно пребиване с камъни същия този Паламед като предател, после да надвие с измама исполинския Аякс Теламонов в спортна схватка, а също да си присвои с измама заслужените от него Ахилови доспехи.

Божественият Ахил влачи след колесницата си в прахта трупа на Хектор, за да отмъсти за Патрокъл: „Щом се покаже зората сияйна, Ахил най-свирепо почва да влачи трупа му край гроба на своя приятел“. Но Аполон възстановява тялото от многобройните рани, нанасяни му от данайци.

Кулминацията на свещенодействието на тези безсмъртни примери за стотици поколения е собственоръчното заколване от Ахил на дванайсет пленени младежи от Троя, за да бъдат принесени като жертва в отмъщение за смъртта на Патрокъл в битка. Накрая самият Зевс се разгневява и праща майката на героя Тетида да го придума да върне Хектор на сломения баща, царя Приам. Ахил склонява, но срещу откуп. На Приам е казано от Хермес вестителя смело да отиде в лагера на ахейците и да помоли и щедро да заплати за тялото самия Ахил, и той изпълнява това напътствие. Посред нощния запой божественият герой приема Приам, който му пада на колене и му целува ръце. Ахил е почтителен към съкрушения баща, приема даровете, напълнили „много сандъци“, сред които „чаша прекрасна – голямо богатство, която тракийци дар му дариха“, Ахил е трогнат, двамата скръбно поплакват за загубените близки, Ахил хвали Приам, двамата разговарят като син и баща, Ахил се разпорежда да подготвят тялото, тайно от останалите ахейци, а после вечерят с шишове от овца, заклана лично от Ахил, пият заедно и се „любуват взаимно“, а Ахил разпорежда примирие за дванайсет дни и позволява тържественото погребване на Хектор. Поемата завършва с помирение.

И така, непревъзходимият по своята нравствена висота акт на връщане на тленните останки на сина на цар Приам, както повелява впрочем и обичаят, на щедрото и напоително помиряване, украсява и осмисля морално поемата. Последващото завземане и опожаряване на Троя (по мита) чрез гениалната хрумка на вездесъщия Одисей с коня, пълен с ахейски воини, довежда читателя до така жадуваната победа, завземане, опожаряване, ограбване, разрушаване, избиване и поробване на Троя. Във всички свои епохални деяния героите на Троянския цикъл и на Омир от героичната епоха са поддържани и подкрепяни от Атина, от Хера, а на моменти от самия Зевс. Впрочем, боговете са разделени на две групи и променят позицията и решенията си в зависимост от обстановката и своите разногласия и интриги.

Странно, според археологията, в същия период, когато Омировата Троя паднала, микенската цивилизация също била разрушена.

Илиада и Одисея се учат от деца наизуст две хиляди и петстотин години, като се започне от Атина и Рим и се завърши до Лайпциг и Синсинати. Тя се декламира съкровено край огъня от немски студенти, дошли на разкопки в Троя. Тази именно митична история, записана и издигната като първа Книга на Запада, е извор на всички по-нататъшни драми-трагедии и поеми в прослава на великото минало. Тя е в корена на десетки войни и стотици битки, последвали за Запада срещу Изтока (и обратно) през следващите две хиляди и седемстотин години та до днес.

Тази книга е залегнала още от записването си в основата на класическото гръцко образование и възпитание, съпровождала е като реликва безсмъртния поход на Александър Велики. Тя е пример за величие и драма, нравствен кодекс на имперски наследници и благородни рицари, а след векове – тема на лекции и семинари, на конференции и симпозиуми. Тя, заедно с Енеида на Вергилий, е била повод за разпознаване на произход за римляни и не само за тях, за емисари и генерали, потегляли на поход за завладяване на варварския Изток.

Този именно текст е в основата на Шлимановото епохално дело, в което той, наел армия работници, за няколко години изкормя хълма Хисарлък с древната Вилуса, изравя и отсича хиляди тонове земна маса от хилядолетната могила, запазила следите от няколко цивилизации, за да открие „Омировата Троя и съкровището на Приам“ хиляда години по-дълбоко от съответния слой. Четох с интерес разказа на самия Шлиман. И до днес този авантюрист е приеман като най-великия археолог от широката публика.

Древните египтяни, асирийци, вавилонци, хети, фриги, финикийци, сирийци, ханаанци, перси, лидийци, ликийци, критяни, кипърци, траки, са били варвари. Жителите на древните Нинева и Вавилон, Хатуша, Вилуса и Угарит, Тир, Библос и Сидон, Кнос, Тива и Хелиополис, са били само среда, за да процъфтят Микена, Тиринт, Пилос и Тива, Атина и Спарта.

Защо?

***

Защото така. Защото при хората е така, в еволюцията е така, във Вселената е така.

Прочетох, че мойрите и боговете решил да дадат повод на хората да се поизтребят, че твърде са се намножили, и затова задвижват голямата история на войната за Троя, сякаш война на светове (но да си спомним, че тогава все пак не е имало Изток и Запад). Бях удивен колко е в синхрон това с подводното течение на историята като динамика на популации: раждания и смърти, емиграции и имиграции, експанзии и колапси, намножаване и изтребление.

Всичко това говори не толкова за съдбовна справедливост (или напротив, вселенска несправедливост), непонятна за хорските умове, нито за относителност на нравите във времената, а за вродената човешка агресивност като модел на поведение, който носи превъзходство, просперитет и слава, ако не винаги, то по правило и ако не веднага, то във вековете. Слава, разпространяващо се във вековете говорене, писане и действие за героите и в тяхно име: Ахиловците, а не Ликурговците. За тях, воините-завоеватели, се пеят песни, и човек знае на дело, дори без да е убеден, че няма да завоюва нищо, ако последва Приам, а не Агамемнон.

Героичните епоси изглежда са в разрез с написаните и повтаряни хиляди години нравствени ценности, но се приемат несъзнателно и масово като правилния начин да се извоюва бъдеще. В националните легенди бойците от всички видове заемат най-високите места. Примерът на Христос се следва на думи, а знаем, че и в негово име са извършени глобални набези, които силно напомнят на Троянския поход и дори са в същата посока. Делото на Александър Велики, възхитил се от малък на Ахил, и после въплътил и реализирал в най-пълна степен идеала на „героичната епоха“, се следва и е още по-трайно и живо в масов план, отколкото Микена. Наистина, съвременните митове като филмите правят и невъзможното, за да прославят Аяксите, Алкивиадите, Александрите, Цезарите, а после Атила и Чингис хан (макар че те са варвари), и най-после техните по-скорошни следовници.

Колкото и да следва Крит и да е скромна откъм оригинални културни постижения, войнствената в легендите Микена е в генофонда на следващите постижения на Елада, на Рим и на Запада, черпили арогантно, но ефективно от достиженията на другите и създавали високо организирани общества. Затова тази епична история се приема за истинска дори в историческите науки на Запада (а понякога и на Изток). Разказите за завладяване, когато са подети в синхрон и повтаряни цели епохи, побеждават, митовете стават реалност. Великите истории за завоюване са хилядолетен двигател на онези цивилизации, които ги приемат за автентични и ги следват. Наистина няма гаранция за в бъдеще, но сякаш е дошло пак време на пренаселване. Затова Микена е повече от дискурс и символ, емблема и пример. Тя е светът на войната, универсум на сблъсъка на силите, Вселена на взривове още от Големия Взрив.

Вселената се движи от своите вселенски сили. Горящите звезди излъчват мощни енергии, от които някъде (поне на нашата планета) възниква и се храни животът. Животът се развива като непрестанна борба за оцеляване и експанзия. Човешките същества са агресивни и войнствени и затова са успели да завладеят планетата. Призивите за мир и мъдрост са влиятелни, когато силните са удовлетворени и вземат своето. В човешката история някак се вплитат две „космически начала“, които са избистряни в думи като „зло“ и „добро“. Доброто няма как да се отстоява, ако го няма злото. Някой трябва да руши, за да има нови градежи; и някой да превзема, за да организира велики империи.

Затова: Микенска вселена завинаги.

27-31.07.2018

Цитирана литература:

Bass, G., Throckmorton, P., at all. (1967). Cape Gelidonya: A Bronze Age Shipwreck, Transactions of the American Philosophical Society, Vol. 57, No. 8: 1-177.

Bass, G., Pulak, C., Collon, D., Weinstein, J. (1989). The Bronze Age Shipwreck at Ulu Burun: 1986 Campaign, American Journal of Archaeology, Vol. 93, No. 1: 1-29.

BBC (2004). Truth of Troi. Science and Nature: TV and radio. (http://www.bbc.co.uk/science/horizon/2004/troytrans.shtml)

Evans, A. (1921). The Palace of Minos at Knossos, vol. I, Londonр Macmillan and Co.

Immerwahr, S., (1960). Mycenean Trade and Colonization, Archaeology. Archaeological Institute of America). Vol. 13, No. 1: 4-13.

Johansson, C. (2016). Minoan colonies. Terms and features in an archaeological identification, Upsala Universitet, Kandidatuppsats i Arkeologi,15.0 hp, VT.

Pulak, C. (1988). The Bronze Age Shipwreck at Ulu Burun, Turkey: 1985 Campaign, American Journal of Archaeology, Vol. 92, No. 1: 1-37.

Renfrew, C. (1973). Social Archaeology, an Innaugural lecture, Southampton, Southampton University.

Roberts, R.  The Minoan and Mycenaean Agricultural Trade and Trade Routes in the Mycenaean Empire.(https://commons.wikimedia.org/wiki/File:The_Minoan_and_Mycenaean_Agricultural_Tr.pdf)

Coleman-Knight, J. The Uluburun Late Bronze AgeShipwreck, Cargoes from Three Continents, Thornton Junior High School, Freemont, California, https://www.archaeological.org/pdfs/education/cargoes/Cargoes_Chapter4.pdf

Schlieman, H. (1875/2014). Troy and its Remains. London: e-book.

Бас, Дж. (1982). Археология на морското дъно. Варна: Бакалов.

Омир. (VIII в. пр. Хр., 1969). Илиада. Превод: Александър Милев, Блага Димитрова.

Тейлор, Дж. (2003). Микенцы – поданные царя Миноса, Москва: ЗАО.

Коментирайте