Матричен модел на научното обяснение

31 август, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей Герджиков

Матричен модел на научното обяснение

“Матричен модел на научното обяснение”.–Философска мисъл, XLI, 10/1985, 90–100.

 

Обяснението е централна научна функция и операция.

Смисълът на науката се проецира върху функциите наблюдение – синтез на протокол, описание – синтез на фактична картина, обяснение – синтез на теория за актуални факти, и предсказание (ретросказание) – синтез на теория за бъдещи (минали) факти. Тези функции дават разгърнато определение на пред­назначението и работата на науката. За своето изпълнение те изискват специ­фична структура и динамика, съставящи концептуалната организация на поз­нанието, която е продукт от творчески акт на човека и само за него специфич­ната й структура и динамика продуцират смислени резултати. Специфичната насочена динамика на научните структури (динамичния аспект на концептуал­ната организация) можем да наречем работа на науката. Тя реализира научните функции като операции. Обясненията са висши научни операции.

В структурата на науката, в съгласие с функционалната й натовареност, са обособени равнищата наблюдателно, описателно, обяснително, категориално, логическо. Всяко от тях притежава специфичен строеж (елементи, отношения, единства).

Описателното равнище на концептуалната организация, което обикновено играе ролята на експланандум в обясненията, -се състои от фактични твърде­ния. Те, разбира се, могат да бъдат формулирани и чрез използване на теоре­тични понятия, но абстрахирани от определенията им на равнище теория чрез нейни закони. Общата форма на тези твърдения може да се представи в пропозиционалната формула нещата стоят така и така или става това и то­ва. Техните единства са описанията. Отношенията, които ги изграждат, се мо­делират от слаби пропозиционални константи – отрицание, конюнкция, дизюнкция. Слабостта на типичните за описанията константи се състои в това, че между твърденията, които те свързват, съществува сравнително висока неопределеност. Твърденията, обединени в описания, са относително независими ед­но от друго и така тяхната цялост на емпирично равнище е условна. Тя най-точно може да се определи като сумативност от гледище на системността на теорията. Но на това равнище се синтезират непрекъснати картини на състоя­ния и процеси.

Експланандум

Описанията са „суми” от изтълкувани данни, доколкото в тях липсва ос­нованието на цялостността. Това е предпоставка за тяхното реконструиране

91

на по-висок ранг, синтезиращо обяснителна структура. Експланандумът е факт или група факти, подлежащи на обяснение. В хода на обяснението той се преобразува. Описателната (слаба) структура се превръща в обяснителна (силна). Обяснението е концептуално усилване. Подлежащото на обяснение е неясното. То е напрежение, проециращо се в науката като зададен смислен въпрос. Смислеността на въпроса се състои в това, че той може да разчита на отговор. Отго­ворът снема напрегнатостта, изразена във въпроса. Отговорът – това е от­критият ред, който пронизва данните и ги подрежда. Обяснението е отговор на въпроси за същността и неговият синтез е синтез на ред от висок порядък.

Този ред се задава чрез научна теория. Тя представлява силна концептуал­на структура. Нейното полагане върху фактите полага фрагментите от описа­телната картина като в „силово поле” – реструктурира ги. Чистата концеп­туална структура – това е аксиоматиката или схемата постулати, неприложени към реални факти, но предназначени да бъдат приложени. Приложената, ра­ботеща теория, проецира разгърнатата концептуална структура – описани и обяснени факти. Чистата структура се отнася към разгърнатата като зародиш (генетична програма) към организъм (реализирана генетична програма). Тя синтезира цялостен теоретичен предмет. Това е ядро, което задава местата и траекториите на компонентите и операциите в научното знание. Чистата струк­тура в обяснението играе ролята на обяснително основание.

На описателно равнище слабостта на структурата се изразява в специфич­на мяра неопределеност. Ясно е какво става, как стоят нещата, но не е ясно за­що става това и защо нещата стоят така и така. Значението на този въпрос е потопено в представата за скрит порядък – логос. В пространството на рабо­тата на науката този въпрос представлява неопределеност на място или места на фрагменти от описателната картина, напрегнатост, която ги насочва към но­вия синтез. Експланандумът е понятийна структура, спретната с въпрос. Опи­санието само по себе си не е експланандум. Такъв то става тогава, когато към него се зададе обяснителният въпрос. Актът на питането „защо” или „за какво” е акт на напрягане на описанието, на задвижване на обяснителна динамика. Въвлича се чиста теоретична структура и тя трябва да анулира напрежението, което е задвижило обяснението.

Има типове експланандум – това са типовете въпросност, имплициращи типове ред. Тази типология се задава още на описателно ниво, доколкото в него се задават типове връзки. Така във физичните науки и в науките за живо­та се задават различни типове описания и обяснителни въпроси. Първите спрямо вторите се отнасят като всеобщи базов тип към особен и локален тип. Те могат да се разглеждат под общата рубрика на базовия тип. Но има достатъчно осно­вания да се обособяват. Общата схема на описателното твърдение нещата стоят така и така не представя точно и пълно описанието на функция или акт в жива система, формулируемо като компонентите са подредени така и така или прави се това и това. Съответният въпрос към такива факти е за какво. Ето двойката съподчинени, но еднакво важни структури. Първият тип задава порядък на състояния и процеси. За него важи общият обяснителен въпрос за­що. Вторият тип задава порядък на специфични структури и актове. За него важи обяснителният въпрос за какво. Неговата неопределеност има друго ка­чество. Ясно е как е подредена живо структура, какво се прави в жива система, но не е ясно за какво структурата е именно така подредена и за какво се прави това и това. Значението на този въпрос е потопено в представата за скрит по­рядък – организация.

Тази демаркация е известна във философията на науката като демаркация причинност–телеология или каузални–телеологични обяснения. Специфична­та неопределеност в биологичните науки, науките за човека и културата се оп-

92

ределя като скритост на смисъла на подредени структури (знаци) или символ­ни форми. Тълкуването в областта на културалните науки е изясняване чрез на­миране ца смисъла. Целта на тълкуването е разбирането. Така вторият тип порядък води към разбирането като партньор на обяснението. Но това прена­ся демаркацията от причинност – телеология към обяснение – разбиране. Тази демаркация е също традиционна.1 По-интересно е, че се разграничават телеологични обяснения (обяснения на човешки актове) от биологични фун­кционални обяснения (обяснения на биологични структури)2.

Съществува много интересен тип дескриптивен материал, „експланандум”, задаващ специфичен въпрос. Този материал и въпрос са проблематични като подлежащи на обяснение. Пропозиционалцата им форма лежи между нещата стоят така и така и А прави това и това. Тя може да се изрази така: Актът Р на А при условия С със зададен смисъл Б се извършва така и така. Въпросът, който й съответствува, се разполага между въпросите защо и за какво. Това е въпросът как. Ясно е какво (трябва да) се прави, за какво то (трябва да) се пра­ви, но не е ясно как. Значението на този въпрос е потопено в представата за скри­то решение. Възможността за такова решение почива върху обективни закони – логос. Реализирането на доброто решение почива по особен начин върху орга­низационни принципи и правила на човешката дейност по-специално

Така са обособени различни типове експланандуми в науката и извън нея. Тези експланандуми изискват съответни обяснителни основания, годни да да­дат техните отговори.

Експлананс

Понятието за същността е общо категориално определение за съдържа­нието на експлананса.3 Експланансът е силна концептуална структура, която се полага върху полето на фактите. Функционалното определение на експлананса е обяснително основание. Тази функция е синтетична. Експланансът синтезира обяснението, като налага чистата теория върху фактите. Тази проекция е при­ложение на теорията, като отношенията в експланандума се идентифицират чрез теоретични закони. Централно място в експлананса заема чистата концеп­туална структура – теоретичният предмет.

Обяснителното основание съдържа проблематичността на основанието изобщо. Обясненията са процеси на обосноваване на едно съдържание от дру­го. Тази идея е развита от Е. Никитин.4 Нещо е обяснено тогава, когато е ек-сплицирано неговото пълно основание. Онтологията разглежда причината ка­то основен тип основание в реалността. От това гледище обяснението е нами­ране на причината. Действително каузалните обяснения са основен тип научни обяснения. Логическата форма на експлананса, която го моделира като осно­вание, е предпоставка на логически извод. Голямата и малката предпоставка в конюнкция образуват основанието, което поражда следствието. Така дедуктив-ното умозаключение е най-проста форма на логическа структура на обяснението.

Проблемът за основанието в широк смисъл е проблем за рационалността. Научната рационалност – това във важен смисъл е обосноваността на науч­ните структури и актове. Обосноваването е пораждане на едно следствие от едно различно основание, извеждане на положения в структурата и динамиката

1          Саssirer Е. The Logic of the Humanities. New Haven, 1961, p. 12 – 15; von Wright, H. Explanation and Understanding. L., 1971, p. 1–32; Понимание как логико-гносеологическая проблема. Киев, 1982, с. 12.

2          v о n Wright, H. Op. cit., p. 85–86.

3          Е. Никитин.  Объяснение – функция науки. М., 1970, с, 20.

4          Пак там;  Природа обоснования. М., 1981, с. 47,

93

на науката, демонстриране на жизнеността на някакъв порядък. Това е синтез. Тъкмо в синтетичността е проблематичността на обосноваването. Основание­то е „необосновано”, неговото обосноваване е безкраен регрес. Освен това са­мото обосноваване е „необосновано”, извежда се едно съдържание от друго. С какво основание твърдим, че някои преходи в природата са постоянни и някои преходи в познанието са необходими? Този проблем е поставен ясно от Дей­вид Хюм в новоевропейската философия. В модерната философия на науката той има проекция като проблем за индукцията. К. Попър го формулира на ло­гическо и психологическо равнище: Н проблем и Н проблем. Н: Оправдано ли е от един случай да се заключава за други случаи, за които нямаме опит? Н: Защо, въпреки че не е оправдано, хората очакват и вярват?5 Хюмовият от­говор на първия въпрос е отрицателен, а на втория – поради навика. Така в Попърова (а по-късно и на Лакатош) интерпретация Хюм схваща науката като ирационална. Попър решава проблема чрез фалсификационния принцип. Теориите не са обосновани: „ние трябва да разглеждаме всички закони или те­ории като хипотетични или догадъчни”.6

В съвременната формалнологическа теория на научното обяснение не е решен проблемът за обяснението. Той не може да бъде решен със (съвременни) логически средства. Обяснението е синтез, обосноваването „не е логическо”. Нека да очертаем формалнологическия модел. Експланансът, съставен от го­ляма предпоставка – закон на науката, и малка предпоставка – условие, „обосновава” едно заключение, което заедно с всичко, имплицирано от него, е тавтологично спрямо експлананса. Това е дедуктивна процедура на извеждане, или на „логическо изчисление”, в която не е проблематизиран истинският пре­ход от закон към факт. Той е скрит в експлананса като преход от закон към ус­ловия. Обяснението е невъзможно, ако малката предпоставка не е идентифика­ция на факти чрез голямата (закона). Но тази идентификация не протича на ед­но равнище и не е никога аналитична, освен в математиката и чистата логика. Общите понятия в законите на науката не могат аналитично да се проецират върху фактите, защото те не се отнасят директно към тях. Подвеждането ста­ва чрез нелогическа процедура на „разпознаване” на определени емпирични определения с помощта на абстрактни понятия. Така движението на живачния стълб в термометъра се индентифицира чрез абстрактното понятие „повишава­не кинетичната енергия на молекулите”. Щом това отъждествяване се извърши, проблематичността на следването на фактите от теорията се снема. Остава само изчислението, чистият анализ, очертаващ дедуктивната структура.

Ограничението на дедуктивния експлананс се проявява очевидно преди всич­ко в това, че обосноваността на голямата предпоставка се отстранява от ця­лата структура. Истинността на основанието се изключва от анализа и модела. Това пречи да се разбере, че експланансът се обосновава именно чрез това, че обяснява редове факти. Ако е обхванато достатъчно голямо фактично разнооб­разие, ако обяснението е пълно и мощно, то експланансът, и преди всичко на­учният закон, със самото това е обоснован – истинен, рационален, смислен. Фалсификационизмът на Попър, в своята полярност спрямо верификациониз-ма на Карнап и другите логически емпиристи, не напуска сферата на формална­та логика като контекст за поставяне и решаване на проблема за обоснование­то и рационалността. Затова „обосноваването” на общото от единичното е възможно само по отрицателен начин – чрез опровержението.

Обосноваността на експлананса е функционална, организационна, „’ ологична”. Тя се състои в мощта на построеното чрез него обяснение.

5 Рорреr, K. Objective Knowledge. Oxford, 1973, р. 3–4.

6 Ор. cit., р. 10.

94

Закон на природата и закон на науката

Научният закон некритично се отъждествява със „закона на природата” в една наивно-реалистична установка. Законите на науката са сътворени същности, а природните зависимости са същности „сами по себе си”. За диалектикоматериалистическата гносеология познанието е отражение. Тя разбира законите на науката като образи, стремящи се към адекватност спрямо природните закони. Но това става в контекста на практическия живот на обществения човек като проекция върху културна форма, каквато е науката. В тази своя проекция „обек­тивният лотос” е пречупен двойно: в акта на отражението и в акта на дейност­та. Научните истини се постигат, а не се абсорбират непосредствено от действи­телността. Научните структури са условни, защото се постулират като подреж­дащи ядра върху основата на ограничени и изтълкувани групи данни.

Законът на науката е стандартно обяснително основание. Той е компонент на силна концептуална (чиста) структура. Теориите се състоят от свързани в закони понятия. Логическата природа на законите е изследвана широко в рам­ките на аналитичната философска линия. Има два проблема в контекста на те­зи изследвания: проблемът за логическата форма на научния закон и пробле­мът за опитната му валидност.

А. Ейър развива идеята за закона като субжунктивен кондиционал Ако, …. – то, съдържащ необходимостта в   логическа форма и „добре потвър­ден в опита”7. Тук се проявява неопозитивистичната трудност на прехода от логика към опит в обстоятелството, че логическата универсалност се намира в несъответствие със статистическата валидност за закона в опита. Интерпре­тацията на Р. Карнап е подобна. Но той ясно разграничава логически закони от закони на природата. „Когато ние изискваме обяснение на факта, на отдел­ното наблюдение в действителния свят, трябва да използваме емпирически закони. Те не притежават достоверността на логическите и математическите закони, но ни говорят за структурата на света.”8 Това отклонение на Карнаповата постановка от Ейъровата показва ясно мястото на проблематичността на логико-емпиричната теория на научния закон и обяснение. Щом сме при­нудени да разграничим ясно законите на логиката (тавтологиите) от законите на емпиричната наука (емпиричните обобщения), как ще обосновем всеобща­та форма на законите в природонаучните теории?

При тази постановка стои въпросът за разликата между емпиричните обоб­щения и теоретичните закони. И двата типа положения не са логически необ­ходими. Затова разликата им не съществува за индуктивистката логико-емпирическа интерпретация. Особено остър при нея е проблемът за чисто теоретич­ните понятия в научния закон. Как те да се представят като произтичащи от опита? Р. Брайтуейт „спасява” универсалността на законите, категорично от­ричайки, че те говорят за съществуващи неща. В научния закон с формата „Вся­ко А е 5″ не се твърди „Съществува А”. Така се утвърждава хипотетико-дедуктивният модел. „Една вярна константна връзка или обща пропозиция „Вся­ко А е В”, неограничена в пространството и времето, е закон, ако се вярва ос­нователно, че „Въпреки че няма А, ако имаше някакви А, те щяха да бъдат5″9. Не всички верни хипотези, съдържащи теоретични понятия, ще бъдат нарече­ни „закони на природата”. Например, ако „Всички хора са смъртни” се поддържаше само от емпиричната очевидност – хората умират, то не би било закон-

7 Ауеr, A. “What Is a Law of Nature?” In: Readings in the Philosophy of Science. N.Y., 1978, р. 49.

8 Карнап, Р.  Значение и необходимость. М., 1959, с. 49.

9 Braetwhait, R. “Laws of Nature and Causality”. In: Readings in the Philosophy of Science. N.Y., 1978, р. 62.

95

Но ако се обосновава чрез дедукция от закон, че всяко живо същество умира, то е закон. Критерий за закон е хипотетико-дедуктивната форма на универсал­ното положение. Само така той се използва в обясненията.10 К. Хемпел и П. Опенхайм смятат, че законът включва както логическата тавтология, та­ка и емпиричната връзка. „Законоподобните твърдения са с универсална фор­ма.” Това е формата на универсалния кондиционал (Ако А, то В), трансформируем в некондиционален универсал (Всяко А е В)11. Така в рамките на логи­ческия емпиризъм се очертава кръг. Решаването на проблема за логическата форма на закона (универсалност, необходимост) е обременено с допускането на емпирична непотвърдимост. Емпиричното му осмисляне чрез индуктивна форма не позволява логическо обосноваване (опитите на Карнап за построя­ване на индуктивна логика са неуспешни). Едновременното обосноваване на универсалната логическа форма и емпиричната валидност е противоречиво в контекста на идеите на логическия емпиризъм.

Този проблем е тежък за формалната логика. Той е решим обаче вьн от нея. Рационалните връзки между понятията в науката, доколкото носят емпи­рично съдържание, наистина са „нелогически”. Логиката е анализ, а опитът – синтез. Те не могат да решават едни и същи задачи. Не може в науката нещо да е строго в логически смисъл, да бъде безусловно вярно – и да бъде емпири­чески валидно. Но логиката и емпиричното съдържание на знанието могат да се схванат в единството им в живата наука. Това обаче изисква разчупване на идейния кръг на логическия емпиризъм. Навлизането в една организационна епистемология позволява този пробив към постигане стандартите на рацио­налния порядък в знанието.

Емпиричната осмисленост на закона не се нуждае на всяка цена от логичес­ко оправдание. Логиката не е единственият извор на рационалност. Нещо пове­че – тя не е извор, а само една от формите на рационална организация на зна­нието. Научният закон е синтетично теоретично тъждество. Синтетичното тъждество се различава от аналитичното (тавтологията) по това, че еквивален­тните понятия или определения имат независимо съдържание всяко само по себе си независимо от синтеза им в закон. Логическата тавтология почива вър­ху тъждеството на значенията, а емпиричната еквивалентност на законите по­чива върху извършения синтез върху теоретични понятия с независимо ем­пирично съдържание. А=В е формулируемо не върху основата на анализ на значенията, а чрез синтетична идентификация. Синтетичната идентификация е рационална връзка между понятия, която възпроизвежда в знанието обективен порядък. Валидността на закона като синтетично тъждество е в способността му да обяснява пълно и мощно факти, върху които успешно може да се проецира. Като синтез той определя съществената връзка между емпирични опреде­ления и така осигурява обясняването им. Синтетичното тъждество може да се интерпретира добре като диалектическо тъждество – тъждество, което съ­държа в себе си момента на различието и противоположността.

Всяко рационално знание, което носи собствено съдържание, а не е резул­тат от чиста дедукция, е концептуален синтез. Математическите аксиоми и ло­гическите тавтологии привидно се изключват от така интерпретираните зако­ни. Но на друго равнище те са също синтези. Всяка аксиома е концептуално син­тетична, защото очертава контури на теоретичен предмет. Всяка от аксиомите на Евклид синтезира априори независими понятия, като по този начин зада­ва тепърва тяхното съдържание, снемащо се в едно единство – теоретичния предмет „тримерно евклидово пространство”. По своята форма аксиомите на|

10 Ор. cit, р. 55–63.

11 Неmре1, C., Р. Орреnheim. Studies in the Logic of Explanation. N.Y.,., 1970, р. 20

96

математиката могат да не се отличават от законите на физиката. Разликата е в емпиричната осмисленост на съдържанието на опитните науки. Тримерното евклидово пространство, зададено чрез аксиомите на евклидовата геометрия, мирно съжителствува с тримерните неевклидови и многомерните простран­ства, защото няма област, към която да се отнасят математичните обекти ка­то към основа за критична проверка. Аксиоматиките в неемпиричните науки имат друг тип рационалност (осмисленост). Постулатите на емпиричните на­уки не могат да се осмислят независимо от своето опитно съдържание. Затова въпреки своята универсална форма законите на фактичните науки имат смисъл само доколкото значат нещо на фактично и наблюдателно равнище. И тук се определя тяхната истинност. Така се освобождаваме от мнимото изискване законът да не говори за съществуващи неща, за да бъде универсален. Просто неговата универсалност е условна. Проблемът за съществуване на обектите на емпиричната наука не определя формата на закона.

Но по-важното е, че няма и не може да има независими изисквания към фор­мата на законите на емпиричните науки.  Некондиционалният  универсал или универсалният кондиционал не са задължителни за научния закон. Те са добри приближения, защото чрез научните закони се синтезира чист теоретичен пред­мет, чиято условна, артефактуална природа го освобождава от изискването непосредствено да бъде намиран в наблюдаваната действителност. Това зна­чи, че поради своята „единственост” той може да бъде мислен като универса­лен. Моделът на атома на Бор е условен и именно затова универсален. Посту­латите, които го описват математически, са логически формулируеми като универсали,    защото не са непосредствено отнесени към безкрайна наблюдаема база. Но тази формулировка не е съществена. Тя не ражда рационалността на постулатите. Рационалността на теоретичните синтези е в тяхната мощ да об­хващат успешно групи данни в опита. Тук тези постулати откриват своята гра­ница. Винаги се оказва, че тяхното съдържание е непълно и се нуждае от корек­ция или коренно изменение, за да продължи развитието на науката. Така логи­ка  и  опит  представят различни страни на емпиричното познание, без да са в противоречие. Точното съотношение между тях е, че опитната валидност тук е нещо безусловно, макар и винаги ограничено, докато логическата форма е условна, макар и изразяваща всеобщност и необходимост. Опитът доминира над логиката. Истинските връзки, определящи жизнеността на знанието, са синтезите, идентификациите, проекциите, тълкованията. Структурата на науч­ния закон е зависима от своята епистемична функция – ролята му на обясни­телно основание в научните обяснения.Тази зависимост е гъвкава–едно и също обяснение може да се осъществи чрез различни научни структури. Слънчевите затъмнения могат да се предсказват както в Птолемеевата, така и в Коперниканската система.

Модел на обхващащия закон

В рамките на аналитичната философия на науката К. Хемпел и П. Опенхайм създадоха модел на научното обяснение, който доминира в съвременна­та философия на науката. Той е известен под названието „модел на обхващащия закон” или „номологичен модел”. Структурата му е формалнологическа. Номологичното обяснение представя обяснителна организация, която интерпре­тира успешно физичните обяснения от детерминистични и вероятностни тео­рии. Проблематичността и ограничението на този модел се демонстрират в областта на нефизичните теории в биологията, психологията и социологията.

97

К. Хемпел, П. Опенхайм, Е. Нагел, а, от друга страна, Е. Никитин са единодушни, че научното обяснение е логически извод.12 Това означава, че струк­турата и „динамиката” на обяснението се подчиняват на строги логически за­кони и са формулируеми чрез символите на пропозиционалната логика. Дей­ствително моделът на обхващащия закон има формата на стандартна пропозиция. Експланандумът е логическо следствие от експлананса. Пропозиционал­ната интерпретация на модела е импликация с антецедент конюнкцията от за­кони на науката Ь и обясняващи факти С и консеквент обяснявания факт”#.

L1, L2, …,Ln

C1, C2, …, Cn (експлананс)

——————

Е                        (експланандум)

Схема 1

Това е схемата на модела на обхващащия закон, наречен от Хемпел модел на номологичното обяснение. Под това понятие се подвеждат дедуктивното и] индуктивното обяснение, които съответно се строят върху закони със „стрикт­но универсална форма” и „статистически закони”.Този модел се поддържа и раз­вива и в рамките на марксистката литература по въпросите на научното обяс­нение (Е. Никитин).14

Моделът не представя адекватно реалната структура на обяснението до­ри там, където работи най-добре като формална схема (във физическото обяс­нение). Той се основава върху схващане за научната рационалност, което се стреми да я сведе към аналитични логически процедури и синтетични емпирич­ни положения. Ако научното обяснение е логически извод, то преди всичко е аналитична процедура. Аналитичните процедури не пораждат ново знание. Те само пренасят една информация от едни структури към други. Научното обяснение обаче е синтез на ново знание за известни факти. Не може чрез ло­гически анализ да се прониква в същността. Моделът работи все пак добре в рамките на физиката, защото включва, макар и неясно, екешгакатнвния синтез, но не като преход от експлананс към експланандум (дедукция), а като отно­шение между понятията в законите Ь и между самите закони, което се проеци-ра върху прехода между обстоятелствата С и експланандума Е. Просто в този модел не е убягнало подвеждането на мрежа факти под мрежа закони. Но това подвеждане е маскирано силно. Линиите на тези синтетични връзки мо­гат да се очертаят върху класическия пример за дедуктивно умозаключение, интерпретиран тук като обяснение (схема 1).

L Всички хора са смъртни.

C. Сократ е човек.

- – - ——————

Е Следвателно Сократ е смъртен.

Схема 1

 

12 Неmре1, C., Р. Орреnheim. Studies in the Logic of Explanation. N.Y.,., 1970;

Hempel, C. Scientific Explanation and Other Essays in the Philosophy of Science. L., 1965.

13 Popper, C. Op. cit.; Никитин, Е. Объяснение – функция науки. М., 1070; Hempel, C. Op. cit., p. 299.

14 Никитин, Е. Цит. Съч., с. 19.

98

Съдържателната връзка между голямата и малката предпоставка е отно­шението на подвеждане (идентификация) между „хора” (човек) и „Сократ”, между „смъртни” и „смъртен” (тук може да се коригира „смъртен” –■ едно об­що качество, с „умира” – един факт).

Съдържателната връзка между понятията в закона – синтетично тъжде­ство между „хора” и „смъртни” е проецирана върху факта, че Сократ умира. Логически това може да се изрази така: (L.С) → Е. Законът L твърди, че ако не­що е човек, то е смъртно, или Всички хора са смъртни. Това твърдение се проецира върху фактите под формата: Ако Сократ е човек, то той е смъртен (уми­ращ). Но тази замяна преобразува формулата: [(С→Е) . С] → Е – модус поненс. Законът L се проецира върху връзката С–Е, като я интерпретира (усилва) до степента на импликация: С→Е. Тази процедура на интерпретация на фак­тите чрез закона пробива областта на дедуктивния експлананс и обхваща ця­лото обяснение. Тя съотнася закони с факти. Тя не е аналитическа. От никак­ви логически закони не следва, че Сократ е човек, а следователно, че той е смър­тен. От никакви логически зависимости не следва, че „умирането” е тъждест­вено по някакъв начин със „смъртността”. Тези синтетични връзки са по-оче­видни при сложните научни обяснения, когато наблюдаеми процеси се иден­тифицират с абстрактни понятия – например ударите на Гайгер-Мюлеровия брояч с „попаденията” на „микрочастиците” или светлинните лъчи с цветове с „електромагнитни вълни” и „честоти”.

Подвеждането е синтез, осигурен от синтетичността на законите и тяхна­та емпирична осмисленост. То може да се интерпретира диалектически като преход от общо към единично (Д, Спасов) и така да се опише от съдържателна диалектическа логика. Но това означава да се схванат теоретичните здания чисто реалистически и да се съотнасят с наблюденията като редове в една обек­тивна реалност. Ако синтетичността на обяснението се скрие или маскира (как­то е във формалнологическия модел), обяснението придобива видимост на дедуктивен извод – логически анализ. Така се връщаме към трудностите на логико-емпиричния дуализъм.

Първата синтетичност в структурата на обяснението е съдържанието на за­кона. Втората синтетичност е подвеждането на фактите под закона.

Матричен модел

Матричният модел на научно обяснение реализира идеята за обяснението като концептуален синтез с преобразуване на структурата от описателна (сла­ба) към обяснителна (силна). Той има засега нелогически характер. Този модел не постулира следване на обяснявания факт от закона, а проекция на чиста кон­цептуална структура – теория, закон – върху фактично поле. Тази проекция е силно аналогична на процеса на синтез на белтъци в клетката чрез матрична рибонуклеинова киселина (РНК), която се налага върху аминокиселинните ос­татъци, свързвайки ги във верига – полипептид, чрез „интерпретацията” на аминокиселините в „термините” на кодони (триплети от азотни бази на ДНК и РНК) с помощта на декодиращи ензими. От наименованието на този биологи­чен процес – матричен синтез – е заимствувано умишлено названието на модела, предлаган тук. Биологичната аналогия не е случайна във важен сми­съл. Тук се имплицира, че дълбоките закони на научното творчество и на струк­турирането в цялата жива материя са идентични на някакво равнище. Но можем и да забравим за тази импликация и да приемем названието на модела като условно, без връзка с биологични аналогии.

Схемата на този модел е следната:

99

(Схема на матричния модел – вж. оригинала на статията)

 

Схема 2

Чистата теоретична структура (мрежа от постулати) се проецира върху полето на фактите. Извършва се процес на идентификация на фактичните по­ложения от теоретичните закони. Теорията се прилага към фактите и ги под­режда според законите си. Описанията на фактите се запазват, но се синтезира силна разгърната структура, която ги възпроизвежда в понятиен порядък на обяснително равнище. Това е вече силна разгърната структура – резултат от обяснението, обяснен факт и приложена теория. Тези факти са „изтълкувани” от теорията и са резюмирани в една обяснителна картина. Силната разгърна­та структура на концептуала представлява реализираната чиста структура та­ка, както в матричния синтез белтъчната структура е реализирана в епигенеза чиста генетична структура (информация), или така, както резултатът от ма­шинна операция е реализация на машинна програма.

Могат да се посочат следните условия за успеха на обяснението според този модел:

– всички релевантни факти са интерпретирани в обяснението;

– проекцията на теорията върху фактите не деформира фактичните оп­ределения до степен, която да повишава критично епистемичното напрежение. Запазва се обективността

– безусловната зададеност на наблюденията и фак­тите. Това осмисля обясненията емпирически;

– фактите са подредени според законите. Законите успешно интерпрети­рат фактите, превръщайки ги в редове същности. Това е изискване за условно запазване на теоретичната структура.

Различните експликативни функции според различните типове данни изис­кват различни типове обяснения. Този кръг проблеми се решава от модела на обхващащия закон физикалистки. Всички обяснения, които не могат да се под­ведат под този модел, се обявяват за „ненаучни” (незрели, донаучни, квазиобясненияи т. н.). С особена сила това се отнася за организационните или т. нар. „телеологични” обяснения в биологичните и бихевиоралните науки. Истори­ческите обяснения също са прецедент за този физикалистки модел. К. Хемпел в своя вариант на „функционален анализ” стига до извода, че функцио­налните обяснения в биологията и социологията не са стандартни научни обяс­нения, доколкото „не отговарят” на модела на дедуктивното номологично обяс­нение.15

Наистина не може стриктно да се изведе наличността на структура или| функция в жива система от факта на нейното възпроизвеждане. Тук обяснение­то очевидно не е логически извод, а е построено по друга схема. В случая с обяс-

Неmpel, C. Ор. cit., р. 304–310.

ненията на живи структури и процеси тази схема може да се интерпретира чрез понятията проблем и решение. Живите структури и процеси, представляващи моменти от възпроизводството на организации, се обясняват чрез тяхното място в тези организации. Това място не е фиксирано от дедуктивни или вероятностни закони и въобще не са открити истинските закони на организацията. Те са закрепени в процеса на развитието на живота като решения на проблеми. По същия начин решението на една задача в човешката дейност не се „дедуцира” от дадената задача, а се намира чрез последователни стъпки на съкраща­ване на неопределеността, чрез последователни синтези на решения. Моделът на матричното обяснение дава възможност за интерпретация на всички тези обяснения. Функционалният възглед върху научните структури освобождава от ограничението обясненията да имат някаква строго определена форма. В знанието за изкуството и духовната култура като цяло има експланандуми, които могат да се отнесат към обяснителния феномен разбиране. X. фон Врихт отъждествява разбирането с телеологичното обяснение, тъй като го ограничава до човешките цели.16 Но разбирането е операция на изясняване на смиели. Смислите не са тъждествени на функциите. Това са в човешката кул­тура жизнени валентности на събития, състояния, сътворени знакови и символ­ни форми. Във важен смисъл тези херменевтични актове са независими от на­учната активност. Проблемът за техния статус стои в епистемологията на зна­нието за културата. И все пак дори към тях е приложима идеята за синтетич­ните тъждества, проекциите върху феномените на чисти структури, и експланативните синтези като познавателни функции.

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.