Логика, практика и научна рационалност

1 септември, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 3,00 out of 5)


Сергей Герджиков

Логика, практика и научна рационалност

“Логика, практика и научна рационалност”. Философска мисъл, XLIV, 2/1988, 54–61.

54

Проблематичността на опитното знание в действителност може да се резюмира в проблема рационалност на емпиричната наука. Основните теми на философията и методологията на науката – философските основания и методът – получават единна интерпретация в темата научна рационалност. Това е логически и истори­чески резултат от развитието на философската рефлексия върху науката. Философ­ските основания получават разбиране като смислови основания на сградата на нау­ката – неформализирани в нея, но задаващи цялостен смисъл на нейните струк­тури и операции. Научният метод получава разбиране като понятийна организация на научното изследване, като „програмата”, по която се строи тази сграда.

Обособени са две групи решения на въпроса за рационалността на емпирична­та наука – логически и исторически. Това делене в различни контексти е форму­лирано като делене на интернализъм и екстернализъм, емпирико-психологични и рационални реконструкции, вътрешнонормативни и външноемпирически рекон­струкции,  „контекст на обосноваването” и „контекст на откритието”.

Логико-емпиристките и постпозитивистките варианти на реализация на две­те групи решения са широко обсъждани и критикувани в марксистката методоло­гическа литература, особено в последното десетилетие.1

Най-общите характеристики на двата типа решения се свеждат до това, че ло­гическите решения отъждествяват рационалността с формалнологическата орга­низация, а историческите – с неформализираното (и неформализуемо) битие на знанието като исторически културен смисъл. Разбира се, и двете линии разви­ват свои понятия на логика и история на науката. Категорията „смисъл” тук има максимално широко значение и е валидна и за ирационализма. Реализирани са и варианти  на „синтез” на логицизъм  и  историзъм.

Марксисткото преодоляване на постпозитивистичната философия на науката с нейната формалнологическа и абстрактноисторична реконструкция на рационал­ността на науката е заложена в разбирането на науката чрез принципа на практика­та. В „Тезиси за Фойербах”, където се набелязва централната идея на марксистка­та философия – практиката, е очертано ново разбиране за истината: „Въпросът, дали човешкото мислене притежава предметна истинност, не е въпрос на теорията, а практически въпрос. В практиката човек трябва да покаже истинността, т. е.

* Старши  асистент в СУ „Климент Охридски”.

1 А. Поликаров. Очерци по методология на науката. С, 1981; А. В. П а н и н. Диа-лектический материализм и постпозитивизм. М., 1981; Н. Л а т е в. Метаморфозите на буржоаз­ната методология. С, 1982; Б. И. П р у ж и н и н. Рациональность и историческое единство науки. М., 1986; Д. Г и н е в. Модели на научното развитие. С, 1986 и др.

55

действителността и мощта на своето мислене, неговата принадлежност към този свят. Спорът за действителността или недействителността на мисленето, което се изолира от практиката, е чисто схоластичен въпрос.”2

Но това преодоляване остава гола декларация, ако не се решат два конкрет­ни проблема: философски и епистемологически. Философският проблем може да се формулира така: какво значи да се разбира научната рационалност чрез принципа на практиката? Специално-епистемологичният може да се представи чрез въпроса: в какъв епистемологичен модел може да се реализира такова разбиране? Замисълът на такава постановка е да се демонстрира мощта на този принцип в действително позитивно решение на такъв основен методологичен проблем. Само така варианти­те на логицизъм и историзъм, пътищата на решаване на проблема за рационалност­та в съвременната буржоазна методология могат да се разпознаят в конкретната им ограниченост. Тезата, че проблемите, нерешими в рамките на постпозитивизма, са решими в рамките на марксизма, може да се защити единствено чрез намиране и  изпитване  на  позитивно  марксистко  решение.

Формата на поставяне на горните въпроси е такава, че се изпитва в областта на философията и теорията на науката основен марксистки принцип. Това, разбира се, не означава самоцелното му проблематизиране, а практическото му реализира­не чрез решаване на конкретен проблем. Така марксистката теза за научната ра­ционалност като практически феномен не просто се постулира, а се изпитва.

Проблемът научна рационалност е в ход на интензивно поставяне и решаване в марксистката методология. Замисълът на тази статия е да се предложат идеи и положения за решаване на проблема логика – практика – научна рационалност на философско  равнище.

*

Какво означава да се разбира научната рационалност чрез принципа на практи­ката? Очертава се следният общ отговор: науката е вид духовна дейност (форма на обществено съзнание), определена от формите на социална практика (обществено битие). Налага се дейностното разбиране на науката (Швирьов, Герасимов, Пру­жинни и др.)3. Но са известни и достатъчно сериозни марксистки разработки, в които се отстояват позициите на логическото решение (Ракитов, Ю. Петров, Гряз-нов)4. Те трудно могат да бъдат упрекнати в непризнаване на принципа на практи­ката. Така дилемата история – логика се възпроизвежда и в марксизма. Следова­телно общата форма на отговор е твърде абстрактна и многозначна.

Дилемата логика – история е по принцип преодоляна от диалектиката чрез принципа на единство на историческо и логическо. Но по същество в областта на методологията те остават съотнесени като допълнителни. Това означава, че истинска диалектическа теория за развитието на науката и нейната рационалност не е разви­та. Конкретен вариант на тази допълнителност е тезата за реализацията на рацио­налното знание в исторически конкретни логически форми (Грязнов, Пружинни): „. . .проблемът за рационалността на знанието според мен е по-добре да се форму­лира като проблем за целостността на знанието, т. е. като проблем за търсенето на логически структури, които притежават интегративно свойство – да обобщават информацията за света, възникваща и функционираща в частните практически контексти, и с това самото да й придават форма на знание за света”5. Това е допъл-

3          В. С. Ш в н р е в. Научное познание как деятельность. М., 1984; И. Г. Герасимов. Структура научного исследования. М., 1985; Б. Пружини н. Рациональность и историческое единство  науки.   М.,   1986.

4          А. М. Ракитов. Принципн научного ммшления. М., 1975; Ю. А. Петров. Ме-
тодологические вопросн анализа научного знания
. М., 1977; Б. С. Грязнов. Логика, рацио­
нальность,  творчество
.  М.,   1982.

Б Б. И. П р у ж и н и н.  Цит.  съч.,  144–145.

56

нителност на история и логика, а не органично тяхно единство, доколкото въпрос­ните логически форми не носят в себе си историчността, а я реализират чрез непре­къснатата си смяна. Тук недиалектическият историзъм6 на постпозитивизма по съ­щество не-е преодолян. Тази теза за съжаление не е изпитана в конкретен методо­логичен модел. Не е показано как реалният исторически ход на науката се реали­зира като смяна на практически интегрални логически форми. Историята на нау­ката по-скоро опровергава, отколкото потвърждава този вариант на „практико-логически историзъм”: едни и същи формалнологически структури организират научното знание в различни исторически епохи. От него остава рационалното зърно на практическата обусловеност на логиката на науката в най-абстрактната форма, защото конкретното изискване за „интегралност” на научната логика спрямо „част­ните практически контексти” не е оправдано: науката е един от тези частни контексти и не се свежда до обобщаване на информацията за света, получена в тях. По този начин се връщаме към чистия диалектически тезис за единство на история и логика на   науката   чрез   практиката.

Ако се остане при непроблематизиракото допускане, че логическите форми са единствените концептуални организатори на знанието, проблемът е по всяка ве­роятност нерешим. Научното творчество във всеки случай остава вън от техния обсег: то е по същество логически „разрив”. История и логика са единни не непре­менно в смисъл на историзъм на логическите форми. Класическото съдържание на този принцип утвърждава единство на историята на обекта с хода на познанието му в най-широк смисъл, т. е. тук освен логическата форма се включва и „логиката” на метода, на синтетичните връзки между понятията в конструирането на знанието. По силата на своята синтетичност те не са сводими до всеобщата за формалната ло­гика аналитична необходимост. Следователно разбирането на научната рационалност като праксеологическа не означава непременно търсене на система на символната „практическа” логика. Може да се търси рационален организатор на научните по­нятия извън логическата форма.

Ако се остане при допускането, че „практиката” в марксистката теория на ра­ционалността трябва да се вземе единствено като цялостна обществена практика, проблемът също се усложнява много. Тогава се изправяме пред опасността от вулгарно-социологически хипотези за пряка зависимост на научното творчество от макросоциални процеси. Как бихме извели еднозначно картината на света като безкрайна Вселена и рационалността на Галилеевата математическа физика от новата за Възраждането универсална практическа форма: капиталистическото про­изводство? В най-удобния случай това би било една от възможните множество интер­претации. Освен това рационалната реконструкция ще изисква „изолация” на уни­версална форма на практическа рационалност, приложима пряко и в науката. Но историческият материал във всеки случай допуска и други аргументирани интер­претации. Това съвсем не означава, че процедирането на учения Галилей не „повтаря” по своята рационалност процедирането на негови съвременници в материалното производство или в други сфери. Работата е в това, че ние търсим определенията на научното творчество като рационална практическа форма, а не просто господ­ствуващата форма на практически разум в епохата. Науката се строи от идеи, кои­то се проецират в понятия, а понятията на науката се организират по специфичен начин. Следователно разбирането на научната рационалност чрез принципа на прак­тиката не означава разбиране на научното изследване само като отражение или квинтесенция на цялостната обществена практика. Тук е нужен по-тесен „практи­чески контекст”.

Разгръщането на идеята за научната рационалност като практическа ни дове­де до два важни резултата в решаването на първия формулиран проблем. В пози­тивна форма те са такива: 1) трябва да търсим понятийни организатори на знание-

6 По израза на Д. Гинев в цит. съч. 56

57

то отвъд логическите форми (в съвременния им смисъл); 2) трябва да търсим спе-цифично-научен практически контекст, органично включен в тоталната обществе­на практика.

*

Нека приемем, че рационалността на човешките творения, каквато е науката, има два модуса: смисъл и организация. Смисълът на формите на културата, тяхна­та съживеност във формите на човешката практика, се проецира в артефактуална организация –машинна или символна. Смисълът на науката като културна форма – истинното знание за света – е проециран (обективиран) в специфична понятийна организация. Именно тя може да стане обект на строг метанаучен анализ. Смисълът и организацията, в която той се проецира, представят в едно цяло (снемат като лъжедилема) отношението между „екстернални” и „интернални” детерминатори на научната рационалност. Това цяло е органично. Човешкият смисъл не може да бъде социализиран, не може да бъде действителен без обективацията си във форми­те на практиката чрез езика на човешките творения. Човешките творения, орга­низирани като символни или веществено-енергетичнн артефакти, имат своята същност и действителност едва чрез своя смисъл, оживотворени чрез социалната си прак-тичност. Тази двойка понятия не повтаря в други термини дилемата интернално-екстернално, представена най-силно като дилема логика – култура. Наистина, ако в категорията смисъл се съдържа „културната детерминация”, а в понятието „понятийна организация”– логиката, това би било повторение на вече познатото делене. Но смисълът на една културна форма не е просто нейната външна детер­минация от други културни форми. Той е вътрешната субстанция, същността на тази форма като преживяване на социалния човек, като идея, предназначение, възглед за света, дух на епохата. Той съществува във времето в степента, в която е въплътен във форми на практиката, във форми, възпроизвеждащи човешкия жи­вот. Накратко – смисълът е форма на духовен живот на някаква общност, обективирана в съответна практическа форма.

Ако истинното знание е смисъл на науката, то има обективация в съответна практическа форма. Знанието не може да се развива иначе освен като понятийна организация, експанзираща и повишаваща равнището на своята организираност. Това може да се представи като последователност от практически цикли, възпро­извеждащи прогресивно неговите резултати и двигатели. Истинното знание е въз­можно само чрез проекцията си в адекватна специфична цялостна практическа форма. Елементарната практическа форма на знанието, в която се различават исти­на и неистина, е научното изследване. Тук под „научно изследване” се разбира все­ки процес на построяване на понятийна организация, съдържаща истина. Истина се съдържа обаче само в познавателните операции, чиито цикли се затварят на рав­нището на опита. Истината в емпиричната наука изисква опитна проверка. Опи­санието, обяснението, предсказанието (след неговото сбъдване или опровергаване) са именно такива цикли.

Следователно в опитното знание се осъществява непрекъснато изпитание на понятийни структури – модели, теории – чрез функционирането им в изследо­вателски операции – описание, обяснение. Описанието организира наблюдателни данни в обща картина, която във всеки конкретен дескриптивен акт върху различ­ни множества данни се изпитва по истинност. Голата хипотеза все още не е опре-делима по истинност, нейното издигане все още не е изследване. Едва предприетото с нейна помощ описание на наблюдения (идентифициране на „скрития зад тях” факт или обяснение на факти), идентифициране на „скрития зад тях” закон е изследване. Успехът или неуспехът в изследователската операция определя истинността на хипотезата, теорията, модела. Това е формата на обективация на знанието в наша­та култура. Организираният опит, научното изследване, започва от проблем и за-

58

вършва с проблем при повишаване на неопределеността. Затова то непрекъснато възпроизвежда условията за продължаването си. Едно рационално обяснение на описани факти е такова приложение на закони към тези факти, при което се опреде­ля истинността на законите. При неуспех на прецизно обяснение е получен негати­вен рационален резултат: законът (или законите) трябва да бъде коригиран, изслед­ването възпроизвежда условие за своето обновяване на равнището търсене на нов закон. При успех на обяснението знанието е разширено, използването на законите може да продължи върху нови факти. Ирационално „обяснение” е интерпретация на факти от понятийни структури, при която е неопределима истинността. „Неуспе­хът” на такова обяснение може да се „избегне” чрез преинтерпретиране на законите или преформулиране на фактите. Такива закони, които допускат преинтерпретация, заличаваща разликата между истина и неистина, могат да обяснят всичко, по-точ­но – нищо. Такива факти, които могат да се преформулират така, че да пасват на определени теории, могат да се обяснят от съвсем различни теории без възмож­ност за рационален избор на обяснение.

Това е формата на различаване на рационалност от нерационалност в науката като практика. Едва във формата си на практика човешките жизнени реализации получават пълен смисъл. Рационалността на културните форми е практическа. Вулгарно-социологическата интерпретация на зависимостта на формите на об­ществено съзнание от формите на обществено битие е заменена с интерпретацията на тези културни форми (каквато е науката) като самостоятелни практически ця­лости. Тук се допуска, че практиката не е особена сфера, а особена форма на общест­вен живот. Тя е човешка дейност, построена като такава символно-материална ор­ганизация, която позволява възпроизводството й. Практиката необходимо е мате­риална, защото без материализация в сетивно-възприемаема форма човешките идеи са несоциални, недействителни, неактивни, безжизнени. Практичността е ка­чество на активен цикъл, който възпроизвежда условията за своето продължение. Практичната организация на науката е научното изследване. То решава определе­ни проблеми чрез изпитание на определени понятийни структури върху опреде­лени данни. Решението е резултат, позволяващ поставянето на дневен ред на но­ви проблеми. Синтезираното рационално описание е годно за изпитване в нови на­блюдения, синтезираното рационално обяснение е годно за изпитване в нови факти. Ирационалността в науката означава замяна на изследването с внушение или вяра.

Изследването като „елементарна рационална операция в науката” снема про­тиворечието между вътрешни и външни фактори на рационалността. Неговата ор­ганизация съхранява логическата необходимост чрез съхраняването на значенията на понятията при аналитичните им преобразувания. Логически независимите, но свързани в концептуално цяло понятия изграждат матрицата, която се прилага и изпитва в опита. Фактът на нейното изпитание с постоянен риск опровержение­то е гарант на рационалността на нелогическата структура на науката. Понятийните синтези не конфликтуват с логиката, а я интегрират като необходимо условие за своето рационално изпитание. А зад тези понятийни синтези, зад аксиоматики-те, постулативните системи са идеите и установките, господствуващи в дадена кул­турна ситуация, в дадени субекти на научната дейност пряко и на културата опосредствувано.

Изследването обаче отстранява както чистата логическа конвенция, така и чистия културен смисъл. Нито чистата логика, нито чистата идея са способни да конструират рационално изследване в опитното знание. И двете сами по себе си са ирационални в него. Изследването може да бъде неуспешно. По-точно то винаги е в определена степен неуспешно. Грешките са перманентен спътник на истината и са нейно външно условие. Но напускането на рационалността не е просто грешка, а отказ от дадена практическа форма, отказ от научното изследване в науката. Прак­тическият процес на науката може да започне от неявното знание, от въображение­то, чистата идея. Но той е възможен като рационален път само чрез своето обекти-

59

виране в символна форма и материализиране в експериментална проверка. Така смисълът на емпиричността на науката за света, присвояван от логическия емпиризъм, е постигнат и разбиран чрез марксисткия принцип на практиката. Същевре­менно може да се преодолее и догмата за „чистотата” на емпиризма, за неутралното наблюдение, без да се изпада в ирационализъм. Наблюдението, разбира се, не е чисто. То е момент от практическата реализация на знанието на определени, исто­рически конкретни субекти на научното творчество. Но именно в тази своя „интерпретираност” наблюдението може да се включи органично в исторически опреде­ления смисъл на практическата реализация на знанието. Тази интерпретираност съвсем не е произвол и релативност. Тя е оживеност на опита чрез устойчиви позна­вателни смиели, единствено чрез които е възможна духовната култура на дадена епоха.

В какво тази позиция е по-добра от реализираните вече в рамките на „дейностното” и „логическото” направление в марксистката методология? Външните и вътреш­ните детерминанти на рационалността се снемат и в рамките на дейностното направ­ление чрез категориите дейност, цел, средство. Според В. Швирьов „методът встъпва не като нещо външно по отношение към съдържанието на знанието, а всички пред­поставки и условия за познание се осъзнават като компоненти на структурата на дейността, като активно прилагани средства за решаване на съответните задачи и проблеми, стоящи пред познанието”7. Подобна е постановката на Б. Пружинин: „Рационалността на науката се състои не в това, че научната дейност се ориентира към такива логически форми на организация на опита, които сами по себе си бла­годарение на логическата си природа осигуряват функционирането на знанието, а предполагам в това, че именно формите на логиката се използват в нея като сред­ство за организиране данните за обекта в противоположност на другите начини за тяхната организация, но подчинени на собствено познавателните (обобщаващи) цели”8.

Схемата на дейността е все още твърде абстрактна за анализ на науката, защо­то не е характерна само за рационалните форми. Въображението също е дейност, но само по себе си то не генерира рационалност на своите продукти. Логиката е средство за организиране на знанието, но сама по себе си не гарантира рационалност. Всяка фикция може да е логически последователно изградена, тръгвайки от произ­волни предпоставки. Освен това предположението на Пружинин за специфичност­та на логиката като организатор на опита именно в науката не е вярно: нима оста­налите форми на дейност и познание не са пронизани от логика? Опитната наука има рационалността си в своята опитност, а опитността е такава циклична организа­ция на познавателната дейност, в която за смислозадаващо, за основание се прие­ма даденото в опита, а не създаденото в нашето въображение или в нашата логика.

По същество дейностното направление не преодолява дуализма на логика и история, защото постулира независимо едно от друго положенията, че науката е дейност, в която се снемат цели и средства, и че единственото рационално средство за организация на знанието е логиката. Те са принудени да допълват дейност и логика (рационалност), защото не намират в самата форма на дейността гаранти за рационалност. А това означава, че не се достига до дейностна теория за рацио­налността освен в съмнителния смисъл, в който самата логичност се приема за форма на дейност.

За разлика от тази позиция в защитаваната тук се приема, че съществува ра­ционална форма на дейността и това е практическата форма. Тя възпроизвежда условията за своето продължение и развитие, а чрез това – и смисъла, и субекта на съответната културна форма. Научното изследване, което е рационалната фор­ма на дейност в науката, на организация на опита, е тесният практически контекст за реконструкция на рационалността. Това означава динамизиране на теорията на

7          В. С. Швнрев. Цит.  съч., с. 97.

8          Б. И. Пружинин. Цит. съч., с. 144.

60

рационалността: рационални са не самите научни (логически) структури сами по себе си, а истинностните смиели, носени от цялостното изследване. Научните функции и операции наблюдение, описание, обяснение, предсказание съдържат рационал­ност в опитната наука, доколкото се затварят на равнището на опита. Изследова­телските операции или типове изследвания се организират около опитните данни: наблюдение – подреждаща интерпретация – протокол (подредени данни), описа­ние – модел (теория) – описан факт, обяснение – теория – обяснен факт. По-високостоящите изследователски цикли се строят върху резултатите от по-ниско­стоящите. Обяснението е „усилено описание”, а описанието – „усилено наблюде­ние”. Евентуалната загуба на тази йерархия с основа (или център) данните е загуба на практическата цикличност, на възможността за изпитание на резултатите от изследването, на рационалността на емпиричната наука.

Ако си представим сградата на науката като артефактуална организация от понятия на различни равнища, структурно и функционално обединени чрез гене­ралния си смисъл – развитието на истинното знание, има два типа конструктивни връзки, които я изграждат. Първите изграждат всяко равнище, те са хоризонтал­ните синтези, а вторите свързват равнищата – вертикални синтези. Първите коор­динират понятията, а вторите ги субординират. Най-важни от координиращите синтетични връзки са тези на теоретично равнище – законите. Законите не са ло­гически същности. Ако биха се свеждали до логически единства, те биха били без-съдържателни. Логическата необходимост не изисква емпиричен закон за реализа­цията си. Субординиращите синтетични връзки са интерпретации на данни от факти, на факти от закони. Тези интерпретации също не са логически същности. Не е въпрос на логика да се интерпретират данните от спектралния анализ на водорода чрез постулата и формулата на Бор за квантовите енергетични равнища на електронните орбитали.

Концептуалните организации не се свеждат до логически конструкции. Това са цялости, построени от синтетични връзки, всяка от които разширява обхвата на познанието, но всяка от които съхранява и е обуславяна от останалите. Това, че те се изплъзват от пълен логически контрол, не означава, че са произволни. Тях ната рационалност се състои в способността им да решават познавателни задачи на опитно равнище. В хода на развитието на науката те търпят изменение, което как­то в отрицателната си форма – опровергаване, така и в положителната си – по­твърждение – усъвършенствуват  и  разширяват  знанието.

Логическото направление в разбирането на рационалността стига до идеята за историчност на логиката. Вече са позабравени декларациите, правени преди десетилетие от романтично настроени спрямо логиката методолози: „. . .във всяко научно знание има теория само дотолкова, доколкото в него има математическа логика”9. Но въпреки смекчените и по-реалистични форми идеята на логицистите за пълна логическа реконструируемост на рационалността по същество е запазена. Това особено интересно показва в изследването си върху логиката и рационалност­та Б. Грязнов. Той открито провъзгласява убеждението си, че всяка теория на ра­ционалността и въобще рационална теория трябва да бъде интерналистка. Социал-но-психологическият контекст е външен детерминатор и не определя рационалност­та. Според Грязнов „понятието рационалност може да бъде експлицирано чрез по­нятието причинно-следствеиа структура. На свой ред причинно-следствената струк­тура в научното знание намира свой израз като правило в логико-дедуктивна форма”10. Фактът, че все пак в рационалността в прогресиращата наука има не са-

9 Б.  С.  Г р я з н о в,   Е. С.  Д н н и н,   Е.  П.  Н и к и т и н. Теория и ее объект. М., 1973, с. 166.

10 Б. С. Грязнов. „Логика и рациональность”. – В: На пути к теории научного знания. М.,    1984.

61

мо логика, е тълкуван от Грязнов като историческа ограниченост на съвременната логическа  реконструкция  на  знанието11.

Това почива на недоразумение спрямо природата на логическото. Всичко, раз­бира се, може да бъде интерпретирано със средствата на логиката, но не и като ло­гическо. Собствено логическото съхранява определението необходима зависимост по истинност (Д. Спасов). А ако се разшири значението на „логическото” извън ло­гическата необходимост и обхване всички възможни връзки между понятията, то­гава изчезва разликата между логика и понятийна организация, между логично и емпирично и се снема специфичният смисъл на „логическото”. Освен това формализацията се изправя пред неразрешими проблеми. В края на развитието на тази идея се изправяме пред абсурд: една логика на научното творчество непременно би ни помогнала да правим конкретни открития в науката. „Откритията” ще бъдат изве­дени  логически  от старото  знание.

Логицизмът е принуден да отправя очаквания към бъдещето на логиката на науката, вместо да решава реални проблеми с реално съществуващи средства. В същото положение се намираха и представителите на логическия емпирицизъм, очаквайки намирането на логически формули на потвърждението на теориите в опита (изчисления на логически вероятности). Логическата концепция за рационал­ността в своя защита трябва да покаже как логическото развитие на която и да е идея е гарант за рационалността й. Само с дедукция не може нито да се построи за­кон, нито да се провери верността му в опита. Логиката в хода на изпитанието сле­ди за съхранение на зададените определения и открива противоречието или не-противоречието между теория и факти. Тя може да диагностицира неистинността на знанието, но не. може да я „лекува” чрез съдържателни нововъведения.

Така се очертават контурите на едно възможно решение на първия от формули­раните два проблема пред марксистката философия на науката и епистемология: проблема за разбирането на рационалността на емпиричната наука чрез принципа на практиката. Това решение преодолява съществени трудности, стоящи пред пост-позитивистичните интерпретации и неуспешно атакувани от алтернативни форми на марксистка концепция за научната рационалност. То е основа за решаването и на втория проблем: построяването на епистемологичен модел, а в перспектива и теория на рационалното опитно знание. Това трябва да бъде модел на концеп­туална организация, възпроизвеждаща се във формата на научно изследване. Кон­кретният епистемологичен модел трябва да съдържа чрез понятието концептуална организация определенията на структурата, динамиката и историята на опитната наука.

Марксистката философия на науката и построената върху нейна основа еписте-мологична теория ще се утвърждават като жизнени само чрез непрекъснатото си изпитание и самокритика в хода на решаване на реални епистемологически задачи както в областта на историята на науката, реконструктивно, така и в областта на „фронтовите” научни проблеми, евристично. Това ще бъде самореализация на фи­лософския принцип на практиката в областта на епистемологията. То едновремен­но ще развива марксистката философия и теория на науката, ще се противопоставя на ненаучните алтернативи и ще преодолява собствените си грешки в хода на свое­то развитие.

11 Пак  там,   143–147.

1987

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.