ЛИСИЦИТЕ И СКАЛИТЕ НА ЧИТ КАЯ

11 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

Лисиците и скалите на Чит Кая над язовир Студен кладенец

Скалите и жеравите

21. 04. 2007. За тези скали чух преди две седмици, на алпиниадата под скалите на връх Монек. Масивът е внушителен, отвесните червеникави скали са естествена крепост, а на върха са самите крепостни руини. Катерихме невероятно ронлив винкел с един-единствен стар клин с халка, а вечерта край огъня някой спомена, че отсреща имало масив с изсечени ниши.

Днес преди залез пъплим с дъщеря ми и приятели по пътеките над селото. Жена с шалвари и бяла забрадка ни угости с овчи йогурт. Увлечен, изпреварвам групата, нямам търпение да видя отвесите отвъд.

На билото намирам пътека, която се вие над панорамата. Горе е вълшебно, червени скали от пясъчник стърчат над водите на язовира. Чудновати форми са накацали от западната страна на този хълм, надвесени високо над водите на язовира. Две гранитни глави стърчат напред, надвесени над пропастта на фона на синята вода. Наподобяват змийски статуи, охраняващи обител на божества. Едната напомня главата на извънземното от филма „Alyen”.

Моята групичка вече е с мен и всички сме занемели. Спираме се през няколко метра, погълнати от пейзажа. Скоро стигаме издадена напред площадка, сякаш изваяна за съзерцаване. От нея се виждат надвесените стени. В тях са врязани от човешка ръка трапецовидни ниши, чието предназначение не е ясно. Когато надникваме, за да разгледаме скалните ниши, от тях в залп излетяват птици. Птиците се издигат и реят над нас: Жерави. Изящни и с проточени напред шии, те описват кръгове над пропастта на фона на водата долу. Дълго ги гледаме и дебна да ги снимам отблизо, седнал на каменната тераса и останал без дъх и това усещане ще ми остане за цял живот.

Сърните и конете, култовият комплекс

25.09.2011. Излизам от спящата стая, спящия хотел и спящия град. Нося се с колата на изток, към язовира, над който се извисяват два скалисти върха: левият е Монек, а десният: Чит Кая. Пред мен небето розовее, долината тъне в бяла мъгла, а над мъглата стърчи каменната глава на Чит Кая – моята цел.

Шосето води вляво от Монек с крепостта, след това влизам в черен път надясно, преминавам през селото Широко поле под върха и с въздишка хвърлям поглед към скалния пояс високо горе: Момини скали. Скалите са ронлив гранит, тук катерихме през 2007. Паркирам в края на черния път, близо до железопътната линия, която тук влиза в тесен тунел. Прескачам релсите и през млада  горичка се озовавам пред езерото. Тук започва елегантен въжен мост, отлично изпълнение, вписва се в пейзажа. Вървя по моста между железните въжета, мостът леко се клати, долу тъмнеят водите на езерото – гладко и безмълвно. Мостът е дълъг и безлюден, селото с име Лисиците сега се събужда с приглушено кукуригане някъде в горния край, а от малката къща с двор и схлупена пристройка блее агне. Забулена жена се шмугва в ниската тъмна вратичка, за да нахрани добитъка.

Вървя покрай равна поляна и високи тополи, после по пътека до порутен плет, зад него е овощна градина, търся път през селото. Неусетно се забързвам и чувам сърцето си: мястото ме вълнува. Козите пътечки нагоре трябва да ме отведат до онова диво, обрасло в габър място, за да видя едни скали, които крият хилядолетна тайна. Бях ги открил преди няколко години.

Изкачвам се запъхтян по сухо дере, а после по каменистия склон между габрови храсти. Тук няма пътека и човек върви по своя лъкатушна линия. Излизам на облото било и го следвам на запад, минавам покрай притулените руини на много стара крепост, а до нея и светилище. Жалки ми се виждат разпръснатите бели камъни, между които зее иманярски изкоп. Оттук навярно идва името на върха: „Чит кая”, на турски: „Върха-зид”. В този момент в пролука между храстите далеч долу проблясва язовирът, а бялата дъга на моста се очертава над сините води между могъщи зелени ридове.

Следвам спомена си и след малко виждам скалите. На врата ми се поклаща Никона с мощен варио обектив. Слънцето вече облизва хълма с онази златна светлина, заради която съм тук по изгрев. Снимам първите форми, напомнящи птичи глави и една змийска глава, обърната назад. Продължавам по пътеката в пълна тишина.

Пътеката се вие над самите скали, навярно стар път към светилище. Траките са разполагали крепостите и светилищата си близо до скални и панорамни места. Това е разходка-ритуал, която ме потопява в очакване на нещо съвсем специално. С ритъма на крачката и запъхтяното дишане пред мен се открива равнината на запад с блестящата ивица  на река и спадналите води на язовира – ранна есен е. Ниско долу край рекичката блести от роса малка поляна. Над низината се вдига прозрачна пара, пронизвана от галеща светлина. Вляво от мен се спускат стръмни сипеи.

Поглеждам надолу и тогава виждам сърните – те изскачат от габрите и се понасят надолу, изплашени от внезапното ми нахлуване. Те са три или четири, водени от елен с разклонени рога. На цвят са кафяви с огнено жълти петна. Тичат надолу. Занемявам и повдигам Никона, снимам.

Сърните се сепват и застиват в миг, както ги е застигнал звукът на фотоапарата. Този звук е толкова слаб, че човек не може да го чуе от десетина метра. Аз снимам отново, те се раздвижват; снимам пак, щракането се откроява в тишината на утрото. Групата бързо изчезва ниско надолу в храстите.

Продължавам по козирката на тази божествена конструкция. Вървя по дъга и пред мен се разкрива плавно широка панорама, обгърната в утринната мъгла. В дъното е язовирът.

Чувам ритмичен тропот. Ниско долу на зелената поляна край реката диво препускат коне. Поляната и конете са нашарени в яркожълто от утринното слънце и облачетета, които се стелят над росната трева. Това не мога да го хвана в кадър, то е почти неуловимо: а един майстор фотограф би уловил мистерията на някакво раждане.

Предният път скалните глави се открояваха на фона на водата долу, но сега водата е съвсем малко. Пристъпвам съвсем бавно. Малко по-на север корнизът се надвесва и се разширява в плоска сцена с кос изглед към варовиковите отвеси с тайнствените ниши. Този камък е сякаш заравняван с цел съзерцание и наблюдение.

Този път жерави няма. Сега е есен и нишите са празни. Сядам на скалната площадка и гледам на запад. Бели ефирни облачета се реят в бездната. После гледката се забулва в мъглата. Обръщам се надясно към нишите, те са изрязани в надвесената стена десетина метра диагонално надолу, в няколко реда през метър. Големи средно шейсет сантиметра на трийсет, по-тясната страна отгоре.

Кой ги е изрязал? За какво?

В нета няма почти нищо. Водещата хипотеза е, че там са поставяни урни с праха на умрелите. Не съм намерил информация за тези ниши и в литературата за траките. По-късно проф. Лещаков, специалист по бронзовата епоха ми обясни, че няма данни за функцията на нишите. Той отхвърли хипотезата за нишите като места за урни: няма никакви остатъци от керамика. Ето каква информация намерих в нета:

Тракийски култов комплекс край с. Лисиците

Тракийската крепост се намира на 100 метра южно от село Лисиците, на около 15 км югоизточно от Кърджали. В близост се намира и митичната местност Дамбалъ.

Правени са малко археологически проучвания през 70-те години. На повърхността са били намерени много фрагменти от различни по големина и дебелина глинени съдове. Крепостта датира от IV – I век пр.н.е. Тя заема билото на продълговатия връх, наречен „Чит кая“.

По отвесните скали от южната страна на крепостта се забелязват издълбани от човешка ръка скални елипсовидни и трапецовидни ниши. Те са разположени в три реда, на различни интервали една от друга, има приблизително 50 ниши.

В подножието на скалата, където се събират реките Върбица и Арда, има еднокамерна, полусферична гробница, която е издълбана в масивна скала. Погледната отвътре, тя има форма на неправилна полусфера, с почти равно елипсовидно дъно. Под скалистия връх между реките и селото има следи от тракийско селище, където са намерени две надгробни могили и няколко разрушени гроба от същия период.”

Нишите са от ранната бронзова епоха или още по-вероятно от каменно-медната епоха. Такива има много изключително в Източните Родопи, например на стената вляво от пещерата „Утробата”, оформена като вулва, „оплождана” от слънчев лъч в специален момент.

Ако нишите са били за горящи свещи, щяха да са черни отгоре от дима. Едва ли са били за мощи или за жертви – те просто са недостъпни. Щом са изрязани там, значи някой е стигнал до мястото и е работил здраво. Но и с моите познания по алпинизъм, катерене и спускане в отвеси и надвеси, не ми е ясна техниката. Ако се качват отдолу, майсторите трябва построят невъзможно високо скеле. Ако са се спускали с въжета от повет или коноп, как са стигнали стената навътре и как са работили? Не е ясно, но това е единственият начин.

Все пак най-вероятно остава, че това са ниши за праха на воини или вождове. Техните създатели са дооформили в светилища, долмени и ниши много скали в Източните Родопи. Впечатляват най-силно светилищата на Перперек, Татул и Беланташ. Тези хора май не са траките, защото ако бяха, щяхме да намираме подобни форми навсякъде в Тракия. Те трябва да са местно племе с жречески традиции, Фол използва термина „прототраки“, а според Радунчева това е халколитна култура отпреди 6-7 хилядолетия.

Продължавам по пътеката вече обратно на север. Малко след изгрева светлината е почти хоризонтална, ярка и същевременно топла и мека, златна, идеална за пейзажна фотография. Снимам от всякакви достижими позиции и перспективи. Правя репортаж, не нося статив за професионални пейзажи. Слънцето позлатява листата на храстите и придава приказен вид на тихия хълм. Сякаш се пренасям през времената и се усещам заедно с жреците от племето, почитало слънцето на тези невероятни, извисени и надвесени над равнината скали.

Пътеката, добре оформена, ме води към северната страна на хълма, точно срещу мощните Момини скали, на чийто връх са руините на крепостта „Монек”. Заглеждам се и си спомням катеренето преди четири години. После потеглям бавно към селцето и моста. Описал съм кръг или по-точно примка.

Хващам интересни кадри: възрастна жена в шалвари е излязла да нахрани овцете си на поляната. Черно-бяло рунтаво куче каракачанска или българска овчарка ме сепва с ревящ лай от друг двор, пълен с овошки. После се озовавам под голям орех и няколко тополи, в които ситно чука кълвач. Тук някъде миналия път ни бяха нагостили с овче мляко. По-нататък пасат стадо пъстри крави, а от тревата се надига пара. После пред мен блясват водите, язовирът се е събудил.

Когато минавам по леко люшкащия се мост, ставам свидетел на утринния лов на чаплите и кормораните, а по-нататък, край другия бряг, са рибарите. Мотор изревава откъм изток и скоро лодката с рибари се стрелва насам, минава под моста и спира при скала с форма на огромна птица точно под Монек. По повърхността на сребърната вода остават серия дъгообразни вълни. По-нататък двама въдичари вече са заели позиции на брега. Навлизам в младата борова гора и срещам още един рибар с цялото му снаряжение.

Хората започват деня си заедно с птиците и сърните. Кога ли ще огледам отблизо поляната долу?

Поляната, елените и вой на чакали

5.04.2019. Този път целта е широката зелена ивица край язовира под скалния масив и магическата поляна, запечатана в мен от преди десетилетие. Специално съм дошъл за това.

Минавам по улиците на селото край язовира, оглеждам отвесите горе, излизам от селото по черен каменист път, но ДЕУ Лачети е като истински джип – пъпли без затруднение. Пътят се издига в дъга над язовира, става все по-неравен и колата направо танцува по камъни. Колебая се да оставя ли колата, но в багажника е огромната раница, пълна с палатка, шалте, спален чувал и храна. Трябва да намеря място за бивак. Такова намирам едва след почти невъзможен за кола участък. Но мястото е идеално – малка равна поляна над язовира. Паркирам на края на поляната, привечер е и имам малко време за специалната разходка.

Вадя раничката и фотоапарата и тръгвам към познатия мост, който е близо. В началото на моста спирам, пред мен две жени, младо момиче се изкачва на бетонната площадка, за да запечата пейзажа. Аз се взирам в познатата ми фигура на скалния сфинкс, потопен във водата като страж. Продължавам забързан, защото светлината на деня е към края си. След моста свървам от пътя за селото и следвам тънки пътечки в зелената морава край язовира. Водата блести примамливо, насреща се вижда Кърджали, а между очертанията на града и язовира се белеят изрязани склонове в карстовия масив, вероятно за добив на вар.

Обичам зелените простори край вода, а дългото поле е осеяно с цъфтящи дървета. Отново се заглеждам в мощната снага на Монек отсреща. Постепенно зелената ивица се стеснява и отляво се извисява Чит Кая. Навлизам в неизвестната територия край самия язовир, появява се добре очертана и явно използвана от местните пътека. Златната светлина ме съпътства и откроява всеки детайл. Пътеката ме води край оградени поляни на юг към онази специална поляна, която съм запомнил. Край водата стои огромен къс отцепена скала, явно паднала от масива. Масивът се извисява на стотици метри вляво. Скоро стигам камъка и спирам, за да се огледам. Вече виждам първите отвеси с ниши и използвам зума на обектива, за да ги заснема от ниската позиция. Тук трябва да е била тракийското селище. Праисторическите хора са намерили идеално място: напред се съединяват две реки, мястото е равно и приютено от планини, а скалният венец блести в оранжево.

Напредвам по пътеката и стигам чешма за хора и добитък, добре поддържана от хората тук. Турците обичат да правят чешми в памет на свои близки. Отпивам от чашата, оставена за пътници като мен. Напред е поляната, а преди нея се извисяват тополи в група. Между тях ме пронизват лъчите на залязващото слънце. Обръщам се и високо горе се очертава каменната глава на пазителя на свещеното пространство. Това е цяло тяло, полегнало като огромен сфинкс. Въздъхвам и продължавам към ограден двор или градина.

В този миг мярвам тялото на елен, после още един, те ме виждат преди да настроя обектива и напразно се опитвам да ги хвана на фокус. Елените са разкошни, пасат си в заграденото като приятели на собственика. Всъщност това е тяхната територия, заграбена от хората. На един от лошите ми кадри се виждат четири елена с широки рога, от вида лопатар, наредени като състезатели на старт. Елените са смутени, вдигат глави в почуда. Не им се случва явно да ги безпокоят по това време, защото се източват в нишка. Елените повеждат своите жени към пътечките в склона.

Обръщам поглед на юг и занемявам. От поляната край рекичката ме гледа друг елен и се сепва точно като мен, когато среща погледа ми. След секунди свърва край реката и се отдалечава. В същото време нишката на неговите събратя отсреща се източва в габрите: същата сцена от преди години, само че видяна отдолу.

Моята прелестна поляна днес не е загърната в мистерия. Тя се огражда от тополи и храсти между тях, зад които е язовирът и рекичката-приток на Арда. Самата Арда тук е потопена в язовира и не я виждам от ниското. А поляната е истинско вълшебство, хубаво беше да съм тук цяла нощ, но няма достъп за кола. И това е много хубаво за елените, конете и дърветата тук.

След минути съзерцание и снимки се сбогувам с поляната и тръгвам обратно. Скоро е залезът и трябва да построя бивака си отсреща. Преминавам цялата линия в северна посока и всички гледки са различни. Мога да кажа, че вече имам цялостни впечатления от мястото. Бързам да се прибера до колата си, изкачвам задъхан каменистата пътека към моята тераска.

Вадя голямата си раница, от нея палатка, от нея храната, шалтето и спален чувал. Равната поляна е идеална за бивак. Опъвам палатката, в ъгъла на поляната има и следи от огнище, но не съм готов да запаля огън, а е и доста влажно.

Скоро изгряват първите звезди, а отсреща някой надава вой: вълк? Чакал? Лисица? Цялата планина се изпълва с вой на чакали. Ахаа, ето защо селото е кръстено „Лисиците“. Снимам палатката със светкавица, опитвам се да заснема и едно съзвездие, но не се получава. След вечерята се обаждам на Ан, тя пита закачливо в кой хотел съм отседнал.

О, хотелът ми е четири звезди и дори ги виждам. – Пращам снимката по вайбъра. – Знаеш ли, отсреща вият вълци, и не знам дали могат да минават язовира. Впрочем, защо да не ползват моста? – Пожелаваме си лека нощ и се приготвям за сън. Вадя си челника и книга, но в тази нощ няма да се чете.

Странна светлина проблясва в храсталака над мен. Взирам се и светвам в отговор. Някой се прикрива в храстите и това вече е зловещо след лисичия (вълчи?) вой. След секунди се виждаме: местен мъж, стреснат като мен, стои на пътечката.

  • Кой там?
  • Турист, турист, тук съм на бивак.
  • Аха, чудех се кой по това време… Загубих коза и я търся. Абе ти що не попита в селото?
  • Не, предпочитам си палатката… – Отсреща вият животни.
  • Да, чакалите вече ми отмъкнаха няколко кози.
  • Е, дано я намериш.
  • Лека нощ. – Лека нощ.

А нощта никак не е лека за мен, защото все не мога да се отпусна от залповете вой. Колективен, от десетки животни. С какво се хранят чакалите? Явно нападат местния дребен дивеч, а навярно и сърни, малките. След час все пак успявам да се унеса над книга и гася челника. Сънят е непробуден, а утринта ме чака още една разходка: няма да пропусна да се изкача горе.

Сутрешното изкачване не носи нещо ново. Този път поемам по други пътечки и пред мен на няколко пъти изскачат елени и сърни. По техните полувидими линии между храсти и скали стигам билото. Панорамата отново ме превзема, но сега има доста явно човешко присъствие. Долу край язовира са паркирали коли, хора излизат от палатки, други са се разположили край водите на риболов. Хората превземат мястото и го лишават от прелестта му, но и аз не съм някакво изключение с това любопитство и фотография.

На връщане от ниското отново спирам да снимам скалния масив и се връщам към спомена за едно отминало катерене и един паметен лагерен огън, който още гори в мен и навярно няма да угасне… Няма да угасне никога и това изумително място, живо за стотици поколения. То ще живее и в мен, докато аз самия угасна.

 

Коментирайте