ЛЕФКАДА 2012

10 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

ЛЕФКАДА 2012

22.09. Насочваме се към магистрала Люлин. Истински хаос настъпва при Солун. Табелки по магистралата с нашето направление няма, машинката неотклонно ме насочва да вляза в града, аз се колебая на места и се изнервям. Накрая намираме посоката. Следва гладка, права и несвършваща магистрала почти до Йонийско море. Влизаме в подводния тунел, а после и в „моста” или насипаната продълговата суша, която свързва острова Лефкада с континента. И се озоваваме на пристанището на местната столица Лефкас.

Оттук по гладко шосе за половин час сме в Никиана, тук е резервираният хотел „Александрос”. Само че ние се подлъгваме по една табелка „Александрос”, която ни води все по-дълбоко и нагоре в планината, а местните хора потвърждават,че „хотел Александрос” е нагоре. Стигаме до планинско селце на име Александрос с няколко къщи и поемаме обратно по серпентината надолу. Гледките към морето с островите са зашеметяващи.

Намираме лесно хотела в края на градчето. Настаняват ни в стая с тераса към морето! През морето отсреща се извисява планина. Между терасата и морето пространството е изпълнено с дървета. На терасата надниква голям орех, виждам разпукнатите зелени коруби на орехите – вече са зрели. Надолу растат няколко финикови палми, между зеленината синее басейнче.

Вече е залез, денят е минал в пътуването – 701 км. След душ се разхождаме по градчето, купуваме плодове, търсим място за вечеря. Вечеряме в таверна Зорбас чудесна гръцка салата и пържоли. Иван обръща внимание само на люлките на полянката и упорито препикава ъглите на ресторанта-градина.

Прекосяваме Лефкада, плаж в дъното на пропаст

23.09. На сутринта се отправяме към най-красивия плаж тук, забележителността Порто Кацики. Пътят отново се вие в планината, трудно следвам стръмните завои, а в едно селище на най-стръмен участък се изпречва мотоциклетист. Спирам на стръмното и едва потеглям, замирисва на феродо.

Преваляме планината, спускаме се от западната страна, под нас се появява неописуемото синьо петно на Йонийското море. Следваме табелките с надпис „Порто Кацики”, по пътя на три таверни ни спират сервитьори с рекламни листовки, накрая една българка ни предлага сладкиш и на моя въпрос за „хубавия плаж” ни упътва към близкия разклон надолу. Осъзнавам скоро, че това е друго място, но виждаме долу приказната картина на белия плаж и белите скали, зашеметяващо високи. Морето тук има невиждан син цвят – не изумрудено, не тюркоазено, не…, а едно синьо, за което нямам думи (в края на краищата цветовете се гледат, а не се предават с думи.) това синьо има нещо общо със солта и с бялото варовиково дъно.

Колата едва се задържа на стръмните завойчета, стигаме малък импровизиран паркинг и продължаваме пеша първо по асфалт, а после по безкрайно и стръмно стълбище – сториха ми се около 500 стъпала. Краят на стълбата е висяща дървена стълба, която те изсипва на плажа.

Плажът не е пясъчен, а от ситни камъчета, дълбоко наслоени, в тях се затъва, а сандалите ми се пълнят с каменни сачми. Едва ходя. Между каменните масиви има и ивици пясък.

Зад нас се издига стометрова бяла стена, на север тя е оформена в отвесен ръб със стърчащи иглолистни дръвчета, в морето са изсипани едри скални късове.

На юг тъмнеят същите варовици и разпознавам стената на Порто Кацики.  Това е плажът Егремни.

Синът ми е нетърпелив: „Хайде плуваме”. Навлизаме в приказно красивата вода, затъвам в свличащата се маса сачми. Водата ни прерязва, но е много чиста.

Тук лежат на плажа или в морето двайсетина души, предимно на двойки, има и дечица.

Иван се радва на водата, Ани ни снима, чувствам се райски, гмуркам се гладко напред, лежа по гръб в тази вода и поглъщам с поглед и кожа райското място!

Разхождаме се по брега. Плажът е дълъг навярно километър. Отново полягаме и отново плуваме. Водата е много солена и очите болят. Не можем да плуваме дълго тук. Задоволявам се с играта на собственото си тяло в бистрата синкава вода.

Предстои ни стръмния обратен път. Качвам сина си на врата и поемаме по стъпалата. На всяко стъпало вдишване, после издишване. Истинско алпийско изкачване, опитвам се да не се задъхвам, синът ми не иска да слиза. Изкачването по тази бяла скала по бетонните стъпала над вълшебното море по ми напомня мита за Сизиф. Накрая сизифовото наказание свършва и сме при колата.пътят нагоре е по-лесен. Скоро намираме и панорамния път, а след няколко километра и отклонението надолу за Порто Кацики.

Порто Кацики

В колата звучи „Тангото на Нефели” на Харис Алексиу, а под нас се ширва отново морето и разпознавам очертанията на Порто Кацики. Този път серпентините са много по-малко, а стълбището е само едно.

Оказва се, че удобното място за паркиране на поляната без никаква табелка за паркинг е гръцки капан – един брадатко се изправя лениво в сянката на близкия павилион и ми иска три евро. Изгубил съм вече Ани и Иван от очи, навярно са в кафенето, което виси над залива. Аз тръгвам надясно към тераса с парапет, откъдето искам да хвърля поглед – очаквам красивата гледка, донякъде позната от снимките, които ме насочиха към Лефкада на седемстотин километра от София и на петдесет километра стръмни серпентини по планинския остров.

Вървя по терасата към парапета, а той се стеснява и насочва към все по-тесен скален гребен, който загражда залива от запад и оформя още един, малък залив вдясно. Поглеждам надолу и под мен зейва каменен казан, в който се синее дълбока вода с бяла пяна в средата. Намирам най-откритото място и на изток пред мен се открива пленителния залив Porto Katsiki.

Право напред се извисява огромна бяла стена, извита в дъга, по-ниска вляво и устремно покачваща се надясно до височина двеста метра, а след това се вие и крие на изток. Тя обгръща залива с плажната ивица в дъното. Морето е синьо с цвят, който никога не може да се види по нашето море, а и по Егея. Това синьо не е тюркоазеното синьо на Цикладите, нито бледосиньото на Халкидики. Не е и наситеното тъмносиньо на нашето южно крайбрежие. Водите на Йонийско море под слънцето са лазурни, сякаш във водата е разтворен безкрайно фин мраморен прах.

Точно под мен, край западната стена на залива, са нахвърляни големи каменни късове и между тях водата е кристална. Няколко души бавно се носят между каменните късове, а по-далеч, в средата на залива, плажуващите играят по двойки във водата, плуват поединично или просто лежат върху водата.

Слизаме по стълба, сглобена покрай отвесната стена. Долу стъпваме на вече познатата маса насипани каменни сачми. Сетивата са препълнени до пръсване, гледката е неописуема, светлината заслепява очите, мирише на солено море. Търсим сянка, а сянка има само в двете големи ниши напред.

В действителност водата е прозрачна дори на пет метра и повече – виждат се рибките и камъчетата, по които играе слънчева мрежа. Тук е спокойно като на закътаните плажчета по нашето Черноморие. Иван нетърпеливо ме подканя да влизаме във водата. Държа малкия за ръчички, нямаме спасителен пояс, и го плъзгам напред и назад,у наляво и надясно по водата. След като се насища, го оставям на Ани и навлизам да поплувам. Водата е магично примамлива, съвършено спокойна и това синьо направо ме отнася – сякаш съм на друга планета. Скоро очите ми припарват, а неволно погълнатата вода е нетърпимо солена. Излизането от водата тук, както и на Егремни, е газене в дълбок насип от сачми и е неприятно за дясното ми повредено стъпало.

Ани идва, на свой ред влиза във водата, после отново Иванчо и аз. Вземам очила за плуване, но те скоро се пълнят с вода, евтин китайски боклук. Все пак отивам към зоната със скалите и се промушвам между тях. Рибките не се плашат, а и по-големите спокойно плават пред мен, чак ме предизвикват да ги хвана с ръка. Изправям се до малка ръбеста скала и погледът ми плъзва по водата, чийто цвят прелива от светлозелено към тъмносиньо напред. Стоя и попивам мястото, заради което сме дошли. Струва си. Бяхме и в Мексико по Карибското крайбрежие, и в Тайланд по плажовете на Андаманско море, но това място е още по-приказно и фантастично.

Денят лети неусетно въпреки горещината на следобеда. Разхождам се по цялата ивица, примамват ме скалните късове, между които се гушат влюбени двойки. Търся и нови кадри за заснемане. Светлината е прекалено силна и сенките са дълбоки в този ранен час, а не можем да останем до залеза – Ани не иска и се бои да караме по тъмно по тези серпентини.

После лежа и оглеждам релефа на стената. Варовикът изглежда мек и навярно ронлив, на места е нацепен, но камъните долу са невероятно твърди. Цветът на стената се променя от яркожълт (сяра?) към бял и сивкав. Стената отначало изглежда непреодолима, но сега виждам, че сигурно може да се изкатери. Очертавам с очи линия по сивата зона, която може да се премине от катерач дори бъз въже, там скалата изглежда здрава. Най-горе виждам цепка за излизането на гребена; от него стърчат храсти, с каквито е покрит целия остров. Дали тук е имало гора? Най-вероятно не. Гърците не са могли да разчитат на никакво плодородие тук, освен на оскъдните равнинни ивици край източното крайбрежие, където растат маслиновите и другите плодни дървета.

Лежим до прималяване и се охлаждаме от време навреме в ласкавата вода, но слънцето ни изпива и към шест се изкачваме до кафенето – тераса.

Оглеждам менюто и си избираме сандвичи и снаксове. За Иванчо – дежурният сок. „Дай сок!”. Няма никакви опашки, няма тълпа и явно сме уцелили най-добрия момент – след пика на сезона. И цените изобщо не са вдигнати поради мястото – налице е равновесен, стабилен пазар, явно гърците са го изпипали и наместили с времето. Конкуренцията е голяма и не позволява никакви волности от типа на нашите по капанчетата на Черно море, където предлагат бира по два и петдесет и картофки по три лева – ако искаш. Тук навсякъде цените са почти еднакви и в евро съвпадат с нашите в лева.

На терасата се наслаждаваме на Йонийско море. Кораби и лодки от всякакъв размер и вид кръстосват синята шир. Наближава залеза и подканям моите хора да тръгнем по западното крайбрежие. Хем избягваме прекосяването на планината, хем ще виждаме залеза. Западният път е по-плавен и спокоен, няма резки изкачвания и спускания. Снимам залеза, макар че тук той не е многоцветен или поне не днес. Просто ярко жълто и оранжево, докато слънцето се крие зад морето.

По Йонийско море

  1. 09. Пристанището на Нидри е претъпкано с кораби и лодки, оттук тръгват круизите по малките острови около Лефкада, а само на стотина метра срещу нас е носът на острова Скорпио, закупен навремето от милиардера Онасис. Корабът “Makedonia Palace” е голям, просторен и приятен за пътуване. Иванчо обаче настоява: „Дай малка лодка!”. Потегляме, бялата бурна пенеста следа единствена нарушава покоя на Йонийско море, което сега е гладко като езеро и тъмносиньо. Постепенно напича и жените на горната палуба се разсъбличат за плажуване.

Ще спрем на: Порто Кацики, познатият ни от вчера плаж, пристанище Фискардо на остров Кефалония, Киони на остров Итака, островът на Одисей, ще влезем в пещерата Пап (Папаниколис) на остров Меганиси, ще акостираме на плажа на Онасис на остров Скорпио, и накрая се връщаме в Нидри.

Отново Порто Кацики

Плаваме около Лефкада и каменните му релефи се очертават и променят вдясно от нас. Брегът е невероятно нагънат в остри носове и дълбоки заливи. Преминаваме срещу селището Василики, покрай най-южния остър скален нос на Лефкада с висок фар, и приближаваме познатите отвеси при Порто Кацики. Водата става по-плитка и по-светло синя, явно от бялото варовиково дъно. Приказният плаж се появява като мираж зад нагънатата скална стена на югозападното крайбрежие.

Акостираме, слизаме по мостчето и Иванчо извиква: „Чао, лодка”. Днес си вземаме шезлонги и чадър, отново попиваме приказната гледка на залива и отново се потапяме в бистрите води. Забавляваме се около една скаличка, която Иван катери и се спуска във водата. Имам усещането, че съм на някаква друга планета.

Фискардо на Кефалония

След два часа се носим по просторите на Йонийско море, във всички посоки осеяно със зелените хълмове на островите. Опитвам се да попия атмосферата на това уникално и легендарно море. Дълбоката вода тъмнее, небето синее, а островите са накацали като спящи зелени чудовища с белите петна на крайбрежните скали.

На задния край на долната палуба вече се пече сувлаки, гръцките шишчета. Въздухът се изпълва с аромата на барбекюто, вземаме си по три шишчета и задължителната салата (домати, краставици, кромид и маслини в ароматен зехтин), идеално допълнение към сувлакито, което представлява плътно наредени едно до друго кубчета месо, без чушки и кромид. (Гръцкият вариант определено отстъпва на нашия, но салатата е превъзходна.)

Иван скучае, превъзбуден е и хапе родителите си, тича между масите и досажда, затова Ани го сваля на долната палуба.

Пристанището Фискардо на Кефалония е наречено „диамантът на Йония”. То единствено оцеляло след ужасно земетресение през 1953 г. Тук имаме време за обед и кафе в чисто заведение точно до брега. Пия кафе, Иван си играе около мен, гледаме рибките, които си играят покрай брега, а Ани се разхожда наоколо, разглеждайки магазинчета и сергии.

Ани идва и ни води до паркче с басейн и фонтан. Във водата плават червени, жълти и шарени риби от вида китайски шаран или нещо подобно, които съм виждал в Япония по дзен-парковете. Иван е много щастлив. Хвърляме на рибоците хлебни парчета и те лакомо се боричкат, цялата вода ври в многоцветие. След малка разходка с Иванчо на гръб (момчето силно настоява да гледа света отвисоко, над татковата глава), отново потегляме.

Итака, островът на Одисей

Корабът навлиза в тесен и почти затворен овален залив, идеален за акостиране и риболов. Той е и стратегически съвършен за отбрана. Разбирам, че тук е идеално място за малка столица на древногръцки остров. Опитвам се да намеря нещо от хилядолетната атмосфера по уличките на градчето.

На пристанището ни посреща обичайната туристическа суетня и един тумбест стъклен съд, пълен с маслиновото олио и искрящ в кехлибарено оранжево. Той е поставен на архаична везна, вероятно същата като онези, които са ползвали местните преди три хиляди години. Първата таверна естествено носи името на Одисей. Иван се залепя за цветните въртележки, трудно го успокоявам, защото иска да си вземе една, а те никак не са интересни и оригинални. След това намираме стръмна уличка с крепостни стени, доста стари. Дали те са от времената на Одисей? И кой изобщо е Одисей: литературен и легендарен Омиров герой или реален местен цар? Във всички случаи тук е имало малко селище, най-вероятно „държава” от архаичен и античен тип, и тази „държава” си е имала владетел (племенен вожд). Гледката към залива от върха на „крепостта” е пленителна.

Градчето е спретнато и чисто, къщите типично по гръцки са накацали по склона „една върху друга”, но цветовете не са като на Цикладите. На Цикладите всичко е в бяло и светлосиньо, а тук, на Йонийско море, е разноцветно. Наксос и Миконос, както и Санторини, са истински лабиринти от тесни и стръмни пешеходни улички, много от които задънени от къщите, а тук улиците са проходими с кола, макар и невероятно стръмни на места. Вчера в едно планинско село нависоко в Лефкада точно на най-стръмното застигнах човек на мотоциклет, принудих се да спра и имах чувството, че колата просто ще се засили обратно надолу. Излязох с мръсна газ и миризма на феродо.

Пещарата Пап

Отново порим водите на Йония и приближаваме пореден скален бряг, в който се очертават две черни дупки. Дясната явно е наша цел и явно това е пещерата Папаниколис, в която през Втората световна война е послужила за прикритие на подводницата на капитан Латридис.

Корабът елегантно навлиза в широкия вход на пещерата, а водата тук сменя цвета си в невероятна палитра от най-светло зеленото до най-тъмно изумруденото. Пещерата е плитка и едва побира кораба, който след няколко минути се изтегля обратно.

Островът „скорпион”

Милиардерът Онасис и жена му Жаклин Кенеди са си купили острова с най-причудлива форма – почти перфектен скорпион, с глава насочена на запад, крака на север и юг и невероятна остра опашка на изток. На рекламната брошура са отпечатали архивни снимки на семейството. Онасис е солиден, красив и мургав, дъщеря му Кристина е наследила неговия тъмен чар, а другата, Атина, повече прилича на майка си.

Времето напредва, захладнява, и спираме на плажа на Онасис към шест. Плажът е тесен, пясъчен, а над него е изтръгнат от пущинака зелен парк на стъпала, в тревите на който се разхождат два фазана. Групата е без особено желание за плуване. Но сръбските младежи, подгрели с целодневно пиене на бира на предния край на кораба, се хвърлят във водата от пет-седем метра. Това е една групичка от невероятно шумни и досадни гамени с чисто балкански тип бабаитско поведение, кикотят се на всякаквите глупости, които си дрънкат, а чувам и реплики от рода на: „О, Херцеговина е все сърбе!”. Тези хора още си избиват първобитни етнически мераци и комплекси в обстановка на обичайната толерантност между туристи от най-различни страни. Гръмогласието им е особено оживено, когато две масивни гръцки девойки се съгласяват да се снимат с тях.

Обратно към Нидри

Йонийско море след залеза е сребърно-черно от перилата на палубата, невероятно гладко в синята далечина, щедро осеяно с островчета.

Прибираме се в хотела и с цялата си острота отново се появява проблема с газта на моята кола. Мирише силно на газ, явно изтича. Знам откъде изтича, точно там Иво в сервиза „Радиал” в София затегна една клема, тук нямам обаче никакви инструменти. Любозното момче на рецепцията (Статис) ми написва телефона на свой прият,л агазаджия, който имал гараж-сервиз. Но това е сложна схема, а и трябва да обикалям в търсене на адрес на острова. По-лесно ми се струва да потърся сам някой сервиз.

25.09. Оставям моите хора да си поспят повече и тръгвам да решавам проблема. На два пъти ми отговарят, че някъде пет километра на север, в началото на Лефкас, имало сервиз. Трудно го намирам. Там момчето е заето с електрически проблем на друга кола и ми казва да дойда по-късно. Междувременно намирам друг сервиз, където ми услужват с малък ключ 10 милиметра. С него дозатягам връзката и миризмата на газ сякаш изчезва. Все пак изчаквам, пия кафе и после се връщам в сервиза. Там пък сега момчето го няма, баща му и майка му дундуркат едно внученце, а телефона му е в гаража и се зарежда. Не чакам дълго, момчето идва, отваряме капака, показвам му откъде може би тече. Той напръсква спрей по всички възможни връзки и установява, че няма теч. „No problem”, казва гъркът. Не ми взема нито цент.

Изобщо на Лефкада хората изглежда работят, не виждам чужденци да им вършат работата. Почти всички знаят английски, услужливи са и не проявяват никакви негативни нагласи към нас. Досега никой не ни удари в сметката, навсякъде бяхме обслужени перфектно. Приятно съм изненадан, въпреки отрицателните ми нагласи от това, което съм изпитал от други пътувания, от прочетеното и от новините от Гърция. Тук няма никакви вълнения и протести, никакви кризисни прояви. Цените са умерени, стабилни и почти еднакви в различните магазини и заведения.

Успокоявам се, с газта на този етап всичко е ОК. Дано и разходът, който е притеснително висок, намалее. Прибирам се и днес се отдаваме на релакс на близкия плаж. Изходът към плажа е в края на спретнатия парк с детска площадка, хубав басейн с перфектно чиста вода и екзотични дървета. Впечатлява едно непознато за мен дърво с неядливи кръгли малки зелени плодове. В парка растат и две финикови пални с оранжеви гроздове от фурми.

Нашите домакини от хотела са любезни. Хотел „Александрос” явно е семеен, макар и доста голям. Главата на семейството пряко управлява хотела и контактува и с гостите. На рецепцията се появява е една симпатична гъркиня на около трийсет и пет, която ми услужва със собствената си карта на острова. При пристигането ни Статис ни даде карта, но аз не я намирах из хотелската стая.

На двора пред парка плъпват семейство котки, с пет или шест малки в най-различни цветове. Хареса ми един сив на ивици, а имаше оранжев, черно-бял и кафяв. Старейшината на котешкия род „пази” хотела на главния му вход и с куцукане посреща познатите вече гости. Иванчо се закача с котките и ги храни.

Котките тук са в изобилие, във всеки ресторант, кафене, на улицата. Питахме после в едно заведение защо има толкова много котки и дамата ни обясни, че изобщо в цяла Гърция хората обичат котки. За десет дни не видяхме повече от три-четири кучета. Явно котката е фаворизирана тук – нещо, което не съм забелязал в предишните си визити.

Замислих се и стигнах до извода, че характерът на котките – индивидуализъм, независимост, своенравност и тотална липса на кучешка покорност и служене, допада на гърците – индивидуалисти, своенравни, изключително независими, готови да използват всяка ситуация в свой интерес без скрупули.

Лисва непосредствената сърдечност, която можете да намерите у нас, когато посрещаме чужденци. Няма и сянка от прекомерната услужливост и не дай си боже на чуждопоклонничество, характерни за нас.

Възрастните гъркини правят впечатление с невероятните следи от житейски мъки или просто терзания на неудовлетвореност и недоволство. Във Висилики успях да разгледам отблизо две баби, облечени в типичното черно, характерно за селските баби в Гърция. Тези жени бяха невероятно сбръчкани и без никаква топлота в лицата, излъчваха кисело настроение и натрупани ядове. Изглеждаха невероятно грозни и напомняха на вещици от приказките. Замислих се и заключих, че гръцката жена излиза извън потока на свободния живот с това, че от хилядолетия е притисната да пази къщата и да не излиза. Една друга гъркиня, пред една сладкарница, където паркирах за малко, явно собственичката, направи толкова притеснена физиономия, че от набръчканото й чак потече злоба на струи. Опитах се да срещна погледа й и да я умилостивя, но тя беше заслепена в яда си. Гледаше отчаяно да види нахалния шофьор. Шофираше Ани и тя излезе да купува нещо, а сърдитата гъркиня така и не ме видя на задната седалка. Скоро разбрах причината за притеснението – на малкото място едва успя да паркира до мен бус, който явно снабдяваше сладкарницата. Ние се измъкнахме след минута, но жената силно ме впечатли.

Лошотията на този народ, не че ние не сме лоши, силно личи в моменти на раздразнение. Вместо съжаление за лошата ситуация, гъркините излъчват яд и злост. Една сутрин станах неволен свидетел и на семейна кавга във фоайето на хотела. Собственикът се караше на своите деца-служители. Махахме с Иванчо бързо, исках да не ги смущавам, но старият намери хладнокръвие и се закачи със сина ми: „Иван!”. Нашият обаче не му цепи басма и му отвърна с кисела физиономия и сърдито махване с ръчичка. Домакинът направо се засегна и сянка легна на лицето му. След това се засякохме в паркчето и старият каза: „Ivan no friend!”. Опитах се да замажа положението: “Ivan bad boy”.

Около Лефкас

26.09. Днес тръгваме да търсим една обявена в брошурите атракция: плажовете на Agios Yoanis, които били пясъчни и много красиви. Въобще тук «пясъчен плаж» е нещо невероятно. Плажовете в действителност са оскъдни по тези скални брегове, осеяни с камъчета и всеки си има име. Прекосихме моста-насип отвъд Лефкада, поехме по една земна ивица на запад и видяхме един пуст северен бряг, който, ако се почисти основно, може да служи и за плаж. След това ивицата зави на юг и следвахме шосето с интерес към брега отдясно. Пред нас се появиха две-три стари ветрени мелници с изпочупени и ръждясали перки. Нямаше жива душа. Вятърните мелници стояха самотни и изоставени на пустинния бряг, обрасъл със сухи бодли. Стигнахме все пак малко вилно селище (Агиос Йоанис) и видяхме на брега обитавано бунгало. На тераската седеше възрастен мъж, внучето му си играеше наоколо. Това явно беше плаж, защото бяха подредени чадъри от тръстика, но по пясъка нямаше никой, а целият плаж беше покрит с наноси от изгнили водорасли. Имаше вълни. Оттам на юг обаче се виждаше широка плажна ивица, напълно спокойна.

Наистина пръстенът от земя се затвори, вътрешния «басейн» с рибарски лодки остана зад нас, а морето се ширна пред нас с познатото си брилянтно спокойствие. Плажът пак беше каменист, но мястото беше чудно красиво и спокойно. Паркирах в сянката на бор, над нас растеше иглолистна гора – нещо съвсем рядко на този остров. Прохладна сянка и примамлива пътечка канеше навътре, но още по-привлекателна беше водата. Бяхме сами, по едно време надалеч се появи младеж с плавници и шнорхел, Иванчо беше нетърпелив, влязохме във водата да играем. Аз поплувах в залива, насочих се към близката отвесна скала, но водата опари пак очите ми. След това дойде полицейска патрулна кола и ми дадоха знак да си обуя банските.

Ани отиде по пътечката да търси някакъв манастир, но се оказа, че пътят свършва при една къща, оградена като частен имот. Прокраднахме се по тънка пътечка покрай оградата, точно над морето. Долу в сребристосиния залив плуваше с изящни движения момиче. Водата беше напълно прозрачна и цялото тяло на плувкинята се виждаше в неговите плавни движения. Ние седнахме на малка площадка на ръба на скалата и аз просто се потопих в този рай.

Момичето се наслаждаваше на кристално чистия и тих слънчев залив. По-нататък отвесът се чупеше при стръмна пътечка, а долу двама възрастни мъже се плацикаха около пръснатите камъни. Скоро те се облякоха и изкачиха пътечката. Единият беше с невероятно дълга и широка бяла брада. Реших, че е свещеник. Те се засуетиха при задната желязна врата на имота и аз реших, че са собствениците:

– Hi! Soory for disturbing you!

– O, no problem, – широко се усмихна библейският старец – впрочем як и добре охранен.

Слязохме обратно по пътечката, с Иванмо на гръб. Долу беше дошло още едно семейство с колата си, изрязоха да се къпят, а ние потеглихме обратно. Прекосихме напряко и намерихме пътя за Никиана. По пътя спряхме при магазина Lidle да си купим най-необходимите неща. Ани търсеше някаква халва.

Дните на този остров спонтанно ме настройваха на вълна съзерцание и хармония. Мислих за съвършенството. Няма Съвършенство. „Съвършенството” се състои в естественото за нашето тяло усилено движение. Цивилизацията ни е отнела естественото движение и усилие за търсене на храна (ние сме по природа ловци, хищници). Вместо това ние седим с часове пред компютри и използваме ръцете си за натискане на клавиши, а краката си – за тътрузене из апартамента и до колата. Това е огромно изкривяване и осакатяване на спонтанното телесно живеене. За сметка на това здраво живеене ние живеем с части от мозъка, с които оперираме, оцеляваме и се борим в символното пространство, построено от виртуални форми: печелим пари, плащаме, говорим, пишем, произвеждаме информация. А за тялото носим поразени от изкуствени съставки хранителни продукти, храним се изобилно, лежим и спим. И когато попаднем на място като Лефкада (не изключвам нашите красоти,пръснати по цялата ни родина), ние се възхищаваме с болезнено ожаднели сетива, задръстени от бетонни и асфалтови гледки, статични усещания. Нашите сетива са притъпени,  мускулите са меки, шкембетата ни стърчат и висят, главите ни са объркани и мислите са ни неясни. Нямаме понятие за телата си, за природните зависимости, не познаваме другите живи същества, а с това и самите нас на тази планета.

Василики и плажът Агиофили

26.09. Днес се отправяме с кола за селището Василики, много прехвалено по брошури и екскурзионни програми. Василики е малко рибарско селище в огромен залив на южния бряг на Лефкада. Дотам са двайсетина километра хубаво и изненадващо спокойно шосе. Въобще тук дори най-стръмните серпентини са добре поддържани, здрави и хладки шосета бе дупки и рани, с които все още изобилстват поне една трета от българските пътища.

Селището се слави с рибни ресторанти и като идеално място за уиндсърфинг.

Навлизаме в уличките на Василики и опипом търся пристанището. Скоро морето се открива пред нас, паркирам на края на уличката и излизаме на разходка. Озоваваме се на крайбрежна улица с ред кафенета и маси, изнесени на бетонния бряг. Пристанището е изпълнено с познатите лодки от най-различен размер и вид. Почти веднага се натъкваме на тебеширено меню на… български език, което обявява разнообразие от риба: ципура, лаврак, сардела, октопод, калмари, узо. Този списък издава българско присъствие. Не може гръцка ръка да го напише без грешка и да улучи точно най-популярните сред нашего брата гръцки вкуснотии. Скоро предположението ми се потвърждава, защото на съседното кафене чуваме: „С нещо да ви помогна?”. Мургава сънародничка се усмихва срещу нас, тъкмо щяхме да сменяме кафенето. Сядаме на нейна маса, момичето тук е сервитьорка, от приморското селище Варвара, където я чака седемгодишен син. Тя ни светва, че близо до Василики има чудесен плаж – Agiofili. Дотам се стигало с лодки, няколко пъти на ден. Наистина, само пет метра по-нататък виждам бяло корабче с обявени часове и цена 5 евро. За наш късмет следващият курс е след петнайсет минути, в 11. Сбогуваме се с нашенката, плащаме си кафето и се мятаме в лодката. Тя сякаш е ръчна направа, но е приятна за десетина човека. Тук са още няколко туристи, разпознавам една мургава чехкиня със сина си, които бяха и на кораба завчера.

Иван е във възторг – той постоянно иска да се вози на някакви лодки и се налага да му охлаждам ентусиазма с фразата: «Не са наши, Иване. Не ги дават». Е тази «я дават». Лодката пори залива бързо и скоро се озоваваме на още по-красив залив. Това местенце превъзжхожда както Дългия плаж Егремни с отвесните стени, така и широкоизвестния Порто Кацики. Плажът Агиофили е подобен по структура, но тук заливът е малък, кокетен, особено живописен. Изкачваме се по пътечка на платото и там намирам две момичета с мотори, паркират и се насочват към плажа.

Заливът отгоре е невероятен. По нашето море има подобни скални заливи, но този сякаш е изваян специално за фантастично прекарване за влюбени двойки. Бели сскални стени обграждат уютно и ласкаво кристално ясно и синьо море в дъга. Няма е онази тарапана и глъчка, които разсипват впечатлението от красивите плажове в Андаманско море. През този септември на Лефкада плажовете са спокойни. Тук отново се отдаваме на игра във водата и леко плуване. Тук на малко място има повече усещане, отколкото на Порто Кацики. Самото влизане във водата е по-леко, плуването от край до край на залива е неусетно.

Но първо съм в служба на Иванчо, с който плаваме към примамлива скаличка. Но синът ми не плува, поясът остана в калта, а се оказва, че скоро става дълбоко и аз не мога да ходя по дъното и да държа сина си над водата. Започвам да се оттласквам от дъното и изплуввам, като държа Иван, но той си е тежичък и водата не може да ни задържи. Полагам големи усилия, скоро те стават пределни, започвам да гълтам пресолената вода, задъхвам се, свършват ми силите, сякаш губя самообладание. Крещя: „Ани!” и махам с ръка. Ани идва на края на плажа и ни снима, а после тръгва назад. На скалата е стъпила една от мотористките и се готви да скочи. Аз крещя и крепя Иван, и така най-сетне усещам хлъзгавия камък. Крепим се на скалата, успокояваме се, аз си връщам спокойствието, но ето, за малко и пак щях да се давя на плиткото. (Последния път нещо подобно се случи на Ахтопол.) Изкатерваме се на камъка, седим, после се гмуркаме. Иван силно се кефи и се смее, аз се радвам на неговата радост и на този залив.

След това търся кадри, снимам води и скали от най-различни позиции. Вземам очилата на Ани и плувам напряко през залива, стигам до дясната скала и се улавям за удобни „джобове”. Гледам скалата нагоре по стар навик и установявам, че този отвес е здрав и възможен за изкатерване без осигуровка. (Дори да паднеш,у долу е вода.). Но нямам катерачни обувки, каквито си бях взел в Тайланд. Голяма грешка, защото тези обувки щяха да улеснят както влизането и излизането от водата, така и самото ходете по тези плажове. А ето, че можех и да покатеря.

На и без катерене усещанията в този залив ме изпълват до предел. За три часа, които се изнизват неусетно, съм в състояние близо до съвършеното за моето тяло. И това силно усещане знам, че ще остане в мен завинаги. А и кадрите ще ме връщат към него. Невероятни кадри направих, но няма къде да ги публикувам, освен на блога си.

Точно в два идва корабчето, от него се изсипват още няколко туристи, а кормчията ни привиква нетърпеливо. Събираме набързо кърпите, обличаме се надве-натри и се качваме.

След няколко минути сме отново на пристанището и на уличката с ресторантчета. Търся рибена чорба и намирам надписа Fish soup точно при излизането на брега. Сядаме със сладостно очакване. Ще седнем и на мястото с рибното меню. Тук рибената чорба е по-гъста и напомня на крем-супа, но е вкусна. За гладни плажуващи това си  е благодат. След това отново се заговаряме с момичето от Варвара, а аз настоявам да опитаме ципура или лаврак. На всяка цена! – а цената тек си е соленичка: 20 евро за рибата, салатата и хляба. Ани не иска да сподели удоволствието, въпреки че я навивам. Ципурата идва доста късничко, но е добре изпържена, с богата гарнитура. Рибата е дълга колкото чинията, някъде триста-четиристотин грама. Докато чакаме, с Иван щъкаме наоколо, защото той е нетърпелив. Заиграваме се с едно куче – „изчезващ вид” на Лефкада.

Най-сетне сме сити, доволни и щастливи. Потегляме през планината обратно за хотела. Утре потегляме за другата дестинация – Делфи!

Коментирайте