Културна относителност и крос-културен опит

13 юли, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


Проф. Сергей Герджиков, д.ф.н.

Културна относителност и крос-културен опит

Публикувано в: Годишник на Софийския Университет, Книга – Философия, 2005

Културата – локално светуване

Специална културна относителност

Сблъсък между култури

Обща културна относителност

Тук се изпитва тезата, че всички културни категории, понятия, определения и изкази, са относителни по самата си “природа”, че се създават в съотнасяне.

Културната относителност е парадигмална в съвременната антропология /Франц Боас/. Но там тя значи нещо друго: че всяка култура се познава спрямо собствените си стандарти за смисъл. Тук се разработват многоизмерни аспекти на тази относителност, в чието ядро е езиковата относителност /Сапир-Уорф/. Разработват се в тази светлина понятията “специална културна относителност” и “обща културна относителност” по аналогия с Айнщайновите теории.

Общата относителност в културата е ново понятие, което по аналогия с Общата относителност на Айнщайн е необходимо допълнение и обобщение на феномените на културна относителност. Общата културна относителност – това е гравитационата зависимост на семействата от културни форми от локалните човешки форми на живот и в крайна сметка от човешката форма. Това понятие е разработвано в други писания на автора /Герджиков, С. Смъртен опит, 1994; Герджиков, С. Граници на науката, 1995/ Само чрез нея са разбираеми преводите, културните сравнения, преносите на култура и успеха на крос-културния преход.

Крос-културен опит, друго основно понятие в тази студия, е срещано от автора в англоезичната литература като момент от Cross-culture Studies, но не пряко. Това е движение от една култура към друга, което в светлината на културната относителност е неравномерно, ускорително движение, балансиращо между различни културни полета.

Като жива теренна база се използва крос-културния опит на автора в Япония – една далечна във всяко отношение култура.

 

Културата – локално светуване на този свят

Естественост на културата

Светът се очертава от нас в нашите мисли и действия, в нашата реч и колективните стратегии за оцеляване. Ние го рисуваме с формата на нашия роден език, с речта си, с обичаите си, с привичните си дейности, с институциите си.

Хората от една култура имат нагласи за очевидното, които не изказват пряко рефлектирано. Техните коренни колективни нагласи са неразпознавани и несъзнавани, смятани за очевидности, споделяни от всички хора и дадени от природата. Такива нагласи се разпознават от госта, пришълеца в тази култура, в кроскултурен опит.

Родният език, който научаваме като бебета, се приема като естествен в този смисъл, като неосъзнаван в неговата локална условност, макар да е проекция на местен начин на живот. Човек свиква с нещо и не може иначе, това нещо става “естествено”. Хората използват за това израза “втора природа”. Това са привичките. Такива са маниерите, които са изваяни в детството и са определени от хабитуса /средата, локалната група, етнос, прослойка/. Естествеността е несъзнаване на местна форма като артефакт, не съзнаване на алтернативна форма на живот. Така например в Япония чистотата на тялото и изрядността са естествени, очевидни и не се съзнават като ценности.

Из колективното безсъзнателно

Във вълшебните приказки, които хората разказват на децата си, в местните легенди, е налице “трансперсонално”, трансцендентно за индивида описание и обяснение на местен исторически живот. Богове, богини, божествени същества, демони, герои, злодеи: тези персонажи населяват реалния свят на традиционната култура, потопена в мита.

“Да заживееш “митологично” навярно значи да започнеш да усещаш митичното, да го виждаш като жива реалност в самия себе си, в своя живот, в своята работа, приятели и околна среда. Митологията ни помага да се открием за света на трансцендентното.” (Кен Уилбър, Без граници, с. 161) Както казва Кумарасвами, “Имало едно време…” /както започват всички приказки/ означава “някога отвъд времето” и приказката, която следва, е за свят, в който временно са отменени темпорално-пространствените ограничения, свят, в който главната роля е поверена на играта и всичко е възможно.”– Митовете не са трансцендентни относно времето и пространството, а се отнасят до наличните в този свят неща и събития. В митологиите божествата, демоните, чудовищата, драконите, не са отвъдни същества, а се появяват тук или са се появявали някога тук, в този свят.

Тези същества са колективно несъзнавани в смисъла на Карл-Густав Юнг. “По-дълбокия слой /от несъзнаваното – С. Г./ аз наричам колективно несъзнавано… За разлика от личностната психика, тя притежава съдържания и форми на поведение, които са повече или по-малко еднакви навсякъде и във всички индивиди.” /Юнг, Архетиповете и колективното несъзнавано, с. 11/”Там аз съм напълно слят със света, дотолкова съм част от него, че лесно забравям кой съм всъщност. “Изгубен в себе си” е подходящ израз за описание на това състояние. Но това себе си е светът, ако само съзнанието можеше да го види. Ето защо ние трябва да знаем кои сме.” /Юнг, с. 28/

“Образите се активират в подходящи ситуации чак до пълно обсебване: сфинкс, горгона, змия в съня. Ако интегрирате тези образи в осъзнатия дял на вашия вътрешен свят, вие ще се изплъзнете от контрола, който те ви налагат” (Уилбър, с. 162) Съзнанието става по-универсално, когато възприема нещата в образите на мита, общ за цялото човечество. Светът се гледа през очите на рода, а не на индивида: “с каквито и проблеми да се сблъсква личният, персонален “аз”, трансперсоналният “аз” съумява да ги преодолее и да остане свободен, необвързан, открит.” (Уилбър, с. 163)

Човешки жертвоприношения. Този феномен е много широко разпространен всред шаманските култури. Абсурден и дяволски за християнския свят, той е очевиден за митичните култури, неподлаган на критична рефлексия. За тези хора очевидно божествата се хранят и без съмнение с човешка кръв. Това важи за всички американски цивилизации /маи, инки, ацтеки/, важи впрочем и за траките по нашите земи…

Жертвоприношенията на пленници на върха на пирамидите на маи и ацтеки са достигали по хиляди на ден. В замяна на човешката кръв божества като Кетцълкоатъл помагали на хората. Картини на човешки жертвоприношения изпълват керамиката и стенописите на южноамериканските стари градове.

Маите, напуснали неизвестно защо своите градове, са оставили точен календар от 365 дни, близък до секунди спрямо съвременния астрономически календар и машина за измерване на времето. Астрономическият календар демонстрира по безспорен начин, че културите живеят и изразяват един общ свят. 365 са стъпалата на Голямата пирамида Ел Кастильо. В деня на равноденствието лъч светлина попада на точно определено място. Машина на времето с три зъбни колела се използвала за предсказване на лунни и слънчеви затъмнения. Знаели са точните лунни цикли. Чрез тази машина са пресмятали и края на този свят: 4 ахау, 3 канкин, неделя, 29. 12. 2012 г. 25 века. Хиляди маиски книги са изгорени от католическите свещеници след Конквистата. През 1945 г. в Берлин войникът Юрий Кноросов намира писмени знаци на маите и посвещава десетилетия на тяхното разчитане.

Според Линда Шели маите вярват във вечната душа, която е в кръвта. Човешката кръв се пренася в дар като храна на божествата. След игра с топка, която без ръце трябва да се вкара в тесен отвор високо на стена, загубилият се жертва по мъчителен начин, включващ скалпиране, осакатяване, изкормяне, изтръгване на сърцето му. По тези земи Христос е наложен като жертва: дава кръвта си за благото на хората.

Част от телата на убитите се използвала за храна, която имала и значението на приемане на сила от врага.

Човекоядство на пленници е открито на много места в Африка, както на острови като Таити, открит през 1606 г. от кораб на испанци (“Квирос”), както и от Джеймс Кук. Таити се е явил за западните хора като реалност, по-хубава и по-богата от мечтата с прекрасна природа, сърдечни и добри хора, които правели специфични жертвоприношения и погребения. Ядяли се само врагове след пленяване. Това митично и научно усилвало шансовете им за оцеляване. Намалявало популация на враговете и увеличавало достъпните ресурси.

Може да се смята, че митът за човешката кръв като храна на божествата и съответната практика на човешки жертвоприношения и канибализъм има и биологично значение на ограничаване на растежа на популацията в ограничена на храна среда – пустинни планини или острови.

Така се потвърждава, че колективното оцеляване в ограничена на ресурси природа изисква знания за природата, които са едни и същи във всички култури, както и знания за местната история и мистичен свят, които са уникални за една култура, но се приемат наред с природните знания като едно цяло. Т.е. местният уникален смисъл не е видим като местен, а се приема за очевиден и естествен.

Невидимост на локалния смисъл

Местното семантично поле, в което плува местното описание на света и се коренят всички локални смисли и значения, е невидимо като артефакт в огромната си маса. Нагласата спрямо него е като към светоустройство. Тъкмо онова, което е силно и еднакво присъщо на хората в една култура, техните групови и етнически нагласи, привички, навици и коренни смисли и ценности, остава вън от рефлексията на местните хора като локално – за тях то е униварсално, очевидно, и даже неподлежащо на специално обсъждане. То се забелязва в контакта им с други, от другите, макар и превратно, пречупено през техните собствени нагласи, или от местните, осъзнали какво ги отличава от чуждите хора.

Амае. “Японците са послушни.” е крос-културно, релативно твърдение, вярно през призмата на “непослушните” западняци, които така изваждат на преден план едно скрито, невидимо, очевидно и несъзнателно, влязло дълбоко в нагласата на самите японци качество. Това качество не съществува само по себе си като някакво обособено качество, като някаква същност, и все пак съществува отговаряща му невидима или видима през другото форма. Същата форма се вижда от японците не като послушание, а като “амае – нагласа на приютяване и преданост на детето към майката, на отделния човек към общността, на калфата към майстора, на слугата към господаря, на самурая към даймьо. Японците не виждат тук някаква робска зависимост, несвобода, подчинение, послушание, потиснатост. “Амае” е хармонично и жизнено важно.

При това за “амае” японците започват да пишат, чак когато се развива западното японоведение.

Концептуален “дом”. Западните философски понятия и научни предпоставки също са маскирани в своя корен като очевидности на природата. “Не съществува важна идея или схващане, които да нямат исторически предшественици. Всички те се основават на примордиални архетипни форми, чиято конкретност датира още от времето, когато съзнанието не е мислело, а само възприемало.”, пише Юнг /Юнг, с. 39/ Като пример тай дава думата “идея”. “Тя идва от понятието είδος на Платон, а вечните идеи са примордиални образи, складирани в… едно свръхнебесно място като вечни, трансцендентни форми.” /Юнг, с. 39/.

На Запад, в християнския свят, “човек” и “животно” са строго разграничени, има световна йерархия, в която всички други същества са сътворени, за да служат на хората. Това е чуждо на други култури. Само човек има безсмъртна душа и дух. В европейската класическа наука се приема за очевидно, че само хората мислят. Самото понятие за мислене е отъждествено с човешкото мислене и само човекът има название Homo Sapiens. Когато спорим дали животните мислят, и определяме мисленето като присъщо на високоорганизирано социално същество, тогава спорът предрешен. Всички интелигентни действия и поведенчески форми на другите същества ще се разпознават като не-мислене. Така ние се виждаме в капана на думите/понятията мислене, интелект, общество, език/, …, без да можем да ги проверим критично в опита. Те се използват за организиране на опита, а не за неговото преразглеждане.

Според китайци, индийци, японци, както и според шаманските култури, всички животни и даже растенията мислят, имат психечен живот, сравним с човешкия, човек не е изключително същество.

Ако тези термини се определят ясно и при това рефлективно, спрямо специфичен опит, спорът навярно ще приключи и ще се види, че е бил за дефиниции на различни понятия за различни феномени. Тогава експериментът може да постави под въпрос понятия като “мислене” и да ги преопредели.

Културните форми са вкоренени в естествен живот и са само мислено отделими от него. Едно парче камък може да служи за мелене на зърно, а една пещера – за жилище. Къде е тук разликата между природна и културна форма? Тя не се намира в пространството и времето, а в мисловното и практическо интерпретиране.

Затова има културни форми, които са споделени от почти всички племена: затвореното защитено пространство, което се използва за жилище, водоизточникът, който се свежда до близък извор, камъните за мелене на зърно, дърветата за палене наогън, лъковете и стрелите, копията, са изключително подобниу защото са примитивни, базови, вкоренени във формата на човешки живот.

Коренните културни форми, осъществяващи жизнения процес на хората: дом, прехрана, облекло, образуват ред, по термина на Витгенщеайн, “семейство” – множество форми с имена в местното човешко пространство-време.

Така се стига до идеята за йерархия на културните форми от нивото на природата до нивото на най-изтънчените и възвишени човешки творения, сякаш нямащи аналог в пространството и времето. Колкото по-високо се издигаме в тази йерархия, толкова по-локални, специфични и уникални стават формите.

Културните форми, както и формите на живот, могат да се подредят по подобие спрямо изкуствен оригинал или образец със степен от 0 до 1. Степените на подобие са степени на съвпадане на формите. Друго подреждане може да се направи по сила на подредбите или структурите То съответства на “свободната енергия” на системата – понятие от неравновесната термодинамика, величина за оценка на степента на отдалеченост от пълната ентропия, в която свободната енергия е 0.

Познанието има различни форми в различни култури. Познанието в културен смисъл е фиксиране на изказвания на опити в местен език. Новият опит се изказва в контекста на други преживявания в една култура и така влиза в нейното познание.

Календарът – решаващо познание за времето поради важността му за отглеждане на земеделските култури – съвпада удивително в най-различни култури: маи, римляни, китайци, египтяни, прабългари… Това е познание за оцеляване, както е и запалването на огън с въртене на съчки една в друга или чрез кремък и огниво, устройване на пещерно жилище, измазване пода с глина, мелене жито, правене огнище с проветряване.

Тези познания са сходни в различни места и времена. Те следват базови човешки нужди като форма на живот. Можем да открием сходни остатъци от пещерни жилища в най-различни места в Африка, Европа и Азия.

Но има познания специфични като например как да се построи вигвам или иглу – различни форми на дом в различни географски ширини. Има познания как да се нахрани божеството или как да се успокоят стихиите. Има познание как да се кацне на Луната и как да се стигне морското дъно.

Науката и особено научната технология безпрепятствено прониква в чужди култури. Народи, чужди на западната култура, приемат науката без никаква съпротива, когато тя им помага в живота: електричество, радио, телефон, телевизия… Те се доверяват на метеорологичната прогноза за времето, а не на своите шамански или други практики. Те използват в своя живот камиони, часовници, календари…

Една култура се разбира истински само отвътре, от живеещите в нея. Така гласи принципа на културната относителност във формулировката на Франц Боас. Но точно тези хора не поставят под въпрос и даже не изказват много неща, които касаят цялата култура и са постижими само отвън. Вътрешното описание не описва рефлективно, макар и да изказва повсеместно и забележимо за чужденеца онова, което е несъзнато и споделено. А това “несъзнато” даже не е и определено и в този смисъл го няма в света (светът се състои от определени неща).

“Японската ирационалност”. Този термин е западен и е част от западно описание. Той липсва в Япония, макар че са налице много очевидно нелогични, противоречиви форми в езика, мита, обичая и нравите на японците. Той вече се използва и от японци, за да се изтъкне ценността на “а-логичното”, “мекото”, “мокрото”, “топлото” в противопоставка на “логичното”, “твърдото”, “сухото”, присъщо в противопоставка на западняците. Западянците от своя страна не са могли да осъзнаят тази рационалност, преди да се срещнат с незападни култури. Дайсец Судзуки, запознал Запада с Дзен, обсъжда позитивно японската ирационалност /например в Увод в Дзен-будизма той противопоставя декартовото cogito. Но това е ирационалност, само по отношение на координатната система, която е налице двойката категории “рационално – ирационално”, т.е. западната философия и култура. В будизма става въпрос за езиково – неезиково, за разграничаването на категории и понятия и неговите граници, отвъд които светът е лишен от подобни определености.

Несъзнатост на племенния свят. Хората от едно племе си имат нагласи, които споделят. Те се проецират във всичко. Изказванията са разбираеми на фона на нагласите, които не се изказват.

Хората не се сещат за тези нагласи, не ги осъзнават. Осъзнаването на нещо става по отношение на друго. Това е като неосъзнаването на оптиката на окото, с което гледаме. Изказите са относителни и липсата на отнасяне просто не дава живот на един изказ.

Осъзнават ги различните и чуждите хора, когато навлизат в живота на племето.

Ние говорим и мислим за какво ли не, но нищо не знаем за това, защо подреждаме езика си по този начин. Учудваме се на хората от другите народи, защото ни се струва, че говорят непоследователно, противоречиво и безсмислено. Учудваме се на чуждите за подобни неща.

Става въпрос за нагласи, за безсъзнателни форми и готовности да се интерпретират нещата в света по един или друг начин. Може би всичко се придобива от опита от най-ранно детство и в по-късните етапи на живота ние сме все по-оформени като културна форма.

Тази форма не е необходимо цялостна и съгласувана, съвсем нормално е да има сфери, области, мрежи, придобити в отделни дейности. В някои сфери ние сме неопитни, неорганизирани, нецялостни, фрагментарни, и там реакциите, мислите и думите ни са неубедителни. В други сфери ние сме съвсем ориентирани, но не изказваме нашите нагласи, смятайки ги за очевидности. Затова изглеждаме неясни и непоследователни за другите.

Нашите мнения и възгледи зависят от тези нагласи и нерефлектирани опитни сфери. Затова най-често не успяваме да докажем правотата си и да обясним защо мислим по начина, по който мислим. Не виждаме в дълбочина или по-точно в детайли мислите, емоциите и чувствата си. Не знаем откъде произлиза и как нашият роден език. Не знаем защо имаме онези лични нагласи, които имаме.

Хората говорят и мълчат за едно и също нещо, защото живеят един свят. Но това “нещо” въобще не е нещо вън от съотнасяне . Можем да изговорим планини от думи, но да не стигнем дъно и изчерпване. Даже не можем да осъзнаем за какво точно говорим през цялото време.

Осъзнаване и описание

Самоописването е постфакт. То е следствие от междукултерното общуване, и е провокирано от външното описване от съседите, завоевателите, окупираните, враговете. Самоописването по този начин е себеоткриване и в някакъв смисъл себесъздаване. Защото, колкото и парадоксално да изглежда, едва осъзнаването и описването на коренни културни форми ги прави реални в един локален ментален и самоосъзнат свят. Това е специфична теза в това изследване, която се налага от много феномени, а не е предпоставена. Самоописанието е многостранно и засяга най-различни аспекти от общностния живот, които се нуждаят от единство, а не го имат изначално.

Един народ постепенно гради грамадно описание на света от фрагменти, които съвсем не са в някаква предустановена хармония. Те са в напрежение помежду си, създават неяснота и предизвикват въпроси. Назряват и конфликти в мисленето и действията на хората в плана на етническото цяло. Напреженията привличат вниманието и предизвикват изследване, анализ, рефлексия. Възникват описания, обяснения и действия за решаване на локалния проблем.

Културните реалности в силна степен са зависими от своите изкази, описания, интерпретации. Това е нормално, културният свят е артефактуален, виртуален, той се крепи върху ментални форми и знакови системи, върху закодирани и интерпретирани обичаи, нрави и ритуали.

Но по-важно за това изследване е, че реалностите, които културите познават, осъзнават и изказват, са относителни по самата си “природа”. Горно е относително спрямо долно, свято – спрямо светско, идеално спрямо материално, духовно спрямо телесно, божествено спрямо човешко, ирационално спрямо рационално и т.ни т.н. буквално за всичко, което влиза в обсега на културните категории.

Външно описание. То се задвижва от напреженията на чужденеца в кроскултурния опит. Напрегнатото за пришълеца в чуждата култура предизвиква външно описание, което е поначало негативно поради дисхармонията на ситуацията. Но чужденецът не може да отмине и онова, което е постигнато в чуждата страна и представлява ценност, желана цел или проект в собствената страна. Така западняците в романа Шогун на Джеймз Клавел са ужасени от лекотата, с която японците налагат смъртно наказание, но и възхетени от битовата и телесната хигиена, солидарността и изтънчените обноски – неща, които са позитивни за западняка и в неговата култура. За прототип авторът е използвал действителния крос-културен опит на шепа европейци, сблъскали се буквално и символически с Япония – техният кораб “De Liefde” се разбил в японските скали, а технитя европейски свят се разбива в една съвсем чужда цивилизация.

Има неща, добри за хората без оглед на културата им, като лъка и стрелата, картофите, чистотата. Когато се открият в чужда култура, макар че не са визирани изобщо преди това, те се забелязват, оценяват и се усвояват. В същото време чуждите и неестествени обичаи като изтръгването на сърце при ацтеките или преспиването с жената на домакина-ескимос шокират и отблъскват пришълеца.

Едва в диалог с външното описание се очертава релефно собствената куртурна форма. А това е демонстрация на относителност на културните реалии.

Вътрешното описание поначало не е саморефлективно – проецирано е в описанието на света. То се съдържа в езиковите форми на родния език. Самоописанието е по-рефлективно за онези жизнени напрежения, които възникват в хода на самото развитие на нацията. Външното описание се натъква на междукултурните разлики, особено дискомфортните, и съотнася чуждото със своето. Прави се на чужд език и е по правило неадекватно, т.е. не може да се използва за вътрешно разбиране и промяна на живота на съответната култура или нация. То изисква превод на свой език на вътрешното описание и тогава може да стане част от вътрешното описание и база за промяна, стига да се признае за адекватно.

Това, че хората са едни и същи “по природа”, по форма, не значи, че има неутрални преценки за културите. Това би изисквало неутрален език. По аналогия с физиката това е Класическата механика на Нютон, в която всички движения и форми на Вселената се осъществяват в едно и също абсолйютно пространство и време.

Гостът с течение на времето вкусва радостите и болките, които една култура носи в своите форми. Отчасти те са резултат на крос-културния опит и не са същите като на хората от културата-домакин. Но след адаптирането той ги споделя. Тогава може да прави предпазливи неутрални преценки за чуждата култура от позициите на някаква “човешка природа”. Западните критици на Япония при цялата им проницателност и опита им в страната налагат западна матрица за преценка, в която вярват като във всеобщовалидна.

Има коренни местни форми, като разбирането за време на Запад. Някои неща, свързани с тази локалност, просто са необясними в други култури като например меренето на времето с часовник, което е необяснимо за индианците. Не може да се обясни часовника! Тьолкен описва опита си да обясни часовника на член от племето навахо. “Казах, че тази машина ми показва, кога трябва да правя тези неща, които са необходими, за да си изкарвам поминъка (на навахо няма дума за работа отделно от други полезни и нормални неща, които човек може да прави). Старецът попита: “Това не са ли неща, които така или иначе правиш? Какво ти казва да правиш, което не би направил иначе?” “Ами, той ми казва кога да изляза и да търся скали (по онова време в навахо нямаше дума за уран) и тогава компанията ми ще знае колко да ми плати.” “Искаш да кажеш, че ако загубиш тази машина, ще престанеш да търсиш скали?” “Ами не, мисля, че няма да престана.” Накрая, отчаян, аз казах, че има един по-обширен процес, който протича навън, и това изглежда задоволи стареца. Но по-късно, докато бяхме извън следобеда, той ме спря, хвана ме за лакътя и попита: “Къде е то. Това, което става навън?” Като се почувствах още повече извън релсите, аз казах: “Добре де, Слънцето изгрява и залязва, нали?” “Да”, съгласи се той в очакване на продължението. “Ами струва ми се, че не мога да ти го обясня. Тази машина не е нищо. Всичко е вътре в часовника. Цялата му работа е да се върти и да вдига шум.” “Така си и мислех”, каза той.” (Крейпо, сс. 37 – 38)

Не само часовникът, а самото “време” като обективна категория е нереално в навахо. Бенджамин Уорф намира същото за индианците хопи и прави цяло изследване на феномена на времето в тяхната култура.

“Разтваряне” на културата

Културата е виртуална – тя не се наследява, не се съдържа в тялото, не се носи от расата, популацията безусловно. Това е азбучна истина. Местната култура на покорено племе се загубва. Голямата местна цивилизация умира, макар че остава генетичния фонд на народностите, които я създават.

Културата лесно се разтваря под действието на мощна чужда култура. Гостът, който се задържи дълго и стане част от местната общност, разтваря собствената си култура в чуждата. В крайна сметка той започва да мисли на местния език. В индийското посолство българските служители лесно свикват с индийския “делови” навици. По-трудно е те да повлияят позитивно на индийците, които са повече и са на своя територия. По-възможно е обратното: те да възприемат по-лесните за възприемане хаотични навици на индийците.

Културата се разтваря в природата при екстремни условия на живот като например природно бедствие, трудна експедиция, тежка болест, специално в лагерите на смъртта.

Спонтанното разтваряне на културата в природата показва нейната виртуалност на фона на живота. Науката се разтваря в шаманска среда. Шаманството изчезва в научна среда. Културата се “анулира” в мечтите за “земен рай”, които представят едно блажено доцивилизовано съществуване в чиста и жива природа.

Специална културна относителност

Няма “същност” на една култура. Личният ми опит в Япония ме освободи почти окончателно от вярата в “същностите”. Търсех “японска същност”, но намирах само фрагменти, които не повтаряха една коренна форма. Това, което бях смятал за “японско и само японско”, се оказа частично, фрагментарно, противоречиво, нетипично, а понякога просто невярно. Така че да се твърди: “Аз разбирам тази страна” или даже “Аз искам да разбера тези хора” – е пресилено. Не защото има бариери и няма време, а защото няма някакво неподвижно ядро, наречено да кажем “японско”. Япония не е така чиста и различна. Огромното разстояние, което ни дели, не означава някаква затворена и уникална дистантна същност. Всичко тук е доста шарено и е в движение. Казаното преди двайсет години за “японеца” вече е доста подвъпросно.

Разбирането на чуждата култура се свежда до интерпретация, превърнато усвояване, през призмата на вече усвоената своя култура. Това разбиране определя чуждата култура по различен начин от онзи, по който тя се определя като родна от своите носители.

Автентично разбиране имат само местните, и то в силна степен несъзнателно. Друг да ги разбере, значи да се възприеме като гост, желаещ да се сближи с тази култура. Той ще си създаде концепции. Той ще усвоява език, обичаи, хора, и навлизайки, ще се променя. Промяната наистина ще е в посока заживяване с тези чужди форми.

Но финалният резултат ще е, че той няма вече да разбира в категории, а ще со претопи и ще разтвори старото си преживяване в ново. Рефлексията в понятия и обяснения ще се размекне и разтвори. Ще се забравят интерпретациите на чуждата култура от периода на крос-културния опит.

“Културен релативизъм” – Франц Боас

Франц Боас, бащата на съвременната емпирична културна антропология, разработва идеята за културния релативизъм, или разбирането на всяка култура чрез самата нея: “Етноцентризмът е във фундаментален конфликт с целите на антропологията: разбирането на общата човешка природа на всички човешки същества и разбирането на причините за културните различия… Ценностите на един народ обикновено придобиват смисъл, когато се разглеждат и обясняват в контекста на собствената им културна система като цяло. Но от гледната точка, създадена от символните тълкувания на друга култура, те могат да бъдат неочаквани и затова да изглеждат странни или дори морално неприемливи. Трудно е да се схванат обичаи, които принадлежат на друга културна традиция, въз основа на символните значения, които подобни действия биха могли да имат в собствената ни култура. Затова е лесно да се реагира отрицателно на обичаи, чужди на собственото ни общество. Но изучаващият антропология трябва да се предпазва от такива реакции.” (Крейпо, Културна антропология, с. 34)

Боас се образовал в Германия в края на деветнайсетия век, по времето, когато учени като Ернст Мах и Лудвиг Болцман се опитвали да разберат физиологията на усещането. Един важен философски подход по това време е от интерес: връщането към работата на Кант. Накратко, Кант твърди, че знанието е резултат от конкретна познавателна работа на част от индивида – реалността (сетивното многообразие) е в течение и разбирането се получава, когато се приеме това сетивно знание и се интерпретира чрез “категории на разсъдъка”. В Америка Боас се сблъсква с местни американски езици от много различни лингвистични семейства, всички напълно различни от Семитските и Индо-европейските езици, които мнозинството европейски учени познават. Боас стига до извода, колко силно начините на живот и граматичните категории се различат от място на място. Като резултат той достига разбирането, че че културата и начините на живот на хората се отразяват в езика, който те говорят.

“Боас и учениците му енергично отхвърляли идеята, че културите се определят от расата и че расите се различават помежду си по способността да възприемат някакъв начин на живот. Доста изпреварвайки времето си, учениците на Боас станали най-искрените критици на расизма в началото на двадесети век… Вместо това той подчертавал значението на културния релативизъм, схващането, че не е оправдано да се опитваме да дадем оценка на другите култури от гледна точка на западните стандарти и че всеки начин на живот може да се разбере най-добре чрез собствените си стандарти за смисъл и ценност. Тази идея остава фундаментално понятие в антропологията и до днес.” (Крейпо, с. 18)

Културната относителност не е прерогатив само на американската емпирична школа. Ето какво пише Ервин Панофски, ярък последовател на неокантианската традиция: “Освен това светът на хуманитарните науки е определен с помощта на една културна теория за относителността, която може да се сравни със съответната теория във физиката; тъй като космосът на културата е много по-малък от космоса на природата, относителността на културата е взема превес в нашите земни измерения и е била открита много по-рано.

Всяка историческа концепция се гради очевидно върху категориите на пространството и времето. Свидетелствата за човешка дейност и това, което те означават, следва да бъдат датирани и локализирани. Но се оказва, че тези две действия са всъщност два аспекта на едно действие. Ако датирам една картина около 1400 година, то тази констатация не би имала никакво значение, щом не мога да посоча къде тя е могла да бъде създадена по това време; и обратно, ако припиша определена картина на флорентинската школа, то трябва да съм в състояние да кажа по кое време е могла да бъде създадена в тази школа.” /Панофски, Смисъл и значение в изобразителното изкуство, с. 53/

“Езикова относителност” – Сапир-Уорф

Ученикът на Боас, Едуард Сапир, развива тезата за относителността в направлението език – мислене. Хипотезата, потвърждавана в теренните изследвания сред индианците, е че различните народи в своите езици разделят света по различен начин чрез граматическите категории. Това разбиране е продължено и развито от ученика на Сапир – Бенджамин Уорф и така се ражда “Сапир-Уорф хипотезата” (Sapir-Worf Hypothesis, SWH)

Произходът на SWH (хипотеза на Сапир-Уорф) може да е проследи до работите на Франс Боас, основателя на антропологията в Съединените щати. Сапир е бил един от най-добрите студенти на Боас. Той задълбочава аргумента на Боас с това, че езиците са силно систематични, формално цялостни системи. Така, не отделната дума изразява специален начин на мислене или поведение, а кохерентната и систематичната природа на езика, взаимодействаща в по-широк мащаб с мисълта и поведението. Тъй като неговите възгледи са се променяли с времето, изглежда към края на своя живот Сапир достига до убеждението, че езикът не просто отразява културата и обичайното действие, а че езикът и мисленето всъщност са в отношение на взаимно влияние и може би дори детерминация. (Wikipedia)

Най-често SWH се илюстрира със забележителния пасаж на Сапир: “Хората живеят не само в обективния свят, и не само в света на обществената дейност, както обикновено се предполага; те в значителна степен се намират под влияние на онзи конкретен език, който е станал средство за изразяване за дадено общество. Би било погрешно да се предполага, че можем напълно да осъзнаем реалността, без да прибягваме до помощта на езика, или че езикът се явява странично средство за решаване на някои специални проблеми на общуването и мисленето. В действителност, “реалният свят” в значителна степен безсъзнателно се строи на основа на езиковите норми на дадена група… Ние виждаме, чуваме и възприемаме така или иначе едни или други явления главно благодарение на това, че езиковите норми на нашето общество предполагат дадена форма на изразяване.”

Приема се естествено и спонтанно за отправна точка местната култура, като неизменна и неподвижна, местното описание. Това е аналогично на Специалната относителност в механиката на Айнщайн. Приема се за отправна точка субектът, живият индивид, местната култура, като неизменна и неподвижна, като нулева точка на скалата.

Културата се разбира не отвън, а отвътре, чрез собствени смисли. Това става така: примерно чайната церемония има адекватния си смисъл само за японците, макар че оригиналният смисъл на ритуалното пиене на чай е китайски и е разбираем пък само в китайския живот.

Това разбиране не е интерпретиране на знаци и изкази, не е превод, а е живеене с въпросната културна форма. То може и да не е рефлектирано спрямо собствени подобни форми или чужди аналогични форми. То може и да не е изказвано пълно, а да съдържа подразбиращи се в местната нагласа смисли.

Речниците, колкото са по-точни,   съотнасят групи думи с групи значения за всяка, а не дума срещу дума.

“Онтологична относителност” – Куайн

Няма абсолютен език. Всички езици са относителни и никой местен език не е специално отнесен със света, така че да е някак по-близо до света от другите езици.

Своят естествен език е естествена координатна система за описание на света и другите езици и култури, но дори в него е налице индивидуална относителност. Това аргументира Уилърд Куайн под името “онтологическа онтосителност”. (Quine, W.V.O. “Ontological Relativity”,1968)

“Тази мрежа от термини, предикати и помощни средства е, на езика на относителността, нашата отправна или координатна система. По отношение на нея можем смислено да говорим за зайци и части […], като различаваме едните от другите, и действително го правим…. отношението знак – референт е безсмислица, ако не е отнесено към някаква координатна система. В този принцип на относителността се крие решението на нашето затруднение. …Безсмислено е този въпрос (за действителното значение – С.-Г.) да се задава абсолютно: ние можем да го поставим смислено само по отношение на някакъв фонов език… Фоновият език придава смисъл на въпроса, макар и само относителен смисъл; смисъл по отношение на свой ред на този фонов език. Да се пита за референта в по-абсолютен смисъл би било все едно да се изисква абсолютно движение или абсолютна скорост, вместо положение или скорост по отношение на дадена отправна система. Това също много прилича нва въпроса дали нашият съсед не вижда по систематичен начин всичко обърнато с главата надолу или със съответно разменени цветове, което никога не може да се установи.” (Куайн. “Онтологична относителност”, с. 176 – 177)

Куайн не цитира нито Боас, нито Сапир, нито Уорф. Статията му е посветена на Джон Дюи и неговото прагматично разбиране на езика. Все пак сродството между тези концепции е очевидно. Става въпрос за Специална културна относителност, за това, че културите са описуеми смислено само от позициите на “отправни системи”, каквато е една култура. Няма абсолютна гледна точка за превод и оценка извън която и да е култура.

Тук се опитвам да разработя идеята за “Обща културна относителност” в отговор на културния релативизъм, или разбиране, че всички култури са форми, произтичащи от една форма на живот: човешката форма. Така стават възможни преводите и взаимното разбиране на хората от най-различни култури. Общата културна относителност обяснява вчастност съвпаденията на знания и форми между далечни една на друга култури.

Относителност на граматически категории

Експеримент. Сравнение между граматики на далечни езици.

Задача: Да се провери дали има необходими, присъщи на всеки език граматически форми (понятия). Да се провери дали далечни езици имат еднакви, подобни, съизмерими или несъизмерими изрази за:

- универсални реалии като време и пространство;

- универсални логически и онтологически форми като субект – (копула) – предикат (S – (е) – P);

- универсални онтологически форми като субект – (действие) – обект.

Ако отговорът е положителен – “еднакви” или “подобни” форми, това значи, че човешкият израз и мислене са едни и същи и това някак трябва да отговаря на света преди и вън от езика.

Ако отговорът е отрицателен (“несъизмерими” или “съизмерими, но радикално различни”, това значи, че в езика и мисленето на хората няма неизбежно общи форми.

Ето описание на Едуард Сапир:

В класическата си работа: Language. An Introduction to the Study of Speech (Езикът: Въведение в изследването на речта”), 1921, Сапир пише: “Най-простият, поне най-икономичен метод за изразяване на граматическо понятие е да подредим две или повече думи в определена последователност между тях. Нека да поставим две прости английски случайни думи, да кажем sing praise (песен възхвала). Това не предава завършена мисъл на английски, нито ясно установява отношение между идеята за пеене и тази на възхвала. Въпреки това, е психологически невъзможно да чуем или видим двете думи така разположени, без стремеж да им дадем мярка за кохерентно означаване… Забележителното е че, веднага щом две радикални понятия са поставени пред човешкия ум в непосредствена последователност, той се стреми да ги свърже заедно чрез свързване на някакъв тип стойности. В случая със песен възхвала различни хора сякаш ще стигнат до различни резултати. Някои от скритите възможности за свързване, изразена в задоволителна форма, са: sing praise (to him)! Или singing praise, praise expressed in a song, или to sing and praise, или one who sings a song of praise (to him). Теоретичните възможности за вариране на тези две понятия в значителна група от понятия или дори в завършена мисъл са неопределено много. Нито една от тях не е завършена мисъл на английски, но има много езици, в които един или повече от тези изрази е привичен. От природата на един език зависи съществено каква функция е вътрешно присъща на определена последователност от думи.

Някои езици, като латинският, изразяват практически всички отношения чрез модификации вътре в самата дума. В тях словоредът има по-скоро реторично, отколкото граматическо значене. Дали ще кажа на латински hominem femina videt или hominem videt femina, или videt femina hominem, има малка или никаква разлика. The woman sees the man (“Жената вижда мъж”) е идентичното значение на всяко от тези изречения. В чинук, индиански език от река Колумбия, отношението между глагола и двете съществителни е толкова фиксирано, колкото в латинския. Разликата между двата езика е, латинският позволява на съществителните да установят отношенията си и към глагола, докато чинук поставя тежестта на формата в глагола, пълното съдържание на който е адекватно изразима чрез: she-him-sees.(“Тя-го-вижда”)… Латински и чинук са в едната крайност. Езици като китайски, сиам и анамит, в които всяка дума попада на точно определено място, са на другия полъюс.” (Sapir, E. Language. An Introduction to the Study of Speech, IV, ,. 6–7).

Изводът е навярно, че структурата: субект – действие – обект не е фиксирана в граматически категории, но е семантично обособена и определена в различни езици.

По-нататък Сапир анализира субект – предикатната граматическа структура. В изреченията “The farmer kills the duckling” (“Фермерът убива патето”) и “The man takes the chick” (“Човекът взема пилето”) “употребата на една относителна дума (the) (-ът) в аналогични позиции, аналогичната последователност (субект – предикатив, състоящи се от глагол и допълнене) на конкретни термини на изречението, и употребата на окончанието –s в глагола.” (Ibid., V, 4)Тази форма е променлива чрез промяната на мястото на члена the и окончанието –s.

Анализът на граматическата форма води до резултата:

“I. Основни понятия:

1. Първи субект на израза: farmer

2. Втори субект на израза: duckling

3. Активност: kill

- анализируеми в:

Коренни понятия:

1. Глагол: (to) farm

2. Съществително: duck

3. Глагол: kill.

Производни понятия:

1. Agentive (окончание за деятел) -er

2. Diminutive (окончание за деепричастие) –ling.

II. Релационни понятия:

3. Субективност на farmer (фермер), изразена в мястото на farmer преди kills и чрез окончанието –s

4. Обективност на duckling (пате): изразена чрез мястото на duckling след kills.” (Ibid., V,9)

“В китайското изречение “Човек – убивам – пате”, което може да се разглежда като практически еквивалент на “Човекът убива патето”, в съзнанието на китаеца по никакъв начин не присъства това детинско, несигурно чувство, което изпитваме в буквалния английски превод. Трите основни понятия – два обекта и едно действие – са пряко изразени в едносрични думи, които са в същото време коренни елементи; двете релационни понятия – “субект” и “обект” – са изразени единствено чрез мястото на твърдите думи преди и след думата за действие. И това е всичко. Определеността и неопределеността на референцията, числото, лицето като съществени черти на глагола, граматическото време, да не говорим за рода – всички те нямат израз в китайското изречение, което, поради това, е съвършено адекватно съобщение – разбира се, заедно с контекста, фона на взаимното разбиране, който е необходим за пълноценната смисленост на речта. Нищо не се казва, например, в английски, немски, йана или китайски за пространствени отношения между фермера, патето, говорящия и слушателя…. Този тип демонстрация е чужд на нашия начин на мислене, но е много естествен и неизбежен за индианския език куакиутл.

Какви, тогава, са абсолютно необходимите понятия в речта, понятия, които трябва да бъдат изразени, ако езикът е задоволително средство за общуване? Очевидно трябва да имаме, преди всичко, огромен запас от базисни или коренни понятия, постоянните средства на речта. Трябва да имаме обекти, действия, качества, за които да говорим, и те трябва да имат съответните символи в независими думи или радикални елементи. Нито едно изречение, колкото и абстрактно да е неговото съдържание, е възможно за хората без свързване на един или повече знаци за конкретния сетивен свят. (Курсив мой: С. Г.) Във всяко смислено изречение трябва да бъдат изразени най-малко две от тези коренни идеи, макар че като изключение една или две може да се подразбират от контекста. И, второ, релационните понятия за свързване на коренните едно с друго, за изграждане на определена, фундаментална форма на изречението. В тази фундаментална форма не може да има съмнение в характера на отношенията между коренните понятия. Ние трябва да знаем какви коренни понятия са пряко или непряко съотнесени, и как. Ако искаме да говорим за едно нещо и едно действие, трябва да знаем дали те са координирани едно с друго (например: “Той е привързан към виното и хазарта”), или едното нещо е начално, “деятел” на действието, или, както е обичайно да се казва, “субектът”, към който се предицира действието; или е крайна точка, “обект” на действието… Основните синтаксически отношения трябва а са безсъмнено изразени. Мога да си позволя да не определя време, място и число и за много други типове понятия, но не мога да намеря начин да избегна посочването на това, кой извършва убиването. Няма известен език, който може или наистина избягва това, освен ако успява да каже нещо без употреба на символи за коренните понятия.

Така ние осъзнаваме разликата между съществени или неизбежни релационни понятия и заменими такива. Първите са универсално налични, а вторите са само локално развити в някои езици, разработени в невероятно изобилие в други. Но какво ни гарантира че няма да “хвърлим” заедно с тези “незаменими” или “вторични” релационни понятия голяма група от производни, характеризиращи понятия, които вече обсъдихме? Има ли, в крайна сметка, фундаментална разлика между характеризиращи понятия като отрицанието в unhealthy (нездрав) и релационни понятия като числото в books (книги)? (Ibid., V, 13 ,14)

“Това, че не можем да кажем предварително точно къде да поставим дадено (граматическо) понятие, се дължи на нашата концептуална схема, която е по-скоро плъзгава скала, отколкото философски анализ на опита. Ние трябва да се освободим, с други думи, от добре подредена класификация на категории.” (Ibid., V, 27) “Всеки език има свой специфичен начин или начини за свързване на думите в по-голямо единство” (Ibid., V, 28) “Нашата конвенционална класификация на думите в части на речта е само неопределено, променливо приближение спрямо консистентно извършваната инвентаризация на опита. Ние си представяме, че, например, всички “глаголи” са вътрешно отнесени към действия като такива, че “съществителното” е има на определен обект или личност, която може да се нарисува в ума, че всички качества са необходимо изразени чрез определена група думи, към които ние адекватно да прилагаме термина “прилагателно”. При проверка на нашия речник ние откриваме, че частите на речта са далеч от съответстващи на един прост анализ на реалността. Казваме: “червено е” и определяме “червено” като качество или прилагателно. Ние намираме за странно да мислим за еквивалент на “е червено”, в който цялата предикация (прилагателно и глагол за съществуване) да се вземе за глагол, по същия начин както мислим за “разполага се”, “лежи” или “спи” като глаголи… Никой няма да отрече, че “it reddens” (“почервенява”) е нормален глагол като “спи” или даже “ходи”. Все пак “то е червено” се отнася към “почервенява” подобно на “стои” към “става” или “изправя се”. Просто е въпрос на английски или общо казано на индоевропейски идиом, че ние не можем да кажем “it reds” (“червенее”) в смисъл на “червено е”. Има стотици езици, в които това може да се каже (на български също, бел. С. Г.) “Червено” на такива езици е производното “червенее”, както нашето “спи” или “ходи” са производни на първични глаголи.(Ibid., V, 35)

“Резултатът от такова изследване би бил да се почувстваме убедени, че “част на речта” отразява не толкова нашия интуитивен анализ на реалността, колкото нашата способност да композираме тази реалност в множество формални модели. Част на речта вън от ограниченията на синтактическата форма не е нищо повече от “will o” the wisp.” Поради това нито една логическа схема на частите на речта – техния брой, природа и необходими ограничения – не е и от най-малък интерес за лингвиста. Всеки език има собствена схема. Всичко зависи от формалните разграничения, които той разпознава.” (Ibid., V, 37)

Заключението на Сапир е категорично: Не съществува универсална система на частите на речта (езикова схема) , която да изразява еднозначно “структурата на реалността”.

Да потърсим и конкретно сравнение между далечни езици:

Ето как Бенджамин Уорф описва подобно сравнение: “Преди всичко трябваше да се определи начина на сравнение на езика хопи със западноевропейските езици. Веднага стана очевидно, че даже граматиката на хопи отразяваше в някаква степен културата на хопи, така както граматиката на европейските езици отразява “западната” или “европейската” култура. Оказа се, че взаимовръзката дава възможност да се отделят с помощта на езика класове представи, подобни на “европейските” – “време”, “пространство”, “субстанция”, “материя”. Тъй като по отношение на тези категории, които ще се подлагат на сравнение в английския, немския и френския, а също и в другите европейски езици, с изключение (а и това е много съмнително), на балто-славянските и неиндоевропейскте езици, съществуват само незначителни различия, аз събрах всички тези езици в една група, наречена SAE, или “средноевропейски стандарт” (Standard Average European).

Уорф изследва детайлно и в сравнение мисловните специфики на Индоевропейските езици (SAE) и индиански езици от Северна Америка. “В езика хопи “мълния”, “вълна”, “пламък”, “метеор”, “дим”, “пулсация” – са глаголи, тъй като всичко това са краткотрайни събития и именно затова не могат да са нищо друго, освен глаголи… По такъв начин виждаме, че в езика хопи е налице класификация на явленията (или лингвистично изолируемите единици)по продължителност, нещо съвсем чуждо на нашия начин на мислене… За “къща” може да се каже и “къщата е налице”. Тези думи приличат на глаголи, защото те получават флексии, предаващи различни оттенъци на трайността… “стара къща, “временна къща”, “къщата, в която съм бил”, “къща, която започна” и т.н. “ Б.Л. Уорф. “О двух ошибочных воззрениях на речь и мышление, характеризующих систему естественной логики и о том, как слова и оычаи влияют на мышление”. Новое в лингвистике. Вып. 1. – М., 1960)

Заключението е: “По такъв начин, нашият лингвистически детерминиран мисловен свят не само се съотнася с нашите културни идеали и нагласи, а обхваща даже нашите, собствено, безсъзнателни действия в сферата на своето влияние и им придава някои типични черти.” (Уорф, Б. “Отношение норм поведения и мышления к языку”. Новое в лингвистике. Вып. 1. – М., 1960)

Кратък поглед към китайския език и мислене

Нека потърсим партньор от Изток, от сферата на китайския език и мислене. Без съмнение Хаджиме Накамура е достатъчно силен авторитет по темата със своето изключително изследване на начините на мислене на източните народи (Nakamura, H. Ways of Thinking of Eastern Peoples)

“Важно е да се знае в каква степен езикът, говорен и писан от китайците, разкрива връзките на тяхната култура с традиционните начини на мислене. Много общи подходи са завършили с неуспех. Логическите изследвания върху китайската граматика не са обяснили достатъчно особените проблеми, лежащи под неговата структура, което се дължи главно на усилията на част от изследователите да прилагат стандартите на западните езици към китайския. Тези изследвания не са плодоносни.” (Nakamura, p. 175)

Гарнет в изследването си на китайските думи стига до изводи, подобни на тези на Клод Леви-брюл в изследването на примитивните езици на американски индианци. За разлика от тях обаче, китайският е изключително беден на глаголни форми. “Той използва едносрични думи без окончания; там няма различаване между части на речта.” (Ibid., p.177) Китайският показва силно фазите на нещата. “Той е богат на думи, изразяващи тела и форми, но беден на глаголи, изразяващи промяна и трансформация.” (Ibid., p.177) Стенцел: “Изследвайки процеса на установяване на синтактични форми, можем да кажем, че подлозите са по произход главно думи, изразяващи “неща”, единична дума като единица, която замества нещо като единица. Когато тази идея за нещо е приложена към обектите изобщо, това води до субстанциализация на думите за променливи феномени. Този процес може да се види в немския, но е по-явен в гръцкия език. Във всеки език, казано общо, глаголите, прилагателните, местоименията, причастията, и т.н. са били в началото имена, изразяващи “неща”, но са се променили, за да станат други части на речта; загубвайки своето независимо значение, те понякога са ставали допълнителни части на речта (наставки. Този процес на трансформация се смята за най-явен в изолираните езици, специално в китайския.” (Стенцел, по Nakamura) Ясно е във всеки случай, че китайският клони явно към конкретност на изразяването.

“Влиянието на езиковата структура върху мисленето може да бъде видяно в начина, по който са направени буквите. Китайските букви са, разбира се, оригинално йероглифни. Знакът, който символизира слънцето, е извлечен от кръг; друг знак означава огън чрез представянето на пламък… Според терминологията на Калгрен, четирите начина на съставяне на китайските знаци са:

(1) сиян син, образи на форми (пиктограми);

(2) чи ши, посочване на ситуация (непряки знаци);

(3) хуй и, събиране на идеи (асоциативни компаунди);

(4) син шен, картина и звук (детерминативна фонетика).

Двете форми на прехвърляне (са:

(1) чуан чу, прехвърлими значения (взаимно интерпретативни символи);

(2) чиа чие, заемане (букви заемащи звуци)

Йероглифите са фундаментални за буквите, развити от тези шест начина.

Китайците се придържат към тези типове знаци, даже когато те превеждат чужди думи с китайски букви. Изборът на знаци за транскрипция е произволен. Нямало е систематичен начин за съгласувано транскрибиране на определен чужд звук от отделен знак. Даже един и същ преводач често прилагал различни начини за транскрибиране на един и същ звук. Те не са отишли по-нататък до въвеждане на аналитичен и конструктивен метод на последователно използване на мрежа от букви, еквивалентни на звуците на, да кажем, санскрит. В използването на знаци за транскрибиране на чужди звуци, китайците са били повлияни от външния вид на буквата. Например, палийската дума бхикшу за “просещ монах” винаги е била транскрибирана като pi-ch”iu, а не като p”I-chiu. (Първото се чете на български като би-чю, а второто – като пи-джу.) Буквите, избрани да транскрибират определени ключови думи били неизменно така използвани, без оглед на факта, че същите срички в други думи са различно транскрибирани.” (Ibid., p.178)

“Отличителният характер на китайската мисъл е тясно свързан с особеностите на китайския език. Думите, съответстващи на предлозите, съюзите, и относителните местоимения в западните езици са много редки. Няма различие между единствено и множествено число. Един знак (жън) може да означава “човек, някой човек, или човечество”. Няма фиксирани единични термини за изразяването на време или лице (mood) на глаголите. Няма падежи. Една дума може да бъде съществително, прилагателно или глагол. Този вид неопределеност обяснява защо екзегезата на класиките е създала огромно множество интерпретации, много от които са пряко противоположни по смисъл на други. (186)

Конкретно изразяване на понятията в китайския. “От друга страна няма една дума, която кореспондира със Западната дума, изразяваща обща и абстрактна идея. Поради техния синтетичен и обособен характер китайските думи са по-скоро собствени имена, отколкото нарицателни имена в западните езици – например, многото думи за “реки”: хо, джиян, и т.н.”

“Китайският начин на изразяване на понятията е конкретен. Така за термина “епиграфия” китайците използват графично конкретния израз “писане върху метал и камък”.

“В изразяването на атрибутивни качества те клонят към използване на конкретни числа, така за “бърз кон” те използват “циен-ли-ма” (“кон добър за хиляда ли” (едно ли = 1890 фута); за човек надарен с ясно виждане те използват израза “циен-ли-йен” (хиляда-ли-зрение”). Тези числа не се използват в обикновения количествен смисъл, а означават качества, които са изразени в западните езици с по-абстрактни термини. Двата йероглифа мао-шун (алебарда и щит) образуват компаунд, използван за да означава “противоречие”, и нито един друг компаунд не е използван за изразяване на това понятие.” (Ibid., p.179)

 

Извод: Очевидно липсата на фундаментални части на речта в китайския е израз на неопределеността на “субект – обект”. Липсата на структурата “субект-копула-предикат” в китайския език означава липса на твърдение в смисъла на западната (аристотелова и съвременна) логика. Това на свой ред значи неопределеност на китайския спрямо онтологически и спекулативни твърдения за “битието” и за логически вериги от аргументи и тези.

Заключение относно езиковата относителност

Да припомним постановката на изследователската задача, поставена преди няколко параграфа:

Да се провери дали има необходими, присъщи на всеки език граматически форми (понятия).

Да се провери дали далечни езици имат еднакви, подобни, съизмерими или несъизмерими изрази за:

- универсални реалии като време и пространство;

- универсални логически и онтологически форми като субект – (копула) – предикат (S – (е) – P);

- универсални онтологически форми като субект – (действие) – обект

Ако отговорът е положителен – “еднакви” или “подобни” форми, това значи, че човешкият израз и мислене са едни и същи и това някак трябва да отговаря на света преди и вън от езика.

Ако отговорът е отрицателен (“несъизмерими” или “съизмерими, но радикално различни”, това значи, че в езика и мисленето на хората няма неизбежно общи форми.

Приведените анализи от класически изследователи, ясно осъзнаващи праблема и провели компетентни изследвания на различни и далечни езици ясно показва:

Отговорът е отрицателен (“несъизмерими” или “съизмерими, но радикално различни”. Това значи, че в езика и мисленето на хората няма неизбежно общи форми.

Такова заключение е в конфликт с класическата западна философия от антично време до съвременността. В най-силна степен то противоречи на априорните допускания на континенталната модерна философия на рационализма от Декарт насам, приемаща за очевидно наличието на универсални, необходими, всеобщо-валидни форми на мислене и истини у всички хора, в “човешката природа”, “човешкия разум”, “обективния дух” (Декарт, Спиноза, Лайбниц, Кант, Фихте, Шелинг, Хегел).

Онтологиите са несъизмерими или просто далечни една на друга.

Това означава не че думите за нещата са различни, а че самите значения, референти, неща, на които местната култура дели света, са различни. Това е “несъизмеримост”, но и съизмереност, защото ако не беше съизмереност, нямаше изобщо да има речници.

Опитът на учене на чужди езици потвърждава отдавна казаното от лингвистите: езиците имат различна форма. Учейки друг и особено далечен език, ние навлизаме в различни измерения на реалността, в различни начини на мислене, категории и “онтологии”.

Първо, фонетиката, лексиката, морфологията и синтаксисът са различни. Например не можем да категоризираме в европейските граматики спрежението на прилагателните по време в японския.

Второ, хвърлят се в очи големи различия. В японския глаголите се класифицират в специална таблица, “го-дан-доши”, която отчасти съответства на падежното спрежение, отчасти на наклоненията на глаголите в индо-европейските езици.

Феномени на културна относителност

Непреводимост на категории. Няма точен превод на термини от санскрит и китайски на езиците на европейските философии. Това се отнася за категории като dharma, dukha, karma, vijnjana, shunja в санскрит и sin, kun, dao, в китайски; mu, nen, do, gei, в японския… Затова не бива да се коментира източната и особено далекоизточната мисъл с термини от западната философия без детайлно описване на източните термини в контекст. Лошият превод, а понякога най-добрият възможен превод без съответното изясняване и описание, подвежда. Създават се нови проблеми, не съществуващи в оригиналния текст, подвеждат се читателите, замъглява се оригиналния текст, изкривява се, става трудно и невъзможно проникването в оригиналния смисъл. Да твърдим, че е хубаво да има западен прочит вместо източен на един източен текст, без да сме стигнали до източния прочит преди това, е безотговорно.

Интерпретация вместо превод не е, което се цели, когато се представя един текст на чужд език. Целта трябва да е по-скоро освобождаване от интерпретации, отколкото натрупване на такива.

Според Специалната относителност оценките на една страна от две различни други позиции /култури/ са различни и съответстват на различните отнасяния.

Нека проверим това с категорията свобода – без съмнение коренна за Западната цивилизация. Свободата в Япония се вижда по различен начин от западняците и от индийците. Първите смятат, че в Япония няма свобода, а вторите откриват там свободни нрави. Въпреки че реалността е една, нейните описания са различни.

В Япония никога не е ставало дума за социална свобода, за свобода на индивида, за човешки права и подобни идеи. “Освобождението” е познато и признато в съвсем друго измерение: като освобождение от зависимости в този свят, и преди всичко зависимостта от живота-и-смъртта. Това е будистка идея, която е обратна на християнската идея за свободата на избора. Така става ясно, че категория или същност “свобода”, еднакво присъща на “човешкото битие” на Запад и Изток, просто не съществува.

Тъй като няма аналогични думи за тези коренно различни културни /и онтологически/ категории, самите наблюдения и практики се изказват различно. Няма наблюдения и практики в японския живот, които да се отнасят до “борба за свобода”. Следователно, няма да е адекватно, Япония да се криткува, както това са правели и правят класически мислещите европоцентристи, за липсата на свобода. Индивидуалният бунт срещу порядките в Япония по традиция е неморален, егоистичен, дълбоко атакуващ самата идентичност на “японското”. “Деру куи ва атареру” /Стърчащия пирон го забиват.”/ Класовата, кастовата, тази на прослойката борба за независимост или социална промяна също не е очертана в историята на Япония. Войните се водят между господарите даймьо, а победителят управлява страната. Има войни за незавимисот на феодали. Вижда се ясно, че социалната свобода не е позната и е чужда за далекоизточната култура. В Япония е възприето конфуцианството като обяснение на социалния ред, макар че в Китай то не е така безалтернативно.

И все пак гостът, ако навлезе, намира валидни ориентири, които не се осъзнават от местните хора. Той започва да ги разпознава, описва и разбира според временни понятия, които са израз на релацията с неговата собствена култура. И в тези понятия, които са подвижни и се наместват в хода на крос-културния опит, позицията на госта намира неща, които домакините не намират, защото са очевидни и безсъзнателни за тях.

Дзен-манастирът. Отвъд туристическото си лице дзен-манастирът изглежда като затвор за западняка. Високи стени, жесток режим със ставане сутрин в 3:30, много церемонии, оскъдна храна, постоянно съжителство на много хора, и т.н. Този режим не може да се сравнява с всекидневието в християнска обител.

И все пак западняците, живели в дзен-храм, откриват, че привидно затворническите условия са съвсем нормални и даже комфортни за обитателите-японци. Японските момчета са доброволно там или по настояване на родителите си, но не принудително. Те търсят и намират там строг режим и регламентирани отношения между членовете на общността. По-важно е обаче, че именно такъв стегнат, опростен и изчистен начин на живот способства най-силно на целта на манастира – ментално изчистване и просветление. Дзен-манастирът е перфектно място за будистко освобождение. И това е понятие и смисъл за свобода, чужди на западния ум.

За западняка е налице аскеза, за японеца е налице среден път между аскеза и излишество, път на свободата, на нирвана.

Западнякът намира една истина, че тук свободата и личното пространство не е ценност и смисъл, и че колективният живот и липсата на личен избор и отговорност е естествена жизнена среда. Японците не осъзнават тази релативна истина – тя не съществува за тях. Когато не си издигнал в ранг на саморазбираща се ценност, подобна на дишането, личната независимост, ти не осъзнаваш липса на такава.

Западният гост в крайна сметка усвоява важен урок: свободата и личността не са абсолютни човешки категории, а западни ценности и смисли.

Разбирането е отнесено към собствената гледна точка. Без да го съзнаваме, ние всичко измерваме и оценяваме от невидимата от самите нас родна (българска, балканска, европейска, западна) позиция. И тогава намираме, че преценките ни, общо взето, не са сравними със собствените преценки на хората от далечни култури. Сравненията между културите и формите извън определен контекст и база са безсмислени.

Например не можеш да сравняваш коя кухня е по-добра, защото всяка достатъчно развита от един народ кухня е добра за този народ и не дотам добра за другите.

Но в най-широк контекст може да се сравнява например кое вино е по-хубаво (ясно е какво е вино и как се прави). Все пак в англоезичната литература японската алкохолна напитка саке се брои за вино.

Релативистични недоразумения. В моето възприятие, което се попълва в хода на моя местен опит като чужденец, аз се натъквам на напрежение: тук сега много нещо не ми е ясно, изплъзва ми се. Няма синтез на свят, има “дупка” в света, пробив, неопределеност, неживот. Не са ми ясни поведенията на хората и скритото в техните фрази. Когато се опитваш да разбереш японците, трябва да помниш културната дистанция и относителност.

Характеристиките, видени в една култура от позициите на наблюдатели, идентифициращи себе си като членове на чужда и донякъде антагонистична култура, са релативни по един краен начин – т.е. те са определения на дистанцията на оценяваната култура спрямо оценяващата. Това е точно обратна позиция на изискваната от Франц Боас за едно научно антропологично изследване.

Японците са нито “колективни”, както изтъкват в строен хор западните наблюдатели, живели дълго в Япония, нито са “индивидуалисти”, както изтъкват пресилено, за да се покажат оригинални, копирайки чужди самооценки.

От друга страна, западняците и най-вече американците, безогледно критикуват специфично японските форми на икономически, политически, социален и даже сексуален живот. Западната гледна точка, и то на хора, научили японски и живели с японците десетилетия, поразява с отказа си да види относителността и условността, т.е. “празнотата” на такива преценки. Те имат смисъл само в споделена и определена (западна) позиция, и в контекста на модернизацията на Япония по западен образец – към индивидуализма, автономната личност, свободата и човешките права, свободният пазар и истинската либерална демокрация. Тези всички неща ги има в Япония на хартия и не само на хартия, но не се забелязват във всекидневието на хората, погълнати в работа и борба за оцеляване.

Лидерството на Запада. Светът се глобализира с невъзприемаемо бързи темпове. В началото на 21 век има само една водеща и призната от цял свят цивилизация – западната. Даже тук, в бастиона на исляма, богатите се носят западно, летищата са построени като западни, интернетът прониква. Същото е в Китай, но китайците са много по-отворени. Няма азиатска държава, която да не се мадернизира по западен образец – източните култури нямат своя модерност, свое съвремие. Явно това е глобализацията – проникването на съвременната технологична западна цивилизация във всички страни на планетата.

Свободният пазар и финанси, банковото дело, политическите системи с поне формално разделена власт, парламентите, правата на хората и пътуванията – това са неща, които завладяват с различна скорост целия свят. Изтокът все пак удържа навиците си, които изключват свободата на индивида. Тук не е ясно какво ще се случи.

Модернизацията не им дава ценности, а готови продукти – осезаеми, видими и пряко използваеми. Модернизацията пряко променя артефактите и технологичната страна на живота, като навсякъде налага едни и същи форми на производство, обслужване и комуникация. Но тя не убеждава никого тук, че парите и стоките са първа ценност, а правата и свободите са общочовешки.

Позападняване на Япония. Япония позападнява от 1863 г., от деня на акостирането на корабите на адмирал Матю Пери на японските брегове. Днес, след 140 години, Япония все още е много източна страна, крайно отдалечена на Изток в културно отношение – един парадокс, защото точно Япония възприе най-бързо, най-пълно и най-успешно западните технологии. Японското общество няма да стане западно, няма защо да става и едва ли ще остави нещо от Япония, силно разклатена от модернизацията. От век и половина японците се мъчат да приемат културни форми, противни на приетите преди хиляда години и повече. От това даже японците, които знаят най-добре как се копира и адаптира чуждото, биха анихилирали.

Да вземем мисълта за “японския индивидуализъм” на един позападняващ японец насериозно, като толерантни хора. Може би господинът, който я изказва, има право. Японците малко общуват помежду си. Примерите ми са многопосочни. Познат не знае е-mail-а, номера на телефона и ред биографични данни за своята близка колежка, а аз ги научавам при първия разговор. Докторанти от докторантската школа по будизъм не се бяха събирали, преди аз да ги поканя. Колеги от Института не правят екипи, не се заговарят и даже се разминават без поздрав. Директорът Йошикава идва на работа и веднага се скрива в кабинета си. Преподавателка по христоянство идва веднъж седмично да води занятия и понякога даже не се отбива на работното си място в Института. Дзен-монах – студент от Виетнам, споделя не веднъж, че семейството-собственици на Дзен-храма Хоринджи, се държат много отчуждено. Той няма нито един приятел-японец. Приятели-японци Фуми и Зен Ю се избягват и идват на различни събирания при мен. Е, това колективизъм ли е?

Но тогава откъде се вземат тези приказки за колективизма? Терминът трябва да се изхвърли – става въпрос за нещо друго. Те се коренят в действителната свързаност на японците по силата на служебните и семейните им задължения (гири, он, гиму), с които те се идентифицират. Ето японските категории: гири, он, гиму – трите думи означават дълг. Те нямат привична култура на приятелски връзки извън регламентираната общност: семейство, фирма, село, град, нация. А доколкото я търсят и донякъде намират при чужденец като мен, те естествено проявяват неловкост. Но това определено им харесва. Западни хора с тяхната дистанцираност едва ли биха отворили обятия така широко, както го правим балканците.

Запад и глобализация. Има Запад и всичко останало. Глобализацията очевидно се извършва по заслуга, с усилията и по моделите на Запада, като западизация. Това се дължи на рационалността и на технологиите, производни на западната наука. Аз имах очаквания, че Япония може да бъде в много аспекти пример за нас. Сега още не съм напълно разубеден в това, но специално за образованието, въпреки цялата мизерия на българското висше образование, не мога да препоръчам японския модел. Оказва се, че има една (успешна и затова доминираща) цивилизация в нашето време и това е западната.

Ние така или иначе сме в Запада, дали в периферия или полупериферия. От тук, от Япония, се вижда, че ние на Балканите сме сто процента европейци. Ние постоянно се съмняваме и разсъждаваме. Постоянно формулираме (повече си създаваме) проблеми и си ги решаваме. Всеки си има мнение за всичко и си действа независимо. Хаосът след всичко това е напълно нормален, за разлика от запада, където важните неща се решават канализирано. По аналогия на нашия “икономически борд” на Запад си имат “цивилизационен борд”. В още по-висока степен подобен силов културен натиск работи в Япония.

Японски феномен – неабстрактно мислене. Единственият начин да потвърдим нещо е чрез позоваване на феномени в пространството и времето.

Например: “Японците имат картинно мислене, но са слаби в логиката.”

Потвърждение:

Японците имат 2 – 3 000 йероглифа, kanji, китайски знаци. Имат 2 свои азбуки от по стотина знака. Те всеки ден си служат с тези близо 3000 знака.

Но не са въвели логически най-простата и ефективна система от миниум знаци, които да означават звуците, които изричаме – еднозвуковата, а не сричковата азбука.

Канджите изобразяват значения, а не изричани думи. Те имат по няколко четения на японски и едно “китайско” – истинска плетеница, в която и образовани японци не се оправят без проблеми.

Сричковата азбука е по-голяма от звуковата – сричките са много повече от звуците, и при това положение тя се ограничава до определени, израни срички, които съответстват на фонетиката на речта в Япония.

С тези сричкови знаци се изобразяват ограничен брой възможни съчетания звуци и чуждите думи са неизразими точно.

В Университетите им няма катедри по логика, а и в средното училище липсва предмета “логика”. Самият японски език не става за логика.

Ето как се потвърждава тезата, че японците нямат логическо, а по-скоро картинно мислене.

Но това не значи непременно нерационалност или ирационалност. Това е феномен на а-рационалност, чуждост на западната логика и рационалност.

Има семейства от близки форми, характерни за една култура и нехарактерни за друга.

Но да доказваме, че тезисите за японското картинно и нелогично мислене са някакви категорични, истинни, безусловни тезиси, е огромна епистемологична заблуда.

Но да търсим някаква субстанция или “японска същност”, “японско-ст”, е напълно безсмислено. Въпросната същност ще е привнесена с негативен знак от Запад.

Въпросни същности в никой народ и в никоя култура няма.

“Същност” като културна неподвижна идентичност би означавало безотносителна, чиста, абсолютна истина, каквато няма в света. Защото самите понятия за логика, рационалност, ирационалност, са условни, относителни, неопределени, уплетени от западни мрежи от понятия и значения. Ако се пренесем вън от Запада, тези мрежи са чужди, адекватни или слаби, непокриващи източните форми.

За да схванем въпросните източни форми, трябва да се обърнем към местните им описания и обяснения, колкото и въпросните форми да не са рефлектирани там. Все ще се намери някаква смислена рефлексия, направена отвътре или в отговор на вънншни анализи на Изтока.

Дистанция между езици. Защо японците и китайците не знаят английски? А пакистанци, индийци и даже иранци, иракчани и араби, знаят. Защото японският и китайският са коренно различни от всички индоевропейски (западни) езици! По същия начин и за нас японският и китайският са много по-трудни от английски и даже от хинди и арабски. Така е и в обратната посока. Японците и китайците, макар че учат английски (японците със сигурност) от малки, те не могат да го научат, далечен им е. Но все пак това са години! (Как научават западната наука и техниката, с която се справят блестящо?)

Бях чел в официална декларация на кметството на Киото, че градът се провъзгласява за средище за синтез на културите, пълна ирония.

Това, което прави несъизмерими да кажем български и японски език е “европейската идентичност на българския” и “източноазиатската идентичност на японския”. Но в контекста на съвременните култури и езици можем да приложим (и така се прави) едни и същи граматически категории: глагол, съществително, прилагателно, местоимение и т.н. към двата езика, което е съизмерване.

Най-трудни са сравненията, където няма еднакви форми (несъизмеримост). Не можеш да сравняваш едно японско национално ястие, направено от чисто японски продукти, което за нас е непоносимо на вкус, с наше национално ястие, което може да се окаже непоносимо за тях. Сравнението иска база. Ако се спуснем достатъчно ниско, винаги можем да намерим база, например хранителните вещества, които са общи за тях и нас, както и някои общи продукти, например ориз. Но тя може да се окаже безинтересна.

Свободна личност и освобождаване от личността

“Матасабуро Маеда, който проектира автомобили в Мазда, отбелязва, че няма дизайнери-примадони във фирмата… “В Япония ние не създаваме екстремно талантливи хора, обяснява скромно той. Вместо това имаме много индивиди, които имат добри способности. На основата на тази реалност прилагаме екипна работа.”” (Taylor, p. 76). Вестниците не пишат за лични постижения. Постиженията са на колективи: “о-кага-сама-де” – “благодарение на другите”.

Японците не обсъждат “права”, не знаят смисъла на думата “либерално”, а думите “демокрация” и “свобода” се разглеждат като дарове на модерното време.

Японските хора не са “граждани”, те са “поданици” на “доброто правителство”, което е благоволило от времето на Мейджи насам да предостави на японците права. След това се утвърждават западните форми икономически и политически живот. През цялото това време японският интелектуалец, който единствен тематизира свободата, я схваща като подарък от властта, а не като неотменимо право и задължение. Отговорността, силно развита в японското общество, не се свързва със свободата.

Японците се разхождат свободно по света, изключително в групи. Ако един ден някоя страна се затвори за тях, или даже целият свят се затвори, те няма да излязат да протестират, ще бъде достатъчно правителството да им обясни защо ги затваря. Японската държава е силна повече от всяка друга. Тя е отговорна за живота на хората по силата на една семейна връзка, която легитимира. Това е връзка на доверие и отговорност по линиите на семейните връзки. Но не на взаимна любов. Японците не си ходят на гости, почти нямат приятели и сякаш отсъства онова, което ние наричаме романтична любов.

Бизнесът и пазарът носят западен дух в смисъл на лични права, избор и риск. Но доминират дълг, отговорност и дисциплина. Фирмите работят и се развиват не по силата на пазара, а по силата на единството. Отделният работник или специалист е никой. В здравеопазването пациентът е никой. Него го карат да чака без да знае докога, изследват го и му предписват лекарства без обяснения. Той чака, за да си плати и накрая чака в аптеката, след което започва чакане у дома да мине болестта.

Бизнесът в медицината и фармацията се движи от големи производители и вносители и се зарежда с месечните вноски на гражданите в сметките на техните застраховки. Иначе тук ДДС е само 5%. Японската икономика показва, че няма “закони на пазара”, а човешки нагласи и ментални форми, които формират локални видове пазар. Тук менталната форма на стопанската инициатива не е свободен индивидуализъм, а личен интерес и групов интерес и дълг. Групите, от които се състои обществото, са се съгласили да слушат държавата, която е поела отговорност да смекчава ударите на пазара и да предпазва решаващите пазарни субекти от фалит. Хората се възприемат някак у дома си под чадъра на голямата фирма и над него – на държавата. Те нямат нищо против държавата да контролира всичко, стига животът да върви сигурно.

Правителството управлява икономиката не чрез планиране, а чрез наблюдение, стимулиране и лични участия в бизнеса. Когато бизнесът има трудности, правителството помага със заеми, с държавни поръчки и с политика спрямо вноса и износа. Протекцията срещу вноса е постоянна. Да внесеш някаква техника в Япония значи коренно да преустроиш производството. Стандартите са съвсем различни от западните.

Постулатите за правото на всеки човек на живот, свобода и собственост, формулирани от Джон Лок и после от Томас Джеферсън, не са били възможни в Япония. Те не са представлявали никаква ценност в тази азиатска земя, където смъртта и животът са равнопоставени. В началото на 17 век, когато те са били написани на хартия в Локовия Втори трактат за управлението, в Япония е на хартия е било написано правото на самурая да разсича всеки, показал неуважение, или за да си пробва меча.

Днес, от шейсет години, в Япония има многопартийна демокрация и разделение на властите. Има човешки права приблизително като на Запад. Работата е там, че всичко това е сама фасада. Многопартийната демокрация на практика представлява неразделна власт на една Партия (и без майтап името й е Либерално-демократична партия). За шейсет години тя е губила избори само веднъж, в края на 80-те. Останалите партии са просто сателити. Доверието наистина сега е паднало – от деветдесет и осем на седемдесет и осем процента! “Гражданското общество” не го интересува кой е на власт и защо е на власт – важното е властта да я има и да е силна. Обикновеният човек трудно си спомня името на Управляващата Партия, но вярва, че институциите са на мястото си и държат ситуацията в ръцете си. Не му и минава през ум да критикува с аргументи политическите стъпки на правителството.

Свобода на митингите и демонстрациите? Има, не е като да няма. Имаше шествие срещу американските бомбардировки в Афганистан, а на Първи май видях шествие на Комунистическата партия. Такива имаше и при бай Тошо у нас.

Свобода на словото? В Япония излизат много вестници и списания. Новините са едни и същи, коментарите почти. Има англоезични вестници, в които можеш да намериш и бегли анализи на ситуацията. Японците никога няма да се “разложат” дотам, че да направят свой “Hide park”, да сложат специален подиум и там който иска да се изправи и да плещи всичко, които ражда размърданият му мозък. Киото все пак не е Лондон. Всичко е уредено. “Не може да се измисли по-добър начин.”

Учениците си носят униформите и слушат учителите. Работниците си носят униформите и ходят редовно на работа. Служителите мирно си пият кафето и си носят своите си униформи. Нещата са така уредени и наместени, че на обикновения човек не му се създават никакви особени пречки да отиде на работа, да се върне от работа, да си напазарува, да си погледа телевизионно шоу, да си прочете еротичен комикс. Ресторанти колкото щеш. А за гайджините има пъбове и нощни клубове, (които се откриват трудно).

Няма и помен от битници, хипита, демонстриращи студенти и сърдити млади хора. Някои студенти обаче го докарват като пънкове с червени гребеновидни коси.

Християнството е религия на свободната личност, а будизмът – на освобождението от личността. Но е глупост да се твърди, че на Изток няма личност и Его, както и в нехристиянска Антична Гърция. Егото и личността е спонтанно социално закрепване на индивида и неговата относителна затвореност. Моето тяло не може да стане твоето. Моята болка, глад, радост и удоволствие не могат да се усетят от теб.

Разбирането няма видимо дъно

Разбирането в жива ситуация с действие (а не само със съзерцание на знаци във формална система), се извършва в самото действие. Разбрал съм нещо, когато го правя като хората. Друго няма. Значи мога да кажа, че съм разбрал всичко от отговора на една японка на улицата, ако съм получил такъв отговор на моя въпрос за посока, улица, място и учреждение, който ме довежда до целта. Тя може да ми казва и неща, които не разбирам, но те са вън от отговора на моя въпрос. И ако нямам силно познание на езика, аз ще помисля, че целият отговор, съчетан с ръкомахане и показване, се изчерпва с думата “нататък, след две улици надясно”. Ако бях разбрал всички думи, отново нямаше да е определено дали съм разбрал всичко. Защото тези същите думи могат да имат още по-широко и по-дълбоко или пък по-различно значение, което е имал предвид говорящият.

Специална относителност на значение. Не е възможно пълно описание на значение. Няма значение само по себе си като такова. Значението е относително и прагматично. Относително е, защото важи само в определена координатна система. Примерно установяваш, че японците пият малко алкохол. Но може да се окаже, че те пият повече например от американците. Намираш, че са добри инженери. Но ако питаш немците, може да ги разкритикуват като кописти, лишени от творческо мислене.

Прагматично е, защото онова значение, което може да се изкаже и сподели, се свежда до човешка ситуация и действие. Извън това никога не е ясно, колкото и добре да го преведеш. Чувството саби, господстващо в японската лирика хайку, не може да се “преведе” примерно като “самота”. Но може да се възпроизведе като ситуация на самотност в японското дистанциране от другите. Японците в някакво отношение нямат “Его”, не се самоизтъкват, а напротив – затварят се, но тъкмо това затваряне създава тяхната самота (саби), която е съвсем различна от западната самота на егоцентричното съзнание.

Няма съд между културите

Една култура не може да се съди от друга. Нито негативната, нито позитивната оценки са релевантни. Разбира се, каквато и да е, Япония е за японците. Те са, които я строят и те са, които я променят. Това, че тя не допада и не пасва на европейците в много отношения, си е проблем на европейците.

Друг е обаче въпросът, когато самите японци стигат до съзнание за дълбоки недостатъци на японския живот, когато общуват със Запада. Ако промените на Япония по силата на позападняването правят японците по-щастливи, значи щастието е споделяна от хората ценности на живота, която културите могат да намират и вън от себе си и да обменят между себе си. Нормално е всяка култура да е изразила и утвърдила човешкото по различен начин, с различни достижения и слабости.

Когато питаш защо нещо е така в чуждата култура, и местните събеседници ти отговарят, но от това не ти става по-ясно, навярно си се натъкнал на невидими, несъзнати, ментални форми, нагласи, колективни вярвания и допускания, които не са предмет на изказ и обсъждане.

Заключение

Културната релативност неправилно е наречена “релативизъм” в културната антропология. Това може да се обясни в светлината на липсата на формулировка на Общата релативност или безотносителността на човешкия свят в различни култури. Релативизъм е допускането, че културните светове нямат един споделен свят. Това е абсолютизация на относителността. Никоя относителност не е абсолютна. Относителностите са локални, една относителност предполага отнасяне на локалности. Да кажеш, че Ханацоно дайгакко, Университетът Ханацоно, Киото, не е университет, а е неопределим обект, който влиза в различни светове за японците и за гостите от Запад, е релативизъм. Това значи да отречеш общата относителност, споделеността на света между хората от различни култури. Това не виждат ясно и не формулират Сапир, Уорф и Куайн – теоретиците на релативността на езика.

Това, което е налице, е относителност на културните категории, относителност на граматическите категории, относителност на онтологичните нагласи, относителност на мисловните модели, относителност на ценностите, обичаите, моделите на поведение.

Тази относителност не е външна, а е вътрешна определеност на една местна култура. Самият тип реалност на културните реалии е относителен и така виртуален. Той не се обособява като определен, не се осъзнава, вън от сравнение, вън от отнасяне към другото. Гири – японският дълг към общността, не е равнозначен на западното /християнското/ понятие за дълг. Например “гири” се отнася и към “своето лице” – ти си длъжен да отмъстиш за злодеяние, ако искаш да имош достойнство, и това е “дълг” по японски.

 

 

Сблъсък между култури

Радикален крос-културен опит

Ситуацията на радикален “Cross-cultural Experience”, когато попадаш в чужда култура без знание на езика и без микросреда-буфер, изградена от смесени елементи на своята и чуждата култура, е гранична ситуация. Проблем се оказва оцеляването. Ти трябва да оцелееш и същевременно да усвояваш чуждата култура. Всяка стъпка напред е условие за оцеляването и в същото време представлява стъпка в разбирането.

На първо място това е ученето на местния език. На второ, трето и четвърто място това е разбирането на комуникационните модели в обществото: у дома, на работата, в магазина, сред приятелите, в чуждото общество в различни контексти. На по-дълбок пласт това е изучаването на историята, културата, религията. После идва проумяването на нагласите, навиците, мисловните форми, които не се обсъждат, но чужденецът ги усеща с цялото си чуждо присъствие, защото се натъква на тях. В началото той не ги проумява и това е основен източник на болка и неяснота.

Даже въпросите и отговорите на местните хора не са достатъчни, за да ги разбереш.

Всеки ден има и “ох”, и “ах”, и възхита, и възмущение. Справедливо и полезно е да започнеш с положителна нагласа. Нормално е да изпитваш удари и те да те настройват негативно. За мен японците се оказаха в първия ден най-цивилизованите хора, които бях срещал. А и бях зареден с толкова високи очаквания и оценки, плод на прочетеното за Япония. Приятно съм изненадан от широкото жилище, което ми е предоставено. Изобилието и блясъка в компютърните магазини ме омагьосват. Чайната церемония ме вълнува. След това идват негативи, един след друг като техническата тесъвместимост между авглоезична и японска техника; тромавата медицина, безумната телевизия и убийствено счучния печат, студенината на японците, които проявяват видимо отбягване на гайджините (чужденците). Един домакин-учен по научен проект за три месеца не намира време даже да се запознае със своя гост-учен. От друга страна съм възхитен от усмивките и готовността на японците да помогнат на улицата.

Сблъсък с чуждото

Марко Поло скита две години и половина из Азия, за да открие Китай. Земя, която европейците не са и сънували. Той е изживял сигурно най-силната форма на крос-културен опит.

Серия от крос-културни ситуации се констелират за чужденеца от далечна култура.

Крос-културната ситуация е сблъсък на чужденеца с приемащата култура. При този сблъсък по-слабият, пришълецът, изтърпява натиск за промяна.

Променят се форми: описания, обяснения, мисловни нагласи, навици и даже привички. Сменя се езикът, обичаите, категориите, ценностите.

В Япония се сменят:

“Добро–зло” с “прилично–неприлично”;

“Свобода–несвобода” с “включеност–изключеност” от общността;

“Общо–единично” с “типове форми;

“Принципи” с “ката” /форми/;

“Рационалност от проблем” – със “следване на правила”;

“Свобода” – “изключеност”…

Преди да дойда тук, имах непреодолим стремеж да ги разбера. Прочетох много от достъпното у нас за Япония, учих езика, гледах филми и предавания. В общ план се интересувам от Изтока и неговите централни смисли. Дзен е отделна голяма тема. Крехката адекватност на поведението в чужда културна среда и спрямо чужда културна форма се изпитва на всички нива /включително с недоразуменията при разпознаване на технически операции, означени на японски/. Като цяло, от наша позиция, азиатците правят от всичко ритуал или по-точно алгоритъм, поредица от фиксирани действия, които без обяснение дават резултат. Те избягват обяснението и не обичат да мислят.

Мащабът на културните разлики е относителен. В зависимост от равнището на сравнение едни форми са еднакви, а други са различни.

“Малките” културни разлики /англичаните пият чай и бира, а французите пият кафе и вино/ могат да се определят като “големи” на масата в бистрото или пъба, но иначе са еднакви в сравнение с тези в на масаите в саваната например.

Чуждото разтваря своето. Чуждата култура разтваря формите на собствената, размеква твърдото ядро на имплантираната родна култура. Човек вече не притежава безсъзнателните убеждения, и безсъзнателните навици стават неоправдани, човек ги търси, наблюдава с почуда, променя ги, не държи на тях, вижда колко те са условни и илюзорни.

Съществува инерция на мненията, която е право пропорционална на тяхното струпване (маса). Когато се изправяш срещу господстващо в света мнение, си притиснат и не успяваш да бъдеш уверен.

Разтваряне на обичаи. Във виртуалния, измисления свят от интерпретации нещата са безконтролни. В смисъл, че не можем да направим нищо с предвидим резултат. Самият резултат е неопределен предварително, а също така във всичките си посоки. Това е като сладка кока кòла без захар. Ние сме “излъгани”: на езика му е сладко и без калории, но така вървим в посока да не знаем кое е реално и кое не е. Така можем да се излъжем един ден, че живеем, а да сме вече просто призраци.

Изкуствените конструкции като обичаите лесно се разпадат под напора на живота, когато човек излезе извън общността, която ги поддържа.

Така немците се превръщат в отвързани диванета, когато са на екскурзия в България, виждайки страната в светлината на един щур купон. Един мой познат шотландец си хвърли пластмасовата бутилка през прозореца и каза: “This is Bulgaria!”

Културната относителност е главозамайваща. Лесно можеш да решиш, че съществуват “културни светове” и в чуждата култура не само понятията и ценностите, не само обичаите и нравите, но и Слънцето и земята са различни.

Крос-културният опит пронизва цялото описание и даже възприятие на света.

Разтваряне на местни категории и нагласи. Когато в живота ние, западните личности, срещнем бариера, веднага се нагласяме за борба и преодоляване. Свръхпрограмата за експанзия сработва. “Ще намеря, ще постигна, ще докажа, ще превъзмогна, ще придобия, ще покажа на другите, ще победя, ще завзема…”. Работата е там, че бариерата е бариера само за експанзивната нагласа. Ако изначално ти си смирен, няма бариери, защото няма напрежение, което ги открива, назовава и проектира тяхното преодоляване Бариерите са празни, както и пробивите през тях.

Западният интелектуалец се възмущава от всяко примиряване и мачкане на Аз-а. Той предпочита да помпа въздуха на Его с най-благородни газове, докато се пръсне или просто прозрем нищетата на този газ под налягане пред лицето на неведомото умиране. Защото тогава дори възвишените прозрения от рода на “достойна смърт”, “осмислен живот”, “геройство”, “доблест”, “мъжество” и най-вече “кауза” не носят капка знание и сила в нашето решаващо отпътуване оттук – какво представлява, от какво зависи, как да го направим, оставаме ли изобщо и т.н. Когато те сграбчи безмерната болка, думите се превръщат в дразнещ шум, изпразнени от всеки смисъл само с един полъх на неясното отвъд.

Йероглифите и японския. Ярък случай на културна трансформация и произтичащо оттук изкривяване, е приемането на китайските знаци за означаване на японски думи и срички. Тъй като двата езика са различни по коренна форма, то настъпва объркване, изкривяване, неопределеност, които продължават и до днес. Появяват се онно и кунно четене. Появяват се семейство родни четения. Появяват се изкривявания на китайското четене. Появяват се два вида японско четене: по значение и по звучене.

Преводът не може да се извърши автоматично, защото не може да се формализира докрай така че да се получи смислен превод. Той е серия от избори, решения, синтези, защото при трансформация никога не е определено по какви правила една форма става друга и какво се променя по какъв начин. Промяната от една форма към друга е без правило, иначе едната форма е точно сводима към другата или става въпрос за една форма. Китайските йероглифи и японските знаци от двете азбуки така са частично несъизмерими, различни форми, които не могат да се сведат една до друга.

Всяко решение, при което едно оригинално значение се предава чрез друго, близко до него, но различно значение, е порция ентропия, неопределеност или промяна без правило.

Ентропия на превода. Неопределеността на превода е специфичната неопределеност на едни локални значения спрямо други. Там, където значенията и съответните референти се разминават, преводът е приблизителен и това е неопределеност.

Тази неопределеност е различна от неопределеността на света, неопределеността на референта, и неопределеността на значението. Тя се наслагва върху тези неопределености.

Ето какво е “ентропия на превода”. Неопределеността нараства в превода в сравнение с родния оригинален текст. Всеки следващ превод от втория към трети език увеличава неопределеността, изкривява информацията, променя значението.

Преводите приличат на серия сканирания на снимка от оригинална, после от копие първо поколение, после от копие второ копие. Всеки път се губи информация.

Всеки скенер има собствена форма на “четене” на образа, който сканира – на точки, на линии, на форми и т.н. Различните езици имат различна писмена система, различни обекти, различни граматики. Това прави преводите актове на прехвърляне, на трансформация, при която се губи неопределено количество информация и се създава нова информация, т.е. текстът се, променя, изкривява, корумпира.

Преводите на будистките сутри в Китай. Това е изключително интензивна крос-културна ситуация, в която се преминава граница между различни езикови семейства, различни типове граматика, различни онтологични категории.

Кумараджива /602 – 664/, Yi Jing (635 – 713), Amoghavajra (705 – 774) – един западняк, един китаец и един индиец, ръководят огромната работа по превода на Канона и Махаяна. Работата по преводите се вършела от отбор от опитни и образовани монаси, всеки със своята специална задача, образували с годините огромна организация, нещо като съвременен семинар. Този тип колективна работа е била високо ефективна.

Хаджиме Накамура пише: “Поради тенденцията към неопределеност китайците са имали огромни трудности в разбирането на значението на будистките писания, които оригинално са били писани на съвсем различен тип език. Поради липсата на число, род и падеж в китайските имена и местоимения, изреченията в китайската версия на будистките писания са били погрешни интерпретации. Погрешните интерпретации много често характеризират преводите от един език на друг, но някои погрешни интерпретации получени по този начин, са били често много важни в доктриналното развитие на китайския и японския будизъм.”

Пример от ключовия трактат на Нагарджуна, Муламадхямика карика, XXIV, 18). Санскритският текст казва: “Какво разбираме под “зависим произход” (т.е. взаимоотнасянето на всички неща)? Ние наричаме това празнота; това е обобщена хипотетична същност и това е средният път.” Четирите понятия: зависим произход, празнота, битие, среден път – са синоними. Този стих е преведен от Кумараджива, но по-късно китайските будистки учени са го променили, и Хуей-вън обяснява горния стих както следва: “Всички неща имат причини. Тези причини са съществуващи, но не определени съществуващи; те са празни откъм субстанция, и даже описанието им не е абсолютно вярно, а хипотетично.Тази ситуация е наречена “среден път”.(Nakamura, p. 187)

Многото обекти се означават на китайски по различен начин: прибавят се числа към съществителните, редупликация: йен-йен, прибавяне на дума (йероглиф) като чу: чу-йен. (Ibid., p.188)

Разминаване. Разминаването е естествен резултат от погрешното пътуване един към друг. Ако единият не пътува, а си стои на място, другият може да го намери. Но ако търсеният тръгне да търси търсещият, никой никого няма да намери.

Хората от различни култури правят всеки от тях по свой начин стъпки един към друг. Те измислят думи и описания, които се отдалечават от техните привични в собствената им култура, но тогава те са на неопределено място между културите и не се разбират адекватно.

Дзен, Изток и Запад

Японското “дзен” е лошо произнасяне на китайското чан, което е лошо произнесена санскритска дума “дхяна”. Дзен е резултат от огромния крос-културен пренос на будизма от Индия към Китай – преход между различни езикови семейства, начини на мислене и култура. Вторият преход е по-скоро механичен пренос, но отново е съпроводен с промяна.

Всичко това, разбира се, няма как да не е изкривяване, корупция на будизма.

Така будизмът в Япония се смесва с шинтоизма и вярата в духовете на умрелите. Но онзи спиритуализъм на свой ред не е западната вяра в духа на човека или Светия дух. Това е по.близо до шаманския “дух” – близък до “призрака”.

Ако интелектуалците проумеят малко от далекоизточната култура, и специално будизма, ще открият, че там няма “дух” в западен, погрешно взет като общочовешки, смисъл. Че самото “човешко” няма изключителна привилегия в света, населяван за наша радост от изумително многообразие на живи форми. Че “смисъл на живота” няма, защото няма трансцендентални основания на нашето съществуване, още по-малко на специално място. Че животът на хората е не по-малко случаен от живота на всички останали обитатели на света, които пълзят, пъплят, бягат и летят на тази земя. Че светът е неизвестен и при това е лишен от “същност”, още по-малко от такава, която може да се изкаже в думи…

Странните параезикови изкази не са “нелогични”, както удобно се представят от Дайсец Судзуки на западния читател. Те нямат отношение към логиката. Тяхната странност е дистанцията на просветления ум от езиково подреденото възприятие. Те са очевидно верни и понятни след постигането на неописания свят, в който няма “неща” и “опозиции”, няма субект и обект, няма битие и небитие.

Нищо в света няма значение. Това се проумява в Дзен. Преди да се намесим с “това” и “онова” и с “да” и “не”, в света не се забелязват “значения”. То няма неща, какво остава за значения! Небето, земята, въздухът, тялото, душата, тези “неотменими съставки” на живота, са отвъд същност, значимост, ценност и животът е отвъд смисъл. Светът е мистериозен, ако го атакуваме честно с ума, без да се впримчваме в категориите.

Разговори на Шин-ичи Хисамацу със западни интелектуалци

Шин-Ичи Хисамацу (1889 – 1980) e водещ Дзен философ на съвременна Япония, ученик на Китаро Нишида. През 1957 – 1958 г. Хисамацу предприема дълго пътуване на Запад, за да преподава и разговаря с изтъкнати западни интелектуалци.

Тези разговори са издадени и стават предмет на интерпретации, защото са уникални. За съжаление, те са белязани от типично крос-културно разминаване. Преди всичко, Хисамацу не говори английски, а неговите западни партньори не говорят японски. Второ, двете страни не се познават. Това превръща или свежда разговора до взаимно представяне. В опита да се засегнат сериозни теми и да се направят интересни сравнения страните се провалят поради разминаване.

Това е така, защото двете страни имат различни културни контексти и споделят различни концептуални схеми. Това различие в случая е несъизмеримост. Например “Буда природа” е несъизмеримо с “Бог”, а “безформен Аз” в Дзен не е съизмеримо с “несъзнателното” в психоанализа.

Не може да се комбинират в едно цяло каквито и да е понятия от двете традиции: Дзен и западната християнска религия. Това се отнася и за Дзен и психоанализа..

Може би е възможно да се обединят или сравнят основните значения или референти в тези така различни концепции.

Хисамацу – Юнг

На 16 май 1958 г. Шин-ичи Хисамацу посетил Карл Густав Юнг в дома му в Кюснахр, Швейцария. Разтговоръте предаден в книгата Self and Liberation. The Jung-Buddhism Dialogue. N.Y: Paulist Press, 1992. От разговора между Юнг и Хисамацу, който всъщност не се е състоял истински, въпреки напъните се е получила само размяна на тривиални становища на психоанализа и Ден. От тук заключавам:

За Дзен /и будизма като цяло/ на повърхността е “съзнанието”. То е “развълнувано”, а отдолу е “спокойно”. Това “отдолу е всъщност “отгоре”, то е висше достижение, свръх-съзнание, в него се събуждаме. Но го намираме дълбоко в себе си, в силна медитация.

За Психоанализа /и запада като цяло/ на “повърхността” е съзнанието, Его, което е стабилно в здравия човек, а, “отдолу” е несъзнаваното, развълнувано в буря и страст, нагони и комплекси.

И двете картини са пространствени, символични, метафорични. (Self and Liberation. The Jung-Buddhism Dialogue)

Хисамацу – Паул Тилих

Есента на 1957 година Хисамацу посещава богословското училище (Divinity School) на Харвардския университет в САЩ. Там той се среща с Паул Тилих, който също е професор в училището. Двамата разговарят чрез преводач – известният интерпретатор на Дзен Ричард деМартино. Разговорът е записан в статията “Dialogues East and West” в списанието The Eastern Buddhist, в брой от 1975,. Тилих говори за логоса у немския мистик Майстер Екхарт и това изглежда силен начин да се сближат западния логосен дух и дзенската мистика. В същото време се сравняват именно коренни понятия. Логосът, както Тилих подчертава, не е безформен, а има формата на Бога. Според Екхарт Бог се ражда в нас от семето в душата ни. Историческият Иисус дава само конкретността. Това не е безформен self. В “аrmut” (Екхарт), в “пълната бедност”, се опразва дуалността на субекта и обекта.

Според Тилих логосът е любов, а любовта е сводима до гръцкото agape. В интерпретацията на Тилих: “Безформен селф е божията бездна, от която идваме. Но всичко, което се случва в нашия свят, е опосредено чрез логос, който е с формата, в която безформеното идва да получи форма.” /Ibid., p. 98 – 99/.

Хисамацу казва обратното. Точно поради свободната работа на безформения self се появяват нещата с форма.” /Ibid., p.99/. За Тилих това звучи като креация (Ibid.).

В крайна сметка нито християнската концепция за творението, нито дзенското оформяне на нещата от безформения self обясняват защо светът е именно такъв.

В диалога с японците Тилих е сговорчив, колебателен и отстъпчив. Хисамацу, от своя страна, се стреми да изрази Дзен като по-висша духовна реалност и разбиране Дзен не е понятие, което да се подведе под рубрика за диалог с други понятия. Не може да се смесват разтваря. Но Тилих жертва християнското, а не го обогатява. Така че неговата отстъпчивост води до обезформяне, за сметка на утвърждаването на дзен-формата /безформеното Аз/.

Тилих: “Ние познаваме само с думи.” /логос/

Хисамацу: “Ние познаваме само с опит.” (Ibid.)

Хисамацу – Хайдегер

На 18 май 1958 г. Хисамацу е поканен на колоквиум за изкуството в университета във Фрайбург с модератор Мартин Хайдегер.

Водещият открива колоквиума, задавайки въпроса: “Как се разбира в Източна Азия онова, което ние наричаме изкуство? По-конкретно, Дали Източна Азия в своите различни културни форми разбира изкуството и произведенията на изкуството така, както ние на Запад? Имате ли дума във вашата страна за “изкуство”?

Хисамацу отговаря: “Понятието за изкуство (art) в съвременен смисъл, в смисъла на Западната естетика, е влязло в Япония към края на 19 век. Думата, която използваме, “гей-джуцу”, е израз от два китайски знака. За да изразим западното понятие, ние използваме обикновено компаунди от китайски знаци. Така, буквата “гей” оригинално значи изкуство като умение, занаятчийство. Компаундът “гей-джуцу” се отнася специално към западното понятие.” (Alcopley, L. Listening to Haidegger and Hisamatsu, 1963)

В разговора с Хисамацу Хайдегер отхвърля твърдението на Хисамацу, че образът е пречка за реализацията, когато търсим безформения self. Така той казва: “Линиите на четката и онова, което е нарисувано, не са само рудименти, а също така освобождаване от препятствията, възможности за себе си да се движим към източника.”

Това е типично за Хайдегер и въобще за немската интелектуална арогантност. Хайдегер казва фактически, че “мнението” на Хисамацу за Дзен трябва да се “допълни”, да се поправи.

Хисамацу пояснява по повод Дзен изкуството относно празнотата, че тя не е нищо. Хайдегер коментира това като празното пространство, с което Хисамацу се съгласява. (Ibid.)

Когато Хисамацу казва, че изкуството в Дзен е експресия, а не път навътре, той явно има предвид спецификата на Дзен-медитацията, която съвсем не се свързва с образи, а, напротив, ги отстранява. Затова забележката на Хайдегер е съвсем неуместна.

По-нататък Хисамацу изяснява, че в западната живопис, даже у абстракциониста Klee, “все още е създател на символи и значения. Нговата работа все още предпоставя обективни стандарти, а не просто акта на артиста като създател.”

Ето до каква реплика стига Хайдегер в отговор:“Чудя се дали това, което казвате за Клее, е вярно. Не вярвам. Но нека допуснем, че сте прав относно модерното изкуство, какво ще остане, след като значимия образ бъде превъзмогнат? Какъв тип свят съответства на това изкуство? Ние не бива да игнорираме разликата между нас и Далечния Изток, и трябва да сме внимателни да не забравяме възможността, японците даже сега да притежават онова, което ние търсим, то вече да съществува в Япония.” (Ibid.)

Тази реплика е забележителна, но разбира се, поддържа дистанцията.

Хисамацу отговаря: “Говорейки за абстрактното рисуване: същността на тази абстракция лежи във възнамеряваната от художника деструкция на формите. Това движение към трансцендиране на обективните форми е все още обвързано с формите, доколкото търси нещо отвъд тях. Дзен рисуването, напротив, се движи в противоположна посока. То се занимава с явяването на безформения селф, с неговото изразяване за нас.” (Ibid.)

Неуспех на разговора

Общо взето, Изток и Запад не могат да разговарят плодотворно относно своите дълбоки предпоставки, а най-много да обменят своите конкретни схеми, да ги изказват и споделят. Но двете системи не могат да се наслагват една над друга, не могат да се допълват, не могат никак да се съчетаят, да не говорим за смесване. Не може и да се мисли за продуктивен синтез, освен в рамките на трета концептуална схема.

Опитът на медитацията не може да се сподели с хора, които не са го изпитвали. А онези, които са, нямат нужда да го слушат или четат.

Така разговорът се ограничава до споделяне на вече наличен опит между разговарящите. Те могат да имат индуктивната обмяна на изкази, която да доведе един още по-добър изказ. Така се създават множество коани и мондо, както и коментарите към тях, стиховете, в Чан-дзен.

Разговорът, споделянето на опит, без той да е налице в подобна форма у другата страна, е лишен от основа. Онзи, на когото се съобщава, ражда само празни представи.

Това обстоятелство хвърля сянка върху публичното преподаване на Дзен на Запад, и неговото изследване.

Какво узнава странникът

Чуждото е родено независимо от нашето.

Чуждото не означава друго или различно, а просто родено независимо от нашето. То е родено на друго място или в друго време. Чуждото показва доколко ние сме общочовешки в нашата култура и доколко сме локални, как в дълбочина се открояват степените на локалност-глобалност, относителност и абсолютност, специална относителност и обща относителност.

1. Образите са слепени цялости от представи и възприятия, наложени в една менталност и образуват някакви картини в общ план – светоглед. Този светоглед, гледан отвън, не образува цялост, образ. Той ще се яви на чужденеца като неестествен, накъсан, безобразен нелеп.

2. Думите, с които назоваваме чуждото, са наши. Схемите, в които го полагаме, са наши, т.е. чужди на чуждото. Общочовешко в тях има, но то е изкривено от нашата перспектива. Тук чуждото не пасва, като квадратът в кръг. Можем да изобразим кръга с квадрати, но няма да е точно.

3. Противоречия. Те възникват, когато използваме неадекватни категории. Примерно: “пространство” на ума. Умът е “пространствен, но и непространствен”, колкото е “малък, но и голям”, “ляв, но и десен”. Истината е, че умът не е нито пространствен, нито не-пространствен, нито малък, нито голям. Той е а-пространствен, безотносим към пространството. В изказа на чуждото се натъкваме на противоречия и погрешно ги отнасяме към някаква вътрешна диалектика на чуждото. Така японците ни изглеждат подредени и хаотични, рационални и ирационални, учтиви и груби, състрадателни и студени.

3. Чуждото трябва да се изучава чрез проникване в собствените му категории, с помощта на една общочовешка перспектива.

Крос-културният опит няма форма.

Без опита в чужда култура не знаем с какво сме свикнали в домашната си култура и сме го превърнали във “втора природа”. Когато сме в чужда култура, неприятностите, които изпитваме, ни показват нашата собствена “втора подредба”, която досега е останала безсъзнателна.

Крос-културният опит прилича на попадане в чужда местност и търсене на път. Ние намираме някакъв път, но неговата траектория няма значение. Първо, ние не я помним. Второ, тя е неизползваема от други. Не можем да съветваме други хора със силата на нашия крос-културен опит, защото те ще имат различни трудности. Трудно ще е да отсеем строго индивидуалното от типичното за представител на нашата култура в японската.

Но решаващо е да не сме изкуствено превеждани през чуждата култура, като си оставяме на ръцете на любезни официални домакини, на професионални екскурзоводи и на официални програми. В този случай ние нищо няма да разберем и изпитаме от истинската Япония. Ние все едно ще гледаме картички. Решаващо за автентичен крос-културен опит е пълната изолация от собствената култура, от сънародниците, от редовни контакти с дома и от изкуствено превеждане през Япония. В такова положение съм аз.

Да се изгубиш в града и да бродиш напосоки по непознати улици, като накрая се прибереш благополучно, това е крос-културен опит. Никога няма да повториш броденето и не си струва. По същия начин броденето из чуждата култура в търсене на адаптация и интересни преживявания е пълно с грешки, които няма смисъл да казваш. Сякаш няма смисъл и да учиш другите, дори с успехите си, защото едва на собствен гръб правилните решения придобиват смисъл. Иначе другите ги приемат без нужното внимание.

Крос-културният опит няма форма. Той прилича на дисипативен поток, подобно на поток вода или пара. В него е пълно със случайности, с недоразумения, с неизказуеми болки и радости. Затова той няма метод и в него има малко поука. Този опит се забравя и не може да се възпроизведе смислено. Той е прахосана енергия, време, пари.

 

Cross-cultural Experience е труден експеримент. Животът става като цяло дискомфортен. Всяко действие изисква много енергия. Най-много енергия изисква езикът. И всичко това, само за да функционираш нормално. По друг начин живее приспособеният чужденец, разбира се. Един идеално адаптиран чужденец, който се е сраснал с Япония, доколкото това е възможно, живее като японците и има всички грижи на японеца.

В глобалното “село” културите остават различни и при еднакви други условия у дома си е най-добре. Принуда да не си у дома през остатъка от живота си не би трябвало да съществува. Но ние, българите, заради взаимното ограбване, което си устройваме именно по силата на “домашните” си нрави, бягаме от дома където ни очи видят, за да намерим поне сигурността на уредения живот.

Особената задача на опознаването на свой гръб на чужда култура е “сбъркана” поначало, защото опитът с чуждия живот никога не е автентичния опит на свой живот. Така че познанието, което печелиш, е обречено да си остане вторично. А страданието, което го съпровожда, няма стойност, освен в личен план. Задача губеща и нелепа, ако не смятаме поуките, които отнасяш у дома и които, в крайна сметка, са неуместни за онези, които са си у дома. Не можеш да приложиш чуждия опит в своя обществен живот, защото нямаш силата да промениш нищо с чужда нагласа. Това е все едно да си присадиш чужда кожа, която служи добре, докато си на чуждо място, но става безполезна и даже вредна, когато се върнеш. Така че целият крос-културен опит остава затворен в твоята биография като едно пътуване. Пътешествениците, мисионерите, антрополозите, са не повече от туристи, които попадат и изпитват чуждите места, за да се заредят с нови впечатления, и да обогатят кръгозора си. Разликата е в степен, не в същност, още повече, че културите нямат твърда идентичност, а още по-малко фундаментална същност.

Да бъдеш в чужда социална среда е, разбира се, забележително, но по начин, не много по-различен от това да бъдеш в болница. Ако новият опит се вгражда в едно развитие, което те прави по-силен, и затворът не е лишен от стойност. Достоевски е благодарен на четирите години каторга, които му отварят нови страници на човешката и на руската природа. Солженицин в раковото отделение, където изживява и смъртна заплаха, укрепва духом за голямото дело, което извършва след това. нали беше казано: “Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”. И аз съм го усещал в няколкото случая на граничен опит от различен вид. Но сега си мисля друго.

Граничните ни опитности си приличат в разпадането на света ни, но се различават много, когато си даваме сметка за истински отвъдното, за което предполагаме, че хвърля светлина върху живота ни в този свят. Опитът в чужда култура е споделен в болката от трансформацията, в която сме въвлечени, и която започва с острото съзнание за липса на дом. Няма ги близките, няма го езикът ти, няма го радиото, което слушаш, телевизията, която гледаш, телефона, на който откриваш близките и далечни, които говорят и разбират твоя език и реч. Няма ги вестниците на ъгъла и кафето до тях, кръчмите и купоните, жените и любимите пейзажи. Постепенно се научаваш да живееш с новата реалност. Започваш да разбираш тези чужди хора, сред които си попаднал. Но няма нещо толкова ново, което да даде отговор на най-трудните въпроси. Откриваш, че и тук те остават нерешени. Новият жизнен опит те отърсва от много излишни неща.

В плана на “философията”, с която се занимавам, ще отбележа тук само изместената координатна система, в която дилемите и теориите на западната мисъл са трагикомично нелепи на фона на необятната мъдрост на Дзен. Не защото тук, на Изток, са били открити последните истини, и не защото е постигнато повече в специалните техники на обосноваване. Вероятно се касае за изпразване на западната проблематика на “истината”, “свободата”, “смисъла” и “хуманизма”, която от разстояние се оказва въпрос на думи, а не на свят.

Разбира се, Изтокьт цени западните думи, често даже повече от своите, но именно защото навярно те му помагат да види своите големи проблеми като псевдопроблеми: “традиция”, “семейство”, “власт”, “авторитет”, “вярност”, “следване”, “респект”. Езиците на народите, разделящи “това” от “онова” и “да” от “не”, без което няма социален живот, неусетно са дали измислен живот на думите и са оформили “доброто и злото”, “истината и заблудата”, “смисъла и безсмислието” до степен на осезаемите неща като въздуха, светлината и водата.

В крайна сметка различията са думи.

Когато се срещат големите култури с големите си “легенди” за ценности, свят, живот и смисъл, всяка има възможност да се огледа в другата и да види ясно, че нарисуваните с думи светове са различни, и по силата на това условни и в крайна сметка олекват пред света. В крайна сметка това са само думи!

Ето това е “глобалното значение” на “кроскултурния опит”. Но и в този си вид той има предимно отрицателна сила. Той не бива да води до подмяна на домашните идоли с чуждоземските. Не бива да води до ново вкопчване и в своите идоли. Простата мъдрост тук е, че културите в крайна сметка са като дрехите – те не правят живота. Те само отделят едни семейства от други, и това е хубаво, докато не пламне битка за дрехите, сиреч думите, картините и всичко това, в името на налагането на едни думи над други. По-леко! Тук няма нищо истински важно, за което да си дадеш живота.

А това наистина е освобождаване! Поне за онези, които като мен, случайно са заживели заобиколени и просмукани с думи.

Далеч от дома разбираш кое е общочовешко, докъде може да се стигне, без да се засегне то. И кое е локално, и спада към интериора на своя и на чуждия дом. А че е нужен самият дом, това повече от странника никой не знае.

Изпитваш и каляваш, ако можеш, своето търпение, устойчивост, гъвкавост, умение да общуваш, способност за адаптация, отвореност, интелект, издържливост. Това е граничен опит, който те очертава, и ако не се превърне в нелечима травма, може да стане несравнимо обогатяване.

Но най-важното е, че отслабва хватката на родните нагласи: пристрастия, предразсъдъци, мнения, позиции, идеали, убеждения, ценности. Пронизва те с болка проумяването на тяхната относителност, локалност и празнота.

Разбирането е прагматично. Не е практично да си служиш с теории и особено с категоризации на непознато място. Можеш да сгрешиш фатално, ако подхождаш с новосформирани понятия за “същността” на чуждото, даже придобити със собствен опит. Да допускаш предполагаеми “същностни” мисли у местен човек и спрямо тях да строиш своето поведение, е безполезно и вредно. Води до сигурно неразбиране и неадекватност. Най-прекият път е да го попиташ: какво, защо. В този случай той ще идентифицира най-точно собствените си мотиви. Ако това е невъзможно, спести си всички подозрения, предположения – негативни и позитивни. Иначе ще сгрешиш. Почакай и ще разбереш, като му дойде времето, в подходяща прагматична ситуация. Но даже не това е съществото на проблема.

Просто няма съвсем скрити неща като например “японско лице зад японската маска”. Ако то имат реалност, тя ще се прояви. Светът е пред нас и външното и вътрешното извират от океан на неопределеност. Човешките черти могат да се открият при наблюдение. Бъди внимателен и ще видиш и чуеш: израз, мимика, тон, дума, постъпка и т.н. Това е достатъчно и то е всичко. Останалото е някаква енергия без форма и определеност. Може да е емоционална вълна, която така или иначе излиза наяве, но още не е нищо определено.

Следствие на това е: Имай доверие и си спестявай хипотезите. Хората са такива, каквито се показват и както се държат. Останалото все едно че го няма. Нещата са така, както се възприемат и правят. Светът е всичко живяно и нищо повече, но и нищо по-малко. Един сън е по-реален от една предполагаема, недостъпна чужда мисъл.

Разбиране на чуждото

Да разбереш една далечна култура е истинско предизвикателство, което граничи с невъзможност. То включва естествено факти за населението, религията, производството, и всичко останало. Но ключът, разбира се, е езикът. Езикът осигурява автентично общуване, правилно разбиране и отговор на всички въпроси. Наистина той си остава за чужденеца чужд език. Оттук нататък идва друго предизвикателство – разбирането на онези културни константи, които не са езиково експлицирани и стоят някъде в “колективното безсъзнателно” на народа. Те са местен гравитационен център, който остава невидим, но определя много спектри от ментални форми.

Пример:

“Човек не е животно” е западно описание на човешкото с акцент върху изключителността на човека. Подобно описание не е налице в други световни култури, където човекът се разглежда като живо същество наред с останалите живи същества.

“Да разбереш японците”? Какво значи да разбереш японците?

Преди да дойда тук, имах непреодолим стремеж да ги разбера. Прочетох много от достъпното у нас за Япония, учих езика, гледах филми и предавания. В общ план се интересувам от Изтока и неговите централни смисли. Дзен е отделна голяма тема. Смятах, че Япония е някаква отделна същност.

Сега това избледнява. Изглежда няма “Японска същност”. Това, което съм смятал за “японско и само японско”, се оказва частично, фрагментарно, противоречиво, нетипично, а понякога просто невярно. Така че да твърдиш: “Аз разбирам Япония” или “Аз искам да разбера японците” – е пресилено. Не защото има бариери и няма време, а защото няма някакво неподвижно ядро, наречено “японско”. Япония вече не е така чиста и различна. Огромното разстояние, което ни дели, не означава някаква затворена и уникална дистантна същност. Всичко тук е доста шарено и е в движение. Казаното преди двайсет години за “японеца” вече е доста подвъпросно.

Ред и немислене

Ние негласно сме убедени, че където има ред, там има разум, разсъдък, логика, закон, правило. Българинът и в по-широк контекст западнякът, приемат Япония като синоним на висока цивилизованост, авангардни технологии, умни решения и висок ред. И това се потвърждава пред очите на посетителя – урбанизираност, точност на транспорта, чистота, учтивост и организация. Спонтанно се налага убеждението, че японците са умни, рационални, логични и в техния живот цари законът.

И в един момент, когато навлизаме в японския живот, се сблъскваме с тяхната неспособност да решават проблеми, объркването им пред новото, липсата на афинитет към аргументирането, спора и логиката и избягването на чужденците. Налице е шок. Ние не можем да свържем нещата, постоянно намираме противоречия и се изненадваме.

Заселвайки се сред японците и неизбежно заживявайки с всекидневните нужди и грижи в магазина, пощата, банката и на работното място, а още повече събирайки се с тях след работа, откриваш с изумление, че японците са затворени, не се мъчат да разсъждават, а изпълняват, че не ценят времето и закъсняват, че са безразлични към различния че изпадат в смут и объркване всеки път, когато се срещат с нова ситуация. А гайджините само създават подобни ситуации.

В тази страна хората масово и добросъвестно следват процедурата, наредбата, алгоритъма, протокола, което в традиционни термини значи обреда, церемонията. В думите и поведението на своите сънародници те търсят да открият формата и в нея разпознават точното належащо действие. Думите, фразите и стилът на общуване определят веднага за японеца кой говори и за какво става дума. Не е нужна много нова информация. Затова те се смущават и объркват при вида на чужденец: той не знае и за съжаление не уважава формата, кара направо, съобщава своя проблем, както го вижда той, и се надява на решение. А това е нелоялна атака за японеца и той се държи некоструктивно.

Нещата не стават, когато и доколкото е замесен западняк!

Разбирайки проблема, ние търсим и намираме решение, даже да не сме го правили преди. Търсенето става въз основа на опита, въображението, правилата и мисленето. Рационалното мислене и следването на миналия опит синтезират ново действие. Ние в южната част на Европа не уважаваме правилото заради самото него, предписанието, задължителния ред на операциите, а предпочитаме да свършим работата с най-малко усилия, ако изобщо се налага да я свършим.

Това не е въпрос само на някаква случайна разлика в манталитета, а на най-дълбока традиция, която за нас е като закон на природата. За западните хора човек е разумно и свободно същество и действа рационално, като формулира проблеми и намира решения, за които си носи отговорност. Законите и наредбите се правят и изпълняват поради и доколкото решават проблеми. На Балканите нещата не са съвсем така – тук отговорността е по-малко и свободата някак си е повече. Тази европейско-североамериканска очевидност е формулирана във всички западни философии, независимо дали са емпиристки (островно-британски) или рационалистки (континентални). В тази философска традиция почти не са изразени средиземноморските и балканските нагласи, но те са интегрирани в западната култура.

Нейният корен в моя формулировка е античния Логос, което е значело не просто дума или слово, а ред на нещата в света и в човешкия живот. Светът е подреден от универсални принципи, те са откривани от разума, а в езика те се изразяват в логическа форма. Аристотел създава от този възглед огромна философска система, в която почетно място се пада на формите и законите на мисленето и на израза на мислите (логика).

Ние в България постоянно се критикуваме и оплакваме за безредието и неразумните решения, които се приемат. Сравняваме местната нерационалност със западната рационалност и отнасяме Япония към онези цивилизовани страни, в които въпросната рационалност е развита в най-висока степен. Но грешим. Японският ред е наистина по-висок и от западния в много отношения, но не благодарение на рационалното мислене, а поради следването на твърди предписания, процедури, форми на говорене и действие, които го изключват. Мисленето в този план създава хаос, а немисленето създава ред. Представете, си, че всеки започне да измисля начина на решаване на проблемите в администрацията, съда, в полицията и не дай си боже в армията. Би възникнал пълен хаос (както и става във висока степен у нас, където всеки разбра от всичко). Безспорно е така и в един съвременен завод с високотехнологична поточна линия и автоматизирано управление. А именно в такива места японците си правят колите и компютрите.

Рационалното мислене и действие като решаване на проблеми с опит и творчество е предимно западна културна форма. Хората действат перфектно и високо организирано, и без да мислят рационално за това и даже толкова по-добре, колкото по-малко се налага да мислят. Редът не е следствие само и изключително на разума, както сме свикнали да мислим като за очевидност.

Редът е определеност. Редът, който служи на по-ефективното функциониране на обществото, е определеност на целесъобразните, икономични и жизнени форми: производителност на труда, стопанска политика, умни закони и правилници, висока дисциплина и организация, съвестност и хигиена.

Мисленето е преход от неопределеност към определеност. Когато мисленето реши проблема и ние продължим да мислим, се изправяме пред нова проблемна ситуация. Освен това, когато всеки индивид мисли независимо, той достига до разумни решения в своя перспектива и те са естествено различни от разумните решения на другите. Така рационалността, съчетана с индивидуалната свобода, създава повече хаос и по-малко ред. В това отношение една източна тоталност е по-добре подредена от една западна многогласност.

Конфуций и Декарт

Философията може да разпознае в двете форми на ред, доминиращи в Япония и на Запад, две емблематични фигури: Конфуций и Декарт. Именно Конфуций е формулирал най-силно древната китайска държавническа нагласа към запазване на древните церемонии, обреди и отношения в обществото, които правят социалната структура свръхустойчива. Техният смисъл не винаги е ясен и известен, но техният ефект е очевиден: когато хората спазват древните порядки, има ред и сега, и за в бъдеще. Когато обаче те следват своето индивидуално мнение и го противопоставят на останалите и на властта, хаосът е налице. Същото се отнася и за човешките взаимоотношения. Формата на семейството, чиито корени са непроследими, уважението към възрастните и грижата за младите, е безспорна. Държавата е хармонична, когато в нея господства тази елементарна и ясна форма на семейството.

За този тип ред е безполезно независимото мислене и свободното действие във всичко. Разбира се, мисленето и творчеството е необходимо за създаването на ефективната процедура в производството и услугите. Онези, които вземат решения, са творци и освен това умеят да използват чужд опит и форми. Но авторитетът на формите, нормите и процедурите, веднъж приети, е неоспорим. В конфуцианската картина на света всичко идва от небето, а после идват природата, императорът, социалните класи отгоре надолу, семейството и накрая индивидът. Японците, майстори на копирането и майсторското изпълнение и адаптиране, са ценели високо формата във всичко: редът на сътворяването, императорската институция, социалните класи и техните задължения и права, семейните отношения и човека. Отделният човек, дори и член на най-високата каста на самураите, е притежание на своя господар, той на по-големия господар, и в крайна сметка на Императора и небето.

За западния човек според християнството светът е сътворен със слово, той е подреден в закони, а човек е индивидуален и безсмъртен. Свободата е заложена в акта на самото ни сътворяване и оттук идва отговорността и риска да грешим и да понасяме последствията. Нормите са абстрактни и общи, те не ни казват какво да правим във всяка ситуация, а ни оставят да решаваме свободно. Адекватна форма за тези норми е негативната: не прави това-и-онова! Коренна форма на този ред в морала са еврейските божи заповеди в Мойсеевия канон: не убивай, не пожелавай чуждото, не лъжи, не блудствай…

Тук наричам условно реда, основан на рационално мислене и решаване на проблеми, Декартов, а реда, основан на неизменни обреди и церемонии, Конфуциански ред. В съвременна форма логосът е закон на природата, нравствен принцип (примерно “не убивай”), юридически закон, абстрактно правило. В човешкия живот това е формулировка на проблем и синтез на рационално решение действие). Най-просто казано това е веригата проба-грешка. Спектърът на възможните и позволените решения е неопределено широк. Ясно е какво е забранено и всичко останало е разрешено.

Точно наопаки стоят нещата в конфуцианската философия. Ясно е какво е разрешеното (правилното) и всичко останало е забранено (неправилно).

В основата на социалния ред се полага тайнството на обреда. Тайнството или неизвестността на източника, причината и смисъла на обредите, е извор на авторитета им – те са неподвластни на никаква човешка преценка. Предвиждат само един начин на правилно действие. Ето как Конфуций разбира категорията ли: – обред, ритуал, церемония, етикет, поклонение, вежливост добри маниери; система на съсловията и свързаните с нея ритуали и обреди в древнокитайското общество, културно поведение; чувство за уважение и признателност; приличие, сдържаност. (Конфуций. Лун Юй)

Това определение на ли е сгъстено описание на японския етос до днес. В негови рамки се разполагат формите на гири, он, амае, нингьо. Конфуций съвсем не е минало, особено за японското общество. Обредите и церемониите в съвременна форма откриваме в технологиите и обществото като процедури и алгоритми. Ето как едно високотехнологично общество спокойно може да е традиционно и специално конфуцианско. Контролът и организацията на живота в затвореното общество включва силно чувство за ред и сигурност. (March, р. 13) То се култивира цял живот.

При тях след Окупацията твърдо държат, че образованието трябва да е по западен образец. В същото време самият етос на образованието няма нищо общо със западната идея за университета. Ако ги питаш при тях няма една единствена истина, обаче реално, когато преподаваш и когато са искрени с теб, не се правят на прекалено модернизирани, казват, че има една истина и постижение на западната наука е истината. Те я възприемат точно така както преди 1000 г. са приемали някаква будистка истина или някаква шинтуистка истина. За тях науката не е реалния процес на образуване на избистряне на малки истини, за тях науката е последната дума на истината, точно както религиозната истина. И студентът, който е обучаван, това се подготвя от основно и средно образование, студентът не идва да си развива някакво собствено понятие за света, той идва да се научи, в буквалния смисъл да му се налее в главата знание.

И в старите времена, и сега, японците се справят с реда. Виждаме го и в храмовете, и в ча-но-ю, и на всяка крачка от работата на автоматите за кафе до компютрите. Това хвърля в смут западния изследовател. Ние сме свикнали, по примера на нашите учители като Декарт, да извеждаме всеки ред от дедуктивното мислене и неговите рационални решения: “необходимо е във всяка редица от неща, в която сме извели някои истини непосредствено от други истини, да видим кое е най-простото нещо.” (Правило VI. Декарт. Правила за ръководство на ума) Така се работи и в науката, и в рационалната държава.

Как тогава се съвместява твърдото следване на процедурата, характерно за Япония, с намирането на най-правилните решения, които, веднъж намерени, влизат в процедурата като правила? Изглежда, че японците фиксират веднъж намерените (и с помощта на взаимстване) решения и ги формулират като процедури. Оттук нататък инструктираният чиновник или занаятчия, самурай или лихвар, а днес служител или работник, ги следва и неговото усилие гарантира перфектно и гарантирано справяне с предварително определените рутинни задачи. Това създава ред, стандарт и качество в рутинната дейност, но за сметка на това прави почти невъзможни правилните решения в нова ситуация, която изисква излизане от процедурата.

Ето какво написа моят приятел Димитър Ялнъзов в отговор на запитванията ми относно качеството на японските продукти и поведението на японците в необичайна ситуация:

“В много фирми има подробни инструкции (мануару), за всеки вид технологична дейност – т.е. кое как трябва да се направи. Работниците следват тези инструкции. Освен това работниците се обучават внимателно от специални инструктори или техните сенпай, наставници, след като постъпят на работа (on the job training, learning-by-doing).”

“Склонност към разсъждение: мисля че не. Просто тези способности не се развиват нито от семейството, нито от училището. Смята се, че всеки човек трябва просто да следва правилата, без да разсъждава. Опитвам се по време на лекции и упражнения да ги накарам да разсъждават и дискутират някои проблеми, но обикновено не се получава.

За всички бюрократи най-важното е “дали има прецедент”, дали са имали вече такъв случай и как да се подходи.” (Ялнъзов)

Това напълно се покрива с моите впечатления и многократно се потвърждава в моя опит на чужденец в Япония. Тук, на Балканите, е налице обратната тенденция. Респектът към реда, въплътен в процедурите, да не говорим за обреди и церемонии, е меко казано нисък. Но способността за справяне с постоянно създаваните в неподредения ни свят нови проблеми, е висока. Ние постоянно пренаписваме правилата, не успяваме да ги фиксираме, и постоянно се сблъскваме и си създаваме нови проблеми, които решаваме творчески. Така ние сме находчиви, без да създаваме ред. Ние несъмнено сме част от западния културен поток и сме свободни и рационални. Но виждаме, че това съвсем не е достатъчно за реда. За него е нужно фиксиране на формите и безалтернативното им следване. Това пък изправя дисциплинираните хора от Запада, както от Изтока, пред затруднения всеки път, когато се сблъскат с нова ситуация. Западният човек е ограничил на практика издигнатата в култ свобода, като е построил добре функциониращо рационално общество.

В Страната на Изгряващото слънце по традиция няма рационалисти. Рационализмът се приема като нещо нехуманно и студено. (Сякаш е много хуманно и топло да те съсекат с чувство и като наказание за лоши обноски). Японският рационализъм е съвсем незначителен, тривиален и няма почти нищо общо със западния, основан на грамадни теории, дълбоки нагласи, многобройни форми и всестранно проникване. В японското всекидневие не се следва схемата проблем – решение и при вида на японската цивилизация това изглежда абсурдно, но се оказва истина: тази организираност и технологизация почиват именно върху липсата на “проблеми”, “мнения и” “свободни решения”. Тук нещата се виждат и се правят върху видяното. Недостигащото се вижда, то се търси и намира. Няма нужда от разсъждения в плана на изпълнението, който е несравнимо по-широк от плана на измислянето. А там, където трябва да се създават нови форми и да се решават проблеми, максимално се използва вече наличното в света решение, адаптирано и развивано от японската визия и усет към напасване.

Но с виждане и напасване се правят и големи грешки. Когато се види едно успешно решение, се пропускат другите. А едно успешно за момента и в контекста решение съвсем не е оптималното за дълъг период от време. Когато не са обмислени с оглед на по-общи потвърдени истини, решенията не са най-добрите с оглед бъдещето. В един момент те започват да пречат, вместо да помагат. Потвърждения:

1. Канджите. Те изглеждат универсална знакова система, защото са независими от думите и така могат да се използват в различни езици. Но не се вижда по-доброто решение а именно, че има знаци на отделните звуци, които дават на практика неограничен брой съчетания. С времето канджите създават проблеми, като за начало се налага въвеждането на сричковите азбуки хирагана и катакана за “дописване” в съгласие с граматиката и лексиката на японския. Невероятно тромавата и сложна смесица от китайски канджи и японски азбуки днес прави японския най-труден език и допълнително изолира японците. Най-лошото е, че ако се премахнат йероглифите, много думи (омоними) ще съвпадат и няма да има как да се разпознават.

2. Вековното затваряне (забрана за корабостроенето, на влизането на чужденци и на пътуването на японци в чужбина) на Япония. Затварянето е съвсем естествено в един момент, когато чужденците нахлуват като заразяващо чуждо тяло. Те носят религия, чужда на манталитета на японците, страшни оръжия, опасност от колонизиране, а отгоре на всичко и сифилис. За два и половина века японците изостават от Запада с цели епохи. Това е наваксано по-късно, но затварянето като манталитет не може да се преодолее и днес, особено в умовете на японците и в японското общество.

3. Конфуцианският (семпай-кохай) мениджмънт по време на “японското чудо”. Благодарение на невижданата солидарност, дисциплина и труд в огромните фирми-семейства Япония за тридесет години стига до втора позиция в света. Но вече петнайсетина години икономиката не може да се съвземе от хаоса на изкуствените държавни намеси, стимули и надуване на т.нар. “bubble economy” (икономиката на мехура).

Вероятно и за западната рационалност могат да се изброят красноречиви примери за погрешност.

Умността се уважава в бойната стратегия, макар че в индивидуалния бой не се препоръчва мислене. Врага се гледа и се схваща неговото състояние. Известни са тактическите замисли и битки на големите им пълководци като самия Иеясу Токугава. В Записките на самурая (Хагакуре) се казва: “Остави противника да каже много и му намери слабото място. Там го критикувай.” Но в крайна сметка се разчита на свръхсилите: “Даже желанието на мравката стига Небето. Чудо може да се направи чрез духа.” Този спиритуализъм е в основата на камикадзе-тактиката (самото име идва от невероятната спасителна намеса на тайфуните на два пъти през 13 век, когато Япония е нападната от Кублай хан – 1268 и 1274). Колкото става по-лошо, толкова по-лесно се изоставя рационалността.

Копирането с нужните приспособления (което японците наричат кодаши ни суру), е културно типичен подход към решаване на задачи, което чужденците, каквато и връзка да имат с японци, трябва да разберат… “Все още в японското общество няма място за дебат или аргумент, които се разглеждат като заплаха за хармоничното състояние, които зависят на всяко ниво от респекта към властта.” Дежурните фрази между хората пазят хармоничното състояние (уа). “За разлика от много западни общества в Япония креативния само-израз в разговор не е нито одобряван, нито добре дошъл. То даже не е социално “безопасно”, тъй като неочаквани изрази могат да бъдат погрешно разбрани, изглеждащи неучтиви, или иронични или даже отчайващи. С изобилие от стандартни фрази в някои ситуации всичко, което е казано, е стандартизирано.” (March, Reading the Japanese Mind, р. 37 – 38)

Вносна култура

Проблемът за азиатците, които се западизират, е “вносната култура”. Тя е присадена и не извира от душата на азиатеца. Тези хора или мислят иначе, по генетична конструкция, или просто имитират без съответната нагласа чуждата култура. Това ще е същото, както ако българите учат чайна церемония и се научат да я правят перфектно.

Чужденецът от Япония тогава ще види, че тази чайна церемония, макар и перфектна външно, е изпразнена от смисъл или е изкривена до неузнаваемост. Същото става със западните форми в Япония и Китай.

Да дам за пример туристическия бизнес. Нареждат офиси и гишета, слагат хубави момичета в униформи, и смятат с това работата за приключена. Чужденецът наивно очаква реална информационна или туристическа услуга, но обикновено получава сурогат или не получава нищо. Във всеки момент може да бъде зарязан заради семейни или фирмени задължения, несъвместими с бизнеса!

Ситуацията няма да е съвсем симетрична, защото по нагласа западняците се стремят да разбират и интерпретират, а азиатците – да подражават и копират. Така че западняците ще си направят собствена, естествено невярна теория, както си правят западни обяснения на акупунктурата, бойните изкуства и медитацията. А азиатците ще направят цяло летище и на него няма да дават туристическа информация за западняци, или ще ти кажат вместо “Елате пак!”: “Върнете се обратно!”.

Има проблем при подражанието и копирането: това, което на Запад наричаме развитие. Тук не е възможно творчеството и демонстрирането на принципно нови, невидяни форми.

Примери. В Шанхай се пуска най-бързия влак, достигащ 418 км/ч, който се движи във въздуха на магнитна възглавница. Никъде другаде не са приели построяването на подобна свръхскъпа линия. Но тя не е китайски технологичен продукт. Технологията е разработена в Германия. Свързва летището с новата част на Шанхай, търговския център, с небостъргачи и тревни площи. Този квартал може да се намери с малки вариации във всички мегаполиси на земята и особено усърдно се изгражда в далечния Изток. Фирмата “Мазда” в Япония пуска кола с ванкелов двигател, естествено западен, но отречен на Запад. Изпълнението обаче на този ванкелов двигател е по-добро от всички досегашни изработки.

Подражание при несъизмеримост

Подражанието при несъизмеримост, или по-точно не-едноформеност на културите, често е пародия, но понякога дава резултат. Азиатците са направили много стъпки в модернизацията чрез подражание. Всичко в Япония се оказва вносно, и все пак това е уникална, даже най-уникалната култура на света. Няма друга толкова непонятна. Това е култура на изпълнението и перфектността при цялата неразбраност на смисъла. Японците не се безпокоят от неразбирането на “оригиналниясмисъл”. Те виждат смисъл в изпълнението и адаптирането на заетите форми така, че да са някак съвместими. Наистина трябва да се съгласим, че изпълнението е нещо самоценно и съдържа смисъл. В крайна сметка целият ни живот е във висока степен само изпълнение: ние не знаем защо сме такива и действаме най-често по силата на инерцията на неосъзнати нагласи, заложби, чувства и пред-разсъдъци.

Несъизмеримостта подтиква към механично подражание, защото чуждото е неразбираемо. Виждаме неговата форма и можем да я изпълним перфектно, но не знаем смисъла. Можем да сложим там наш смисъл или интерпретация и тогава несъизмеримото става съизмеримо, макар че се отдалечава от своя оригинален смисъл. Така ние можем да се научим да изпълняваме чайната церемония перфектно и да си внушаваме нейния смисъл от бегли познания на японската култура и романтични предположения относно тишината, битието, времето и не знам още какво. Ако кажеш това на японците, ще им прозвучи съвсем чуждо. Те не се питат за подобни неща. Те не могат да ти обяснят смисъла на чайната церемония. За тях самото питане е доста суетно и ненужно. Изпълнението на чайната церемония в адекватна обстановка и с майсторство обаче внушава достатъчно емоция, за да търсим някакъв още по-дълбок смисъл. Тогава виждаме, че самото изпълнение, самата форма, която се строи във времето и в пространството, изпълва с живот и няма място философстването.

Така несъизмеримостта се забравя, потъва и изчезва. Оригиналният смисъл е дошъл и за това не са били нужни особени обяснения. Той е бил извън думите.

***

Културите са еластични в своята резистентност. Дори и да приемат западни форми на политика, икономика и технология, далекоизточните и близкоизточните народи запазват начините си на мислене.

Така износът и налагането на култура е насилие и се изражда и в кърваво насилие.

Не “културите”, а колективните Его на общностите, особено затворените общонсти, воюват. Те използват своите описания на света, за да създават фанатични и агресивни култове. Насилието в тях е истинският мотив, а оправданието е културата.

Конквистата – културна катастрофа

Конквистата (завладяването)на “Нова Испания” (Мексико) е навярно най-големият “исторически експеримент в антропологията. За най-малко време с най-малко на брой хора се случват най-грандиозни неща. Светът, който испанските завоеватели намират, е невидян и несънуван, по-фантастични от приказка или легенда. Също така фантастични са европейците с техните коне за ацтеките. Хора от Европа в края на 15 век намират велика цивилизация и град на другия край на света и шепа бойци, попаднали в капан и постепенно разбиращи ролята си на завоеватели, прекратяват съществуването на цяла цивилизация за няколко месеца.

Това е културна катастрофа Изравняват се някакви чудовищни потенциални разлики и в същото време се откриват чудни необясними съвпадения на нрави и културни диспозиции: идентичностите е трудно да се изброят, н о най-поразителни са атрибутите на властта – същите като на Запад, и битовите атрибути (сякаш едни и същи навсякъде).

Различни описания на света и еднакви нрави и социална структура. Как да не се сетиш за човешката природа! Шаманството и неговата тъждественост по толкова краища не света е свидетелство за идентичност. Но как културите могат да си приличат толкова много? Нали те са локални? Но навсякъде освен в монотеистичните религии (а и там преди те да се наложат), намираме свръхестествени сили и същества, анимизиране на природата (жив свят), култове и жреци, жертвопринашения, човешки жертви, канибализъм.

Конквистата е гръмовно демонстриране на удивителната еднаквост на хората и трагичното ескалиране на насилието между различните (човешки общности). Това е обяснимо само като не знаеща граници борба за живот: или ние, или вие. Защо трябва да оцеляваме всички, когато ние сме много по-силни от вас с нашите пушки и топове и можем да ви вземем златото, градовете и земите, да ви превърнем в роби, а и да ви облагородим и цивилизоваме, като ви откажем от чудовищните човешки жертвоприношения, канибализъм и почитане на дяволи вместо богове? (тази ситуация е осмислена отново в книгата на Цв. Тодоров: Откриването на Америка или въпросът за другия).

Конквистата е цивилизационна революция и културна катастрофа. Чудовищно големи разлики в овладяването на оръжията и удивителни прилики на всички равнища на живота, та дори и на равнище пазарище. В това силово изпразване на човешката агресивност и в протеклия силен ток на изравняване на потенциали умират отначало хиляди, а после и милиони. Изгарят всички слаби звена и секторите на голямо съпротивление по веригата, която се е образувала. Културната пропаст, която огромните природни пространства (океана) образуват, се заличава и общуването между културите с цялата му тържественост и проливаща жизненост изгаря като културен пожар.

Конквиста – уроци за споделеност

Записките на войника на Кортес Бернал Диас дел Кастильо: Истинската история на завоюването на Нова Испания, свидетелстват за успеха в разбирането между испанци и ацтеки дори по въпроси на религията и култовете, където наивността на конквистадорите е най-голяма. Разбирането относно природата и дори базови културни феномени (храна, оръжие, боеве, облекло, украшения, селища) се осъществява без проблеми с преводач.

И испанци, и индианци живеят в къщи и спят на легла. Индианците се осветляват и отопляват с помощта на огън, също като европейците, макар и с по-груби форми на горенето. Обработват земята. Отглеждат животни и растения: домашни кокошки, кучета, царевица. Показват тютюна на европейците. Познават от тях виното. Хранят се по обичай и нрави. Гостът бива нахранен. Обличат се предвид на климата и от свян и приличие. На първо място за прикриване са същите части на тялото, както във всички култури: половите органи. Имат естетически вкус, подбират облеклото и обичат украшенията, особено жените. Използват ушите и носовете си за украшения. Материалите и формите на украшенията са като при европейците, особено нанизите. Скъпоценни камъни и злато са най-ценните материали, както и при европейците.

Сексуалните отношения са по-свободни, но не са лишени от правила. Познато е многоженството както при повечето шамански култури. Сексът е размножение и удоволствие. Даряват се дъщери за жени в знак на уважение и приятелство. Това го има във всички култури.

Водните пространства: езерата и океана се преминават с лодки и гребане. Ацтеките използват дървени копия, не познават желязото. И испанци и всички индиански общности изстрелват стрели от лъкове (арбалети). Воюва се според тактика, управление на боя, в боен ред, с хитрости и подходящи ходове на войската, налице е разузнаване. Съществува командване и редови войници. Лавират за печелене на време и за прегрупиране на сили. Вкарват противника в капан. Когато имат сили, воюват. Привършат ли шансовете за успех, преговарят за мир.

Частната собственост е в основата на социалния ред. Съществува и държавна собственост, сякаш съвпадаща със собствеността на владетелите. Кражбата е ограничена, осъдена и санкционирана. Събират се данъци от поданиците. Държавната власт се стреми да се разшири и да обхване повече поданици (данъкоплатци). Данъците се събират от бирници. Някои племена се бунтуват и не плащат данъци. Срещу тях се изпращат войски. Лидерите им се наказват и се дават в жертва на божествата в Мексико. Размяната е основа на общностния живот. В центъра на Мексико, на площада, е разположен гигантски и изключително богат пазар.

Социалната структура включва неотменното разслояване на бедни и богати, на простолюдие и благородници. Благородниците си разпределят властта и я предават по наследство на своите синове. (Жените не участват в политиката).

Атрибутите на властта са същите като навсякъде в развитите цивилизации. Съществува град седалище (столица), дворец, богатства, данъчна система, дворцов протокол и етикет, уважение към гостите, подаръци, преговори, срещи на Монсесума с пратеници на провинциите и на противниците, пажове, танцьори, шутове за разсмиване на владетеля, та дори и дворцова градина и менажерия.

Властта е непосредствено свързана и отнесена генетично към сакралната сфера. Тя е от божествата и се поддържа от тях. Владетелят поддържа контакт с божествата чрез жреците. Те влизат в непосредствен контакт с божествата и разговарят с тях, измолвайки отговори на въпросите си и поддръжка. Плодородието и плодовете на труда се отдават на тяхното благоволение (както навсякъде, те са зависими от променливия климат или от волята на свръхестествените лица) Великият и добросърдечен Монтесума с непреклонно почитание разговаря със своите отвратителни божества (Кетцалкоатл или както Диас си го спомня -Тескатепука – е бог на ада) на огромно каменно светилище, издигнато на 120 стъпала над столицата. Изкуството е част от живота. Лицето се украсява с линии, а облеклото е изработено естетически според пола, вкуса и богатството. Родовете имат свои знаци: стилизирани изображения на закрилници-тотеми. Царските покои са величествени. Божествата са изобразени в камък. Светилището е великолепно изработено, щедро украсено, стабилно и грандиозно като катедрала. Вонята е смъртно нетърпима, но Монтесума възмутен отхвърля разяснението на Кортес, че трябва да се откаже от тези дяволски неща. Дори в най-непоносимото насилие е налице царското достойнство.

На карта е запазването на Мексико. Дълбоко в древността прадедите са научили и предали на своите деца и внуци, че Мексико ще бъде завладяно от хора, идещи от Изток. Сега те споделят с Кортес това предсказание.

Звукът на тъпана идва от границите на техния свят, за да им даде сила и да ги увери в непреодолимата мощ на техния живот.

Крос-културна война

Войната е катастрофична форма на крос-културно неприемане. Културите в крайна сметка се конкурират за земя, за богатства и скъпоценности, за други ресурси или просто за власт.

В Конквистата испанците се настаняват в двореца на царя Монтесума, на в същото време го пленяват и разпитват за скритото злато. Те не зачитат живота на местните индианци, свеждайки ги до полуживотни. Испанците искат да завладеят земята и богатствата на ацтеките, като унищожат тяхната култура и избият колкото може повече ацтеки. Така заслужено те стават врагове на смърт.

Убитите и пленени врагове се поднасят в жертва на божествата, от които произлиза победата над тях. Светилището на върха на пирамидата е опръскано с кървищата на човешките жертви, на каменни плочи им вадят сърцата и пръскат кръвта им наоколо по идолите, след което режат краката и ръцете им за ядене, трупът – за храна на зверовете в зоологическата градина на царя, а главата се окачва в светилището.

В деня на разбиването на силите на Кортес са убити и пленени над 60 негови войници и те са влачени всеки ден по няколко души по всички стъпала на храма, където ги просват, разсичат гърдите им с кремъчни ножове, изтръгват сърцата им и ги хвърлят на божествата. През цялото време бие гръмовен тъпан и той издава по спомените на Бернал Диас, “най-злокобния и тъжен звук, сякаш идещ от самия ад”. Тогава тържествуват силите на ацтекския живот във всичките му измерения. Налице е транс на самозареждането с мистична енергия.

Днешните войни на Съединените Щати срещу тероризма от ислямски произход са същевременно фази на “свещена война” (“джихад”), който водачи от типа на Осама Бен ладен водят срещу Америка и Запада. Тези конфликти, които все повече разширяват своя обхват, са плод на фундаментално неразбиране.

Чуждата култура се пренебрегва или се отхвърля по силата на конфликта на ценности от религиозен, политически или общоцивилационен характер. Съществува непоносимост между култури и етноси. Съществуват етнически прочиствания.

Това со крос-културни войни – крайната фаза на крос-културната несъизмеримост или напрежение. Съвременният свят може да се опише и като крос-културна глобална констелация. Това се прави в интересния труд на Самюъл Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите.

Силните “по правило” са присвоявали ресурси и богатства от слабите.

Всяка война се е интерпретирала като своя история от всяка от страните-участнички. Така конспирациите на ЦРУ се разглеждат от американците като “мироопазващи” или “балансиращи интересите”, а от страните, в които се правят – като груба интервенция. В още по-голяма степен това важи за окупациите, каквито в последните години се предприеха срещу Афганистан и Ирак, както и бомбардирането на Югосалвия. – Налице са ужасни терористични конспирации, които изправят съвременния свят пред най-голяма опасност. Тероризмът побеждава така лесно, както побеждават хаосът и смъртта.

Съвременните междукултурни сблъсъци, известни най-вече в американската формула: “Запад срещу тероризъм” са ярък пример за културна релативност. Една и съща активност е за мюсюлманите “свещена война”, а за западняците “тероризъм”. Ответната активност – окупирането на ислямски страни, е наречена “освобождение” или “наказване на тероризма” от Запада и “империалистическа окупация” от мюсюлманите.

И няма неутрални същности тук.

Глобализацията е съжителство с другото и чуждото

Глобалното мирно съ-съществуване не може да се сбъдне чрез едностранна и особено насилбствена западизация. Това значи да признаем една културна локалност за самата глобалност, да вземем относителното за абсолютно.

Животът и смъртта не са азиатски или европейски. Човешката ситуация не говори гръцки или немски. Затова можем и трябва да превеждаме специфични категории като “шуня” с “празнота”, “дукха” със “страдание” и т.н.

Съвременният свят не може да си позволява да тъне в терор и разруха заради културни противоречия и непоносимост. Така, както на Запад и в други цивилизовани страни “войната на всички против всички” е заменена от мирен и легален ред, това без съмнение може и трябва да стане в рамките на глобалното човечество.

Глобализацията е демонстрация на общността на човешкия живот и общността на големите проблеми и предизвикателства.

Ние, хората, живеем на една планета заедно с милиарди други форми на живот И нашият живот е зависим от общи действия за оцеляване и запазване на живота, които могат да се предприемат само в глобални мащаби и от всички цивилизовани страни.

Отговорността за оцеляване и развитие на човечеството е обща и зависи от осъзнаването на това, че хората са в крайна сметка едни и същи и са едно цяло на Земята. На фона на това обстоятелство се снема културната относителност.

 

Обща културна относителност

Обща културна относителност, по аналогия с Общата относителност във Вселената, е отнесеността на всяка култура като форма на човешки живот към човешката форма.

“Несъизмеримост”

“Несъизмеримостта” се разполага в широк контекст на немислимост и неразбираемост на чуждото. Защото видимите форми на културите са разположени в лоното на живи неосъзнавани нагласи и мисли, извират от архетипи, които живеещите в културата не знаят и не рефлектират.

“Несъизмеримост” тук значи просто несводимо различие във формата. Когато имаме група триъгълници, макар и различни, те имат една и съща форма като триъгълници. Но те са различни като остроъгълни, тъпоъгълни и правоъгълни. Ако задачата е да се вземат еднакви триъгълници, ние няма да можем да извадим от множеството триъгълници еднакви. Ако от група многоъгълници имаме задача да извадим триъгълниците, те са сводимо различни. Но ако имаме да сравняваме произволни екземпляри, ще намерим несъизмеримост. Дали многоъгълниците са несводимо различни, или сводимо различни, зависи от ситуацията и съответно плана на сравнение.

Така, руските падежи и българските аналитични структури не са една и съща форма като синтактически единици, но семантично могат да се сравняват и припокриват.

Несъизмеримостта като безотносително понятие за несравнимост между две форми може да се покаже като оптическа илюзия.

Например, във Философия на науката, Томас Кун изтъква несъизмеримостта между парадигмите. Като пример той и негови последователи /Пол Файерабенд/ предлагат разликата (семантична) в понятията (като дължина в Нютоновата и Айнщайновата механика). Не се забелязва, че двете теории са проверявани заедно, при измерване на отклоненията на светлината от звездите, която преминава край Слънцето. Измерваните координати на светлите точки на фотоплаките покрай затъмненото Слънце не са нито “релативистични дължини”, нито “класически”. Те са просто измерени координати и отклонения според предсказаното от двете теории отклонение. Двете теории дават съизмерими следствия за стойността на отклонението? Theory-ladennes of the facts. При това се установява, че едната теория по-точно съответства на фактите (Теорията на относителността). Тук явно не може да става дума за зависимост на фактите от теорията – мястото на една звезда в небето никак не зависи от това в коя теория и с какви единици го установявяме.

И по Птолемей, и по Нютон, и по Айнщайн се дават координати на небесни тела в определени моменти. Всички те се сравняват с измерените и се предсказват повече или по-малко точно лунни и слънчеви затъмнения.

В историята на културите се реализира различни форми човешката форма. В някои култури тя е по-рационална, автентична, приспособена, силна, експанзивна. (Франсис Фукуяма смята, че либералната демокрация е такава сила в културата, която е общочовешки връх и в този смисъл край на историята). Макс Вебер изтъква рационалността на западната цивилизация (например западния нов капитализъм като етос).

Хуманитарното знание преекспонира културните разлики, защото не може да схване културата като форма на живот. За това е нужен анализ, отхвърлил опозицията натура-култура. Културата е живот, както и всяко друго поведение на живи същества. Гнездото, което птицата строи, не е духовен акт или творчество. Но то има същата роля в живота, каквато има и архитектурно замислената човешка къща. Ако познанието на културата се лишава от това разбиране, как то е способно да разбере факта на едноформеност на най-различни човешки жилища, от иглуто до замъка, чрез човешката телесна форма?

Една група от подобни форми /”семейно сходни” – Витгенщайн/, в която няма два еднакви елемента, може да се представи все пак като множество. Да кажем, ябълките на идно дърво – те не са еднакви, но са ябълки от едно дърво и спокойно образуват множество. Различието между “множество” и “семейство” е въпрос на дефиниция.

Несъвместимостите отпадат заедно с формите. Когато разговаряш с чужди хора, без да знаеш езика им, на неутрален език или с жестове, отпадат или се разтварят несъвместимостите. И двата чужди един на друг представители на своите култури, изразявайки се на чужд език, не предават адекватно своите форми.

Но интересното е, че непредавайки своите форми, те все пак предават смисъл, който е разбираем. И това е споделено човешко – възприятия, емоции, някакво “естествено” мислене, човешки състояния и ситуации – работа – развлечение – секс – пътуване – храна – музика и т.н.

Например на английски отпадат социално задължителните в Япония стилове: неформален, des/mas, keigo.

В жеста и посочването отпада културната разлика.

Това свидетелства за форма на света и човешка форма.

Несъизмеримостта може да се сведе до съизмеримост.

Всяка несъизмеримост може да се представи в по-широк (дълбок) план като съизмеримост.

Така има несъизмеримости между българския и английския. Например на българското “трябва” съответстват цял спектър английски думи: “must”, “have to”, “should”, “ought”, “to be to”.

Но като индоевропейски езици те са съизмерими и имат едни и същи форми:

Субект–действие–обект (Подлог–сказуемо–допълнение).

“Аз гледам дървото.”,

както и обща субект-предикатна форма:

“Дървото е зелено.”

Тези езикови форми са едни и същи за всички индоевропейски езици, без да са налице поне в този вид в други езици.

Значи, ако сравняваме английския и българския като индоевропейски, те са еднакви в коренната си граматика или са съизмерими, имат една и съща форма. Но ако ги сравняваме като лексика, ще открием редица разминавания, несъизмеримости, нееднаквости на формата.

Обикновеният език свързва културите. Обикновеният език, като най-богат и обърнат към света, може повече от всякакви изкуствени езици, да свърже културите. В обикновения език преводите стават достатъчно добри, защото той изразява един и същ свят пред различни култури. Още по-универсално средство за общуване между хора от далечни култури е тялото и неговите жестове. Ние можем да показваме в природната и културна среда какво имаме предвид, доколкото говорим за неща в пространството и времето. Така ние демонстрираме, че с ескимоса живеем в един и същ свят, а не в отделни културни светове.

Непреводимите думи се описват в другия език или се определят с посочване. Обикновено преводите на митични, шамански, култови и религиозни понятия е невъзможен. От развитите културни форми само опитната наука и математиката са съобщими универсално, но на своя си език.

Природата не се дели на S и P, субект и предикат

В света преди неговото местно описание няма субект и предикат. “Сняг” и “бял” не се присъединяват като “предмет” и “свойство”.

Да разгледаме фигурата: “горещ пламък”. Какво в света ни показва, че има отделно пламък и отделно горещина? Познаваме ли не-горещ пламък? И даже да познаваме и не-горещ пламък, къде е границата между “горещ” и “пламък”? Нима в света има нещо като пламък, и отделно има нещо като горещина, което се прибавя към него. Нищо подобно! Пламъкът поначало си е горещ. Горещината е негово свойство.

Отново лъжа. Категориите “предмет” и “свойство” са производни на граматическите категории (части на речта) “съществително” и “прилагателно”. Но в света няма някакво нещо, към което се прилага някакво свойство. Ако имаше, всички човешки езици щяха да го изразят по същия начин: горещ пламък. Но на китайски няма разлика между части на речта. Има йероглифи за горещото и за пламъка, но не како прилагателно и съществително. Пламтящата свещ, горещият пламък, и т.п. са само изкази на една локална форма в света, пространство-времева. Тя е вън от подобни структури, които използваме в езика. В тази форма няма нещо, свойство и отношение. Доказателство за това е възможността в други езици да се изразява същата тази пламтяща свещ като пламък-свещ или даже с един йероглиф. Къде е свойството – къде е предметът? Къде е отношението към Аз-а?

Няма тук отделно “аз” и “свещ” и “гледане”. Така че няма и “субект – обект”.

След Сапир Уорф развива тезата за “езиковата относителност” и я потвърждава в изследването на езика на индианците хопи. Съществителното не се съотнася с глагол.

Светът изобщо не се дели на категории и в частност на граматически категории.

В будизма се осъзнава и обяснява тази относителност на категориите и нейното опразване.

***

Ако разбираме “разбирането” между културите като неутрално обяснение и преценка някак “обективно”, това е химера. Тук е налице относителност в смисъла на Айнщайновата механика. Можем да говорим смислено за една култура или от нейни позиции, или от позициите на друга култура. По аналогия това е “специална относителност” на описанието спрямо координатна система. Преходът от една към друга култура е неопределено състояние, но в него се проявяват преживяванията на сблъсъка, които маркират онези посоки, в които културите се разминават. По аналогия това е неопределимостта на състояние между две системи, или в неинерционно, ускорително движение.

Крос-културният опит е аналогичен на движение от една към друга координатна система без праволинейност и равномерност.

Обща относителност

Ускоренията в механиката на Айнщайн се описват от Общата теория на относителността. Инертната маса се отъждествява с гравитационната. Гравитацията обединява отделните системи в една Вселена. Аналогично е с културите и “човешката природа”.

Налице е “обща относителност”, която въвежда “инерцията” и “гравитацията” на културите към “човешката форма”. В края на краищата става дума за различни човешки култури. Човек може да пътува между културите затова, защото остава човек. Хората имат една форма на живот, в рамките на която разликите не са така важни за разликите между културите. Те са форми на колективен живот посредством артефакти. Хората от всички народи дишат, хранят се, живеят в жилища. Раждат се и умират. Живеят на една планета, виждат едно небе. Имат език и чрез него създават местно описание на света. Построяват общества, социални йерархии, властови институции, разпределят труда си и развиват начини на размяна. Това осигурява общата база за разбиране между културите.

Тази гравитация подрежда културите като едно множество или семейство достатъчно близко една до друга, за да можем да пътуваме между тях и да оцеляваме в пътуването. Така западнякът оцелява в Япония.

Няма неутрална езикова рамка .Човек може да разчита на това ядро, за да оцелява, за да разбира чуждото, и за да преценява донякъде чуждата култура. Но ние никога нямаме подобно ясно определено ядро от езикови форми, видимо за нашето самосъзнание и осигуряващо неутрална база за сравнение и обективна оценка на културите. Затова опитите за разбиране са неизбежно релативни, от позициите на нашата култура. Това е аналогично на “онтологическата относителност” на Уилард Куайн. Но е налице освен тази относителност, която е сравнима със Специалната, и Обща.

В координатите на Общата относителност се осигурява възможността за преводите от един език на друг или на общуването между културите. В тези координати се осъществяват например и съвременните статистически измервания – демографски, икономически, здравни, криминални и т. н., които ООН извършва на базата на общи променливи.

Обща относителност на езиците – човешка перцепция

Общата езикова относителност е като Общата физическа относителност при Айнщайн. В нейни рамки се разкрива “гравитацията”, която фокусира човешките езици в една област, в едно поле, като описващи един свят.

Местните езици не са просто инерциални системи, които служат за определяне на света, на другите култури. Те са потопени и описват в един и същ човешки свят.

Светът е такъв, какъвто е живеещият.

Човешките усещания и сетивни възприятия са споделими без съмнение и неяснота. Такива са очевидно възприятията на природни образувания и процеси: небе, земя, планина, река, дърво, растение, животно… , дъжд, сняг, вятър. Всички племена описват тези природни феномени по един и същ начин и не се нуждаят от превод, за да ги съгласуват и споделят.

Обща относителност значи, че всички описания гравитират към едно гравитационно тяло, живата форма, “биологичният вид”. Всички местни описания по света в миналото и сега са човешки и като такива са подобни, еднакви.

Обща относителност означава, че специалната относителност е ограничена в своето разнообразие и че инерциалните системи в крайна сметка не са произволни и се групират около една форма – формата на живот, на живо същество, човешката форма. Тя оформя човешката форма на света, формата на човешкия свят, първата подредба.

Има думи с еднакво значение, които съществуват в най-далечни езици и на практика във всички езици. Това са думите за нещата в природата, в която обикновено хората живеят: небе и земя, планина и река, въздух и вода, храна, тяло: очи, нос, уста, уши, глава, ръце, крака и т.н. Такива думи са хиляди. Сигурно е правено лингвистично изследване, което да ги открие.

Далечните езици описват един свят.

Разликите в езиците се разбират при учене на чужд език. Езиковедите съобщават за научаване на невероятно екзотични езици със съвсем чужда на индоевропейските езици граматика, като хопи (Уорф) или ескимоски. И Уорф разпознава далечното светоразбиране на това племе в местния език и начин на мислене, като открива, че: няма неутрално валидно време, и че хопското субективно траене, изразено без граматически времена и изрази за обективно време, даже епо-близо до естественото възприятие. Например в срещата с този език ние осъзнаваме, че няма възприемане на множеството от “десет дни” подобно на “десет дървета” – десет дни никога не са ни дадени заедно, като налично множество. И все пак ние сме така дълбоко свикнали с тази начин на говорене, че не си даваме сметка за метафоричността на елементарния израз: “десет дни”. (Уорф, /1960/)

Без преход и пробив към чуждото няма никаква възможност да се проведе етническо изследване. Общата относителност прави възможно установяването на специалната относителност. Тя прави възможно изучаването на такива чужди езици и смяната на “инерциалната система”. Областите и точките от световното (глобалното) културно пространство могат да се подредят една спрямо друго по степента на тяхното подобие, близост, гравитационна сила.

Интерсубективното е обща относителност. Интерсубективното е обща относителност, споделеност на света.

Интирсубективността не се конструира и не се извежда от принципи. Тя е плод на съзряване на детето и установяване.

“Как става споделянето на общ свят?” е безсмислен въпрос. На емпирично ниво това е чрез езика, има и други интуиции, свързани с подобието на тялото и поведението.

Фактът, че всички виждаме една и съща визия, е проверим само посредством езика и поведението. Това не е непрекъснато възприеман факт.

Онези, които говорят за “откриване на голото тяло” (Кенет Кларк) в дадена точка и момент (6 век пр. Хр. в Гърция), трябва да осъзнаят, че под пластовете на уникалност, които са на повърхността, се открива зашеметяващо богата идентичност на формите на живот. Ако разширим хоризонта на един ограничен анализ и забравим за останалите планове, непременно ще извършим неадекватна хипербализация и ще станем слепи и наивни европоцентристи или още по-лошо: историцистки европоцентристи от типа на Хегел, които смятат, че светът на хората – това е историческото развитие (не разгръщане или повтаряне, а именно развитие) на Европа в течение на 25 века. Човечество и човешки култури има обаче по цялата земя и то в продължение на незапомнени времена от порядъка на милиони години.

Човешкият свят на човешката форма

Човешкият свят, човешката форма на живот, е център, който фокусира всички референти, значения и смисли на човешките локални езици и е онзи глобален фактор, който прави езиците преносими, научаеми като чужди, преводими и разбираеми.

При това разбираемостта на хората не предполага наличието на общ човешки език. Просто локалните различия се снемат в глобалната споделеност, еднаквост на човека. Това е казано за културата от Франц Боас: отделните местни култури реализират общата човешка природа. (цитатът).

Аз протягам ръка към разцъфналата роза и казвам на учителката по икебана, която не знае английски: “Вчера тази роза беше само пъпка, а днес е разцъфнала.” Тя не ме разбира, но разбира, че говоря за розата, която е веднъж пъпка, а после е цвят. Това е така, защото ние с нея сме в един свят и виждаме една и съща роза.

Това е необходимо допълнение към куайновата приказка за “гавагай”. Ние с японката даже може да не си чуем ясно думата “роза” (rose) и съответната японска “бара-но-хана”, но знаем за какво говорим. Така туземецът може да не успее да разясни на белия дали “гавагай” значи точно “заек”, “част от заек” или “поява на заек”, но без съмнение това няма да им попречи да си хапнат заедно от изпечения заек. Разбира се, на приказка край огъня ще се изясни и по-точния референт на “гавагай”, особено ако има преводач.

Светът е споделен между хората.

Явно има нещо между езиците, среда, в която те се съотнасят, “ефир”, или гравитационно поле, от което те се оформят. Това е сетивният свят на хората или на която и да е форма на живот.

Ако личностите бяха светове, всеки човек щеше да живее в различен и несподелим с другите свят, и хората нямаше да могат да общуват и да се разбират. Но това не е така – хората, колкото и да са различни и с недостъпни взаимно усещания и възприятия, мисли и чувства, все пак се съпреживяват и говорят един език. А това значи, че те живеят в общ свят.

Самият факт, че има езици, говори ясно за споделеността на индивидуалните животи.

Ако културите бяха светове, всеки местен език щеше да описва отделен свят и преводите нямаше да са възможни, а хората нямаше да се разбират за нищо.

Но има нещо в езиците, което ги прави сравними, и това е отнесеността на всеки език към все същия човешки свят, който всички човеци усещат с тялото си и осъзнават.

Хората са еднакви (човешка природа).

Хората са еднакви като жива форма, като вид, като “Homo sapiens sapiens”. Това е наречено на Запад: “човешка природа” или “човешка същност”.

Затова всички хора от която и да е култура се разбират в онази степен, че се разпознават като хора, признават като хора и отнасят помежду си като хора – същества от един вид, разговарящи помежду си, освен че могат да се кръстосват и да дават плодоносно поколение.

Хората от всички култури могат да се разберат взаимно до неограничена степен, в зависимост от интензивността и времето на контакта. Човек от чужда култура може да се потопи в приемаща култура, защото е човек, същество от същата жива форма, говорещо и действащо разумно като човек.

Пространство-време, земя, вода, въздух, човешки живот, смърт, храна, облекло, жилище, работа, развлечения, власт и т.н.

Теорията на Общата културна относителност утвърждава, че има гравитационни центрове, местни условия за живот, и един споделен център – човек.

Хората в различните култури споделят една форма.

Каквото и да говорим, японците не са от друга планета и техните реакции са понятни на базово ниво. Ясно е кога им е приятно или неприятно, най-често е ясно в жив контекст на какво се смеят и на какво се мръщят, въпреки че са учени да не си показват чувствата. В общуването с чужденци реагират спонтанно по начин, който се вмества в нашите представи. Хората в Япония, както и навсякъде, живеят все същия живот, в който от сутрин до вечер се бъхтат или си заработват насъщния. Работа – развлечение – общуване – приятелство – любов – брак и т.н. – формата на човешкия живот е същата. Но те са все пак много различни от останалите хора на земята. Мега-различията се виждат с просто око. Всичко общочовешко има локална форма. Ако си представим формите на поведение като спектри от варианти, всяка нация си има свой спектър, който се различава видимо от този на други нации. Е, японският спектър на типично поведение е встрани от всички останали спектри. При тях отместването е силно.

Различните народи се различават като цяло, независимо от разнообразието от типове и образователни равнища във всяко от обществата. Един немски работник въпреки различията си с един немски интелектуалец има споделени нагласи с него като немец. И двамата показват подобно поведение пред не-немци. Навиците им в работата, развлечението и общуването са подобни. И двамата планират гостуванията и не допускат неканени гости. И двамата са дисциплинирани и хигиенични. И двамата са дървени в хумора.

Японците донякъде напомнят на немците със своята стегнатост и вдървеност. Но те са на светлинни години от своите европейски аналози например по формите, в които мислят света. Германците са рационални и това е в основата на техния ред, докато японският ред е възможен именно поради “затварянето на рационалния дискурс в скоби” и следването на правилата. Обаче и японци, и немци “се отпускат” и могат да пият на работното си място в подходящ момент. И това спада значи към човешката природа, щом даже тези народи се “пречупват”, ха-ха…

Съдбата на един народ е проекция във времето на неговия характер. Или обратно: характерът на един народ е кристализация на историята му. Тук няма първично и вторично. Няма и чиста същност на народа. Няма някаква японска същност в чист вид като ядро на японския живот.

Хората са в едно и също положение.

Човешката ситуация не е източна и западна. Тя е глобална и няма връзка с извънземни и пътуване до други планети.

Каквато и да е културата, хората са в едно и също положение като смъртни човешки същества. Даже Дзен не може да ни отърве от болките, страховете и смъртта. Ние ставаме по-устойчиви в нашето странстване из света. Осъзнаваме, че сме все още на Земята. А извън нея няма живот както за българи, така и за японци. И че при заплаха да се убием всички, няма значение в какви домове живеем.

Хората навсякъде са си същите. Ислям, будизъм, юдаизъм, християнство, хиндуизъм, шаманство – всички религии с цялата си сила по отделно и с уникалния си тип опитност, която развиват, не променят човешката природа. Хората посрещат смъртта по един и същ начин – изненадани и ужасени, а свидетелите на умиращия по един и същ мъчителен, истеричен начин, в страх изпращат своите близки. В японските филми край умиращия войник неговият приятел пищи в истерия както приятелят или братът на всеки друг войник, от който и да е народ.

Религиите (културите) не създават базовите нагласи. Всички се страхуват от смъртта и въпреки че в някои култури смъртта е приравнена към живота, това не намалява страха от смъртта у хората. В японските болници няма стая с номер 4 (“ши”), защото това е корен и на думата смърт, умирам (“шину”). Шин-будисткият професор Шигараки в своята автобиографична книга разказва различни поучителни истории. И сега разбирам, че няма поучителни истории и във всички истински истории хората не научават нищо решаващо за живота и смъртта, с което да захранят другите и да ги усилят. Няма радикален, решителен опит (освен самото умиране), който да хвърли светлина върху този живот. В живота не се намира отговор на въпроса за смъртта. Това го няма както в християнството, така и в шин-буздизма, така май и в Дзен.

Хората са навсякъде малоумни и в неведение за най-важното, заблудени и вързани като кучета о своята малка ограда. Никъде няма ясно разбиране за нещо повече от дишането, яденето, пиенето, спането и сънуването, мечтите и мислите, думите и действията. И японците като нас се правят, че знаят какво правят, че имат отговори на въпросите си и правилни решения.

Гледам японски исторически филм. Без да разбирам езика (във филма се говори бързо), тази стара японска история ми става ясна. Реакциите, мимиките, жестовете, думите, тонът и действията са понятни – те са почти същите като нашите, но са по-нервни. Играта на актьорите е малко театрално пресилена. Иначе няма нищо общо: различни са лицата, фигурите, пристъпването, поклоните, седежа, облеклото, маниерите; интериора, къщите, дворовете и даже природата. И все пак всичко е същото: съгласие – несъгласие, радост – гняв, смелост – страх.

И японците като нас работят, а когато могат, зарязват работата – това го видях с очите си. И те като нас се веселят, макар и по-неумело. И те като нас се любят, макар и по по-регламентиран начин. И те си плащат солените сметки за ток и газ, но без да се сърдят. Изплащат десетилетия скромните си жилища. И те се лъжат, мамят и корумпират. И те се харесват или ненавиждат. Но само по-малко си завиждат и пречат взаимно.

И те се раждат и умират в същия ужас като нас.

Гравитация на света

Няколко паралелни феномена изразяват “гравитацията” на всички култури към един свят.

1. Гравитация на всички езици към едно семантично поле (човешка форма). Това обяснява разбирането и преводите.

2. Гравитация на всички езици един спрямо друг. Това обяснява речниците и преводите. Локална гравитация. Тя изкривява значенията, идващи от други езици така, че те се приближават към местните значения.

Избират се за превод думи и изрази, които поотделно и като цяло предават най-добре вложения в оригиналния изказ смисъл, изказан на местен език.
Самият език като речник и граматика няма енелгия, не осъществява гравитация. Гравитацията се осъществява едва в живата реч, във функционирането на езика. Това значи, че природата на света и местното описание в крайна сметка е живот.

Езикът гравитира семантично чрез референцията към света. Това е същото като инертността на езика. Инертност на езика е съпротивата му срещу експанзия на значенията. Точно така инертност е съпротивата на масите срещу движението им, нуждата от сила. В този смисъл Общата относителност отъждествява инертността на езиковите системи с тежестта, гравитацията.

3. Гравитация на начините на живот (“стратегиите за оцеляване”, по израза на американската културна антропология )към един общ човешки начин на живот: човешко изхранване, човешки жилища, човешко облекло, човешки дейности: огън, лов, събирачество, отглеждане растения, домашни животни…

4. Местна гравитация на начините на живот. В една географска област начините на живот са подобни като езиците.

Езикът “пада” към света. Думите се установяват в равновесна орбита на дистанция от света или падат в самия свят, те.е. изчезват като думи и се заменят с елементи от пространство-времето: цветове, форми, звуци и т.н.

Това става при непонятност на думата и посочването на предмета с пръст.

Посочването, най-сигурният начин за изразяване в споделено пространство, поради самия факт, че е знаков акт, “заместващ” посоченото с пръста, който го посочва, е неопределено. Определено е едва самото действие с предмета. Затова Куайн стига до извода за “непознаваемост на референта” или “езикова относителност”.

Куайн: Бягаме в родния език.

Аз: Бягаме извън езиците, в света.

Семантична неопределеност и снемане. Думата “молекула” може да значи подредба на мастилени капки по определен начин във фигурата, която представлява напечатаната дума “молекула”. В действителност значи нещо друго, т.е. комплекс от атоми. Едно и също нещо може да е знак и може да не е знак, а нещо физично. Един и същ знак може да значи различни неща. Символът пентаграма има различни смисли. Символът на розата има различни смисли.

Няма “скрити смисли”. Смисълът е скрит, когато е маскиран или неексплициран. Смисълът е винаги откриваем. Някои смисли не съществуват и не важат за дадено местно описание, нямат място в него. Но няма някакви същностни смисли, които подлежат на дълбинно търсене и трудно откриване. Дълбочината на скритото е най-често погрешно изтълкувана неопределеност, липса на описание и обяснение.

Това е така, защото смисълът го няма в самия свят, а е продукт на човешки език, описание и обяснение.

Неутралните референти или фрагменти от света, за които се отнасят най-различни думи и получават специфични “значения” и “смисли”, са вън от езика. Те са в споделяната перцепция.

Опитът е среда за различни разбирания. Интелигентното разбиране е още в началото на познанието. Опитът и грешките са характерни за всяка нова порция опит в света.

Но чисто интелектуалното разбиране с понятия е дистанцирано спрямо света с онази дистанция, с която аз с моя опит се отнасям към описания в чужд текст опит. Без собствен опит аз се заблуждавам. Защото заменям чуждия по-адекватен опит с моя само приблизителен или дистанциран.

Затова интелектуалното разбиране изисква опит, същите сетивни впечатления. Другото се свежда до интерпретация.

Спекулативното разбиране е игра с понятия, която има смисъл само при отнасяне към света.

Без видяно няма представено. Няма нещо, излизащо от форма, цвят, звук, осезание, мирис и вкус, което да можем да си въобразим. Нека да престанем с празната претенция за особената натовареност на думите с “духовност”, независима от телесния свят.

Животът в далечния Изток ни учи да разпознаваме общочовешкото и културно-локалното. Тук научих, че рационалното не е единствен източник на ред и западната рационалност не е универсална. Тук научих, че свянът от голото тяло се споделя между японската и европейската култури, макар че има различно оправдание. Тук научих, че сексът, яденето, пиенето, радостта от живота, са в корена си едни и същи при далечни хора, макари и да се проецират в различни форми. Тук се изумих, че свободата не е всеобща човешка ценност и същност, а е западна водеща идея.

На земята няма център и периферия. На Земята няма център, няма привелигировани места. Слънцето грее навсякъде. Всички се хранят, полагат усилия за оцеляване, общуват и имат култура, т.е. местен и съвместен начин на живот. Всяко оцеляване в каквато и да е местна култура протича в доста трайните и на практика неизменни за едно племе условия на Земята: въздух, вода, храна, обиталище, препитание, удоволствия, пътуване, познание, вяра. Където климатът е хубав или поне поносим, животът е богат и стойностен. Останалото са “дреболии”: вещи, пари и култура.

Всичко се свежда до живота. Не става въпрос за “природа”, нито за “биология”. Въпросните понятия са също част от културата и са натоварени със значения, които нямат планината, морето, живото тяло. (В частност, в тях не могат да се съдържат еквиваленти на абстрактни понятия).

Дзен е освобождаване от “културата”, от локалното “его” и живеене на света непосредствено и спонтанно. Това е дзен в миналото, сега и в бъдеще, не просто монашеският живот в храмовете на Киото. Който не е доволен от баналността на всичко това, за него мога да измисля сложни понятия, които да обмисля, с които да спори и най-вече да захапе и да критикува.

 

Умирането ни е едно и също

Отвъд кръга на живота-и-смъртта. Целта на дзен-майсторите е изцяло фокусирана в прехода на умирането-раждане в друг свят. Но дзен-майсторите, даже най-великите, не са живели повече от обикновените хора – между 60 и 90, рядко 100 години. А животът им минава изцяло в царствените покои на храма на приветливи планински места.

Енигматично е чуждото. “Мистичното”, “загадъчното”, “тайнственото” е най-често банално, но чуждо и непознато и с това привлича. Япония съвсем не е така загадъчна, когато се приближиш до нея. Сакурата е невзрачно дърво, което цъфти за две седмици, а после не ражда вишни. Кимоното е една красива, но крайно непрактична и тежка, натруфена дреха. Бушидо е объркан списък с предписания, някои от които са интересни, а друга банални и изглеждат глупаво: например да попадеш на господаря си меча, ако той те удари с него. Дзен-храмът далеч не е секретна обител на Просветлението, а нещо като казарма или затвор, където на всяка крачка следва да изпълняваш неотменни правила… И така нататък.

Когато разглеждам китайските йероглифи и се поставям в позицията ту на незапознат, но заинтересован чужденец, какъвто съм, ту на мястото на самите японци, аз стигам до мисълта, че всяко древнокитайско или японско нещо може да се представи като мистическо. Когато нормалният, банален смисъл не е познат, а са познати отзвуци и преводи, те изглеждат несвързани, стоят неестествено и ги тълкуваме като странни. А въображението с помощта на беглите познания на фона на базовата нагласа към далечния изток като мистична земя строи фантастични представи. Тълкуваме неясното в загадъчни значения. За бегло познатото се привиждат какви ли не фантасмагории. Търсят се и се намират нови, неочаквани, чудновати значения и смисли. Какво друго може да се очаква при вида на тези йероглифи.

Мистичното и емпиричното. Има две изображения на един Дзен-майстор, Мусо Сосеки (Дайто Кокуши), който е управлявал храма Нандзен-джи. Единият е създание на скулптор и е израз на мистична визия. Другият е обикновена рисунка. Първият представя Учителя като свръхчовешко същество, което обитава сякаш друг свят. Рисуваният портрет представя един много мил и благ човек без следа от мистика. Това са два образа на Дзен. Като двата образа на Япония. Манастирът е обител на духа, в който животът е прост и ефирен в бедността си, съсредоточен и спокоен. Манастирът обаче е и затвор за тялото, в който животът е мизерен и тежък, изолиран, жесток и загубен.

Дзен-опитът. Дзен-опитът е изказуем, не е отвъд всякакъв изказ, но това изказване не е ефективно. Когато кажем: “Там на поляната има три гъби.”, или: “Силата е производна ма масата и ускорението.”, тези изкази са ефективни, те водят до разбиране. В първия случай разбирането изисква един безпроблемен опит в природата. Във втория случай трябва да се знае една елементарна теория в науката.

Но когато се каже: “Когато работя върху “му”, умът ми прониква като камъче в дълбоко езеро към дъното.”, този изказ на дзен-опит е различен.

Първо, той е обикнвовено метафоричен. Представя невидими феномени като видими. Изобразява необразни неща и така е някак не-ефективен. Той не води до ясна представа у онзи, който не е изпитал нещо подобно, а звучи като красива метафора. Коаните са екстремално не-комуникативни в този смисъл.

Това говори, че дзен-опитът е опит отвъд обикновеното възприятие и действие в този свят. В Дзен езикът не е достатъчен – решаващ е опитът извън езика.

Мондо и Коан – изказ на неизказуемото? Той е изказ на неизказуемото с цената на логичност, парадоксалност, неяснота и непроницаемост за проумяване. Той се разбира правилно от позиция на просветленост и за просветления ум е ясен и прозрачен. Той подтиква адепта към мантален напредък и предизвиква малки или големи проблясъци.

Този изказ-неизказ показва как изглежда светът за просветления, който иска да внуши на непросветления къде той се заблуждава и как би могъл да пробие черупката си.

Судзуки: Гаутама стига до безизходица: няма път за следване. Така той сяда и се зарича да не стане, докато не намери решение. Проблемът е дукха, болестта на човешкото същество.

Сьоген Омори: Трябва да се бориш до смърт с коана, докато го усетиш.

Експериментът на Кастанеда. Карлос Кастанеда описва преход от западната култура в шаманската на индианците от специална магическа линия и рационална. Това е като цяло заличаване на една биография и навлизане в друга, умиране в една и раждане в друга култура. Кастанеда разказва: “Когато се готвех да напусна Наярит, Ла Горда ми даде такива указания: “Карлос, иди в Ескондида. Вземи стая в мотел, една от онези, в които масите са с петна от кафе и дупки от фасове, а мебелите са просмукани от миризма на цигарен дим.”

- Дълго ли трябва да остана там?

- Докато не умреш.

- Няма да отида, – казах аз. – Харесва ми моя живот в Лос Анджелис. Обичам своите приятели. Обичам дома си.

Карлос сяда в пикапа си и тръгва към Лос Анджелис, но се отбива в Ескондида и отсяда в първия мотел, с петна от кафе по покривката и миризма на цигарен дим. Стои там сам цели седмици и не прави нищо. Гледа прашинките в светлината, пие кафе, храни се и спи. Става му страшно. Убеден е, че ще умре. Накрая нещо се премества. “Всичко, за което се безпокоях – детски страдания, борба за кариера, слава, пари, любов, жените, които ме отхвърлиха, миналото, бъдещето, всички тези “ти обичаш ли ме”,.. това, как ние разгубваме живота си… всичко това отмина. В един миг аз станах съвсем свободен. И никога не съм се чувствал така щастлив…

Позвъних на приятелите ми в Лос Анджелис: “Разделете си вещите ми.” Те решиха, че съм пиян. Не съм пиян, уверих ги. На сутринта напуснах мотела, седнах в пикапа и заминах. Аз още не знаех къде отивам, но това не ме вълнуваше. Никога не бях бил толкова щастлив.”

Толтеките са древен народ, наследен от ацтеките в съвременно Мексико. В обясненията на шамана от книгите на Кастанеда Дон хуан “толтек” значи “безупречен войн”, тръгнал на лов за сила, магьосник, чиято цел е да излезе жив от света. Истинският войн, натрупал достатъчно сила, не умира, защото запазва жизнената си съзнателна цялост и “преминава покрай Орела” – космическият унищожител на индивида. (Дарът на орела). Старите магьосници от линията на толтеките претърпели крушение по време на Конквистата. Традицията оцеляла “на косъм” в паралелни наследствени линии от нагуали, които приели нов подход.

В “магическото обяснение” на света, дадено от Дон Хуан, се натъкваме на неразличеност между съзнание и тяло: съзнанието се вижда от магьосника като наситена светла сфера в енергийното тяло на човека, съответстваща по място на областта на плешката. Шаманската теория на възприятието казва, че светът е плод на подбиране на групи от струящите енергийни снопове на вселената. Усещанията са подбрани по групи и се съставят предметите /планина/. Образуват скелети на изолация от хаотичния свят. Те имат своята неопределеност, но са най-определените елементи на света.

Тук няма място обсъждането на въпроса за автентичността на разказаното от Кастанеда. Важно е да се посочи огромния скок, който се извършва от европейското световъзприемане към шаманското. То променя възприятието на света.

Дзен и глобалността. Сенкей Шибаяма (The Flower does not speak) не е прав да провъзгласява Дзен за Абсолютна истина. Като Судзуки, той е повлиян в изказа си на Дзен от християнския Запад и постоянно отъждествява Дзен с Бог, което е фрапантно изкривяване, защото нали Буда и затова беше дошъл, за да отстрани ведическите Богове начело с Брахма. Ако ще наричаме Дзен Абсолют като някакъв Божествен Буда, за какво ни е на християните да си сменяме нашия абсолютен бог?

Не така се разпространява уникален плод на една култура. Той трябва да се запазва, и да се преподава какъвто е, с неговото различие, уникалност, своеобразие, да се търси по-долбър превод, но не да се изкривява и олбезсмисля.

Глобално поведение е не да кажеш на ескимосите, че науката казва същото, което техните шамани казват, а да преведеш онова, което правят и казват шаманите, както и да отведеш скимоски хора, усвоили собствената си култура, да научат западната наука.

Глобалносстта на Дзен не е в това, че “казва същото като Библията”, а именно, че казва и по-важно, прави, нещо различно и изразява друга опитна сфера в човешкия живот. Даже християнските мистици не бива да се смесват с Дзен.

Изтокът и Западът не бива да търсят някакъв световен език, концепция и религия, в която да се обединят. Не! Това го правят невежи сектанти.

Трябва да се запазят и да общуват колкото се може по-дълбоко различните култури с целите се непокътнати светове. Това е като да имаш различни обичаи в различни села, а не да им наложиш единен държавен обичай.

Относителност и празнота

Будистката философия на празнотата, пар ексаланс мистична, хвърля логиката в прахта с нейната безпомощност да се добере до тъканта на света. Комбинацията от четирите тези за битието, “чатушкоти”, се използва от будистите и от самия Буда, според сутрите, за да се отхвърли претенцията на езика и логиката в познаването на света. Нагарджуна формулира четирите възможни тези за битието така:

1. Битието съществува.

2. Битието не съществува.

3. Битието съществува и не съществува.

4. Битието нито съществува, нито не съществува.

Четирите тези се отхвърлят последователно като неадекватни от Нагарджуна. С това се отхвърля цялата метафизика, утвърждава се пустотата (шунята).

Празнотата и светът отвъд езика не е откритие изключително на будизма и Дзен. Тя е налице и в Дао. Тук имам един български превод на китайски трактат за бойните изкуства. Препис на много стар трактат, сякаш писан от странно същество. Текстът е преведен като изключително загадъчен и древен. Преводачът намира термини като “дупка в съзнанието”, превод на йероглифа кун, значещ буквално “празнота” на китайски, която характеризира Дао или чистия ум, “Буда-природата” в Чан-будизма.

Но непознавайки дзенската страна на будизма, нито Дао, авторът вижда някаква дупка в съзнанието, през която човек минава в друг свят. Навярно става въпрос за излизането от емпиричния свят за даоистката неопределеност или будистката шунята – празнота със значение на относителност.

ЛИТЕРАТУРА

Дел Кастильо, Б. Д.: Истинската история на завоюването на Нова Испания. Варна: “Хр. Бакалов”, 1979

Крейпо, Л. Културна антропология. С.: Лик, 2000

Панофски, Е. Смисъл и значение в изобразителното изкуство. С.: “Български художник”, 1986

Тодоров, Цв. Откриването на Америка или въпросът за другия

Новое в лингвистике. Вып. 1. – М., 1960

Уорф, /1960/ “О двух ошибочных воззрениях на речь и мышление, характеризующих систему естественной логики и о том, как слова и оычаи влияют на мышление”. Новое в лингвистике. Вып. 1. – М., 1960)

Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С.: Обсидиан, 1999

Юнг, К. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен: ЕА, 1999 /ориг. 1959/

Alcopley, L. Listening to Haidegger and Hisamatsu. Kyoto: Bokubu Press, 1963

“Dialogues East and West” . The Eastern Buddhist, 1975, 89 – 107

Meckel, D., R. Moore, eds. Self and Liberation. The Jung-Buddhism Dialogue. N.Y: Paulist Press, 1992

March, R. Reading the Japanese Mind. Tokyo: Kodaisha Int., 1996

Nakamura, Hadjime. Ways of Thinking of Eastern Peoples. Honolulu: Hawaii Un. Press, 1964

Quine, W.V.O. “Ontological Relativity”. The Journal of Philosophy, Vol. 65, 1968, No. 4, 185 – 212

Sapir, E. Language. An Introduction to the Study of Speech, 1921

Self and Liberation. The Jung-Buddhism Dialogue. N.Y: Paulist Press, 1992

Shibayabma, S. A Flower does not talk. Rutland, Vermont & Tokyo: Charles E. Tuttle Co., 1970

Taylor, G. Shadows of the Rising Sun. New York: Morrow, 1983

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.