КРУИЗ ЦИКЛАДИ 2013

10 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

КРУИЗ ЦИКЛАДИ 2014

24.04.2014, 19 часа. Автобус

Влачим се през мокра  България. Цял месец е така – мозъкът ми вече е подгизнал и се размазвам от тягост. А автобусът на компанията “Tourist servis” е последна дума на технологията. Пред всеки пътник  е монтирана мултимедия и убиваме времето с  филми – Ани и Иван са пред мен. Капки се стичат мудно по стъклото. Градът отвън е заспал рано-рано. Притъмнява, небето е оловно-сиво. Синът ми пред мен се оплаква: „Още вали, майчице Теменужке!” (израз, научен от лелката в детската градина).

Атина

25.04., Атина. На площад „Караискаки” има автостанция на компанията с чакалня. Пътниците слизат, оставаме само десетина за пристанището Пирея. Атинва ни посреща заспала, унила и износена. Улиците са захабени, маркировките – почти заличени, тротоарите – поначупени като у нас, а сградите са натрупани еднообразно, сиви и безлични. Захабен нискоетажен град, типично балкански. Дори неоновите лампи и светещите реклами са рядкост, а рекламните надписи са струпани без идея и по-скоро загрозяват сградите. Пирея е далечко.

Пирея. Последната спирка на автобуса е на тясна улица край пристанището. Ани и Иван се промъкват след мен. Ани е сърдита и уплашено държи Иван за ръчичка, а аз съм се татоварил като магаре. Няма подлез, а единствената пешеходна пътека е далеч. Два огромни кораба са акостирали пред нас, Blue Star, не са нашите.

В пристанището намираме кафене, пием кафе. Тримата с пет-шест чанти и куфари сме като малък керван от 21 век. Спомням си,у че нашият кораб трябва да отплава от Gate 11. От широката алея се прехвърляме на улицата, Иван си играе с котки. Ани си търси батерии за фотоапарата, както винаги е останала без батерии. След  близо час ходене най-после виждаме вход 11.

Корабът Louis Olympia

Пълним търбуха на кораба, който побира към 1600 пътника и 1200 души екипаж. Чакаме на опашка за Check in, паспорти и багажи, а и ни снимвт – всеки пътник. Иванчо губи търпение. „All is for security”, – информира китайски (тайвански) служител. Жената на гишето също е китайка. Не е много сръчна и ни бави.

Настанени сме на третия етаж, в каюта с прозорец. В нея има три кушетки, едната горе. Разположението е добро и си има всичко, дори душ-кабина. Има гардероби, маса, телевизор виси в ъгъла, и дори голямо огледало на едната стена. Влизам в тясната душ-кабина първи – най-бърз съм. Изтягам се в чаршафите да си пиша дневника и да почивам. Иванчо е неуморим и си играе с количките, които си е взел. Ние с Ани се разглобени от умора и сковани от седящата поза цяла нощ.

14.30. На фона на монотонното бръмчене на моторите се носим в синята вода и насреща се източва назад кафяв каменист остров на фона на кристално синьо небе – Гърция! Иван най-после се е кротнал и спи блажено на горната кушетка,ь над майка си. Аз се събудих от кратката си дрямка с невротичен глад.

Организацията на круизния съд ми се струва усложнена и тромава. Чаках на опашка 30 минути пред гише на рецепцията, за да внеса безсмислена депозитна сума за покупки, при положение, че имаме карти и кеш за лично разплащане. А в заплатения круиз имаме включен пълен пансион с няколко яденета на ден плюс напитки.

Тук сме 1500 души от цял свят. Многото хора на едно място винаги създават напрежение, а аз го усещам с кожата си. Плаващото шумно сборище убива усещането ми за пътешествие – да се скиташ където ти очи видят, да не тичаш в определен час на определено място и да не се тълпиш пред маси и гишета.

15.30. Ще търся фитнеса и сауната на 8.етаж – малка утеха. На лобито до асансьорите стоят двойка японци. Японецът се пули: „Коко-де доко?” („Това къде е?”) – превеждам си елементарните фрази от забравения език. Качвам се по стълби и ходя по дълги коридори, накрая излизам на слънчева палуба на 7 етаж, а там са се изтегнали на плахото слънце първите ентусиасти  – вече става за плаж! Насреща е поредната кафяво-сива маса на поредния остров.

По-късно намирам фитнеса и сауната. Салончето е чисто, но е претъпкано с велоергометри и бягащи пътечки – не е за мен. Сауната обаче работи! С влизането си уплашвам японска лелка, която се скрива в душ-кабинката. Успокоявам я: „Кон-ничи ва” („Добър ден”).Тук има ред шкафчета с чисти хавлии отгоре. Събличам се по бански, вземам си душ, грабвам хавлия и се пъхам в горещата като пещ кухина. Тъмно е – само една лампичка отгоре, а термометърът показва 110 градуса! Лежа около четвърт час, две девойки отварят и затварят вратата. После студен душ и се местя в залата за йога-серията.

Надолу хващам погрешното аварийно стълбище. На 3 етаж – урок по салса! Мургава латино инструкторка учи съвсем начинаещи на „раз-два-триии” – „бейз степ” в добре познатия ми от преди години танц. Намирам семейството будно, екипирам Иван – и на палубата на 9 ниво. Група гърци си подвикват през главата ми. Иванчо е до мен на палубата на 9 етаж с басейните. Отказваме се от плацикане днес – водата е студена, а времето е още хладно и подухва.

Корабът приближава остров Миконос. Отивам най-отгоре (10 ниво) и се залепям на предния парапет да снимам. Миконос ни посреща с много облаци, но белите квартали се открояват красиво.

Миконос

25.04. Тесни, по-точно тънки като пътечки, са уличките в столичното градче Миконос. Истински лабиринт! Бели двуетажни къщи с плоски покриви, заоблени в ъглите, струпани и притиснати, с тесни проходи между тях, по които пробягват десетки котки. Гръцкото животно е котката – обичат го тук това животинче – навярно заради независимия нрав и липсата на скрупули. Да се ориентираш в лабиринта от улички без никаква видимост отвъд къщите тук е невъзможно. Единствената ориентация е лекият наклон напред, по който разпознаваш посоката към брега.

Бели стени, каменни плочи отдолу, съединени с бели ивици от някакъв цимент или лепило, направо лъщи. По миниатюрни балкончета са поставени саксии с цветя, а котките се разхождат достолепно навсякъде – една котка е със звънче.

Семейството сме на малък плаж до бяла църквичка и площадвче. Снимаме се между тълпа туристи, гледам нагоре и ми харесва една вятърна мелница до стена, която ми се струва крепостна. Навивам Ани да се изкачим, но идеята не я вдъхновява. Оставям жена и дете да ме изчакат и се отправям през уличките нагоре. Изкачвам се бързо близо до вятърната мелница, до нея има паркче и църквичка с характерна извисена стена и камбана, но няма достъп оттук до мелницата. Обръщам се често назад и гледам залива и Миконос от горе – красиво е.

Тези бели стени и кубични къщи се редят по склоновете на каменистия остров над заливите, пълни с лодки и кораби. Грозни висящи електропроводи пречат на чистия изглед и хубава снимка. Виждам плажчето, където оставих Ани и Иван, а по-нататък впечатляват четири наредени една до друга вятърни мелници. Такива мелници има много тук, но са само атракции и отдавна не се въртят.

По уличките надолу попадам в запушено пространство без изглед и дълго кръстосвам уличките-истински лабиринт! Излизам на тясно плажче с живописни фасади в бяло, синьо, оранжево, израснали направо от водата. Тук се тълпят много туристи и разпознавам някои от кораба – колежани от Филаделфия. Щракат с фотоапарати, шумно коментират и се тълпят по плажчетата и заведенията. От тук нашето плажче не се вижда, а вече закъснявам. Притеснен съм, защото не намирам посоката, но ще се изкача до четирите вятърни мелници, оттам може би ще видя плажчето. Изкачвам хълма след досадните зигзаги, снимам белите кулички, но и от там не се вижда нашия залез. Слизам отново, преминавам през двор на училище с шумна игра на футбол, и… отново се озовавам в заведението пред шарените фасади. Явно нашето плажче е отвъд тези фасади, но освен с плуване не виждам пряк път. Отново влизам в лабиринта от улички, изнервен съм и се потя от напрежение. Ани ми звъни и ми обяснява: „Бялата църквичка” – сякаш тук има други църквички освен бели. А местните жители на всеки въпрос на английски отговарят с недоумение. „Абе как посрещате туристи от цял свят без английски?”

Попадам отново на брега близо до романтичните фасади и ме посреща залязващото слънце – кръгло и оранжево. Светлината е идеална за снимки – „златната светлина” преди залеза. Снимам, трудно насочвайки фотоапарата през тийнейджърската тълпа в тясното пространство. Червеният диск слиза към мраморното море, а фасадите сега са особено живописни и те отнасят в други времена.

Този път с още малко криволичене, научавайки наизуст няколко улички, намирам плажа, църквата, Ани и Иван – унило ме чакат вече час, яли са сладоледи и са купували сувенири.

Вървим тримата по брега към автостанцията. Дневният Миконос гасне, светва нощният. Електрически гирлянди опасват залива, а ние се прибираме гладни, капнали и доволни „у дома”. Вечерята на 9 етаж е обилна, макар и не особено качествена. Храната на тези круизи, както и в хотелите с All inclusive, е евтина: дежурните сухи храни, пилешки мръвки, пържолки, зеленчуци, компоти. Поръчваме си сокове и Иван е доволен.

Кушадасъ и Ефес

26.04. Кушадасъ, Турция. Тежка безсънна нощ – почти не мигвам. Бездействието ми се отразява зле, както и лошото време. Облаците ни застигат и тук – далеч на юг в Егейско море. Гледам през илюминатора – звезди и тъмно море, пенещо се до кораба.

В шест алармите ни будят, ставам пръв и се туткам в в тясната кабина, търсейки дрешките на Иван. После дълго се лутаме по коридорите на 4-тож ниво за регистрация . На пристана се преминава през дълги коридори, а на връщане – през магазини и търговски център – истински търговски капани за туриста. Ядосва ме принудата да минавам край безкрайни щандове , както и настойчивия търговец на ухания-ментета.

А иначе Ефес – си е Ефес! Дълъг преход под синьо небе и галещо слънце. Великолепни и порутени стени, тук там статуи – обезглавени от фанатизирани тълпи противници на красотата във вековете – от всякакъв вид.

До Ефес стигаме с микробус-такси след пазарене и колебания. Цената е 60 евро отиване и връщане. За руините има много да се казва и то е казано. (Ако трябва – ще добавя нещо.) Сега ме впечатлява липсата на индивидуални кабинки в обществената тоалетна на древен хигиеничен Рим, където са държали много на течащите води и на минералните извори. Мъже и жени са седели един до друг на мраморните пейки с кръгли дупки и течаща вода пред тях, заети с физиологични нужди, разговори и спорове. „Здрав дух в здраво тяло” напълно ми допада. Това е липса на свян и свобода, загубена за повече от хилядолетие християнска ера. За самото разглеждане билетът е 12 евро. Иван е нетърпелив, но за човек на 4-5 години едни римски руини не са чак такава атракция. Детето все пак разбра, че става въпрос за мъртъв град от далечното минало.

Кушадасъ е прекрасен залив с много хотели и ваканционни селища. Пристанището е претъпкано с лодки, яхти и ктораби. Намирам сауната студена – ще се пробвам пак следобед. Размишлявах над това как са живели преди две хиляди години и дойдох до извода, че щом географската среда с нейните ресурси е същата, и начините на живот ще са подобни.

Патмос

26.04. Louis Olympia – Патмос. Иванчо ни нарича нежно „тъпаци”, а с него разговаряме в най-мил тон така:

  • Събуди ли се, Иванушка? Искам да видя ряпата ти. (Бях то нарекъл „ряпа4, защото се подаваше първо главата му.)

Иванчо се залива във весел смях, показва си ухилената глава.

  • Какво се хилиш като репичка?
  • А пък ти си насрана ряпа, ха-ха-ха!
  • Спри да се лигавиш и слизай, момче!
  • Дообре бе, тъпако!

Други лафове на Иванчо:

  • Да бе – не бе, глупако!
  • Вие сте тъпи родители!
  • Мамо, искам гуши-гуши!
  • Тати! Може ли сега да ме снимаш?
  • Искам! Иска-ам! Иска-а-а-а-м!

Каютите заемат първите пет етажа на кораба – към 600 кабини. Персоналът е от цял свят, както и пътниците, но преобладават индийци и индонезийци. Нас ни обслужва симпатична рускиня с име Ирина. Всеки ден намираме каютата си при връщане чиста, спретната, с подредени дрехи и с фигурки от хавлиени кърпи на кушетките.

Патмос. Натоварваме се в лодка заедно с официално заявилите екскурзия умна група американски колежани. Иванчо веднага фокусира вниманието на околните. Всички държат ваучери за екскурзия с автобуси до манастира „Свети Йоан – евангелиста”. И пещерата, в която (уж) е написал Евангелието си и Откровението. Ние знаем, че ще си уредим по-евтина и спокойна екскурзия. Насочваме се към такситата до пристанището и веднага уговаряме пътуване до манастира и пещерата на цена 30 евро. Горе входовете са по 4 и 3 евро. Таксиджията мълчи и ни качва по асфалтиран път до под замъка-манастир. На времето (преди 1000 години) манастирите са били нападани от пирати и тук са построили истинска крепост. Уговаряме се да ни вземе след 45 минути за пещерата. Изкачваме се по тесни улички до върха и влизаме в манастира. Озоваваме се в укрепена обител, в която е уреден музей. Впечатляват красиво оформени стари ръкописи – евангелия и жития.

А гледката към морето е замайваща. От малка тераса попиваме живописните форми на острова, врязани в морето с наситено синя вода. Патмос е троен, а частите му са свързани с провлаци. Заливите са няколко и гледат в различни посоки. Нашият кораб се е приютил далеч от пристана, в залива покрай стръмен бряг. Чака ни. А ние се спускаме по главната улица, срещу прииждащата тълпа екскурзианти от кораба.

Пещерата на Йоан Евангелиста с нищо не оправдава очакванията и не показва, че именно тук са съчинявани едни от най-важните разкази на християнството. Поредната гръцка пиар история, с които обаче успешно залъгват цивилизования свят и най-вече туристите, които плащат. Тук трябваше да видим „леглото” и „каменната възглавница” на Йоан, както и „масата”, на която е писал. Напрегнах фантазията си, но не видях в семплата дупка подобри форми, а тя беше и претъпкана с икони и туристи.

Иван си брои количките на кушетката и ги изкарва колкото си иска –з веднъж 7, а после 8. Означаването при броене зависи от конвенцията кое ще приемеш за реална единица. Оттук стигам до идеята, че теориите като означения са силно вариантни.

Крит и Кнос

28.04. Ираклион. Миналата година почивахме семейно близо до Ираклион и познаваме остров Крит. Разгледали сме двореца в Кносос – прекрасно и впечатляващо. Не сме били в Археологическия музей. Сега ще почнат мъките с ориентирането – трябва да намерим музея без излишно разкарване. Успяваме – оказва се близо до пристанището. Вървим по дължината на пристанището,у после по улица, пресичаме и се озоваваме на площадчето с автобусите за Кносос, познато ни от миналата година.

Музеят е нов и е построен по аналогия на двореца в Кносос – правоъгълни блокове, кръгли колони с вишнев цвят.

От касата (4 евро) минаваме по външен коридор, силно напомнящ на тези в двореца, за рецепцията, където ни упътват. Още първата зала след фоайето е изумителна!

Дъхът ми спира и започвам да снимам трескаво, попивайки с очи и с обектив барелефи и рисунки в меко синьо и оранжево. Изящни женски и мъжки фигури, стилизирани по египетските канони – главата в профил, око – във фас, торс във фас и крака в профил, единият стъпил пред другия. Без съмнение Минойската цивилизация е взела от Египет някои елементи, но излъчването на рисунъка и сюжетите са оригинални. Такава красота и хармония не съм видял и в Египет. Изяществото на изобразените млади маже и жени ме поразява. Бикът, разярен и насочил застрашително остри и дълги рога напред, е основен сюжет. Фигурите се изправени и леко опънати назад в раменете, с чупка в кръста. Гърдите на жените са разголени и с перфектен воал, а покрай тях се точат фино извезани и плътно прилепнали „блузки”. Ръкавите са с дължина до лакътя.

Сюжетите са: водене на жертвени животни, носене на напитки, девойките са съвсем млади и бели и излъчват чистота. Но една от статуите показва тъмно, напомнящо на египетско, лице. Расата е била близка до египетската и това е най-доброто обяснение за етническия и културен генезис на критяните. (Трябва два проверя дали в новото царство се споменава Крит.) Блузките са ефирни и са богато украсени, но без шарения – само два цвята и то в най-мек тон – синьо и оранжево. (Гърците използват същите цветове и до днес, но по-ярки.) Дрехата е фино изградена (плетка?) от добре ограничени и фино изрисувани клетки,у а по ръбовете са нарисувани с нишките ленти, обрамчени в синьо с оранжеви полукръгове (слънца в залез).Най-силно впечатлява линията на рисунъка на самата фигура – изключително плавен, от преливащи една в друга дъги, оформящ идеализирани глава, торс, ръце и крака. Осанката е гторда, главата е отметната назад, специално при мъжете. На шията на жените стои в пълна хармония с тялото и облеклото гердан от сини и охра мъниста, със златна основа. Запазени са и няколко гердани от тези мъниста, както и от пробити камъчета, в меко синьо и охра. На кръста долната дреха (дълга пола при жените) е пристегната от широк ластичен колан.

Мъжката фигура е гола до кръста с панталон-поличка до средата на бедрата, пристегнат със същия широк ластичен колан. На главата момчето носи разкошен тюрбан, поставен върху дълга черна коса. За тази централна фигура се спори кого изобразява. Сър Еванс, откривателят на двореца в Кнос, я идентифицира като Цар-жрец. Другата хипотеза е, че момчето е гимнаст. Поличката е в синьо и оранжево, с подчертано обла изпъкване на гениталиите. Ръцете са динамични,както и краката, едната е напред, свита в лакътя, а другата е опъната назад, като при тържествен марш. На китките са поставени сини гривни с кантове в охра. Надписът до експоната гласи:

„Принцът на лилиите”. Емблематичен образ от минойски Крит, е бил част от по-голяма стенна композиция от три несвързани части, в естествен ръст, носещ богато оцветена пола с колан и великолепна корона, украсена с папирус-лилии пауно-подобни черти. Според екскаватора на Кносос, Артър Еванс, той е „Владетелят на Кносос”, „Жрец-цар”, персонификация на религиозната и светска власт. Но други изследователи предлагат различна реконструкция и интерпретации, според които „принцът” може би е атлет, боксьор или владетел, докато короната е приписвана на жрица или сфинкс. Кносос,у дворец, период на Новия дворец (1600 – 1450 пр. Хр.)”

Тук виждам начупената спирала, „меандъра”, широко тълкуван напоследък у нас (Стефан гайд) като дълбок и основен тракийски символ. Тук той е използван като непрекъсната декоративна линия, както и в гръцката култура.

На един от барелефите е изобразена жертвена коза с криле, вероятно символизиращи светостта и чистотата на жертвата. Надписът ги определя като „griffins” (грифони), част от декорацията на „Голямата източна зала”, на двореца в Кносос. Декорацията включвала също религиозни емблеми и репрезентации а бокс и скокове над бикове.

Спомням си добре тази стена от двореца и картината на много фин и гъвкав атлет, прелитащ над бика с глава надолу и ръце, сякаш току-що отблъснати от гърба на разярен бик.

Бикът, великолепно нарисуван, в голям размер, се е насочил с рога напред срещу маслиново дърво. Никъде не видях митичния човеко-бик (Минотавъра) от Кносос.

На друга фреска тройка млади момичета с дълги черни къдрици са повдигнали изящни длани и танцуват. На богато изрисувана фреска се повтаря мотив на виночерпене на седящи мъже и жени от красиви момичета. Седящите жени държат в ръка стъклени чаши с буквално същата форма като съвременните чаши за шампанско.

Красиви делфини, отново в синьо и охра, се стрелкат във водата всред риби, а в една от залите на двореца (баня с басейн) такива делфини красяха стената. Птици по двойки и отделни птици от различни видове, отново в нюанси на синьото и охрата, са изрисувани до папируси-лилии. Египетски мотиви, египетски стил живопис, и все пак съвсем различен, отделен, успореден, с това светло синьо и охра, с тази източеност и изящество, които не намираме в Египет.

Египет е на стотина километра от южните брегове на Крит. Най-близката голяма страна и голяма цивилизация от най-близкия огромен континент. А островите няма как да се заселят преди континентите.

Силно впечатлява картината на група мъже и група жени в процесия (“Procession fresco”), с музикални инструменти (арфи, флейти, неясни инструменти в ръце), на които свирят, а едно момиче танцува. Полите на мъжете са в синьо с орнаменти по ръба, диагонално висящи отпред, с прекрасно нарисувани ресни.

Изложен е фрагмент от надпис с гръцки букви, но на непознат език. А още по-стар надпис е на непозната азбука.

На фрагмент от съд се разпознава млад гол мъж, яздещ фантастично морско чудовище с люспеста опашка, виждат се и успоредно с тялото му женски крака.

От желязната (дорийска) епоха са намерени в пещерата Ида (Idaean cave) красиво изработени (царски) щитове с барелеф на лъвска глава и прекрасно изработен голям метален питос с халки за носене. Много малки железни фигурки. Много красива керамика с най-различен размер и рисунки. За пещерата е написано: „Вече отбелязвана в древността, пещерата от връх Ида е била асоциирана с митовете за раждането и израстването на Зевс и спечелила широка известност като център на ритуали на инициация и изчистване. Според традицията, на всеки девет години цар Минос от Кносос се е изкачвал до пещерата, за да обнови силата на своите закони и царска власт. Ритуалната активност, която е засвидетелствана от 2 хилядолетие пр. Хр. До римско време (4 в. сл. Хр.), е достигнала връхна точка по време на геометричния и архаическия период (8 – 7 в. пр. Хр.) с множество оброчни приношения, блестящи екземпляри на гравиране на слонова кост, бронз и злато. На един от кръглите железни съдове е изобразен воин с дълга брада,прилепнали по тялото (кожена) броня с горна и долна част, до лакът и до коляно, и вдигнат лъв, зад него и пред него са мъже с криле (напомнящи асирийци), и прекрасен бик в атака.  Впрочем ето надписа: „Бронзов тъпан от идийската пещера, оброчен дар, представящ силно иконографично и стилистично влияние от тогавашното асирийско изкуство. Фигурите, двата крилати демона, биещи тъпани, за да пробудят Зевс,викат, за да го предпазят от неговия баща, ядачът на децата си Кронос. Централната фигура е мъж, яздещ бик и носещ високо над главата си убита жертва (лъв), се идентифицира със самия Зевс, роден на Крит (Геометричен период, късен 8 в. пр. Хр.)”.

Запазени са много статуетки на воини на колесници и фрагменти от реални железни колесници и от малки кораби с гребци. (Това ми напомня отново на Асирия и на Хати.) Тук е и прекрасно изработен железен венец от маслинов клон. Лошо запазени двуостри железни мечове, изящни златни украшения. Много погребални украшения, между които огърлици от прозрачни мъниста и доста златни изделия.

Крит е силно засегнат от големия вулкан на о-в Санторини, изригнал през 1400 г. пр. Хр. И вероятно минойската цивилизация е унищожена. Крит е завзет от дорийците, които донесли желязото и военизирали Крит. Тази хипотеза днес се оспорва. Не съм специалист, но виждам в гръцкия период, богато представен в музея, съвсем нови технологии и символика, напълно чужди на оригиналната минойска култура.

Множеството керамични питоси, големи съдове за вино и за зехтин, са типични за Крит, видяхме ги и в двореца. От дорийския период ме впечатляват железни щитове и статуи на соколи. Бюстът на жена има лицеви черти, съвпадащи с чертите на някои от статуите в Атина. Тези черти са толкова уникални, че не приличат на никой съвременен народ в Европа и в Азия. Веждите са силно извити нагоре, очите са тесни процепи, скулите са леко изпъкнали, носът е къс, а устата е извита и тънка, почти пречупена в средата. Косата е на дебели усукани плитки, спуснати свободно. Грубо, много грубо, изключва всякаква еротика. Мен лично тази антропология и „култура на главата” ме отблъсква. В сравнение с тази глава и подобните от Атина, минойките са направо богини.

Класическата интерпретация, начената още от Херодот и Тукидид, е, че дорийците са дошли от север и са завзели Гърция, като подчинили местните племена. Те се представят като войнствени, груби и носещи други култове и манталитет.  Струва ми се, може да греша), че именно с тях в Елада се настанява и антиеротичнтото и потисническо отношение към жената.  Атинянките, а и останалите гъркини, са държани у дома, при робите и децата, обличат се развлечено (вижте статуята на Атина Палада), косите са им грозни и като цяло са не повече от родилки, детегледачки, готвачки и предачки.

Манталитетите се запазват с хилядолетия – навярно генетично зададени и при всички случаи изключително устойчиви групи от навици, които можем да проследим и до днес. Те са така устойчиви като начините на живот или поминъците, които пък са детерминирани от ресурсите на средата – географска, биологичните ресурси и културните съседи и комуникации.

Оскъдни, много оскъдни са гръцките острови на зеленина, а оттук на селско стопанство. Следователно населението в тях  трябва да се изхранва чрез търговия, като продава малкото ценни ресурси като зехтина, виното и някакви зеленчуци и плодове от северната част на Гърция. Другият, много разпространен в древността източник на оцеляване, са грабежите, за които пишат Тукидид, Херодот(?) и Омир. Войната (полемос) е основно занимание и централен, жизнено важен въпрос за всички гръцки племена. Войната е факт почти из цяла Елада за повечето време от големия античен период, а и по време на елинизма. (Според Платон, още в началото на най-големия му диалог „Закони”, войната и подготовката за нея е първа функция и задача на всяка държава.

Санторини

28.04. Голям остров се появява напред и расте, насочени сме право към него. Явно това е Санторини. Качвам се на най-високата палуба отпред, носът на кораба пори водата под оловно сиво небе. Как пък точно сега на Санторини са надвиснали облаци и капят тежки капки? Няма нито една снимка на облачен Санторини в нета! Но така е от цял месец (и ще продължи още много дни). Островът е отново каменист, но много тъмен, а брегът отпред е висок и като отрязан. Личат пластовете на различни скални състави, вероятно от различни вулканични изригвания. По билата блестят белите къщи, струпани на няколко места. Различавам път със серпентини, явно по него може да се качим пеша до градчето.

Качваме се в лодка с номер 2, даден ни предварително на рецепцията. Акостираме на малко пристанище, приютено под отвесни скали. Надясно виждам църква, израснала направо от скалата. Наблизо тръгва въжена кабинкова линия. Ани и Иванчо се насочват към лифта, а аз – към пътя. Нужно ми е физическо натоварване след денонощия покой и обилно хранене. Малко по-нагоре по чакълестия път е „Donkey Station”, стартовото място за магарешкия керван, който носи на десетки космати гърбове любопитни туристи, предимно дечица. Вече са тръгнали първите клиенти от круиза, отначало ги изпреварвам, да ходя на спокойствие, но те се ускоряват, пръхтят ми във врата, почти препускат край мен и отминават нагоре. Други магарета и мулета идват отдолу, минават е те напред, изхождат се обилно по чакъла, нарочно изграден от остри ръбести фрагменти, за да държат магарешките копита и да е става хлъзгаво при валежи. Сега е студено, та нищо чудно през зимата да се появи и сняг, и лед. Не завиждам на яздещите – едва ли е приятно да се друсаш до отмаляване и натъртяне на задника.

Панорамата се разширява, корабът ни чака в залива, от него тръгват нови препълнени лодки. Морето сега е сиво, а насреща е централния остров, вероятния епицентър на вулкана, около който на разстояние околовръст е разположен остров Санторини, или по-точно остатъкът от него след изригването през 1400 пр. Хр.

След двайсет минути стигам първите къщи на Тира и поемам наляво по тясна уличка към горната станция на лифта, където ме чакат моите хора. Тук явно поминъкът е търговията, част от туризма, и хората явно печелят добре, защото няма стара или занемарена постройка. Всичко е в бяло, синьо, оранжево. Вече видях, че тази свежа гама, възхитителна по Цикладите, идва от минойската цивилизация. Няма я по другите райони на островна Гърция. Магазини, ресторантчета, кафенета, висящи високо над залива, не можеш да се разминеш от туристи. Следвам надписа и стрелките за лифта. Няма как да сбъркаш – посоките са ясни. На по-високо се виждат предните части на острова, впечатлява многопластовото многоцветие от жълто до черно. Над града в североизточна посока се извисява разлат връх, забулен в облаци, но небето се прояснява на запад и се показва слънцето. Най-горе, при лифтовата станция, виждам Иванчо и Ани, които вече са посетили няколко магазинчета и задължителната тоалетна.

Най-после забелязвам, че Санторини е красиво място. Слънцето захожда, чакам момента за хубава снимка на прочутия залез на Санторини, а засега насочвам обектнива повече към скалните форми, залива и къщите. Навивам Ани да се опитаме да излезем от тира и да пообиколим из острова, но така и не намираме откъде може да тръгват евентуалните автобуси и таксита. Но успявам да хвърля поглед към останалата част от острова – нищо интересно! Прочутото градче Иа (Oya) на север просто не се вижда, а и нямаме време да го посетим. Там някъде имало плаж и гмуркане в минерални води, но в този студ идеята ми се струва нелепа. Студ и бръснещ вятър прави от посещението малко изпитание. Стоящата жива статуя на високата уличка и тя го усеща, защото трудно издържа, размърдва се.

С Ани и Ванката търсим място да хапнем, спускаме се към обратната страна и намираме заведение с вкусни закуски, Иван отново капризничи, не хапва нищо, освен сладолед, смуче си своите сокове. Ани иска да ходи на голямата църква, разделяме се, аз обикалям по уличките нагоре и също се насочвам към църквата. Натам пространството се отваря, на широчка улица над морето съм, сред туристи, но е по-спокойно. Поне има пълна видимост към залива. Слънцето още не е слязло достатъчно, гледката е нищо особено, даже на Миконос беше по-впечатляващо. И тази църква е католическа, като малката при лифтената станция. Връщам се към най-високото място, за да се намерим с моите, седя и чакам, наблюдавайки човека-статуя.

Статуята в бяло с начервени устни държи червено цвете в ръка, а пред себе си е поставила сандъче за парички, но не видях никого да пуска монетка. Минавах от тамч няколко пъти, мястото е централно. Търсех идеална позиция за снимки на залеза. Стратегически правилната позиция не помага днес на статуята в бизнеса. Никой не спира за снимка с фигурата в бяло. Дори съжалих човека, но защо да пусна монета, като не ми е интересен? Нито като поза, нито като визия.

По едно време статуята се раздвижва, съблича си бялото наметало, остава по дънки и яке, запътва се към близкото кафе, сяда на пейка, вади си цигара и нервно запушва. Животът понякога е гаден… Скоро задухва остър вятър, а небето никак не се обагря със залеза. Все пак златната светлина за хубави снимки обагря градчето и острова и правя хубави снимки, макар и не в посока запад.

После се спускаме тримата по магарешката уличка. Разминаваме се с нови и нови натоварени добичета. Иван е във възторг, майка му му е купила плюшено бяло-черно магаренце. На едно място стоят няколко от тях, смесени с по-едрите мулета. Обяснявам на невръстния син: „Това с дългите уши е магаре”. Той взема мулетата за кончета, но няма проблем да са и „кончета”. Иван слуша обясненията ми как се получават мулета, а после ме убеждава да си купим магаре. Дискутираме къде и как ще го отглеждаме. Обещава да му купува „месце”. Коригирам хипотезата. Ние с Иван обичаме магарешката тема, още миналата година на Крит си измислихме една игра-диалог за магарета с две роли: човек и магаре. Човекът живее в апартамент с магаре, отива на море и предупреждава магарето да пази чистота е ред в жилището. Естествено, когато се връща, вкъщи всичко е наопаки, а магарето се е изакало на леглата. Тази игричка с размяна на ролите се играеше ненаситно от страна на Иванчо и с досада от мен в Крит, а и после.

На кораба отново чакам на опашки за досадни процедури по приключване на сметката и получаване на депозирания паспорт. Зад гишето е млад симпатичен нашенец, обслужва ефективно и компетентно, за разлика от лелките до него, които се разкатават или скатават. На камериерката даваме бакшиш, после идва време за сауна! Този път се разполагам свойски, потя се и си пускам студен душ на два сеанса.

Вечерта в залата на петия етаж се вихри аматьорско шоу, посветено на талантите от круиза. Поседяваме с Ани и Иван, пием сок и се смеем на кича от сцената. Индийци пеят и се опитват да танцуват… салса, после американско девойче изпълнява поп-парче. Прибираме се в каютата – утре Атина!

Атина

  1. 04. В момента седим в удобната чакалня на автогарата на Tourist service на площад Караискаки. Кампанията е създала истински български кът, и изобщо е перфектна, явно тук конкуренцията е довела да прогрес – в района има по-скромни станции на други български автобусни компании. Навън се продават пресни български вестници и списания. В чакалнята има багажно отделение, където оставихме чанти и куфари, за два посетим Археологическия музей „Акрополис”. В съседното помещение се продават билети и обслужването е перфектно. Тук ми заредиха батерията на фотоапарата, останах без фото за част от Атина, но компенсирах с телефона.

Но поред. От пристанището, решени да избегнем дългото мъкнене на багаж около Пирея, хващаме такси за Караискаки, за да си оставим багажа – автобуса за София е довечера в 7. Но шофьорът Ставрос ни предлага срещу 60 евро да ни закара до Акропола, а после и до другите антични забележителности и до автогарата. Отначало отказваме, но е примамливо – алтернативата е да ходим по града сами,у да се возим на метро, да търсим отново другите места за гледане и така щяхме да похарчим пак доста пари, при това с гаранция нямаше да посетим важни места. Навиваме се, след като Ставрос сваля цената на 50 евро. И така след минути сме п ред Акропола, шофьорът ще ни чака 45 минути. Купуваме си билети по 12 евро за Акщропола, театъра на Дионисий, храма на Зевс, вратата на Адриан, агората.

Първо разглеждаме Дионисиевия театър, после се качваме на Акропола. Акрополът ми е познат, но винаги има какво да видиш по нов начин.

Старият храм на Атина, дорийска сграда с шест колони отпред и отзад и по 12 от двете страни е построен от порос, а мрамор е използван за някои горни части – метопи, скулптури и за облицовки. Единиуят педимент е посветен на битката на боговете срещу въстаналите титани („Гигантомахия”), а друга скулптурна група представя нападение на лъвове срещу бикове. Храмът е построен в периода 525 – 500 г. пр. Хр. И се свързва с Пизистратидите (синове). Той е разрушен през 480 г. от персийските нашественици. Част от руините му са използвани по-късно в северната стена на Акропола. Той  е забележителен с женските статуи, които крепят едната фасада – „креатидите”. Техните фигури и особено лицата им живо ме интересуват, интересува ме атинянката и гръцката жена, както и антропологията на гръцките племена.

Навият храм на Атина, Партенонът, е много добре познат и често описван. Безспорно той е връх в античната гръцка архитектура и скулптура.

Отиваме пред Парламента по инициатива на Ставрос, сега се сменя караула – красиво традиционно облечени, гардовете са си атракция. Ставрос ни поставя до гвардееца и ни прави снимки. Тогава се задава смяната – нова двойка гвардейци. Впечатляват движенията с краката – опъване напред, свиване, опъване назад, свиване, движения със стъпалото, обути в тежки обувки с объл нос, няколко повторения, и крачка.

От там се отправяме към Университета с философския факултет (?) и стоящите отпред статуи на Платон и Сократ. По-нататък е Библиотеката. Ставрос ни чака в странична уличка. От там ни закарва на Olympiuma с храма на Зевс. Внушителни колони стърчат на огромна зелена площ. Движа се между колоните и се опитвам да усетя античната атмосфера – трябва да е било величествено от позициите на обикновения гражданин на полиса. Атина трябва да е приличала на беден едноетажен град с тесни и мръсни улички, имало е само няколко чешми в целия град по време на разцвета при Перикъл, когато на хълма е издигнат втория храм на Атина – Партенонът. Тук фотоапаратът ми угасва, но Ани снима. Обикаляме из града и минаваме през „другата Атина” според израза на водача – улици с имигранти и наркомани, нечист и неприветлив квартал. Минаваме и покрай опожарената при бунт банка – символ на корупцията за атиняните, които обвиняват банките и правителството за откраднати милиарди от Европа. Следва посещение на римската агора – градския площад със сергиите и тълпите. Тук на скромно място са останките от колони, статуи и други потрошени елементи от римската архитектура, всички статуи и тук, както на Акропола, са обезглавени и обезобразени, най-вече от фанатични християни. Питам Ставрос за гръцката Агора, но тя не била интересна. Човекът пести време за следващи клиенти и ни кара на Караискаки, където си оставяме багажа, за да обядваме и разгледаме музея! Разделяме се с благодарност с човека, беше коректен и мил, с което опроверга очакванията ми. Оставям батерията за зареждане, хапваме по нещо и хващаме метрото за три спирки до музея в съседство с Акропола.

Музеят (вход 5 евро) е просторен, на четири етажа, под самия Акропол. В него празните пространства са обширни, но е отлично аранжиран и централните експонати изпъкват добре. Самият Акропол се вижда през огромната остъклена стена на музея. Кръгли опростени колони напомнят антична атмосфера.

В повечето зали не дават да се снима. Аз и без това съм без фото, а с Ани не се разбираме точно какво да се снима. Разчитам все пак на нейния избор и на камерата, вградена в телефона ми. В специална зала се прожектира филм за Акропола и специално за Партенона. Анимирани бяха набезите на фанатизирани християнски тълпи. Разрушителите се катереха по връхните барелефи и статуи. С тежки чукове в ръце разбиваха статуи, обезглавяваха ги и ги събаряха с трясък. При входа на партера прожекцията показваше детайли от строежа на Партенона, специално пригодени масивни талиги с дървени колела превозваха мраморни блокове, предварително обработени за колоните и капителите.

Статуите в музея са много, непоправима начупени и повечето обезглавени. Доминира Атина Палада, изобразена в развлечен хитон, некрасиво широк и пристегнат с връв на кръста, надиплен и дълъг до земята. Некрасива жена, напомняща за грижовна майка и домакиня. Някои от майсторите са оставили имената си на мраморните постаменти. Голямата позлатена статуя на Атина на майстора Фидий от Партенона (13 м.) била отвлечена или разрушена. Сред европеидните обикновени лица се отличават едни други лица с остри черти – вероятно дорийците. Тези жени са поразяващо грозни и днес не се срещат никъде. Устата им е във формата на пречупена линия с връх по средата, сочещ надолу. Скулите им са изпъкнали, а очите им са необичайно тесни. Веждите са им силно извити нагоре, а косите – несресани или усукани на дебели плитки, спуснати безформено край врата. Подобни остри и агресивни черти откривам на главата на воин в черно със свирепо изражение (хоплит).

Съвременни антрополози изтъкват расовата континуалност на гръцките типове. Те твърдят, че съвременните гърци са същите като типаж като античните. Това ме учудва, защото не съм виждал съвременни гърци или гъркини с онези остри черти, които са типични за някои статуи на Акропола, а и на други места (Делфи). Ето какво имам предвид:

Тук съм снимал от екрана три женски глави. Обърнете внимание на средната – тези кръгли очи, тънки извити устни и изпъкнали скули не ги виждам в съвременна Гърция. Жената е изобразена заедно с крава. В Делфи има подобна фигура.

Като тела изобразените мъже са атлетични и близки до съвършенство. Жените са буквално навлечени и телата им не се виждат, с малки изключения се изобразяват крака. Атина навсякъде е масивна навлечена леля, напълно лишена от изящество и еротика.

Хубавите жени съвсем не са били типични за антична Гърция, а това е и съвременното положение. Не че не е имало хубавици, но явно те са се отличавали, като Афродита (прототипът не е от Атина, май не е и от Крит, а от някой друг остров. Хубава глава е запазена от майстора Праксител. Имаше хипотеза за произхода й – трябва да проверя.). Всички статуи, както и фризовете и барелефите, са били оцветени богато в натурални и усилени цветове и това се вижда частична на някои от статуите и фризовете. При една пълна възстановка на сградите с техните статуи, барелефи и украса в пълното им оцветяване ще видим далеч не така загадъчна и привлекателна картина. Всъщност именно голите безцветни колони и отмитите от боята статуи придават онзи непреходен чар и романтика на остатъците от гръцката култура – бели статуи на фона на синьо небе – това е представата за гръцката античност, вдъхновила (и заблудила) много поколения и милиони хора, чак до днес. Идеализирането е започнало от римляните, които са изгладили грубите черти и са показали женската голота, издигната в тях в особен култ.

Сюжетите на статуите и скулптурните групи са предимно битки: битки на богове 0с титани, битки на гърци с амазонки, битки с лъвове. Няма нито един мотив от природата.

Пейзажът напълно липсва. Живописта, доколкото е съществувала, не е запазена. Гърците не са обръщали внимание на природата, с редки изключения в епоса на Омир и малко при Херодот.

Съвременна Атина, както пак се убеждавам, не е красив град, с малки изключения. Стотици и хиляди еднообразни сгради, бели и жълти, изпълват четиримилионната Атина.

Коментирайте