КРИТ 2013

10 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

Крит 2013

26.05. 2013. Кносос

За двореца Кносос и за легендата за Минотавъра, Тезей, Ариадна и Лабиринта може да се прочете достатъчно в нета и в книгите за гръцка митология. За мен беше интригуваща визуалната среща с останките на Минойската цивилизация – най-старата „в Европа”. Това не е точно, защото „Европа” като цивилизация и като име по онова време не е съществувала.

Така или иначе, отиваме първо да видим двореца в Кносос. От нашата спирка на главния път под хотела и преди Херсонисос хващаме автобуса, който е на всеки половин час, за столицата Ираклион (към 2 евро). Слизаме на последната спирка и от тук хващаме автобус за Кносос (2 евро).

Мястото е почти равно, на около половин час от Ираклион.

Входът е 6 евро за възрастен. Районът на двореца е обширен, руините очертават огромна комплексна постройка с много помещения. Следваме посоката на часовниковата стрелка и обикаляме комплекса. Впечатляват изящните колони в червено, прости и ефективни.

В нета можете да прочетете следната информация: „На остров Крит от около средата III-то хилядолетие пр. Хр. се развивала една от най-древните европейски цивилизации – минойската. В продължение на дванайсет века минойците издигали великолепни за времето си крепостни градове. Едни от известните ни днес дворцови центрове са Кнос, Фест, Маля и Закрос. По всяка вероятност край на развитието на минойската цивилизация е сложило избухването на вулкана на о. Санторини около 1450 г. пр. Хр. И, предполага се, е било предпоставка за нейната гибел. Минойците били богата народност, при която изкуството и икономиката процъфтявали.”

Останките от двореца са открити през 1878 от съименника на митичния цар Минос Калокеринос, търговец и антиквар. Прочутият археолог-любител Артър Еванс купува от Минос земята и в периода 1900–1913 г. прави разкопки на площ 20 км2. Забележителни са големите фрески по стените.

Открити били много зали и апартаменти с течаща вода. И досега са запазени частично теракотените тръби. При положение че островът е много сух и вода се намира трудно, това е белег за истинска цивилизация. В няколко от залите могат да се видят напълно запазени огромни керамични делви за зърно (питоси). Амфитеатърът е най-стар в света. (Египтяните не са имали подобно развлечение.)

Дворецът на Минос е изграден около 2000 г. пр. Хр. Разрушен е около 1700 г. пр. Хр. Построен е втори дворец: „Лабиринта”, който е просъществувал от 1700 до 1450 г.пр.Хр. Разрушен е от вулкана на остров Тир („Санторини”) през 1450 г.

На запад от големия дворец е Малкият дворец. Разпозната е „Царска вила”, както и къща с фрески на северозапад с фрески от 15-12 в.пр.Хр. Турците пък построили кервансарай на юг от двореца, „приемна зала” и „странноприемница”. Гробница. Разпознати са „къща на висш жрец”, „южен дом”, „вила на Дионис”, „неизвестна къща”.

Силно ме впечатлиха изображенията на млади мъжки и женски фигури, представящи дворцови ритуали. Стройни мургави девойки с красиви ефирни поли носят делви с напитки и храни, а гърбовете им са извити назад в тържествена поза.

Основно изображение, внушаващо мощ, е на същество с глава на птица и полегнало тяло на лъв (По онова време в Европа е живял вид лъв.) Много силно е изображението на бик в червено на една от стените. Той е мощен и устремен, главата му е присвита надолу, а рогата му – дълги и бели, са застрашително насочени напред. Гледах го и го снимах, снимах го и го гледах, и се опитвах да се вживея и да „усетя” бика както са го усещали онези хора. За тях това е било централно по важност същество-божество. Основният им „спорт” е бил свързан именно с биковете, изобразени са младежи, които ги прескачат, обърнати с главата надолу и с ръце протегнати към гърба на бика.

Във фреските и в архитектурата се вижда стил, майсторство, изящество и висока позиция, каквото и да означава това. Проявите на тази цивилизация, развила се толкова рано за нашия регион, (с хилядолетие предшества разцвета на древна Гърция), могат да се сравняват само с тези на близкия Египет, процъфтявал като Ново царство през същия период. Разбира се, Египет тогава е несравнимо по-могъщ и развит.

Най-интересна е тронната зала, но и тя като другите е учудващо малка, около три на пет-шест метра. Тронът е изсечен в каменната стена, а срещу него е каменната скамейка за най-приближените до владетеля. Въобще всички зали са малки, а дворцовият комплекс е огромен.

Много ми хареса една зала, декорирана с красив морски мотив с няколко делфина. Делфините имат носове, различни от съвременните видове – силно заострени и завити нагоре.

На излизане се вглеждах дълго в изображението на двореца, както е изглеждал. На стената при входа са нарисувани две големи скици, силно впечатляващи. Дворецът е обширен, с плосък покрив, на три нива, някъде само на едно. Опасан е с външни отворени коридори-веранди, които се крепят една над друга с тези прекрасни колони, които хващат окото. Помещенията са му хиляди. На всяка по-запазена зала е дадено описание на специална табелка, както е приета за всички руини. Функциите на помещенията са най-различни.

Насреща има търговски комплекс с голямо разнообразие от сувенири и специално тениски. Докато чакаме обратния автобус, оглеждаме и купуваме сувенири, а за Иванчо – разбира се, сок и сладолед.

27.05. Грамвуса!

След повече от 200 километра на Запад стигаме до бариера, асфалтеният път свършва тук. Девойката от пункта ни обяснява, че предстоят осем километра черен път и още два ходене. Питаме за корабче, но то е тръгнало от Кисамос в 10 часа, а сега е след единайсет. Потегляме предпазливо с колицата по чакъла, а пътят се извива в серия завои и на места стръмно нагоре, на стотици метри над наситено синьото море, сред суха планина. Накрая стигаме невредими и колата е невредима, не спукахме гума, слава богу!

Паркирам до  бистрото, кацнало на края на сухо плато над изумруденото море. Тръгваме – Иванчо, Ани и аз, – по тънката пътека, прорязана между бодливи бледозелени треви и ниски храсти. “Donkey Ride” – подканя несръчен надпис на табела пред навес, под който са седнали трима черни критяни и се усмихват. До тях три магарета лениво предъвкват суха трева. Наоколо щъкат мършави кози.

Вървим през платото, Иван се урежда да ме язди, усещам по бузите си вадичките пот. Казаха два километра. Колоната туристи се вие като на забавен каданс. Напред се очертава гребен, зад него е синият хоризонт. На този фон са накацали фотографи и стативи. Обзема ме тръпка – оттам трябва да се вижда Грамвуса. Неволно се забързваме и след малко сме на скалистия гребен.

Пред нас в морето е островчето Грамвуса с формата на шапка и постройка на върха (венецианска крепост от 16 век). Сплеснат цилиндър със сплеснат конус отгоре. Обветрен нацепен и рушащ се варовик, осеян с все същите храсти с бледозелен цвят. Ако беше само това, нищо особено – целият Крит е такъв. Но тук има нещо, което пленява. Към острова от сушата през зеленикаво-бяла вода се точи златиста плитчина. Отсам е плажът с чадърите, които оттук имат вид на кабарчета, подредени в линии във формата на триъгълник. Лагуната е осеяна с кафяви скали вдясно от острова и образуват разкъсан обръч. Цветът на водата прелива от сребристо през резедаво, маслено-зелено, тъмно-зелено до изумрудено. Не можем да се откъснем за десетина минути.

После продължаваме по пътеката, която слиза по склона, насреща се извисява мраморен връх с отвесна стена, ние пристъпваме и очите ми не се откъсват от разкриващата се лагуна. Каменните стъпала се вият в дъга, спираме на няколко пъти да отдъхнем и да снимаме. Разминаваме се с почервенели като раци туристи с детински възторжени усмивки.

Пространството между плажа и острова е нещо невиждано. Пясъците се преливат – от чисто варовиков сребрист прах през ярко-жълто до керемидено. Водата в преливащи се нюанси покрива дискретно пясъците, а една плитчина с формата на дъга се извива към острова. Човешки фигури пъплят напред в колона, видимо вървят по водата. Сякаш изпълняват ритуал и сякаш тук се извършва мистерия.

Сравнението с „Плажа” от едноименния филм на островите Пипи в Андаманско море е в  полза на Грамвуса. Бяхме там само преди две години и не вярвах, че ще видя нещо по-завладяващо.

Неусетно се озоваваме на плажа. Нишката от човешки фигури сега е още-по впечатляваща. Те вървят тихо и някак унесено. „Шляпащи зомбита”. Събличаме се и се присъединяваме. Вървим бавно и някак тържествено, сякаш сме допуснати в тайнство. Вдясно и вляво е лагуната, напред се извисява островът.

28.05. Остров Криси

Корабчето ни разтоварва на пясъчен пристан на няколко километра от южния бряг на Крит. Островът е наречен „Геродониси”, „магарешкия остров”. Място диво, изолирано и пусто. В пясъка и цепнатините на камъка са се впили жилави тъмнозелени храсти, подобни на клекове. Ниските им клони са протегнати във всички посоки. Вървим между тях по пясъка. Иванчо се поклаща на раменете ми и трудно предпазваме главата му от сухите клони.

Разполагаме се на плажа и лениво наблюдавам играта на един местен „гларус” с две немкини – светлоруса и мургава. Той изненадващо предпочита закръглената брюнетка пред русата тънка девойка, която ги снима в най-различни пози. Играем си с Иванчо във водата, плувам в плитката вода над светли пясъци и жилави водорасли. Плувните очила създават оптично оформени „дупки” на дъното, което се отместват заедно с погледа ми.

После се разхождаме по края на плажа на изток. Заливът придобива приказен вид. Недалеч напред е спряло корабче. Пясъкът на дъното постепенно става бял като брашно, а водата засиява към хоризонта. В един момент небе и море се сливат, зацапани от тъмни разкъсани облаци и морският съд блести на този фон като пришълец от друг свят.

По нашето Черноморие има и прекрасни пясъчни плажове, и всякакви скали, и чудни лагуни. Но тези особени светли води и изумрудени нюанси ги няма. Разликата е във варовика. Тази бяла и бяло-жълта скала оцветява гръцките заливи и лагуни толкова удивително, че някои от малкото плажове придобиват една незабравимост и магнетичност. Нашата брегова линия изобилства с ярко сини и синьо-зелени заливи, със златни пясъци и обветрени гранитни форми, толкова много, че накрая не остава една или две с уникално обаяние. Не можеш да кажеш: „Това го няма другаде по света!”

За две-три места в Крит това може да се каже. За такива места се правят световни класации от типа: „Десетте най-красиви плажове”. В това число влиза и плажът „Порто Кацики” на Лефкада, както и плажът на островите Пипи от филма с Леонардо ди Каприо. На тези плажове не е задължително да се лежи и плува комфортно – важна е гледката. Но тези класации привличат буквално несметни тълпи от туристи и всичко се опорочава до тривиалната и убиваща всяко чудо човешка глъчка. На Пипи в далечния Тайланд срещнахме само за пет минути петима българи. Бяхме акостирали с корабче между трийсетина корабчета и лодки, отвсякъде се говореше, крещеше и шляпаше, стотици гладни посетители разнасяха и дъвчеха сандвичи и разхвърляха хартийки и пликчета.

Масовият туризъм е толкова неотвратим и отблъскващ, колкото и МОЛ-овете.

29.05. Курия, Ретимно

Опитвам се да разпозная „критянина”. Местните хора трудно се откриват измежду многонационалния обслужващ персонал. На езерото Курия обаче има частни имоти, превърнати в туристически центрове. Такова е “Marcos Place” на брега на езерото. Единият брат Маркос държеше водните колелета. Езерото е единствено на остров Крит, сгушено е между могъщи склонове. Водата му е тъмнозелена. След като се повозихме из езерото, аз не се сдържах и се хвърлих чисто гол да поплувам. От водата излезе тъмен и гол дългокос младеж и се присъедини към седящите на брега мулатка и още един приятел с куче. Групичката беше опънала палатка наблизо. Бяха френско-говорящи. Момчето ни даде визитка и ни насочи към ресторанта на фамилията, където другият брат Маркос печеше на шишове парчета агнешко и сновеше между масите в зелената градина. Поднесоха ни свежи сокове от много вкусните местни портокали и гръцка салата с апетитни кръгчета кромид и резен местно бяло сирене отгоре. Местните ми се сториха сурови, яки, набити, тъмни, енергични, дружелюбни.

Ретимно е приятно място. Първото, което се вижда, като слизаш от магистралата към града и морето, е огромната крепост. По пътя към нея се минава през венецианския квартал. Тесни улички, триетажни ренесансови домове, някои вече в руини. Те се отличават рязко от традиционната критска архитектура. Критските домове и съвременните сгради са с плоски покриви, подобни на арабските. Венецианците са строели тук както във Венеция, само че по-опростено и не така разкошно. Покривите са островърхи, керемидени. Има кръгли арки над самите улици. Хората се разхождат бавно и лениво. По кафенетата седят и разговарят оживено.

Гърците обичат да седят с часове и съм чувал, че обичат да критикуват и правителство, и Европейски съюз, и своите нрави. Но не търпят някой чужденец да критикува Гърция. „Когато ние сме строели Партенона, вие сте живели по дърветата.” Истината е, че древните критяни от културата, наречена „минойска” не са били никакви гърци, а са построили дворци, които затаяват дъха – огромни, достолепни, изящни, с хиляди помещения.

Иванчо отново настоява за „малко сокче с малка сламчица” и спираме на едно заведение точно пред стълбите за крепостта. И тук сервитьорът ни заговорва – наш сънародник. Тук има доста българи на работа. В градчето Агиос Николаос две българки ни казаха, че са тук, за да гледат баби. В хотела, където отседнахме, един македонец работеше в ресторанта, а останалите от обслужващия персонал бяха също от по-бедните след-комунистически страни на Балканите. Колата, която наехме, ни беше предадена от българина Ицо, който по дванайсет часа на ден и повече дежуреше във фирма за коли под наем точно под хотела. Във фирмата работи и сърбин. Собственикът-грък е брат на собственика на хотела. И двамата са млади, напористи, нахакани въпреки елементарния си стил на общуване. Успяха да ни излъжат в цената. Уж беше с отстъпка като за нас, сънародници на Ицо, и даже „свалиха” от цената до 110 евро за четири дни за малкия модел Шевролет Matiz, но после видяхме, че тази цена беше най-високата в района. В близкото градче Херсонисос и курортната зона на изток цените за същата кола за същия срок бяха по 100 евро и по-ниски.

“All inclusive”

Настанени сме в хотел Semiramis на база ол инклюзив. Стаята, в която ни преместиха поради липса на детско легло в първата, гледа към морето на север, а терасата е огромна и опасва втория етаж от север и от изток, където долу е басейнът, истинска благодат при липсата на хубав плаж наблизо и място за игра на Иванчо.

В хотела 90% са руснаци. В ресторанта или по-точно столовата те горят от ентусиазъм. Още с влизането избягваме на косъм челен сблъсък с едър руснак. Насочваме се наляво, където си наливаме сок от машина. Докато се пресягам да си взема чаши, отдясно се напъхва друг руснак и подлага чаша. Гледам го неприятно, но той не се впечатлява.

После търся свободна маса, движението е интензивно, навсякъде щъкат руснаци и едва се разминават. Свободните маси са още непочистени, но няма как. Оставяме с Иванчо две чаши и детето остава да пази масата. Насочвам се към гишето с храна, вземам чиния. Руснаците са намерили всички пътища към тавите с храна и се пресягат за черпаци и вилици от обратната страна. никой не гледа ред и никой не е спокоен, сякаш ей-сега храната ще свърши. Идват по няколко пъти да препълват чиниите си.

Най-трудно се добираме до сладоледа, който се взема на топки от дълбок хладилен съд. Тук руснаците са окупирали подстъпите от двете възможни страни и чакането е истинско изпитание за нервите. Да не споменавам стила им на ползване на инструментите. Една дебелана пълни две купи с по четири-пет разноцветни топчета.

Между масите сноват стройни рускини, лицата им са безизразни. Всички излъчват трескав апетит, разговарят оживено. Това настървение ми говори за бедния начин на живот, който те водят в родината си. Поглъщат тази некачествена евтина храна като невидели. А храната е наистина нищо особено. От едната страна има голям съд с доматена супа, просто горещ доматен сок. От другата страна се редуват тавите с нарязан бял и черен хляб, евтини колбаси, кашкавал и шунка, салата, макарони, пилешко и телешко със сос. Всичко е тривиално, слаби следи от регионална специфика. Сиренето в салатата е вкусно. Кафето е рядко и безвкусно.

Рускините

Те правят впечатление. Надошли са много рускини между двайсетина и трийсетина годишни, някои са семейни, но повечето се движат по двойки или с майките си. Окупирали са хотела и ресторанта, басейна и кафето, а и градчето и курортната зона. Местните са написали всичко важно за туристите на руски.

Снощи срещнахме две привлекателни руски момичета да слизат по алеята от хотела. Поздравиха се с гърка от Рента-кар и се разговориха. Направиха им комплемент и те се разтопиха от ентусиазъм, кикот и желание за общуване. Помислих си, че си търсят тук мъже, явно бяха тръгнали за нощен клуб, защото беше десет и половина, а те бяха облечени като за танци. Гръкът-собственик е добра партия за рускините. Рускини са се омъжили за местни мъже и в Малта, и в Сицилия,  както се убедих миналата година. За тях това си е кариера и бизнес.

Наистина са привлекателни жени. Българките са хубави, но рускините впечатляват силно със светлата си кожа, руси коси сини очи и отворено поведение. Те са общителни и със самочувствие. Налагат се с тела и лица, с обещание за хубав съвместен живот и по-мургавите мъже от южни страни си падат по тях.

Повечето рускини над трийсетте се закръглят и приличат все повече на руски матрьошки.

Palm Beach, плажът Ваи

Моите хора са уморени от няколко дена пътуване по знаменитостите на Крит, който се оказва много дълъг, а пътищата му – типично планински.

От нас до плажа Ваи на североизточния нос на острова по моя GPS са 126 км. Общо отиване и връщане: 252 км. Ваи го описват като „райско кътче”. Много възхваляват палмите. Уникален вид палми. На снимките Ваи е наистина прекрасно място, истински палмов плаж. Представлява лагуна с красиви скали. Пише, че имало хубав пясък, а хубавите пясъци тук са рядкост, както и в цяла Гърция. „Място на хипита.”

За този плаж пътувахме дълго и уморително на изток по крайбрежието и после по планински пътища с безкрайни завои. Ани и Иван трудно приеха това пътуване и трудно го понесоха. Но плажът си струва. Той е единственото място с пясъчна ивица по това каменисто крайбрежие. Тук растат вековни палми от уникален вид. Заливът е осеян със скали, точно срещу нас е конфигурация от три гранитни фигури, а отдясно плажът е затворен от отвесна скала. До върха на хълма се стига по стълби покрай кафенето, а горе има беседка. Наоколо стърчат скални форми, провирам се между тях и храстите, излизам на южната страна. Оттук се виждат няколко километра на юг. На около двеста метра има друг, по-малък плаж, закътан между скали. През обектива на фотоапарата, с увеличение 12 пъти разпознавам самотна двойка и палатка.

Жаждата е силна и купуваме няколко пъти по бутилка студена вода за две евро. Иванчо яде сладолед. Изяждаме сандвичите, които сме донесли. За съжаление има вълни и не може да се плува, но с Иванчо правим малка борба с вълните, а след това строим замък на пясъка.

Тук най-прелестните създания отново са рускините. Една девойка се носи плавно по дървената пътека между пясъците с ефирна бяла рокличка с прозирщи сини бански. Друга стои като статуя в кристално бял бански до кафенето. Други са се разположили на шезлонги и кърпи.

Раса! Славянските жени несъмнено са едни от най-хубавите, ако не и най-хубави на света. До рускините можем да поставим чешките жени с дълги бедра, словачките, полякините, сръбкините. Разбира се, и българките, които носят уникален чар с по-мургавата си кожа и по-загадъчно и смирено излъчване.

Последният ден оставяме за релакс в хотела.

Лягаме на шезлонги до басейна и аз се заемам с обслужването на Иванчо. Моят син не се уморява с часове да скача от ръба на басейна и вече го прави без да го държа – само го пресрещам във водата. Опитвам се да го накарам да си потопява главата съзнателно, но успява само за секунда. Карам го да тренира с крака, като си държи ръцете за ръба, но и това не го вълнува особено. Приема да плуваме из целия басейн (25 метра) с поясче под мишниците.

Пием кола, газирана вода и вечер бира, включени в хотелската услуга. Гледаме морето от терасата.

Вечерите се разхождаме до късно из Херсонисос и курортното градче до нас.

 

 

Коментирайте