ИСТОРИЯ, АРХЕОЛОГИЯ И ДИНАМИКА

15 април, 2018 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


ИСТОРИЯ, АРХЕОЛОГИЯ И ДИНАМИКА

 

Abstract: A historical explanation beyond the interpretation of subjective narratives is possible and it is demonstrated by Fernan Braudel by powerful concepts of rhythms in history of different scales. They lead to the dynamic theories developed by physicists as Prigogine and applied in population analysis, public opinion dynamics, market dynamics and psychological processes. The same structure and dynamics of conditions and processes are described in history, cultural anthropology, evolutionary anthropology, population dynamics and statistical dynamics: energy – entropy, stability – instability, dissipation – attractors, drift – evolution, progress – decline… The structure tends to multiple correlated units and behaviors with their dynamics in two major phases: stability-instability (cult – conflict). A natural explanation of the cult and conflict is proposed. Such dynamic models are intensively used in the analysis of stock markets. Here is shown by analysis of cult sites and conflicts, that dynamic models can adequately describe historical processes of different scales, treated in archaeology.

Keywords: history, archaeology, dynamics, explanation, understanding, cult, conflict

Резюме: Историческо обяснение отвъд интерпретацията на субективните разкази е възможно и то се демонстрира от Фернан Бродел с мощните понятия за ритми в историята от различен мащаб. Те водят към динамичните теории, разработвани от физици като Пригожин и прилагани в популационни анализи, динамики на общественото мнение, пазарни динамики и психологически процеси. Едни и същи по структура и динамика състояния и процеси се описват в историята, културната антропология, еволюционната антропология, популационната динамика и статистическата динамика: енергия–ентропия, стабилност–нестабилност, дисипация, атрактори, дрейф, еволюция, развитие, упадък… Структурата клони към множество корелирани единици и поведения с тяхната динамика в две големи фази: стабилност-нестабилност, и динамични модели: еволюции и катастрофи (конфликти). Предлага се естествено обяснение на култа и конфликта. Подобни динамични модели интензивно се използват в анализите на пазари на фондови борси. Тук се показва чрез анализ на култовите места и конфликтите, че динамичните модели могат да описват адекватно исторически процеси от различни мащаби, предмет и на археологията.

Ключови думи: история, археология, динамика, обяснение, разбиране, култ, конфликт

За историческото обяснение

Археологията у нас се разбира като историческа наука и по-тясно като допълнение към историографията. Вътрешен проблем в историографията е множество и субективност на разказите при едно събитие или серия, което остава зад тях, а в много случаи векове назад от разказите. Техниките за извличане на адекватна информация от тях се свеждат до интуитивни и рационални съображения относно достоверността и сравнения между независими извори. Обикновено изворите са зависими, генерират се с често невидими позовавания от предходни извори и остават непроверими хипотези. Рядко е както да се намерят съвпадения от независими извори, така и археологически изследвания да потвърдят еднозначно исторически разкази.

Документите и записаните разкази, легендите и епосите, дори недостоверни като фактология, говорят за формите на живота в миналите общества. Писмените свидетелства, дори да не са обективни, си остават безценни. Само от тях можем да получим реалистична и жива представа за живота на семействата, родовете и клановете в древността, за обичаите и ритуалите, за ценностите и вярванията: информация, почти недостъпна в археологическите данни.

Историята най-често е разбирана като сфера на уникални събития и те са наистина такива. Казваме, че хората имат свободна воля и вземат отговорни решения. „Смисълът“ в историческите разкази не е един; мненията са толкова, колкото са участниците и разказвачите. Всеки участник или общност влага смисъл като свой жизнен процес: освобождение, власт, богатство, завладяване. Историците от различни поколения и различни култури формулират различни исторически факти, водени от господстващи и идеологични визии за миналото. Не се съзнава и отчита ясно спецификата на съвременната позиция на историка.

Историческата наука търси „исторически смисъл“ като голяма (ценностна) традиция или голяма (ценностна) промяна. По тази линия се установяват собствените корени, собствената идентичност и съдба на културата, към която принадлежим, в случая „периферия на Западната култура“. Процесът е неминуемо свързан с развиването на специфична идеология на този произход като обосноваване на културно господство. Така е разпространена нашироко западноевропейската концепция от последните два века за „Великото гръцко начало“. Тя е толкова мощна, че всяко съвременно изследване в рамките на Балканите и Егейския басейн спонтанно се присъединява като принос към все същото „гръцко начало“, което вече се възприема като аксиоматична идеологема.

Ние сме свободни и отговорни да елиминираме идеологиите и в нашето глобално време да елиминираме и западния „етноцентризъм“, и това е започнало.

Не само в историята, а и в природата всяко събитие е уникално, но при дадени условия обяснението с универсални закони е възможно и се прави. Най-често уникалните събития от миналото остават завинаги непознати. Тук намираме принципна асиметрия между емпирични науки и хуманитаристика. С цялата си проблематичност фактите, засвидетелствани с данни на научното наблюдение, са несравними по валидност с фактите, засвидетелствани с разкази. Това впрочем прави археологията емпирична наука в онази степен, в която тя е наблюдение и проверка на хипотези.

Емпиричното изследване на веществените и информационни следи в археологията дава неутрални данни.

Да разбираме разказите от миналото не е като да разбираме самите процеси. Процесите надхвърлят смислите. Тук границата между разбиране и обяснение се размива.

Фернан Бродел: йерархия на времената

Има съвременна историческа концепция, която е призната като мощна и обяснителна. Това е глобалната по мащаб концептуална история на Фернан Бродел и школата, създадена около неговите трудове: Ecolе d’Annales. Според нея, цивилизациите са специфични географски пространства на планетата (морски, речни, равнинни, планински).

Цивилизациите са и специфични времена. Историята се състои от насложени процеси с различна скорост и тяхното идентифициране е решаващо за реконструкцията на живота на обществата от миналото. Защо обаче едни процеси и цикли са по-бавни от други? Кои процеси и цикли са по принцип по-бавни? Има ли тук естествени обяснения?

В голямото си изследване на Средиземноморието, том 2 (Braudel 1966), той пише:

…не съществува една, а много конюнктури, множество исторически планове, които се осъществяват. Би било прекалено просто, прекалено хубаво да се сведат всички към един основен ритъм.

Впрочем какъв ритъм? Не съществува една обикновена икономическа конюнктура, която е достатъчно да се приеме с нейните императиви и логически последствия… Но действителността не е толкова ясна колкото тази картина. В този свят от вибриращи движения, които са характерни за икономиката, математиката лесно отделя десетки движения в зависимост от дължината на тяхното времетраене: вековното движение (trend), „най-дългото от дългите движения“, дълготрайните конюнктури (петдесетгодишните цикли на Кондратиев, двойните цикли или хиперциклите, интерциклите; краткотрайните конюнктури, интрадеценалните цикли, сезонните движения… Следователно, ако искаме да използваме икономиката, за да открием в миналото време нишката на причинността, то ще изникнат десет, двадесет начина на изразяване и толкова различни нишки. Историята веднага се превръща в множество, несигурност… (Бродел 2000, 229-230 – к. м.)

Така че аз съм все още изкушен да видя човека затворен в съдба, която много малко зависи от самия него, в пейзаж, който рисува зад и пред него безкрайните перспективи на „дългото траене“. В историческото обяснение, такова каквото го виждам аз, на моя отговорност, в крайна сметка, продължителното време винаги побеждава. Отрицател на безброй събития, на всички онези, които не успява да увлече в своето течение, то несъмнено ограничава свободата на хората и участието даже на случайността. (цит. пр., 562)

Моята идея тук е да се развие тази йерархия към по-ясна и експлицитна структура, съвместима с науката за динамиките на големи ансамбли. Тогава се изясняват понятия като „археологическо време“ (Бинфорд). Това означава също да се игнорира дихотомията естествени-хуманитарни знания, когато се описва и обяснява едно човешко общество в дългосрочна археологическа перспектива. В такъв случай се използват йерархия от структурни и динамически понятия за форми и процеси, без да се фиксират определен брой нива на траения.

Ритмите не са дефинитивно отделени на нива, доколкото на тях не съответстват твърди подсистеми или слоеве в обществото. Ние сме свободни да избираме според изследването какви нива на продължителност най-добре моделират определени археологически ситуации. В историографски и концептуален план това е направено от Бродел, но без да се повдигат епистемологичните проблеми. Просто екологията се предпоставя като нещо статично спрямо историята. В праисторически план екологията обаче е процес.

Тук се сблъскваме с дихотомията история – природа или култура – природа. Тук ще се опитам да представя историческите (а най-бавните от тях са археологически) процеси, като избягвам тази опозиция. Динамиките на множества елементи се описват успешно без различаване на култура и природа и без значение дали това са исторически процеси или популационни динамики.

Обществата с техните напрежения и конфликти, народите в мир и война, човешките преселения и всички превратности, което наричат понякога „историческа съдба“, изглеждат невероятно сложни и непредвидими, а за някои – проекция на неизвестни сили. Всички тези динамики са определими като динамики на човешки популации в екологични системи с техните ресурси или колективни поведения. Антропологията и археологията изтъкват серии трайни форми: обиталище, дом и обитаване, стратегии за оцеляване и експанзия като лов и събирачество, земеделие и скотовъдство; политически форми на власт и конфликти, култове и светилища, култови и погребални ритуали, градове и писмености. Константите на културите пронизват историите с една „човешка форма“, фиксирана генетично и физиологично.

Поведенията на човешките популации и общности са обясними в семейства от динамични форми. Като цяло поведенията са насочени към запазване и експанзия, а това са динамични характеристики на фона на ентропията.

Суперпозиция на процеси

„Времето“ не е метафизична същност, а процес (траене), който има посока. Тази посока се задава от необратими процеси. В реалния живот никога не виждаме как една счупена чаша се слепва и скача обратно на масата. Това е забранено от Втория закон на термодинамиката. Във всяка изолирана система хаосът, или ентропията, винаги нараства с времето. Нарастването на ентропията с времето е пример за асиметрия между минало и бъдеще: „термодинамична стрела на времето“ (Хокинг). Но в отворените системи е налице намаляване на ентропията и то постоянно се извършва от функционалните системи на организми и популации. Живото състояние е пример за стабилност далеч от термичното равновесие (пълния хаос). То е наречено „метастабилност“, а системите, които го осъществяват, правят това чрез усвояване на потоци енергия от средата („дисипации“).

Светът не е подредена в йерархия структура от процеси, а сложна мрежа от структури и хаотични процеси. Динамично това е суперпозиция, наслагване на структури и процеси с различни релации и ритми.

Съвременната физика, пише Пригожин

разглежда необратимото време по посока на неравновесието, периодичното време на структурите, чието пулсиране се захранва от преминаващите през тях потоци, бифуркационното време на развитията чрез нестабилност и усилване на флуктуациите и даже въведеното в последната глава микроскопично време… Всяка сложна същност се състои от множество времена, свързани едно с друго чрез фини и многобройни връзки. Която и да е история – на живо същество или общество, не  може отсега нататък да се свежда до монотонната простота на едно-единствено време независимо дали то се смята еквивалентно на постоянство, или трасира пътищата на възход или упадък. (Пригожин 1989, 286, к.м.)

Поразява съзвучието на йерархичната структура на ритмите у Бродел с йерархията на динамичните времена на Пригожин. Тези различни „времена“ са вълни с различни честоти точно както вълните с различни честоти се наслагват в едно излъчване. Такова именно теоретизиране на историческото време разработва Бродел. Подобни понятия се използват в климатологията, в популационната биология, в културната антропология, в социологията, в икономиката.

Понятието „атрактор“ е особено важно за анализа на културните динамики: едно стабилно състояние далеч от равновесието (хаоса) представлява атрактор, към който се стреми всяка динамика на живи системи и състоянията й са ред от цикли, в които системата се отдалечава и приближава към своята стабилност. Има специални атрактори, наречени „странни“: те представляват състояния, между които системата се колебае и успява да запази своя вътрешен ред. Така в една традиция можем да наблюдаваме вариации на някакъв обичай или ритуал, без да се променя самата традиция.

Археологът Дж. Бинтлиф (Bintliff 1994, 1999) предлага териториалната ситуация в древна Беотия през „тъмните векове“ да се разгледа

като човешки екологичен процес, повлиян от странните атрактори, аз намирам за много подходящо да въведем Теорията на сложността в моя аргумент в този пункт (Bintliff 1994). Това е интердисциплинарна област от идеи в биологичните и физичните науки, които се фокусират върху сложните системи със силно случайни колебателни тенденции за приближаване към периодични, полу-стабилни конфигурации от структури (странни атрактори) чрез процеси като адаптивно предимство, функционален резонанс и т. н. (Bintliff 1999, 46).

Динамичните закони са прости, макар че описанията на конкретни системи са често много сложни. Качествено и „наедро“, социалното развитие е динамика на ред и хаос с тенденции и линии нагоре и надолу, прекъсвани непредвидимо от взривове – резки дестабилизации с големи количества ентропия, дисипации. И обратно, могат да настъпят резки промени в посока развитие („положителни мутации“).

В археологията са правени динамични популационни изследвания. Пример в тази посока предоставя екипът на Джон Бинтлиф (Bintliff 1999). Тук се разработва алтернатива на традиционната историческа археология на основата на екологичен анализ.

Все още разпространената днес в учебниците по древна история традиция ни информира, че Гърция е съставена от малки късчета поле, заобиколени от море и планина и отрязани един от друг, оттук образуването на миниатюрни градове-държави. Тесалия – две свързани, огромни равнини от плодородна земя, не дава основание за такива процеси – а още от класическите времена тя е наситена с такива полиси. (Auda et all., 1991, по Bintliff 1999, 45).

Бинтлиф използва интензивно монография на Ернст Кирстен (Kirsten 1956, Die Grichishe Polis).  Решението на Кирстен е в основата на последващата Landeskunde школа. Той вижда феномена като географ: типичният гръцки полис е реално едно село. Normapolis е по произход Dorfstadt. Атина е рядко и нетипично явление. Кирстен я сравнява със средновековните малки градове и я нарича Staatastadt. (ibid, 45)

Беотия в Централна Гърция е типична територия на селата-полиси. Тя е изучена първо от Дж. Фоси (Fossey&Morin 1987). Беотия предлага полезна база данни за анализ на „произхода на полиса“.

През „Тъмните векове“ (протогеометричен и геометричен периоди) Беотия с нейните стотици селища е затворена. Тя се състои от села с по няколко махали наблизо и няколко малки градове с прилежащи земеделски земи. Към края на архаичната и началото на класическата епоха тези „първични“ махали/села са се размножили чрез създаване на колонии в пролуките на селищната мрежа. Разстоянията между отделните селца в периода намаляват. Това сгъстяване достига до граничните 2-3 км – половин час ходене. Тези 2-3 км не са фактор, фактор са ресурсите от земя и тяхното изчерпване.

Изчерпването на територията бележи край на експанзията. В теорията на метастабилността това е наречено „атрактор“ – състояние, към което системата се стреми. Политическата диференциация вече е формирала три класа селища: големи полиси, малки полиси и зависими села (komai). Териториите са различни: малки, средни и големи (5-10, понякога 15 км в радиус заедно със селцата). Съответните общински земи се наричат chora.

Важно за случая е, че една система като полиса се анализира с популационна екологична матрица, в която зависимостите се формулират в динамични понятия: ентропия, акумулиране на енергия, експанзия, атрактори. Това е изпитан апарат, прилаган от термодинамиката през популационната генетика до икономиката и социологията. Идеята е, че селата като популации в среда с ограничени ресурси (земя) се развиват към едно трайно и колебливо състояние. Това е „странен атрактор“ – системата дрейфува около стабилни състояния, които имат една и съща енергийна стойност.

В зависимост от периодите на стабилност и нестабилност има два вида модели: бързи и бавни. Земеделието е бавен модел, а завоевателната война с подчинение и последващи въстания – бърз модел.

Такива атрактори с повече от едно стабилно състояние се откриват и във фондовия пазар. Динамиките на пазарите се привличат към тях и веднъж попаднали в тях, се разбягват експоненциално. Интересно тук е, че този анализ на едно селско общество като това в древна Беотия показва как от малки села се образуват градове (полиси) по силата на една популационна неравновесна динамика към „атрактори“ – състояния на пълно използване на ресурсите. Бродел също отбелязва важното за всяка градска цивилизация обединение със селските й елементи, които обезпечават живота й.  „Но цивилизациите, най-блестящите общества предполагат – вътре в своите граници – култури, елементарни общества. Виждате диалога – винаги значим – между града и селото.“ (Бродел 2014, 61)

Стабилните ансамбли са системи в състояния на циклични динамики около атрактори. Например една осветена от традицията, обичаите и култовете религиозна форма и власт с характерни култови поведения остава неограничено дълго време, докато престане да стабилизира обществото.

В обществата с техните култури като символни структури и динамики е налице виртуален пласт на енергията, който се изразява в култове, обичаи, легитимност, договори, закони, споразумения. Икономическият пласт на енергията – това са ресурсите, богатствата, на един етап измервани като пари.

Стабилни състояния са състояния на устойчивост на структури за относително дълги периоди без деградация (кризи и конфликти), при които силите и потоците се уравновесяват и компенсират. Това значи популационно равновесие и възпроизвеждане на ресурсите в една благоприятна среда. Експанзията компенсира ентропията локално.

Стабилните ансамбли са системи в състояния на дрейф около атрактори. Например една осветена от традицията, обичаите и култовете религиозна форма и власт с характерни култови поведения остава неограничено дълго време, докато престане да стабилизира обществото. През цялото това време обичаите и ритуалите варират по моменти и места в зависимост от популациите и тяхната динамика.

Нестабилни състояния (процеси) протичат като ентропийни потоци (дестабилизация, разсейване, деструкция) до ново стабилно състояние или колапс. За човешките популации това са упадък, кризи, миграции, конфликти между кланове, прослойки, класи, етнически групи. Динамиката на конфликтите се изразява в  пренареждане на популации в пространства и промяна в контрола над ресурси. Тя се задвижва при драстично спадане на притока на ресурси или при надмощие и възможност за завладяване.

Различните процеси могат да се типологизират в „модели“.

Модел на стабилност: култове и ритуали

Ритуалите и специално култовите ритуали са символни поведения и те подлежат на културологични обяснения (Уайт), или алтернативно на интерпретации, но при липса на текстове, образи, символи интерпретацията на култовите структури е проблематична.

Ритуалите са фиксирани колективни културни поведения, които имат изключително важната функция да стабилизират обществата и властните структури. Те са в ядрото на традициите, като утвърждават високите ценности.

За ритуалите в древна Тракия от бронзовата епоха археолозите заключават по култовите структури.

Култовете и ритуалите са изключително стабилни и са в ядрото на традициите. Стабилността им е обяснима като фиксиране на сценариите за световния ред и неговата ненарушимост. В анализираните в глава 1 Археология на култа (Renfrew 1985) и Археология на религията (Renfrew 1994) Колин Ренфрю формулира прехода от предпоставките за сакрално-профанно и теменоса като свещено място към типовете емпирични свидетелства, идентифициращи светилището. (Има развитие и в посока и към невронауката – сборника от 2008 The Sapient Mind: Archaeology Meets Neuroscience с увод от Ренфрю.)

В историческата археология и специално в България култовите места се интерпретират по разбирането за свещеното и пространствената ос „земя – небе“ като axis mundi (ос на света) (Домарадски). Най-често цитираният автор в темата за религиите, и специално относно „йерофанията“ в „temenos-а“– ограденото сакралното място и в него олтарът, като „среща на този свят с другия свят“, на „естественото със свръхестественото“, на „хората с боговете“, на „сакралното с профанното“ е Мирча Елиаде (Сакрално и профанно, Елиаде 1988).

Човекът го осъзнава, защото то се проявява, показва се като нещо съвършено различно от профанното. За да изразим проявяването на сакралното, избрахме термина йерофания… Може да се каже, че историята на религиите, от най-примитивните до най-сложните, се състои от натрупване на йерофании, от проявявания на сакралните реалности. От най-елементарната йерофания — например проявата на свещеното в някакъв предмет, камък или дърво — до най-висшата, която за християнина е въплъщението на Господ в Иисус Христос, приемствеността не е прекъсната. Това е все същият мистичен акт: проявлението на нещо „съвсем друго“, на реалност, която не принадлежи към нашия „естествен“, „профанен“ свят, в предмети, съставляващи неотделима част от него.” (Елиаде 1998, 2).

Тук е налице изначално противопоставяне на свещеното на светското, на духа и природата по един категоричен начин. Един камък, една скална форма, един извор или един връх, могат да имат две противоположни измерения: естествено и свръхестествено. Но как да различим двете измерения? Как естественото в камъка или в извора се различава от свръхестественото в камъка или в извора? Как от едни и същи свидетелства узнаваме за естествени и свръхестествени реалии?

Общо взето, не познаваме вярванията (дори собствените вярвания). Не познаваме свръхестествения им смисъл – той обикновено се изживява, а разказът, да не говорим олтарът, не го предават. Ние познаваме ритуалите и типично за тях е, че участниците не питат за смисъла им, не ги тълкуват.

Култовите места като специфична енергетика

Позволявам си едно еретично, но поне емпирично проверимо обяснение. Култовите места не са свръхестествени, а са специални естествени места на енергийна концентрация, места на жизнено важни ресурси.

Типично култово място в древността е скалният връх или възвишение, открит във всички посоки, от който се вижда най-широка панорама. „Axis mundi, оста на земята, връзката на земята с небето“ е незащитимо емпирично за предписмените култури в продължение на хилядолетия от неолита насам. Дори когато хората изнасят в отвъдното своите висши блага, ценности и неизвестната смърт, те отново имат достъп само до земната им даденост като естествени блага.

Много често на тези открити и извисени места се стоят укрепления, а също така се извършва металолеене. Укрепленията, по-късно крепости и цитадели, са местата за наблюдение и защита от врагове, както и места за сигурно приютяване при нашествия. Върховете и възвишенията носят най-големи възможности за наблюдение, откриване и проследяване, за защита и нападение. По билата между тях са най-безопасните пътища. В металодобива и леенето има нещо „свръхестествено“ и това е „магията“ на непознатия преход между минерал и метал, което го прави подобно на ритуал, покровителстван от божества.

Небето и Слънцето в него са най-интензивно обожествявани (небесни и слънчеви култове). Това са дадености и условия на живота на планетата. Слънцето, осветяващо небето, е енергийният източник на целия живот на земята. Земята, от която расте всичко, е също обект на култ и се свързва с „майката“, „утробата“ (хтонични култове).

Земята ражда плодовете, с които се храним. Тя бива засявана и това е аналогично на човешкото оплождане. Това може би обяснява култови места като пещери, в които прониква слънцето. Това може да обясни култовите ями от праисторията и древността, издълбани в почвата, където се депонират дарове и фрагменти от полезни вещи и храни. Те може да се обяснят с ритуала на „засаждането“ или „отблагодаряването“ за даровете на плодородието.

Водата е трети глобален култов обект: извор, лечителна вода, свещена вода. Тя е също условие на живота на планетата. Много места с извори са култови и ритуални. Огънят е четвърти обект на култ и елемент в огнени обреди, специално погребален обред на кремация и на жертвоприношение. Познаваме много огнени култове и ритуали. Жертвоприношението на животни е изгаряне на жертвата и нейния дим храни божествата.

Това са глобални „антропологични константи“. Така се обясняват култовете към базовите начала на живота по цялата планета.

В цивилизованите общества се строят храмове, в които се явяват или „живеят“ боговете и там, в сърцето на храма е олтарът, „светая светих“. Храмовете са места за събиране и извършване на ритуали от едноверци – хора от едно племе, обединение или общество. „Църквата“ не е самото място, а общността и тя се запазва стабилна чрез своите ритуали. Домашното място за почитане на богове и предци е олтарът в къщата. В същото време то е най-безопасното, сигурно и удобно място, в което е фокусиран жизненият цикъл.

Най-масов ритуал е жертвоприношението. Той е благодарност за дарения ни живот чрез ресурсите, които хората черпят от слънцето и земята, огъня и водата. Човешката жертва и особено саможертвата стои най-високо в този ред. Общността се отплаща с най-скъпото, човешки живот, „за да се спаси“ именно тази общност. А това е виртуална и реална стабилност. Друг доминиращ ритуал е „оплождането“ в соларно-хтоничните култове. Земята се „опложда от слънцето“, за да даде плод.

Модел на нестабилност: конфликти

Всички се намират във война с всички, както в обществения, така и в частния живот, и всеки сам със себе си. (Платон)

Историците са забелязали голямото място, което войната (полемòс) заема в живота на древните гърци още от началото на Микенската цивилизация чак до края на независимостта на гръцките полиси. Историята на полиса Атина, разказана от Аристотел в Атинска полития, е навярно най-яркият разказ за растяща нестабилност в античността. Политическата система на Атина от VII до IV в. пр. Хр., а и във времената на македонско и римски владичество, е невероятно сложна и постоянно е в процес на реформи и сътресения: конфликтите между бедни и богати, задвижени от стенохорията (изчерпването на земята), водят до верига от конфликти, реформи и масивна емиграция (колонизацията): Тезей, Драконт, Солон, Пизистрат, Клистен, колонии, демокрация, персийски войни, пелопонеска война, тирания, демокрация, коринтска война, македонско владичество, политическа автономия, ред превземания и разрушения, възстановяване и разцвет…

Външно сътресенията стартират от конфликта с Персия в Йония. Персийските войни помитат целите южни Балкани. Елада се изтръгва от тях „на косъм“ с невероятни победи, но нестабилността продължава. Атина става полисна империя, полисите се разделят на два лагера. Следва разцветът при Перикъл с притока от съюзни пари, и веднага трийсетгодишната изтощителна Пелопонеска война, разрухата, тиранията на 30-те, отново демокрацията с политическите чистки, после коринтската война, войната с Македония и ликвидирането на политическата автономия. Век и половина с толкова превратности е извънредно наситен, крайно нестабилен период.

От какво е задвижена тази дълга и коренна промяна? Вътрешно – още от  хроничната ресурсна криза, наречена „стенохория“ (недостиг на земя). Външно – от войните, от жестоките борби между полиси-конкуренти и с Ахеменидската империя. Напрежението избухва във вътрешни конфликти, спада с всяка реформа временно, за да се вдигне отново. Напрежението спада също с колонизирането и достъпа до нови ресурси, но в крайна сметка то не е преодоляно до степен да осигури единна държавна структура. Непрекъснатите войни унищожават ресурси и хора, но носят богатства за част от елитите.

В средата на този век и половина в Атина и в други полиси се развиват бурно архитектура, пластика и живопис, занаяти и търговия, политическо устройство, закони, театър, философия. Това е възход в нестабилността: предизвикателствата тласкат към творчество и създаване, както и носят беди и катастрофи.

Този модел на нестабилност може да се установи като перманентен за дълги периоди от време в много места и периоди. Друг пример е Месопотамия, свързана с нейната история е бурната Палестина, с повтарящи се циклично войни.

В Тракия наблюдаваме паралелна на гръцката относителна нестабилност през V и IV в.: бърза експанзия на Одриското царство, последвана от свиване, конфликти с Македония, отначало в Егейска Тракия, после завладяване от Филип. Но като цяло, Тракия остава стабилна на фона на превратностите и конфликтите в Източното Средиземноморие през II и I хил. пр. Хр.

Популационна динамика в историческите процеси

Процесите на стабилно развитие, на конфликти и войни, имиграция и емиграция, които историята представя с драматизма на човешки съдби, са добре представими в динамиката на човешки популации. Накратко, популациите растат, намаляват, експанзират или колапсират в зависимост от ражданията, смъртите, емиграциите, имиграциите. Те се намират в определена среда с ограничени ресурси и растежът е ограничен от ресурсите. При изчерпване или недостиг следват напрежения, конфликти, войни, емиграции и евентуално колапс.

В стабилно състояние човешките популации оцеляват, усвоявайки постоянна енергия от ресурсите на средата, строят селища, светилища и храмове и създават и утвърждават за много дълги периоди свои традици, които представляват тяхна идентичност наред с езика. Традициите включват преди всичко собствени култове и ритуали. Култовете са изключително трайни.

В нестабилно състояние човешките популации се намират във вътрешни конфликти, които се неутрализират частично с реформи и емиграции, или се изнасят навън във войни. Войните преразпределят територии с техните ресурси и намаляват числеността на популациите. Тези вихрени процеси водят до нови състояния на относителна стабилност.

В археологията популационният анализ корелира данни от селища, укрепления, пътища, култови места, некрополи и екологични ресурси: ловни полета, зърнени култури, доместикация, рудни находища, скални породи. Това са данни за разпределения и динамики на населения.

По-конкретно артефактите свидетелстват за социални групи, слоеве, култове, ритуали, погребални практики, вярвания.

Всички тези данни по принцип могат да получат стойности – числови и структурни, и да се подредят в процеса на анализа като структурирани множества в динамики при стабилност и нестабилност.

Например: Климатичните кризи и катастрофи водят до ресурсни дефицити и борби за ресурси между популации. Появяват се  миграции, възникват конфликти и се променят места за заселване.

Смяната на етническия състав може да се разпознае по смяната на стилове в артефактите, промяна в култовите обекти и погребалните обичаи, а най-прецизно – чрез ДНК маркери. Такива динамични корелации се използват интензивно в икономически и демографски анализи. Такива анализи правят и някои археолози като Дж. Бинтлиф върху гръцкия полис с материал от Беотия от субмикенската епоха (XI-X в. пр. Хр.)

Заключение

Археологията не е само историческа наука, тя е и антропология, и динамика на популации. Антропологическите изследвания неизбежно ползват и обработват данни както за човешкото тяло и популации, така и за човешките артефакти и култури, но ги разполагат в две конфликтни и утежнени от идеологеми сфери.

Историческо обяснение отвъд интерпретацията на субективните разкази е възможно и то се демонстрира от Фернан Бродел с мощните понятия за ритми в историята от различен мащаб. Те водят към динамичните теории, разработвани от физици като Пригожин и прилагани в популационни анализи, динамики на общественото мнение, пазарни динамики и психологически процеси.

Едни и същи по структура и динамика състояния и процеси се описват в историята, културната антропология, еволюционната антропология, популационната динамика и статистическата динамика: енергия–ентропия, стабилност–нестабилност, дисипация, атрактори, дрейф, еволюция, развитие, упадък…  Структурата клони към множество корелирани единици и поведения с тяхната динамика в две големи фази: стабилност-нестабилност, и динамични модели: еволюции и катастрофи (конфликти). Подобни динамични модели интензивно се използват в анализите на пазари на фондови борси.

Тук се показва чрез анализ на култовите места и конфликтите, че динамичните модели могат да описват адекватно исторически процеси от различни мащаби, предмет и на археологията.

В друга моя статия (Динамични модели в историята, 2016) съм показал, че локални циклично повтарящи се конфликти и стабилности са обясними чрез енергетични динамики на масови поведения в постоянни ресурсни условия (определена географска среда с ограничена обработваема земя, човешки популации и политически образувания).

Тук не са релевантни въпроси относно „природата“, „същността“, „субстанцията“ от типа: „като какво е животно, човек, природа, култура, дух“.

 

 

Цитирана литература

Bintliff, J 1999, The Origins and Nature of the Greek City-State and its Significance for World Settlement History, Ruby P (ed.), Les princes de la protohistoire et l´émergence de l’état. Actes de la table ronde internationale organisée par le Centre Jean Berard et l’École française de Rome, Napels, 27-29 octobre, pp. 43-56.

Prigogine, I and Stengers I 1984, Order Out of Chaos: Man’s New Dialogues with Nature, A Bantam Book

(Пригожин, И, Стенжер, И 1989, Новата връзка, Наука и изкуство, София)

Renfrew, C 1985, The Archaeology of Cult: the Sancuary at Phylacopi. The British School at Athens. Supplementary Volumes, No. 18.

Renfrew, C 1994, The Archaeology of Religion, Renfrew C., Zubrow E. (eds.), The Ancient Mind. Elements of cognitive archaeology. Cambridge University Press, Cambridge, 47-54.

Renfrew, C 2008, Introduction. The Sapient Mind: archaeology meets neuroscience. (Mace, G. (ed.). London: The Royal Society Publishing, 1935-1939

 

Бродел, Ф 2000, Световното време, Прозорец, София.

Бродел, Ф 2000, Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното. Материална цивилизация, икономика и капитализъм, XV-XVIII в., т. 1, Прозорец, София.

Бродел, Ф 2014, Граматика на цивилизациите, Изток-Запад, София.

Вълчев, И 2015. Извънградските светилища в римската провинция Тракия (I – IV век). София: УИ “Св. Л. Охридски”.

Елиаде, М (1957)1998, Сакрално и профанно, Хемус, София

 

Коментирайте