Иглите и Двуглав

7 август, 2012 | Публикувано в: Алпинизъм | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


  • Файлове за изтегляне

Сергей Герджиков

Иглите и Двуглав

Беше лятото на 1986 г. Бях алчен за катерене след връщането си от Москва. Моята московска специализация приключи с изкачване на Елбрус. Бях натрупал много физическа мощ и издържливост, но поизостанал в техниката на катеренето. Нуждаех се от разкатерване. Пламен се отзова на поканата ми и ходихме да катерим на Рила за няколко дни. Преди това бях катерил с Краси на Беледие хан и установих слабата си форма.

 

1986 Рила изкачвания
07 24 Иглата на монаха 4 100 м Пламен Грабчев у
07 24 Иглата южен вариантотдолу 6 50м Пламен у
07 24 Иглата Южен ръб 5 600 м Пламен в
07 25 Двуглав Чайка 6 600 м Пламен у
07 26 Злият зъб Варника 5+, А2 160 Пламен в
08 01 Черна дяволска игла Ехо 6 160 м Тони, Дани и др. у-в

 

Иглата на монаха, тур “Иван Вазов”

24. 07. 1986. Започнахме с Иглата на монаха. По тези места са обиталищата на отшелниците-исихасти от XIV в., Иван Рилски, Теодосий Търновски и други. Тези игли са ниско и няколко часа слизане делят от Рилския манастир.

Иглата на монаха е висока клиновидна скала в един от шеметните улеи, наречени „Злите потоци”, спускащи се към Рилската река. Висока е около седемдесет метра. Катери се по западната страна.

Турът започва леко и неусетно, за да стигне труден надвес и да завърши с шеметен остър ръб и петдесет квадратни сантиметра на върха на иглата. Тръгнах първи и бях много скован по началните плочи. Нямаше клинове и не можех да се отпусна. Затова после бях негоден да „взема” надвеса първи.

От върха спуснахме двайсетметров рапел до премката и послед по остри ръбове се добрахме до Орловец и до заслона. Това изкачване ме върна в атмосферата на катеренето.

Иглата,  тур „Южен ръб”

24.07.1986, с Пламен. Изкачихме се до премката между Орловец и Петела, похапнахме, пихме вода, и отново погледнахме надолу. Следваше Южния ръб на Иглата по варианта от ниско, който прибавя към тура най-ниската част на ръба, извън тялото на Иглата и нещо като неин корен. С тази прибавка Южният ръб става много дълъг и тя е доста трудна.

Иглата от тази позиция изглежда като гигантски вкаменен гущер, устремил се в празното пространство. Тя е особено страховита, гледана от запад, със своята огромна и гладка западна стена, където туровете са VII категория. А ръбът е стар тур, навремето са го катерели от основата му за два дни и са бивакували на стената.

* * *

Спускането до началото на тура се оказва неочаквано дълго. Слизаме надолу по много стръмния Дяволски улей. След малко стената от Запад се показва. Тя постоянно се разширява пред погледа и накрая се оказва, че Иглата е огромен трапец с кръгло образование на върха, подобно на каскет. Тази стена е най-респектиращата в Рила. Тя е черна, компактна и гладка, с незначителни вълни, като вкаменената повърхност на рилското езеро. Знаем, че тук минава и супер тура на Кирил Досков, „Първа седмùца”. Седма категория у нас „не съществуваше” преди 1985-6 година, когато се възприе новата класификация на УИАА и участъците, белязани по-рано само с А (изкуствено катерене) сега можеха да получат и израз в римска цифра от VI нагоре. Турът е катерен без примки и стълбички, в модерен свободен стил.

Стълбичките бавно излизаха от мода. Осъзнавахме, че използването на изкуствени опори разваля катеренето. Не беше вече етично да се използват дори клиновете за опорни точки. Те служат само за окачване на въжето. А ти, като си тръгнал да изпитваш себе си, бъди така добър да използваш за опора само това, което дивата скала ти предлага.

* * *

Обхождаме Западната стена, оглеждайки се за вероятните турове по нея. Вижда се само една форма и това е тесен корниз, издигащ се диагонално от дясната долна част на стената към нейния център. Там корнизът свършваше, а тур „Лопе де Вега” продължаваше някъде по гладката черна стена. Трябваше да отидем до основата на ръба покрай стената. Но ние решихме да катерим от шестдесет метра по-ниско, където е истинската основа на Южния ръб.

* * *

Бай Иван разказваше за този тур. Преди тридесетина години неговото изкачване се е потготвяло старателно и се е осъществявало като дву-три дневно приключение. Тръгвало се е от Партизанска поляна. Бивакувало се е под стената в ниша. Катерело се е два дни с бивак по средата на ръба на удобна площадка. През цялото време, както и сами сe убедихме, това катерене е изцяло открито към огромната панорама на долината на Рилска река с Рилския манастир. Изложението е абсолютно южно и слънцето награждава за дългото пълзене по гранита на Южния ръб. (за разлика от Враца или Ерма, където слънцето „наказва” с жега).

* * *

Началото ниско долу не напомня с нищо за някогашно човешко присъствие. Няма нито един клин и Пламен е принуден да ме осигурява на клеми. А е доста трудно. Пламен води на двойното въже. Тук загубваме един час, за да изкатерим петдесет метра.

После започва истинският ръб. Той е разнообразен и интересен. Гранитът е здрав, червеникаво-черен. В горната част линията минава по широки отвесни цепки, които се катерят на „дюлфер”, с противонатиск. Бе удоволствие за мен да се пусна първи в тези метри и да превъзмогна най-после бариерата от отвикването. На тези цепки почувствах, че навлизам във форма. Получих поздравления от Пламен.

* * *

На върха бяхме на площадка от няколко квадратни метра – кубето на „каскета” на Иглата. Оттам видяхме свръзка по Иглата на монаха – готвеха се да се спуснат от иглата с рапел, а ниско долу лежеше голото тяло на момиче. Както се оказа, това е била Виденка. Тя обича да лежи гола около скали и езера и да „примамва” попадналите в нейното обаяние. А и тя катери добре…

Турът го изкатерихме в рамките на същия ден, втори тур за деня. Отново следва рапел и по ръба – до премката и после в заслона „БАК”.

* * *

Вечерите в заслона бе доста шумно. Спях между Пламен и Дея. А Вида нахълта и обяви, че е къпана и има спален чувал в повече в палатката си отвън. Желаещите, на които не им пукаше от реакцията на другите, можеха да се пробват. Но момчетата бяха настръхнали в очакване на „жертвата”, която биха „настроили” така, че да съжалява за съгласието си, и заради това кандидати не се намериха (поне докато заспим). Вида изглежда спа сама или пък някой се е промъкнал после крадешком. Аз пък се обръщах насам.натам и пуснах погрешка ръка на Краси…

Рано сутринта с Пламен се измъкнахме с амбициозното намерение да катерим два тура по дългата стена на Двуглав. Успяхме само един. Сега като сравнявам нашата скторост на катерене с тази на днешните спортни катерачи, ние сме били много напред. На ден можехме да достигнем до двайсет въжета, а те правят по пет-шест.

Двуглав – Тур „Чайка”, VI, A2

Върхът „Двуглав” не е нищо особено, защото не се извисява над гребена на Мальовишкия дял, а е по-ниско надолу. Но Южната стена на Двуглав е най-дългата стена в България (около 550 м). Маршрутите по нея са по петнайсетина въжета (дължината на едно въже е 40 м). Тя е обширна скална плоскост с различни, предимно плочести пасажи, от най-ниската до най-високата категория на трудност. Нашият план бе да се качим първо по „Чайка” от VI категория, да се спуснем на рапели по „Камината” и после да се изкачим по „Плочите” – т.е. не два, а три тура по петнайсет въжета – нещо невъзможно, но след изкачване за един ден на „Иглата на монаха” и на ръба на „Иглата” амбицията става разбираема.

* * *

Началото отново е много ниско, на нивото на Портала – една четвъртита каменна кула, по която още преди двадесет години Рене Демезон е направил свръхмаршрут. Турът започва от борче, а до него участъкът си е катерене повече от III категория. Пламен тръгва пръв и доста се бави. Над мен е светла отвесна плоча със стърчащи клекови стъбла. Чудя се как тези стъбла се хранят и докъде стигат корените им. Може би самата скална маса е дебела само два-три метра. Или корените са с гигантска дължина, за да стигнат някаква почва.

Тръгвам и аз и разбирам защо катеренето е бавно. На едно място използвам най-нахално примката, за да се набера. На излизане от тази плоча гладък участък със забит на магия, в стила на Пламен, клин, ме спира. И продължението не е много по-весело. Разменяме водачеството, но най-трудните дължини ги взема Пламен. Той е катерил тура през зимата, без сняг, но изкачването е приключило късно през нощта.

* * *

Идва ред на фамозната цепка – кухина между своеобразен похлупак и стената, гладка на това място като полирана. Но отвесът не е абсолютен и участъкът е преодолим „на триене” и на „дюлфер”, държейки се за неудобния ръб на похлупака и следвайки неговата отвесна линия. Тя извежда на компактната плоча. Следва акробатично катерене почти без клинове. Може да се слагат клеми, но цепки за клинове няма.

Много дълъг, красив и паметен тур, при това един от най-трудните по онова време в Рила и в България. Във всеки случай изкачвахме най-високата стена у нас.

След компактните плочи се излиза на тревна площ и остава последният участък: е нещо като „глава” на върха или по-точно едната от главите на Двуглав. Тя не е особено трудна. Излязохме тъкмо когато започна да роси. Облаци покриха небето. Беше безсмислено да продължаваме планираното приключение.

* * *

В заслона живееше по това време черният огромен котарак Пайлънт. На бележка на стената пишеше: „Казвам се Пайлънт. Нахрани ме и ме пусни да се разходя.” Котаракът приемаше разглезено и твърде неохотно многобройните ласки. Обикновено се изнизваше, когато вътре ставаше прекалено шумно.

Черна дяволска игла, тур „Ехо”

1.08. 1986, с Тони и Дани. В началото на август изкачихме чудесната шестица на Крил Досков, тур „Ехо” на Черната дяволска игла (VI). Турът тръгва по много труден винкел, изнасящ вляво, а после по различни плочести пасажи. Аз бях с Тони и Дани в свръзка и се затрудних в самото начало на пасажа от VI категория, който ме позадържа.

В горната част на тура водех и бях примамен от много рисковано въздушно преминаване на плоча изнесена навън от масива. В горния й край бях видял клин и явно оттам бе минал някой. После се върнах, защото не можах да забия мой клин на шест метра под стария. Завърших тура по оригиналния вариант.

На връщане нагоре по гърба на Дяволските игли видяхме страхотна плоча с цепка, по която нямаше тур. Наумихме си да го изкачим и само след месец с Пламен го направихме.

Горна дяволска игла, тур „ПКСС”

8. 08. 1986, с Мария от „Витоша”.

Някои изкачвания и моменти от тях преминават така, че ги помниш цял живот. Какво се врязва в паметта ни? Онова, което приближава към линията на смъртта, без да я прекрачва. И още нещо…

Онзи тур по Черната стена на Горната дяволска игла го изкатерихме „погрешка”. Бяхме тръгнали с Мария от клуб „Витоша” към левия ръб на Иглата, но още в началото ме стъписа блестящата мокра повърхност на гранита наляво към ръба. Наложи се да променя плана и влязох в друга линия, водеща право нагоре. Не знаех кой тур е това и не бях го разглеждал в книжката-гидовник.

* * *

Турът изглежда добре, нормално, скалата нагоре е суха и здрава.  Бързо се изкатервам на височина близо четирийсет метра, колкото е въжето, намирам площадка и обирам Мария. Тръгвам за втората дължина, Мария ме осигурява. Катеря по здрави, малки хватки и стъпки, които предлага надвесеният въздушният тур. Отдалечавам се право нагоре от усойния ъгъл между Злия зъб и Черната стена, към слънчевата горна част на стената. Окачвам на всеки клин въжето, което се точи от мен надолу към партньорката. Това става през примки и карабинери, които на свой ред се окачват на клина, забит или забиван от катерача в стената. Някъде тридесетина метра под мен остава Мария на малка площадка на едно въже дължина над урвата.

В един момент поглеждам нагоре и преглъщам сухо. Следва жълт пасаж с голям обратен наклон. Надвесеният пояс обхваща почти хоризонтално цялата Черна стена. Такива маршрути се бележат в специалните катерачни маршрутни книжки (гидовници) с „А”, което значи – изкуствено катерене – с „помпане” на карабинери или използване на стълбички по клинове в надвеси и тавани.

Намирам стар ръждясал клин, забит в надвеса, осигурявам се на него и викам на Мария да прибере „корема”, образуван от отпуснатото въже. Имам нужда да почина, висейки на него. Предстои да приема неизбежното и да се настроя за изкачване на надвеса без да имам нужните изкуствени опори (нито стълбички, нито вече примки, използвани по-надолу, за да не трие въжето в релефа на скалата). Това е нещо непредвидено.

Увисвам и си налагам спокойствие. Държа отляво удобен скален джоб и докосвам с върховете на еспадрилите стената. В същият миг клинът, на който вися, издрънчава, изскубвайки се, и полита надолу. Това е удар. Извиквам, загубил опора. Сграбчвам с цяла сила хватката вляво. Поглед надолу. Клинът прозвънява в скалата само един път, а въжето виси свободно надолу до към десетина метра, където е прокарано през карабинер, окачен за последния клин. Прелетява мисъл: „Сега ще падна!”. Проблясва представа: Летя надолу двайсетина метра до друсване на въжето, натовареният силно клин се изважда и падам още надолу, в камънака. Якото „друсване” обикновено изтръгва първия клин и падането продължава до достатъчно здрав клин, който да поеме нарастващия импулс. Не „сметката” за риска, а страха от смъртоносния полет надолу ме стресват. За следващите минути паметта ми е празна…

За секунда като че ли съм се набрал на лявата ръка и някъде нагоре съм намерил друга хватка, после съм се прехвърлил през надвеса. Опомням се след няколко секунди, на пръсти на тесния перваз над жълтия надвес, мокър от пот, прилепен о черния влажен гранит. Сърцето ми бие така, че ще изскочи. Чак след минути успявам да използвам чука. Ръцете ме болят от пренапрягането. Забивам три нестабилни клина един до друг в плитки цепки. С три карабинера включвам въжето. Бавно организирам осигуровката и викам Мария. Дишам като парен локомотив и сърцето ми бие като чук. Нямам мисъл.

Турът завърши успешно, но Мария много се озори след мен, чувах стоновете и виковете й, но тя беше в безопасност – държах я плътно. Чувствах се царски горе около острите чуки. Поисках да изкатерим още един тур – на Орловец, но не получих ентусиазирана подкрепа. Все пак не останахме без нищо за десерт – изкачихме „БАК” на Злия зъб.

Лежим на поляната до езерцето и разглеждам книжката- гидовник. Турът е „ПКСС”, второ и трето въже са изцяло маркирани като надвес и категория А1, а това място е отбелязано със А2, за стълбички. Катерачната мода днес диктува всички пасажи да се катерят свободно, без никакви изкуствени опори. В такъв случай пасажът става категория 6+, ако не и 7).

След това пробвам на съвсем ниска скала да премина подобен пасаж – неуспешно.

Неточно е да се каже: страхът мобилизира. Защото има и страх, който сковава. В случая се беше събудило нещо непознато в мен. В първия момент в моя вик кънтеше страховият шок, стоварил се върху мозъка ми. А после сила ме изнесе нагоре с моите собствени мускули.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.