Хуан шан, Китай

14 септември, 2012 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


  • Файлове за изтегляне

Хуан-шан (Жълтата планина) – Китай

Към свещената Жълта планина

Автобусът от Шанхай за Хуан-шан се поклаща по калните училци на поредното селце. Спира и е нападнат от малка тълпа с чанти, торби, съндъци и какви ли не предмети. Хората вътре приемат всичко спокойно. Новите пътници се разполагат както могат ,дъвчейки мазни закуски.

Китайска провинция. Лепкаво миризливо тресавище под маската на загадъчност и екзотика. Привлича те, а после те уплита и хваща в хлъзгав капан. Не можеш да се измъкнеш, не можеш да се откажеш – залогът е голям във време, нерви и пари.

Далеч от Запада проумявам: модерната цивилизация е трудно нещо. Изисква много съгласувани и постоянни усилия на всички и на обществото като цяло. Трудността е преди всичко в черепа – менталните нагласи, навиците, обичаите. Те са инертни и без външна сила не се променят. Предават се каквито са на следващите поколения.

11:52 часа. Автобусът се чупи отново. Хората наизлизат и всеки задоволява първични нужди. Търся място край храстите, но китайците изглежда са готови да правят това в самия автобус.

Някак си стигаме до вечерта в Хуан Шан. Десетина часа за 150–200 километра!

Туристическото градче Хуан Шан

Отсядам в хотел ‘Xio yo Binguan’ (‘Free and Unfettered hotel’, буквално: ‘Свободен и освободен от окови хотел’), познато име от пътеводителя. Намира се човек да говори английски. Персоналът говори малко, учтиви са, макар че в стаята си намирам пепел от цигара. Почистват, а аз с интерес тръгвам по улицата в търсене на ресторант. Не се налага да търсиш – просто избираш кого да последваш от настоятелните домакини.

Дребният човек, г-н Ху, когото следвам в ресторантчето му, не само ме храни вкусно и сравнително евтино, но ме и разпитва, и упъва. Времето е още дъждовно и не става за изкачване. Човекът ме води в банката да си обменя пари, а после и до туристическото бюро, където след дълги преговори си осигурявам двукратен самолетен билет за Chengduпрез Wuhan, с нощувка във Вухан, което е неприятно.

Така ми остава един ден повече тук, за чакане на хубаво време и изкачване. Но се съкращава времето за Чънду. След свършената работа – приятна вечер в ресторантчето. Запознавам се с израелеца Ной и с англичани. Пийваме си с евреина от сладкото вино-менте на домакина. Той идва от Индия, където е от дълго време. ‘В Индия кастовата система е навсякъде’ според него, въпреки че официално не съществува.

22. 05. Дъжд, дъжд, дъжд. Планината е обвита в мъгла и не става за изкачване. Нямам късмет, времето и парите ми се изнизват. Следобед смятам все пак да се изкача по долината (единият от интересните маршурти). Скалните чуки оттук не се виждат. Гледам ги отново на снимки и на картата с илюстрации, която ми продава моят домакин. Все пак намирам уют, гостоприемство и приказка, а на чаша чай нещата изглеждат другояче. Навън минава хубаво момиче, забързано по делата си, а аз си мисля, че в това забутано, мръсно и прелестно място хората са точно толкова хора, колкото и навсякъде другаде. Няма значение откъде си – ти си си на мястото в този дивен свят .

Сменям си хотела. Прекарвам времето си в пощата, в Интернет, и обядвам месо с бамбук в много чисто ресторантче. Тук всички улички са пълни с ресторанти и магазинчета, в които се продават статуетки, чай, хранителни продукти, сувенири, карти и какво ли не. Уличката покрай реката долу е много мръсна, там е разположен пазарът. Но точно там се пекат най-хубавите баници и всевъзможни закуски.

Градчето е разположено на равно и на склонове край реката, чието корито е прокопано ниско в дъното. Напомня на Чепеларе и на Мелник. Някои къщи са много красиви и са строени с размах, подобно на нашите фамилни хотели в планината и край морето. Може да стане направо приказно, ако го подържат чисто и пипнат цивилизовано. Все пак това е една от няколкото големи атракции на Китай. Гражданите изглеждат заможни, и как няма да са. Тук на всеки местен жител се пада по един чужденец, когато дойде истинският сезон. Хората са много любезни и любопитни. Малки деца надникват от магазини и къщи, взират се закачливо в чужденците и викат: Хелоу! Не липсват англоговорящи хора – бизнес!

Сега чужденците не са много, но е май, дъждовен сезон.

Следобед излизам в слаб дъжд нагоре по долината на реката, където е сниман знаменития филм Тигър и дракон. На входа на парка се плаща билет.

Водопад ‘Хиляда стъпки’

Подканят ме за разходка на носилка – двама души носят туриста в удобен стол, поставен на две бамбукови стъбла, които носачите отпред и отзад слагат на раменете си. Стар китайски обичай, непривичен за западняците. Покрай буйната река е наредена каменна стълба. Вървя нагоре и се запленявам от невероятно шумната, страстна в своя устрем чиста вода. Надничам между екзотични храсти, наоколо расте свежа зелена гора. Пътят на реката е изсечен в стръмно каменно корито и на места течението се превръща в буен водоскок или водопад, за да се уталожи в дълбок вир. Няма слънце, но картината е прелестна и даже грандиозна.

Спирам на площадки, слизам край реката, докосвам водата, слушам водопадите. Един от тях е повече от петдесет метра: водопад ‘Хилядата стъпки’. Срещам момиче с приказни черти – кръгло лице, свити червени устни и чисто китайско обаяние. Тя се усмихва загадъчно пред обектива. Хора не липсват и в този мокър и мъглив следобед. Двама китайци са достатъчни, за да огласят долината. Слизам омаян от свежестта и стихията.

В градчето ме заговаря млад китаец с британско произношение. Колекционира банкноти и му давам българска. Млад, трудолюбив, отворен човек, който е учил сам английски и се опитва да прави туризъм. Манталитетът му е като на онези студенти-живописци от Шанхай (които носеха имената Том, Дейвид и Питър). Това е човешки тип в съвременен Китай – англоговорящ, отворен и прагматичен китаец с начинаещ бизнес. По света и в България идват китайци без английски, правят ресторанти и търгуват, учейки в ход езика.

Китайците не пътуват свободно зад граница. Някои се уреждат чрез корупционни канали и това не са най-добрите китайци, но без съмнение са много прагматични. На софиянци са добре познати китайските емигранти от ресторантите и от Илиенци. Говорят, че „китаец тук не умира”: когато някой умре, документите му се вземат от друг.

Никой в Япония не може да си позволи и даже да си помисли за такова самоинициативно и разюздано поведение! Японецът е зает да стане като другите японци и да изпълнява безкрайните си задължения, къде време за инициативи.

Китайската врява

23. 05. Времето все не се оправя, но тази сутрин поне не вали. Облачно, мъгливо и мокро е, но нямам време и днес изкачвам Хуан Шан. Цел е върхът на основния масив, изкачване по източния път – слизане по западния. Изкачването по стандартен график продължава три часа, а слизането е по-дълго – седем часа. Ще се опитам да изпреваря този график.

На входа на планината-национален парк се тълпят стотици китайци, които вдигат шум за хиляди. Големи групи от цял Китай са дошли, за да изкачат колективно планината. Подвикват си, събират пари, купуват билети. Нареждам се на опашката. Китайците си викат през рамото ми.

Китайците са 1, 3 милиарда, но вдигат врява за 2, 6. Има ли повече от един китаец на едно място, а то винаги има, има и врява. Говорят през цялото време, и то не тихо по двама или на малки групички, а шумно и от разстояние. В големия град първото нещо след безбройните велосипеди, което стряска, е пищенето на клаксоните. Когато китаецът шофира, той държи всички да са наясно и нащрек, защото е опасен. Но тъй като пешеходците в Китай искат същото, се води люта битка. Пешеходците не обръщат много внимание на засилените коли и си минават, където искат. Разминават се на косъм от сблъсък.

Тъй като на Хуан Шан срещнах и японски групи, можах да ги сравня отблизо. Японците си мълчат, те са свити, докато китайците държат всичките им емоции и мнения да се знаят на момента от всички.

Китайците се придвижват масирано, на големи групи. Те са напористи до агресивни – ако оставиш само пет сантиметра пред себе си на опашката, там веднага ще се пъхне китаец, преборвайки се с още един-двама други китайци, които се опитват да се пъхнат. При това се разменят недотам учтиви изрази. В резултат се създава такава дандания, че на километри може да се разбере, че тук нещо дават или продават. Навярно това е социалистическият манталитет на днешния китаец.

Когато китаецът се пъхне пред теб, той не остава спокоен и доволен, а се обръща назад и вика право покрай ушите ти, за да намери приятелите си и да ги повика. Тогава неговите китайци идват и се залепят отстрани. Те коментират и събират пари, а ако отново им дадеш пет сантиметра, ще се напъхат и те пред теб.

Отпред някой купува стотина билета, но не стигат парите и той вика назад. Отзад не могат да изяснят кой трябва да доплати. Други китайци с пачки юани се натискат да стигнат до малкото гише. Невъобразимото натискане напомня натискането за билети за някакъв концерт на пенсионирана рок-група по време на социализма у нас. Аз се поскарвам на английски да не прекаляват с мен и всявам някакъв минимален респект, колкото да се добера до касата и да си купя билет. Почти изцеден, започвам изкачването по алея, която преминава в стълба. Това е много далеч от романтичните ми представи за тихо, спокойно и прелестно изкачване по тънки пътечки и скали.

Скалата на летящия монах

А скалите са страхотни за катерене. Здрав гранит, високи стени, остри чуки. Но това се вижда на час път нагоре, през което време се изкачваме в мъгла по стълбите и набирам скорост, провирайки се между хората в безкрайната колона. Най-трудно минавам под дългите бамбукови кобилици, на двата края на които китайци носят строителни материали. Още продължава строителството в този огромен парк. И има лифт, но тези хора бъхтат нагоре по стръмните безкрайни стъпала, за да носят на гръб по петдесетина кила за надница от 7–8 долара. Китайска работа!

В мъглата не се вижда на повече от десет метра. Чудя се кога ли ще се открие нещо. На едно по-широчко място по пътеката-стълба е монтирано огромно пано с нарисувана планинската панорама на Жълтата планина и вожда Дън Сяо Пин с бермуди и бастунче. Надписът на китайски и английски гласи, че вождът тук е почивал десет минути по пътя за върха на 15. 06. 1979.

Китайките в гръб са неразличими от европейките. Застигам руса дама пред мен по стълбите, с дълги крака, и когато минавам пред нея, се оказва с дръпнати очи! После застигам млад бял мъж и той ме заговаря. Американец, учител по английски. Хвали китайците за тяхното предано приятелство: ‘They give me everything!’ (‘Те ми дават всичко!’) Казвам му, че в Япония много се търсят и добре се котират англоезичните учители по английски. Но той не е вдъхновен от такава перспектива – харесал си е Китай. И навярно е прав – при цялата си грубост и мърлявщина китайците са по-нормални за общуване, много по-отворени и разкрепостени от японците.

Моят темп е бърз и се отскубвам напред. След час изкачване стигам поляна с хотел и стотина китайци, които си почиват, пият чай и говорят. Гледайки илюстрираната карта, трябва да съм пред хотел ‘Небесната столица’. Тръгвам напред по тънка алея за самия връх. Алеята се точи в приказна гора от вечно зелени кедри, специфичен вид, играещи ключова роля в будистките и даоистки истории и легенди. Във филма Тигър и дракон в такава гора свободният войн и неговата любима се гонеха в полети между дърветата.

Напред се разкрива приказната, фантастична красота на планината. Остри чуки се показват като айсберги от бялото море на мъглата. Това море се движи, вълнува, променя и се разкриват нови шилести чуки, като се скриват старите. Всички тези игли, мечта за катерача, си имат имена, които няма как да запомниш, но в превод звучат много романтично: Скалата на летящия монах, Върха на деветте дракона, Върха на даоисткия монах, Върха на червения облак, Пещерата на небесното същество, Лъвския връх, Врърха на пурпурния облак, Осемнайсетте архата, Безсмъртният сочещ пътя

Сцената с морето от мъгла, над която стърчат скалните върхове, е предавана многократно и сега се сещам, че японските каменни градини в Дзен-манастирите, покрити със фин бял пясък и големи остри камъни, пресъздават именно тази гледка. Явно тя е превърната в символ на пътя към просветлението. Явно този път е извървяван тук, в тази свещена планина, от много поколения монаси.

Скоро стигам самия връх, на поляна пред метеорологичната станция. И тук – павилиони за закуски на баснословни цени. Продават се и бастунчета за ходене в планината, заедно с много дрънкулки. Китайците тук оредяват, повечето са останали назад. Мога да почувствам тяхната радост и приветливост. Тук те спират глъчката и се отдават на мълчаливо съзерцание. Любопитни са и търсят контакт. Има англоговорящи, поне в скромна степен, достатъчна за запознанство и споделяне на тръпката. Снимат се с мен.

Дотук – 7 км, съм за 90 минути, час и половина, вместо за 3 часа по график, а можех да се изкача и по-бързо, ако не беше тапата от хора надолу по стълбите.

Каменната пътека продължава по гребена към Скалата на летящия монах. Тя е нещо като център и в легендата, и в туристическата реалност. Това е скално крило, крепящо се незнайно как, върху тясна естествена площадка на върха на отвесна скала. Малки стълбички водят към площадката. Открива се невероятна гледка. Отвсякъде се извисяват гранитни стени и гребени. Как ме е яд, че не съм с партньор и е толкова мокро (отделно че тук забраняват катеренето на чужденци без китайци). Мислено прокарвам турове по стените.

След дълго обикаляне и разглеждане в района на главния връх потеглям надолу. ‘Пътят’ следва скалните форми и се точи дълъг по гребени и стени. Слизането е по много стръмна тясна каменна стълба, която се провира между кулите и се точи по самите стени, издълбана в гранита. На места тя се превръща в тунел или мост. Китайците са я оформили удобна и при това въздушна. Жалко за тази мъгла, която скрива почти всичко. Но се усеща величието на пейзажа. Виждам безкрайните жълти стени, които се губят надолу без дъно. Маршрутът за слизане е 15 километра. Вземам го за два часа и половина (150 мин.) при график седем часа!

Долу, в края на пътя, има огромен будистки храм. Архитектурата ми е позната от Япония, където тя е пренесена и размножена в стотици и хиляди храмове. В началото на шосето моят домакин мистър Ху ме чака до маршрутно бусче. Той е изумен, че се появявам толкова рано – часът е 1: 30.

Приключението е празно

Чувствам се някак празен – тръпката е преминала. Минава ми мисълта, че романтиката на пътуването е в неговата празнота откъм смисъл. Ние не знаем защо търсим приключението, но визираме една романтична поредица от преживявания. И когато го намерим и изпитаме, ние осъзнаваме, че романтиката е ефимерна и с неясен смисъл, ако изобщо има такъв. Сякаш самата лишеност от смисъл кънти в тръпката на пътуването като неизвестност.

Неизвестността може да бъде страшна, но и приятна. Когато се движим по ръба на известното и сигурното, вдишваме и осезаваме неизвестността и несигурността на света. Без това движение на ръба, без приключението, ние оставаме слепи за непонятното чудо, което намираме тук, на Земята, и напускаме при смъртта си. Тези недотам ясни мисли ме обземат в микробуса на път за градчето Хуан Шан (Танкоу). Изнизването на пейзажа назад е като пътя ни през живота, течащото време, без да имаме възможност да проумеем онова, което се изнизва.

Тръпката на приключението се превръща в тръпка на безпокойството: въпреки новия път, новото място и новото познание, няма новина в проумяването на света. Бях тук, но днес никой не може да бъде на това място, както са били чан-монасите преди 13 века. Мястото е друго, времето е друго. Тишината, която храни духа, е безвъзвратно изчезнала. Хората са покварили свещената планина, пробивайки тези пътища тук, където върховете пробождат небето, и са я превърнали в място за за неспирна глъч и хиляди крака всеки ден.

Мигът на чистота е невъзможен, разбирането не идва, няма решаващо послание, което да промени човешки живот. И с всяко ново пътуване, в неговия край, аз си давам сметка, че няма знание под небето, на тази Земя, което да ни посочи причината за това да сме тук. По небесния път между скалните чуки на Жълтата планина, в която са медитирали монаси, бродели мистици и където са останали легендите и красивите имена, го няма вече озарението.

Просветлените

Самите имена на върхове и храмове говорят за мистична традиция. Тук много монаси са търсели покой и просветление. Много художници са се вдъхновявали, за да изобразяват Дао или нирвана. Храмовете имат чудни имена: Храм на благодатната светлина, Храм на Новолунието.

Монасите са идвали в планини като тази с цел да проникнат в тайнството на света и в границите на живота, слушайки мъдри учители. Навярно някои от тях са навлизали в пласт, който е недостъпен за нас. Със сигурност повечето гости на тази планина не са намерили прозрение, но са намерили спокойствие, усет и респект към това тайнство. Навярно планината е ставала ням свидетел на човешки чудеса. Но и сега, както тогава, се намират майстори, които водят другите от позициите на знаещи истината отвъд думите. Такива са японските роши, вероятно има такива и в Китай. В тибетските и китайските предания е пълно с летящи монаси, с йоги, които умират и се връщат в този свят, и йоги, които разтопяват ледове с телата си. Такъв е бил поетът-магьосник и светец Миларепа. Във висока степен историите за техните дела са плод на въображението. Но Чан-учителите не са отдавали значение на подобни чудеса. Тяхното внимание е било насочено към мястото, където смъртта и живота се виждат като две страни или фази на един по-голям процес.

 ‘Дзен-изкуство’

Хуан Шан е рисуван хиляди пъти в дългата будистка история на тези магични шилести чуки. Някои от тях видях в Шанхайския център по традиционна живопис. Сешшу, гениалният японски живописец, е бил тук. Спомням си десетки рисунки на тази планина от изложбата в Киото, които разгледах днес наживо.

Така наречената ‘Дзен-графика’, изящната работа с четка, черно и цветни мастила, рисува клони и птици в зимен сняг. Тези пестеливи и изящни рисунки те карат да усещаш остро формите на фона на празнотата. Тук се вижда, че ‘Дзен-графиката’ е китайска традиционна форма. В малките дюкянчета с дървени фигури и рисунки древната китайска графика и живопис впечатлява. Тези рисунки нямат нищо общо със Дзен, макар че по своему изобразяват пустотата.

Тази пустота е колкото будистка, толкова и даоистка. Японцеите елегантно лъжат света, когато представят подобен тип изкуство като свое достижение. Така лъжат те и за чайната церемония, и за парковото изкуство, и за бойните изкуства. Но самият Запад го очаква и иска именно от Япония, която е излязла на преден план заради комунистическия режим в Китай и заради нихилизма на китайците.

Японците са се захласвали и доверявали безгранично на китайските учители. Те са рисували същите неща, които са рисували китайците: тигри, дракони и дървото – местният кедър (Micuna Simperviren), което разперва клони като чадър над пропастите, впивайки корени в скалата. На това дърво се приписвала погрешно ролята на дърво на прасветлението (боддхи). Тази грешка е пренесена в Япония без проверка и се прави и до наши дни. В японските храмове това дърво се изобразява като основен сюжет. Но дървото Бодхи, под което Буда е постигнал своята нирвана, е съвсем друго (вековна индийска смоковница). Така или иначе, копирането в японски стил е донесло и много сила, и много успехи на островния народ.

След чудесен обед се натоварвам и с помощта на мистър Ху хващам малък автобус за Тунши (Tunxi). Изпраща ме и другият китаец с чудестния английски. Качвам се и се отдавам на гледката по долината. Редят се скали, гори и селца. На рамото ми китаецът кротко заспива. Аз се опитвам да снимам, но не се получава – автобусът е бърз и доста вибрира. Точат се пейзажи и мъгли. Минава час. Мисля си отново за онези неща, които изложих по-горе. Обзема ме безпокойството, познато ми от края на всяко приключение.

В този момент китаецът до мен се събужда от мислите ми, освобождава ме от тежестта си, понечва да ми възрази, но поради незнание на езици се отказва, извръща се на другата страна, изхрачва се и се изплюва шумно между седалките. Така той изразява отношението си към празните ми мисли.

Дълбокото невежество относно будизма и Буда, неграмотността и отказът от четенето на сутри в китайските Чан-манастири и японските Дзен-храмове, е довело до много недоразумения относно историята, символиката и смисъла на будизма. Но така се получава с всяка религия, когато обикновените хора я замесят със суеверие, легенди, шамански разкази и всевъзможни приказни образи, дошли от неизвестни исторически и психологически дълбочини.

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.