Горна Дяволска игла, Черната стена

6 август, 2012 | Публикувано в: Алпинизъм | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

Сергей Герджиков

Горна Дяволска игла – Черната стена

Тур „ПКСС” – V+, А3

8.08.1986, с Мария от клуб „Витоша”. Онзи тур по Черната стена на Горната дяволска игла го изкатерихме „погрешка”. Бяхме тръгнали с Мария от клуб „Витоша” към левия ръб на Иглата, но още в началото ме стъписа блестящата мокра повърхност на гранита наляво към ръба. Наложи се да променя плана и влязох в друга линия, водеща право нагоре. Не знаех кой тур е това и не бях го разглеждал в книжката-гидовник.

* * *

Турът изглежда добре, нормално, скалата нагоре е суха и здрава.  Бързо се изкатервам на височина близо четирийсет метра, колкото е въжето, намирам площадка и обирам Мария. Тръгвам за втората дължина, Мария ме осигурява. Катеря по здрави, малки хватки и стъпки, които предлага надвесеният въздушният тур. Отдалечавам се право нагоре от усойния ъгъл между Злия зъб и Черната стена, към слънчевата горна част на стената. Окачвам на всеки клин въжето, което се точи от мен надолу към партньорката. Това става през примки и карабинери, които на свой ред се окачват на клина, забит или забиван от катерача в стената. Някъде тридесетина метра под мен остава Мария на малка площадка на едно въже дължина над урвата.

* * *

В един момент поглеждам нагоре и преглъщам сухо. Следва жълт пасаж с голям обратен наклон. Надвесеният пояс обхваща почти хоризонтално цялата Черна стена. Такива маршрути се бележат в специалните катерачни маршрутни книжки (гидовници) с „А”, което значи – изкуствено катерене – с „помпане” на карабинери или използване на стълбички по клинове в надвеси и тавани.

Намирам стар ръждясал клин, забит в надвеса, осигурявам се на него и викам на Мария да прибере „корема”, образуван от отпуснатото въже. Имам нужда да почина, висейки на него. Предстои да приема неизбежното и да се настроя за изкачване на надвеса без да имам нужните изкуствени опори (нито стълбички, нито вече примки, използвани по-надолу, за да не трие въжето в релефа на скалата). Това е нещо непредвидено.

Увисвам и си налагам спокойствие. Държа отляво удобен скален джоб и докосвам с върховете на еспадрилите стената. В същият миг клинът, на който вися, издрънчава, изскубвайки се, и полита надолу. Това е удар. Извиквам, загубил опора. Сграбчвам с цяла сила хватката вляво. Поглед надолу. Клинът прозвънява в скалата само един път, а въжето виси свободно надолу до към десетина метра, където е прокарано през карабинер, окачен за последния клин. Прелетява мисъл: „Сега ще падна!”. Проблясва представа: Летя надолу двайсетина метра до друсване на въжето, натовареният силно клин се изважда и падам още надолу, в камънака. Якото „друсване” обикновено изтръгва първия клин и падането продължава до достатъчно здрав клин, който да поеме нарастващия импулс. Не „сметката” за риска, а страха от смъртоносния полет надолу ме стресват. За следващите минути паметта ми е празна…

За секунда като че ли съм се набрал на лявата ръка и някъде нагоре съм намерил друга хватка, после съм се прехвърлил през надвеса. Опомням се след няколко секунди, на пръсти на тесния перваз над жълтия надвес, мокър от пот, прилепен о черния влажен гранит. Сърцето ми бие така, че ще изскочи. Чак след минути успявам да използвам чука. Ръцете ме болят от пренапрягането. Забивам три нестабилни клина един до друг в плитки цепки. С три карабинера включвам въжето. Бавно организирам осигуровката и викам Мария. Дишам като парен локомотив и сърцето ми бие като чук. Нямам мисъл.

* * *

Турът завърши успешно, но Мария много се озори след мен, чувах стоновете и виковете й, но тя беше в безопасност – държах я плътно. Чувствах се царски горе около острите чуки. Поисках да изкатерим още един тур – на Орловец, но не получих ентусиазирана подкрепа. Все пак не останахме без нищо за десерт – изкачихме „БАК” на Злия зъб.

Лежим на поляната до езерцето и разглеждам книжката- гидовник. Турът е „ПКСС”, второ и трето въже са изцяло маркирани като надвес и категория А1, а това място е отбелязано със А2, за стълбички. Катерачната мода днес диктува всички пасажи да се катерят свободно, без никакви изкуствени опори. В такъв случай пасажът става категория 6+, ако не и 7).

След това пробвам на съвсем ниска скала да премина подобен пасаж – неуспешно.

Неточно е да се каже: страхът мобилизира. Защото има и страх, който сковава. В случая се беше събудило нещо непознато в мен. В първия момент в моя вик кънтеше страховият шок, стоварил се върху мозъка ми. А после сила ме изнесе нагоре с моите собствени мускули.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.