Фуджи-сан, магическият вулкан

4 юли, 2012 | Публикувано в: Алпинизъм | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


  • Файлове за изтегляне

Фуджи-сан, 3750 м.

МАГИЧЕСКИЯТ ВУЛКАН

 

Фуджи е моята любов,

облечена в облаци

Как искам да съблека дрехата й

и да се насладя на бялата й кожа.

Хакуин, дзен-майстор, 16 в.

 

Подготовката

2002.03. Киото, Япония. Фуджи-сан (не Фуджияма) е символ в Япония. Рисуват го и го снимат за какво ли не. Името му се използва от различни търговски марки. Наричат го ‘majestic’ – величествен. Майстор Хакуин Екаку-дзенджи, велик дзен-учител, е живял в храм в подножието на магическия вулкан и е рисувал. Тази приоблачна планина се е извисявала пред очите му. За дзенския майстор Фуджи-сан е символ на извисяването към просветлението – сатори.

Проучвам изкачванията на Фуджи-сан в мрежата. Там е пъно с предупреждения за това, колко смъртоносно опасно е изкачване в зимни условия, ‘out of season’. Виждам, че при чиста зима тези шеметни снежно-ледени склонове са много сериозен проблем и са само за професионалисти от висока класа. Няма никакви скални форми за нормално осигуряване. Духат ураганни ветрове, които изхвърлят от склона. Аз нямам сериозен партньор, така че ще катеря соло, а това плюс зимните проблеми прави изкачването на практика невъзможно. Чета страховити истории за зимни изкачвания. Опитът ми говори, че има известно  надценяване на трудностите за отказване от любителски опити и свързаните с това изключително проблемни спасителни акции. За мен остава надеждата, че в пролетния сезон, макар и на тази височина зимен, условията ще са по-благоприятни.

Трябва да си купя добра екипировка за Фуджи и за Хималаите, където възнамерявам да отида в края на специализацията. Проучвам модели и цени в алпийските магазини. Намирам много богат магазин в Осака. На огромен плакат на гара Осака с белоснежния Фуджи-сан като фон на японка в кимоно (реклама на компютри!) виждам добре част от снежния маршрут, по който мога да опитам върха при смекчени зимни условия. Респектиран съм силно от гладкия стръмен терен. Изкачвам го мислено, вече го сънувам, опитомявам го в ума си. Най-високата част силно ме смущава – там наклонът е най-голям, а и ветровете сигурно са най-силни.

През целия март продължавам всекидневните десеткилометрови кросове плюс десет километра колоездене по нагъчканата улица „Марутамачи”. Целя лекота и повече бързина, бавно навлизам във форма – към скорост десет километра в час. Повече без дясна глезенна става не може, а и не е нужно. Решаваща е не скоростта, а издържливостта. Киото е опасано околовръст с планини хълмове и планини – удобен терен за моите тренировки.

3. 04. Днес тичам нагоре по стръмния хълм Даймонджи. Тук планините си имат входове, закътани между крайните къщи. На даймонджи е оформен огромният йероглиф дай, голям. На стотици метри по неговите очертания са построени бетонни гнезда за ритуални огньове. Те се запалват едновременно с много факли на една специална дата през лятото, в нощта, когато в Япония се честват духовете на умрелите (ками). Над града йероглифът свети огнено.

Японците са влюбени в природата и я опитомяват всестранно. По пътеката са построили на места стъбли, а дъждовната вода се отвежда по бетонен улей. На една поляна са седнали група жени, които ме приветстват с ръкопляскане и скандиране в такт: „Шин-кан-сен!” – влака-стрела. Времето е 39 минути от подножието при храма Гинкакуджи до върха. Слизам за 18 минути. Силно бягане, но с лоша нагласа – не изпитвам удоволствие.

6. 04. Тичам нагоре по свещената планина Хиейзан, царство на божества и храмове, време – 54 минути. Част от пътя ми минава по улей, издълбан явно от вода. И тук любовта към планината е въплътена в бетонни и каменни форми. До върха е прокарана въжена линия, а малко до под върха – влакче на стръмни релси.

На самия връх е върхът на изобретателността. Японците са издърпали вода с помпи, за да построят паркче с рекичка. Е, това природата никога няма да може да направи, даже да се сети… По алеите на парка са изложени местни копия на живописни платна на френските майстори-импресионисти: Моне, Сезан, Реноар, Дега.

10. 04. Сънувам изкачване на Фуджи-сан. Готвим се да се качим с група японци. Бяхме на красиво морско място… После изведнъж се озовавам в непознат град с разпръснати къщи и дълги улици. Там се води някаква битка, летят трасиращи куршуми, светят бясно. Опитвам се да пресека улицата, търсейки да разбера къде съм. Пред лицето ми фучат светли ивици. После намирам някакви хора… Разпознвам японски говор и запитвам къде съм. Обяснявам, че отивам за Кавагучи-ко, градчето под Фуджи-сан. Той… После има пътуване с автобус и изкачване по сняг, събуждам  се от уплаха.

25. 04. Гледам по телевизията Фуджи-сан. Снегът е отвят от района на маршрута докъм Седма станция (изкачването почва от Пета и завършва на Десета – върха.) „Станциите”, доколкото разрбах, са пунктове за почивка при летните изкачвания на туристи. Върхът бясно „пуши”, вятърът трябва да е много силен! Отнасям се там, вятърът ме изхвърля по ледения склон и изтръпвам.

Испанката Ема, нова виртуална позната, горещо приема идеята да се изкачи с мен на Фуджи-сан. Обяснявам, че сега Фуджи е много труден и е нужна специална екипировка. Тя отново настоява. Но когато й пиша, че съм българин, замълчава. После кореспонденцията се пренасочва към по-неутрални теми. По-късно се появява Томоко от Кобе, спортна натура, редовно прави кросове и дълги турове с колело. Тя е много навита и става моята партньорка за Фуджи. С нея правим серия тренировъчни изкачвания по околните планини.

Японското правителство се грижи за сигурността на хората, като им забранява да се качват нависоко в планините извън сезона, т.е. извън юли и август. В един разказ за изкачване на Фуджи-сан от американец се изтъква наличието на голяма бариера в началото на маршрута с огромен надпис: „The mountane is closed!”

В края на април комплектовам екипировката и инвентара си: алпийско яке и панталон с изолацията Gore-tex, обувки – моите изпитани Coflach, пикел и котки Camp, каска, глетчерни очила, ръкавици. Томоко също се е екипирала здраво.

Пътуването

2. 05. Започва златната седмица в Япония, („горудан уико”): два празника се сливат с почивните дни и се получават четири-пет. Това е тяхната допълнителна пролетна ваканцийка. Основната е едноседмичен отпуск, ползван предимно през лятото. Много японци пътуват на излет или при близки. Влаковете са претъпкани, а нашите билети са закупени предварително благодарение на Томоко. Рано сутринта, натоварени с огромни раници, хващаме влака-стрела по линията Хокайдо в посока Токио и слизаме в Мишима. Оттам чакаме автобус до Кавагучи-ко – изходния пункт за изкачване на Монт Фуджи. Пътят минава около целия Фуджи-сан и повечето време прекарвам, вперил очи в заснежения му конус. Преминаваме през две от петте езера под върха.

На автогарата в Кавагучи-ко чакаме часове. Взирам се към северната стена и се опитвам да разпозная линията на изкачването. Снегът е над половината от конуса, а изкачването започва от нивото една трета над основата. По маршрута, особено на високото, виждам проблемни участъци,  с които не виждам как ще се справим. Но по-голямата част от пътя изглежда преодолима. Решавам да рискувам и да част от тежкото снаряжение в багажна камера.

Автобусът закъснява с три часа, но все пак идва и ни вдига до началния пункт за катерене на Фуджи, Го гоме, „Пета станция”. Мястото е подобно на „Алеко” на Витоша, откъдето се атакува Черни връх, но мащабите са доста по-големи. Там има голям хотел. През Златната седмица, мястото е населено с туристи, цените са шокиращи.

Настаняваме се на палатка на полянка близо до хотела. Късно вечерта двама съседи по палатка, корейци, ни предлагат нощна атака. Не се навивам по няколко причини: заради твърдостта на леда нощем, заради Томоко и заради желанието ми да се наслаждавам на гледката.

Правим разходка по асфалтирана алея до началото на маршрута. Истина е, има голяма табела:

THE MOUNTAIGNE IS CLOSED!

Тези японци не престават да ме забавляват. Наред с основната табела се мъдрят няколко предупредителни и забранителни надписи срещу изкачването на върха извън сезона (1 юли–31 август). Виждам схемата на маршрута, позната ми от Интернет и една дипляна. Целият маршрут започва от самото подножие и е белязан с точно десет станции („гоме”). Първите пет (дотук) са в пояс от иглолистна гора. Обикновено те се пропускат и изкачването започва от Го гоме. Нагоре са Шеста, Седма, Осма, Девета и върхът (Джу гоме). Но не всяка станция е ясно определена – както се оказа, по маршрута има повече малки каменно-дървени постройки.

Точно пред хотела на 5-та станция има статуя на планинар, загледан във върха и сочещ нагоре. До него стои дете и замечтано гледа в указваната от бащата посока. Статуята, сякаш копирана от социалистическите страни, е повторена няколко пъти все в района на хотела на 4-та станция, при това с модификации: примерно на другата статия детето следва баща си, който отново сочи върха. Невероятен кич.

Изкачването

3. 05. 8:00, Го гоме. Тръгваме след лека закуска край палатката в 8 часа. Началото на пътя е алея на изток, почти хоризонтална. Потокът хора наподобява туристическото шествие в неделен слънчев ден от „Алеко” на изток. Времето е подтискащо облачно и ветровито. Срещаме двама екипирани японци, които се връщат. Питам ги дали са се качили, като допускам, че са катерили през нощта. Отговарят, че се връщат от дълго стръмно ледено поле над седма станция и не може да се мине без котки и пикел. Това ме смущава.

Не се виждат хора над алеята, спазват забраната японците, но и тук са опитомявали, и то масивно! Планината е прорязана в долната си част като джипов път, после има дълга зигзагова стълба, оградена с масивна каменно-циментова ограда срещу лавини. Японска работа!  Няма начин да изпиташ тръпката на навлизането в една истинска планина. Ах, нова неприятност: фотоапаратът не дава признаци на живот и аз решавам, че батерията е свършила. Продължавам снимките с камера.

Все пак нагоре се наслаждаваме на истинско изкачване по леко заледен сняг, по продължение на стотици метри. Снегът е покрил конструкциите, слава богу. Стъпка по стъпка, внимателно и настойчиво, набираме височина и се издигаме буквално в облаците. Около нас се стелят вълмата на мъглата, гонени на пориви от вятъра.

Изкачването върви в добър ритъм. Томоко ме следва без мрънкане и изоставане. Спираме при Осма станция и се снимаме. Тук застигаме две момчета със сноубордове. Смятат да се спуснат по склона. Дишането става все по-трудно. Вятърът става все по-студен. Но синевата на небето се открива и настъпва празника на изкачването. Фуджи-сан изплува от бяло пухкаво море с неумолими бели склонове и черни сенки на отвесните места. Бляскавите сцени се редуват със сиви талази и върхът играе на тръпкава криеница. Настроението ми се сменя в ритъма на тези вълни. Мрачното време усилва усещането за магичност на този връх. Ням и задъхан, се взирам в танцуващата мъгла и в мен тържествува тръпката на риска.

Към единадесет стигаме най-стръмния участък. Нагоре блести на слънцето безбрежна белота. Някъде високо-високо виждам силует на стена. Това е върхът.

Драскаме с котки и напредваме бавно в опиянение от разредения въздух. Часовникът-алтиметър отброява метрите надморска височина. 3000, единадесет часа! Даже за летния график се движим бързо. Студът се усилва, излиза и вятър, но всичко е в рамките на нормалното. Подвършието още мръзне в зимата.

Овладява ме забрава и се движа нагоре като в забавен филм. Стъпките ни неусетно оредяват и стават все по-трудни и по-къси. Върхът сякаш не приближава, имам чувството, че тъпчем на едно място. Но не сме сами: застигаме свръзка от мъж и жена. Екипирани са здраво, на главата каски, вързани. Разменяме си по някоя дума, снимаме се и продължаваме.

На около 3500 виждам малка дървена шинтоискта арка, стояща посред блестящия склон като врата към небето. Разбира се, трябва да се мине през нея, за да влезем в царството на ками.

Изкатерваме последните стотина метра в захласа на откриването.

В 12: 58 сме на върха! Влизаме между два каменни лъва, които пазят входа на шинтоистката обител. Бързичко: за 4 часа и 58 минути. Височината, която е изписана на циферблата, е 3 750 м. Горе стена се точи по ръба и огражда ред постройки. Търся свободно място и излаз навътре, към кратера.

Тогава пред нас се разкрива зашеметяващото великолепие на Фуджи-сан. Виждам гигантския обръч на ръба на кратера. Стоя на самия ръб и мога да видя лъкатушещата му линия, прикривана от бягащи облаци. В гърлото на кратера се спускат смразяващи мръсно-бели стени. Върхът е грандиозно широк и около него няма нищо друго, освен синева – наситена и мразовита. Склоновете отляво и отдясно се спускат главозамайващо в бурно облачно море.

Поглеждам дълбоко навътре и надолу и погледът ми се плъзва към зеещата паст на вулкана. Но не виждам дъно. Всичко е покрито с мръсен лед и на места стърчат скали.

До мен идва Томоко, задъхана и сияеща. Правим снимки с камерата. Връщаме се до постройките. Край нас се разнася мъжко: ‘Бан-за-а-а-и-й!’, японски израз на тържество (буквално ‘десет хилади години’). Томоко ми благодари, че съм я довел тук: „Thank you for taking me here! You are making me happy again!”.

Там, по стръмния леден склон, по извисените облаци под нас, аз откривам само омагьосващата красота на света, но не ми се открива дори за миг някакъв смисъл. Горе, на ръба на кратера, виждам шеметни дълбини без видимо дъно. Дъно няма, няма и горна граница, висим в пространството на света. Усещам се нищожен всред белотата и виждам в нея непроницаема тайна. После облак покрива всичко, задухва и запръсква сняг. Светът се превръща в бяла безбрежност без знак за смисъл.

А защо да има смисъл, защо? Това търсене може да съсипе изживяването. Минава ми мисълта, че всички знаци ги пишем ние – драскаме по белотата без капка разбиране и надежда, а снегът отново и отново затрупва жалките ни драскулки.

Слизането ми се струва безкрайно дълго, както и на Елбрус, и на Кауфман. Краката ми са меки, лишен съм от навивка и хъс. Слизането, макари много отговорно, не носи насладата от проникването в света на планината и в собствените дълбини. Вземам багажа на Томоко, тя съвсем се отпуска и слиза с опасни залитания. На няколко пъти ме плаши с подхлъзване и трябва да положа всички усилия, за да не я изпусна по километровия склон. Лошото е, че и двете й котки една по една се изхлузват от обувките й и залитайки, тя се плъзга с риск да полети по гръб надолу…

Слизаме от бялата планина и всяка стъпка ни връща към зелената гора долу и синьото езеро в далечината. Ще се приберем и ще бъдем доволни от това, където изпитахме днес. Ще закръжим отново в орбитата на задачите. Томоко трябва да си ходи след ден-два, а аз трябва да ходя до Токио за пакистанска виза.

Бяхме на магическия Фуджи-сан! През главата ми минават образите на върха от моите сънища, мечти и представи. Бях го видял мистично-бял на лунна светлина, а аз пълзя нагоре без сила и видим край. Бях го видял леден, враждебен и смъртоносен, с бесен вятър, който хвърля тялото във виелицата по склона и изцежда силите. Такъв беше образът в нета от зимните изкачвания, които явно са се отнасяли до най-суровите зимни дни… А когато се връщам към реалността, го виждам как се стопява в мъглата и чезне неговото обаяние. Изкачването вече е свършило.

Понякога копнея да изпитам чудо, да видя сцена от бъдещето насън, да видя ясен знак, с който да ме докосне истината. С ума и тялото си съм здраво вкоренен тук и светът не ми казва нищо за други светове. Ако само знаехме или имахме бегла представа къде отиваме, животът щеше да е друг. Нямаше да се напрягаме безнадеждно за спасение и да се губим в съмнения.

Вече сме там, откъдето тръгнахме, Го-гоме. Искаме да се изкъпем, но трябва да отложим банята за долу. Тук водата е кът, докарана е с цистерни от езерото. Надписите до умивалнята предупреждават да се пести скъпоценната течност. Измиваме се и удряме по няколко от печатите тук, които удостоверяват, че си бил на Фуджи-сан. Подкрепяме се горещ с рамен (фиде с месо, което се сърба шумно от купата).

През нощта се събуждам от странно чувство за лекота. Излизам навън и виждам сърпа на луната. Просветлява, часовникът показва 4:50. Сещам се, че наближава японския изгрев. А тук, на Фуджи-сан, той е особено красив. Няма да е лошо да запечатам изгряващото слънце на Япония именно тук. Събуждам Томоко и отиваме на терасата до хотела. Първо проследяваме пътя на луната, а после японското слънце се показва над море от облаци. Неописуемо е. Слънцето е голямо и оранжево, на бял фон, като японското знаме. Планината се окъпва в светлина.

Автобусът ни е чак в единадесет и с часове разглеждаме всевъзможни сувенири и пощенски картички. Впечатлен от стара цветна рисунка на Фуджи с път до върха.

Езеро под Монт Фуджи

Томоко казва: „After climbing Mount Fuji, every way is easy” („След катерене на Монт Фуджи всеки път е лесен!”). Спускаме се до Кавагучи към обед. Проучваме автобусите за Токио и за Мишима (Киото). Качваме се на автобус около езерото. Намираме горещ извор с басейн (онсен). Японците много си падат да се топят в онсени, каквито не липсват навсякъде из земетръсна Япония. След трудно изкачване това е мечта.

Потопявам се в горещата бълбукаща вода и не ми се излиза. Изворът е на открито и се радвам на галещото слънце и мокрите камъни. Баща играе с дъщеричката си във водата. Хвърля я в по-дълбокото, а тя изплува и го пръска с шепи, катери се по камъните и се киска. Времето е спряло, затварям очи и усещам галещото слънце.

Поглеждам към извисяващия се над синьото езеро бял конус. Искам да остана в тази страна за пръв път от идването ми миналата година.

После с раници на гръб вървим по брега на езерото и търсим къмпинг, за да отседнем. Къмпингите тук са много бедни: ивица от квадрати без трева, оградени с въже. Цена – 10 долара. Отказвам се с пренебрежение и опъваме палатката на една чиста зелена поляна съвсем до брега, до едно дърво. Нарушението на правилата е явно, не никой не ни прави забележка. Японците се респектират от западната арогантност (но си го заслужават).

Обядваме и вземаме под наем дървена лодка с гребла. Порим тъмносинята развълнувана вода под прекрасния силует на Фуджи-сан. Езерото е широко, със зелен остров с малка джинджа (шинтоистки храм), насочваме се към острова. През остатъка от деня се изтягаме под галещото слънце. До нас японци пекат шишчета и в този момент ги чувствам особено близки.

Над езерото се спуска залезът. Сядаме на тревата, езерото заспива с тихи плисъци, отпиваме от виното и от нощта. Светлините на Кавагучико се открояват все по-силно като гирлянда, а горе в тъмното гасне белият конус. Опиянени, се отпускаме в прегръдката на нощта.

Сутринта след закуска и кафе на газовия примус тръгваме към съседното езеро – Сайко. Оказва се далеч. Сядаме на обяд в малка кръчма в близко село. Край езерото намираме скала за катерене, а аз се размечтавам около един мощен джип Тойота с огромни гуми.

Езерото Сайко е бистро, тихо и самотно. Самотата му се усилва от едно семейство с черен игрив сетер. Те си почиват на плажчето, езерото плиска тихо, а кучето моли господаря си да хвърли пръчката, за да я догони. А след това с мощен бяг и плуване улавя пръчката, шумно се отърсва и се връща.

Връщаме се до бивака със сложна маневра, защото автобусът, който единствено намираме, ни кара на отсрещния бряг на Кавагучико. Там шофьорът ни упътва къде да вземем такси и се добрираме до „вкъщи”. Скатаването на палатката и приготвянето на раниците ме натъжава. Със същото такси продължаваме към градчето. Томоко трябва да си ходи привечер.

Търсим Интернет, за да се развикаме по цялото виртуално пространство: „Изкачихме се на Фуджи-сан”, но не намираме. В един офис Томоко урежда да си видим пощата.

Томоко хваща автобус до Мишима, за да се върне с влака-стрела в Кобе, защото нейната „златна седмица” се състои само от три дни, както е решил шефът.

Купувам си билет за следващия ден за Токио. Втората вечер в Кавагучико е съвсем различна. Сам съм и убивам времето в разходки край езерото. Наблюдавам залеза и после електрическите светлини по водата. Стоя на брега, слушам водата, гледам рибарите. Разпъвам си палатката в парка и се разхождам из градчето, но не намирам място, където да поседя и да пия бира или саке. Япония може да бъде тягостна.

 

One comment on “Фуджи-сан, магическият вулкан

  1. Сергей Соколов on said:

    Разказите ви са удивителни и ме потапят в невероятната магическа атмосфера на планината.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.