ЕСТЕСТВЕН КУЛТ

3 август, 2019 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


ЕСТЕСТВЕН КУЛТ
(Натуралистично обяснение на праисторическите култови обекти)
Резюме. В тази статия се разработва естествено обяснение на праисторическия култ. Култът е натрупване за хилядолетия на свръх респект към условията на живота и е глобален. Няма изначално мистичен култ и деление на отсамно и отвъдно. Има натурален култ към живота на тази планета. Култовите места: скалният връх, открит към небето със слънцето, изворите, земята и земните недра имат особена важност за живота на хората и те фокусират естествените култови обекти. Другите култови обекти са живите същества от особена важност в жизнената среда. Сътворението, несъмнена проекция на човешкото създаване, развито в занаятите, е идея от епохата на първите градове-държави с храмове – резиденции на богове и на (само) обожествявани владетели. Тогава се записват и първите митове като официални версии за сътворението и делата на боговете.
Ключови думи: култ, култово място, храм, натурален култ
Abstract. This article develops a natural explanation of prehistoric worship. The cult has been accumulating for millennia of respect for life and its conditions and that cult is global. There is no primal sacred cult and division: this world – next world beyond it. There is a natural cult of life on this planet. Cult places: the rock peak, open to the sky with the sun, springs, earth, and subsoil, are of great and special importance for the lives of the people and they were the natural cult objects. Other cult objects are living creatures of special importance in the habitat. The Creation, a projection of human creation, developed in the crafts, is an idea from the era of the first city-states with temples – residences of gods and (self) deified rulers. At that time the first myths as official versions of the creation and deeds of the gods, have been written.
Keywords: cult, cult place, temple, natural cult
Култовото място
Свещеното място, като цяло, е природна форма, която се смята за обект на почитание. Такива могат да бъдат изявени единични камъни или скални масиви, пещери, дървета, горички, извори и др. (според М. Елиаде, 1998).
На такива места или са изграждани допълнителни съоръжения, или даровете са поднасяни и депонирани в непосредствена близост, но без наличието на обособена за тази цел структури. Археологическите следи от подобни обреди невинаги са ясно разпознаваеми и еднозначни, а ритуалният център, особено ако е дърво или горичка, често остава неуловим, отбелязва И. Вълчев (2015).
Важно е, че култовото място е комплекс, а не единичен обект. Комплексът включва характерни елементи на средата (релефа) и антропогенетични структури. Единичният природен обект: яма, ниша, скала, извор, не са достатъчни. Така, един връх или скалисто възвишение, избрани от праисторическите хора за ритуално място, е заобиколено с относителна низина, а в подножието му има обичайно извор.
И. Вълчев формулира работно определение на светилище:
Светилищата могат да бъдат определени като пространства, предназначени за почитане на едно или повече божества. Те са отделени от заобикалящия ги свят и там се събират членовете на религиозни общности с цел извършването на лични или колективни обреди пред определен ритуален център. Въпросният ритуален център може да бъде олтар, статуя, огнище, дърво, камък, скала, извор, яма или нещо друго. Предложената дефиниция е много широка по своята същност, но именно в този си вид тя може да обхване многообразието на култовите обекти, проучени или само регистрирани в тракийските земи. (Вълчев 2015).
Типове култови места
Стегната и ясна класификация на култовите места в нашите земи е дадена от Мечислав Домарадски.
Първоначалното и най-малко е оброчището, свързано с обожествен елемент от природата (скала, дърво, извор и пр.).
Светилището се отличава от предишната категория с увеличаване на площта, определена за свещена. То не е само елемент от природата, но и пространството около него. Ако светилището е оградено, възможно е да се употреби терминът „теменос“.
Храмът е третата форма и най-висша степен на култово пространство. Той обикновено се изгражда в селище. Синоним е „хиеронът”. (Домарадски 2003, 58-59)
Скални светилища по Домарадски:
Най-популярни в Тракия са светилищата, разположени на планински върхове, на единични възвишения или край големи скали. Повечето от култовите места на планински върхове и някои от тези, които са около скали в планините, са откъснати от селищата и са били култови средища на голяма територия. (цит. пр., 59).

Най-конкретна схема по епохи за типовете ритуални структури от бронзовата епоха до късно желязната епоха намирам в статия на К. Лещаков (Leshtakov, 2002).
Базовите ритуални структури вън от селищата включват ограждения с ровове (ниши), ямни и скални светилища.
Ровове (Ditches) (ранна бронзова/средна бронзова, късна бронзова епоха);
Каменни стени (късно бронзова – късно желязна епоха);
Ритуални ями и шахти (ранна бронзова – късно желязна епоха);
Ритуални преносими и стационарни олтари (Ранна бронзова – 3-4 век сл. Хр.);
Депа, „тризни” (места с остатъци от жертви и ритуална храна), ритуални платформи);
Ритуални обекти – кръгове от вретена, тежести от тъкачен стан, астрагалип р и т.н. (ранна бронзова епоха – ранна желязна епоха);
Глинени модели на колела (Ранна бронзова епоха);
Жертвоприношения на животни (ранна бронзова епоха – ранна желязна епоха);
Човешки жертвоприношения (късна желязна епоха);
Съкровища от предмети (късна бронзова епоха; късна желязна епоха) . метални оръжия, сечива, отливки и т.н., както и метални и керамични съдове, които изискват специално внимание не само поради богатството на находките, но също поради широката географска област на разпространение.” (Leshtakov 2002)
За българските земи интересен е въпросът за генетичната връзка при липса на континуитет на култовите структури между енеолита и бронзовата епоха. А. Радунчева изследва интензивно култовите места от късния халколит в Източните Родопи и в други региони (Радунчева 1988, 1996, 2002, 2004). Изследванията на Радунчева са обект на друга моя статия (Сакралното като свръхинтерпретация).
Според К. Лещаков, засега няма свидетелства, потвърждаващи генетична връзка между скалните светилища от Късния халколит от Родопите и онези от Късната бронзова епоха. В контекста на Късната бронзова епоха, хронологичния приоритет на скалните светилища е на онези от Крит и Цикладите, тъй като те са датирани в ранната бронзова и средната бронзова епоха.
Като пример за свидетелство за такава връзка с егейския юг К. Лещаков сочи глинения печат със зооморфен релеф от Семера (Късна бронзова епоха?). Късно бронзовите глинени модели на двойна брадва, кухите антропоморфни фигурки, зооморфните съдове и семантиката на орнаментите от керамичните съдове и фигурките от Северозападна България са интерпретирани от А. Бонев като повлияни от Егея, документирайки близки религиозни вярвания.
Следва по-детайлно представяне на култовите структури:
Кръгли ровове (ниши). Намират се в цяла Западна и Централна Европа. Една от тях е използвана от местния неолит до ранната бронзова епоха – повече от 700 г. „Има заграждения около някои скални светилища, например на Алада (Източни Родопи, вж. Лещаков 1990). Затвореното с каменна стена пространство около Семера в Сакар е използвано като ритуално място през късната желязна епоха, но не е ясно кога е издигнато. Тези стени не само отделят свещеното от профанното пространство, т.нар. теменос, но там са депозирани и множество дарове. Между камъните от Алада са намерени почти всички видове монети от КЖЕ, както и цялостен канатрос от този период.
Следователно, заключава авторът, няма голяма разлика в ритуалната функция на оградния ров и стенната ограда и типът вероятно е бил зависим от естествените особености (на терена).
Ритуални ями. Ями и шахти са познати в България от всички праисторически периоди. Такива ями намираме на Дана Бунар и Луда река (ранен халколит). Запълнени са с пепел, въглени, фрагменти от съдове, животински кости и т.н., но в ямата от Луда река е депозиран цял олтар (Лещаков 1997). Принципно свързани със земните кухини са пещери и ниши, които са били задължителен елемент на скалните светилища от Късната бронзова епоха насам.
Ритуални платформи. Преносими олтари (hearths)” (Leshtakov 2002, 38).
Това е сгъстено представяне на типовете светилища по нашите земи без интерпретации в термини на вярвания. Моята хипотеза е, че изброените структури и обекти могат да се интерпретират като култови и вън от опозицията сакрално-профанно.
Скалните светилища
Особено интересни са светилищата на скални възвишения.
Най-популярни в Тракия са светилищата, разположени на планински върхове, на единични възвишения или край големи скали. Повечето от култовите места на планински върхове и някои от тези, които са около скали в планините, са откъснати от селищата и са били култови средища на голяма територия. Чак през римската епоха около тях се забелязва струпване на селища (Домарадски 1988, 2002)
Светилищата на върхове се появяват в Източносредиземноморския район в егейската култура и продължават да съществуват и през следващите хилядолетия. В Тракия на някои светилища са откривани следи от дейността на човека от енеолита, но липсата на системни проучвания не позволява да определим техния произход. Не е изключено те да са доказателство за култовите действия на енеолитния човек, главно в Източните Родопи. Домарадски отбелязва, че в Централна и в Западна Европа култовите места на върхове се появяват през къснобронзовата епоха и се свързват с влиянието на микенската култура (Домарадски, 2002)
Върховете са панорамни точки. От тях се открива отлична видимост към всички страни на света. Някои виждат в особеното положение на върховете „център на света” или „връзка между земята и небето”. Такава символика свързва върховете с предполагаеми представи и не може да се предпочете пред една естествената интерпретация, каквато ще се опитам да скицирам по-долу.
В Източните Родопи има поне два изключително интересни скални култови обекта: Перперикон и Татул. На тях са посветени цял ред изследвания на Н. Овчаров и на други автори. М. Домарадски отбелязва „интересните съоръжения” при Татул и Перперек и отрича това да са тракийски археологически паметници. Той отбелязва липсата на материални следи от дейност на траките тук (Домарадски 2002).
Култовите места, разположени на възвишения, се намират и в низините на Тракия. Това са обикновено последните възвишения от планинските системи (Зайчи връх), остатъчни възвишения от най-ранните планини (Небет тепе) или пък с вулканичен произход (Левуново). Те ясно се открояват в околността и са с различна относителна височина от 50 м (Манастир тепе при Акве калиде) до 150 м (Левуново). При тези възвишения е задължително присъствието на скалиста кулминация, където е била локализирана главната част на светилището.
За интерпретацията на скалните култови места
Тълкуването на естествени форми в свръхестествени смисли е силно проблематично. Преди да търсим свръхестествени интерпретации на култовите места в праисторическите епохи (преди писмените култури), трябва два потърсим естествените обяснения. Това се налага специално от ограничението в достъпа ни до „йерофаниите” – обожанието, преклонението, мистичния екстаз и дълбоката религиозна вяра.
Когато за това имаме писмени свидетелства, това е едно относително достоверно свидетелство, макар че писменото свидетелство все пак е косвено. За убедителни свидетелства се приемат изображенията с фантастичен характер – двумерни и тримерни (например Радунчева).
Трябва да допуснем, че зооморфни и антропоморфни изображения в три и две измерения не винаги имат култов смисъл. Много често това са естетически решения за оформяне и декорация на съдове и украшения в домашни пространства. Освен това образите на естествени предмети, пейзажи и същества могат да са култови, без да са отнесени към нещо свръхестествено.
Специално изключение изглежда са намираните ритуални форми в домовете, които (олтари), които по всяка вероятност са култови.
За да приемем като свидетелство за мистично отнасяне една форма, вписана в средата или част от самата среда, или един образ, макар и да е фантастичен, трябват повече и то комплексни структури и признаци. Например една фантастична фигура е нарисувана на олтар или положена в специално отделено място. Това е наистина свидетелство за култ: реалното живо същество е преобразено в специална култова роля. Това преобразено същество не е неизбежно да се разпознае като божество: то остава живо нечовешко същество. И в този случай стои въпросът: дали този обект е свръх естествено място за свързване на „отсамно” и „отвъдно”, дали той е посветен на богове, или представлява култ към чисто природни форми, сили и стихии.
Божествата и специално антропоморфните богове вероятно идват със своите персони като проекции на светски и религиозни владетели от по-късни епохи.
Мирча Елиаде, Колин Ренфрю, а у нас Домарадски и други автори изтъкват особената роля на планината и върха във всички култури. „
Планината, върхът или възвишението имат богата или дълбока символика у всички народи. При повечето религии тя е третирана като център на космоса, на света, в който се свързва небе със земята и частта под нея. С други думи, планината (в космичен аспект) често е третирана като местоживеене на боговете, главно на соларните, но се среща също съжителството на соларните и хтоничните божества. (Домарадски 2002)
Относно праисторията, изглежда няма как да потвърдим отношение на хората към „център на космоса” като нещо свръхестествено или към планината като „обиталище на богове”.
Небето и слънцето, земята, водата и хранителните ресурси; растенията, животните и човешките същества сред тях, всичко това са природни „начала на живота”, естествени елементи на жизнената среда, без които хората не могат да живеят.
Човешките общности естествено са разпознали тези обекти и процеси: светлина, дъжд, растеж, събиране, лов и по-нататък култивирането на растения и отглеждането на животни, като изключително важни елементи на своя жизнен процес.
Такива са и обектите на култ в праисторията, и то в най-различни и независими една от друга култури: от Мезоамерика до Далечния Изток.
Скалистите върхове и възвишения с широка панорама са забележителни места при относително ниска (достъпна) височина и умерен климат. Те обуславят и особени състояния, изпитвани и от нас като въодушевление, радост, пълнота на живота. Широката панорама несъмнено създава нагласа за свобода и сетивно богатство.
Изворите на вода сред скали и под върхове също имат силно въздействие и точно на такива места намираме ритуални структури.
Това, разбира се има неврологична база. Хората се намират в такава среда и в такива моменти в ситуация на свръх комфорт. (Невротрансмитерите допамин и аналози (норадреналин) са в най-оптимална концентрация, цялото тяло е в най- добра кондиция.). Антропологията и археологията се свързват с невронауката, за да се изяснят по-силно човешките състояния при култовия ритуал (вж. Renfrew et al. 2008)
Ниските върхове и възвишения, изворите и други специални места на релефа са навярно генетично фиксирани (поне за някои географски области) от естествения отбор да привличат с най-изгодната и адаптивна позиция за един ловец и събирач, за един фермер и воин, какъвто хилядолетия е Хомо сапиенс. От там се виждат враговете и жертвите, и там се жертва част от уловената плячка, а останалото се изяжда и изпива.
Храната и водата са природен дар и това навярно е едно и също като жизнен опит за различни общности. Хората не могат да ги обяснят, те ги намират или култивират. Храната е „дар”, част от който хората връщат на „даряващата” Сила, а останалата се изяжда и изпива. Самото изяждане и изпиване до огъня, на който месото е изпечено, е вече момент на „адорация”, демонстриране на силата на живота и на благодарната радост, с която даровете се приемат.
По-нататък, тези специални места могат да се изтъкнат с оглед отбраната и настъплението при сблъсъци с врагове. От върховете се виждат пътищата за настъпление и отстъпление. Възвишенията са стратегически точки, коти, от които се наблюдават битки и се ръководят, от където се напада и където е най-силното за отбрана място, на върховете и възвишенията са укрепленията и крепостите. По билата между тях са най-безопасните пътища.
Трябва да намираме култови структури, остатъци от структури и от жертви навсякъде, където ловци и събирачи, а по-късно земеделци и воини, са могли да се изкачат и да се ползват от предимствата им и от специалните им свойства за човешките индивиди и общности.
Съвременните ритуални посещения и празнични пиршества с музика и танци на специални места и на специални дати са свидетелство за един силен естествен и нерелигиозен аспект на ритуалите, свързани с култа към изворите на живота.
Какво е естественото значение на камъка?
Камъкът е оръдие, оръжие, прикритие, материал за строеж и за извайване.
Скалата и пещерата в нея е среда за обитаване за десетки хиляди години и преди, и след неолита.
Огънят служи на хората от палеолита (отпреди около 400 000 – 600 000 г.). Контролът над огъня създава огромно адаптивно предимство за Хомо сапиенс. Това е валидно и до днес. Това може да обясни защо огънят, живият огън на открито специално, е точка на фокус и привлича. Около огъня се събират семействата и близките, за да почитат даровете на живота: храна, питие, разговор, връщане към корените.
Със сигурност тези базови антропологични елементи са закрепени генетично и като поведения.
От тези базови поведения може би произтичат и ритуалите свързани с базовите ценности на живота: ядене, пиене, пеене, танцуване, екстазни състояния.
Това дълбоко праисторическо присъствие в гени, поведение и ритуални форми се оформя постепенно като култ. Култът – това е неосъзнато натрупване за хилядолетия на възприятие и признание за условията на живота, дарени от този необясним свят. Тук идва и тайнството.
Няма изначално мистичен култ – има свръх фокусиран и усилен култ към живота на това място – Земята, под небето. „Мистичното” е нагласата за тайна, необяснимост, чудо на живата и на света.
Персонифицираните божества идват по-късно. Трябва да се обясни как така древните са си измислили божествата на мястото на култа към живота. В основата на това е представата за създаване – едно съвършено нещо като земята и слънцето, житото и домашните животни, живите същества и всичко видимо, трябва да има Създател, както ние създаваме, а не намираме готови повечето от условията си за живот в една по-късна епоха, неолита, когато ловът и събирачеството остават на заден план.
След неолита, при халколита, с възникването и развитието на занаятите и по-късно на цивилизациите се появява Бог или боговете като Създатели (демиурзи) – „свръх занаятчиите”, създатели на върховните условия на живота и самия живот. Тези условия и самият живот, намерени в природата като „дар”, хората никога не могат сами да създадат.
За естествените места като култови
Планината, върхът или възвишението имат богата или дълбока символика у всички народи. При повечето религии тя е третирана като център на космоса, на света, в който се свързва небе със земята и частта под нея. С други думи, планината (в космичен аспект) често е третирана като местоживеене на боговете, главно на соларните, но се среща също съжителството на соларните и хтоничните божества. (Домарадски 2002)
„Връзка между земята и небето”, „център на космоса”, „център на света”, „местоживеене на боговете” – всички тези изрази са метафори и са емпирично напълно неопределени. Очевидно е разбирането на култовите места в праисторията в символика на много по-късните древногръцки и близки до тях митове. Проблемът е в погрешната интерпретация, при това емпирично непроверима, и в интрепретацията там където тя не е необходима.
Фигурите от безспорно култовото място, едно оградено за ритуали пространство и свързано с други такива места, говорят сами за себе си. Това са фигури на животни, населявали жизнената среда на хората от околните енеолитни селища. Да се изобразяват животни с релефи или с оформяне на естествени релефи е напълно естествено и разбираемо. Това се е правело и се прави от палеолита (например рисунките от пещерата Шове) до днес. Праисторическите хора наистина са били фокусирани култово в съществата, които населяват ареала им и които имат важно участие в жизнения им процес.
На първо място е човекът и неговото възпроизводство: майката, бащата и раждането, изобразявани най-масивно в цялата праистория. В този порядък е и смъртта, неотменна и необяснима участ, масивно изобразявана в обезглавени човешки идоли, в символични и реални жертвоприношения.
Следват небето и земята, Слънцето и Луната, масивно почитани и изобразявани. Именно от Слънцето идва енергията за всеки живот и това няма как да не е ясно за праисторическите хора. Тук идват „астрономическите обсерватории”, свеждащи се до каменни структури, издялани и поставени на подходящо място и във връзка така, че при равноденствие и слънцестояние да насочват лъчите на слънцето в определена точка или под определен ъгъл. Промените в местата на съзвездията следват годишен цикъл, който също е достъпен и за тези базови наблюдателни установки.
Следват животните, живите същества, които въплъщават необяснимия дар на живота. Някои от тях, домашните, пряко определят оцеляването и благоденствието: говедо, коза, овца, кон. После идват диви животни: птици, риби, костенурки, змии.
Не са ли именно всички тези елементи най-естествените „божества”? А не някакви невидими създатели?
Впрочем, създаването от занаятчията, демиургията, идва точно в халколита и е нормално хората да са проецирали това изковаване или извайване в самия свят, населен с толкова съвършено оформени природни форми, растения и животни. Ето това е възможен свръх естествен момент, при това напълно вкоренен в естествени процеси. Но за божествата-създатели (демиурзи) ние можем да знаем само косвено, и то в писмената епоха, когато намираме съответните митове за създаване.
Сюжетите на тези релефи, както и на много подобни, са взети от същата тази среда и понякога са изменени и фантастични, като в съновидения. Сънищата може да са едни от коренните феномени, които обясняват митичните същества и митовете.
Елементите на култа като естествени елементи
Вълненията на съвременните хора когато свързват съвременни обичаи на черпене и огън на възвишения с древни обичаи са подвеждащо адресирани към свещени култове.
Не мистичните, а жизнено важните места са култови.
Вода. В подножието на скалните светилища обикновено има извори. Някои култови места се развиват именно около извори.
Камък. Камъкът е оръдие, оръжие, прикритие и материал за строеж и за извайване. Камъкът навярно е среда и средство за нападение и защита на Хомо сапиенс.
Огън. Огънят ясно е средство за топлина и готвени на храната.
Културите се променят , идват нави култури, народи цивилизации и империи, а култовете места често остават. Защото са природно специални и важни места: вода, въздух, слънце, пространство за лова и събирането, за сеченето и жъненето, за наблюдението, отбраната и нападението. Камъкът и водата на открито място и на особено добре защитено и пълно с ресурси място, остават най-трайно. Пример: Дунавската равнина край Сборяново – Демир баба теке.
Земя. Земята с нейните недра, почвата, раждаща растенията; мястото, в което се засаждат и където никнат и се жънат житните култури, плодовете и зеленчуците, е естествен обект на култ и се свързва с „майката”, „вулвата”, „утробата”. Тя бива засявана, оплождана и това е аналогично на човешкото оплождане. Това обяснява култови места като пещери и специално пещери, в които прониква слънцето. Пример: пещерата „Вулвата” („Утробата) в Източните Родопи.
По-нататък, култовете ями, издълбани в почвата, където се депонират дарове и фрагменти от полезни вещи, а понякога и човешки същества, може да се обяснят с ритуала на „засаждането” или „отблагодаряването” за даровете на плодородието.
Даровете. Хората принасят дарове на култовите места, за да се отблагодарят за дара на живота и даровете на природата, които правят живота възможен. В Желязната епоха и по-късните в арсенала на даровете се включват и монетите като символично „заплащане” и „отплащане” за даровете на живота и „предплащане” за благоприятен климат и липса на катастрофи.
Скалният връх като специално място
Особено и много специално място остава завинаги скалният връх или възвишение, открит във всички посоки, от който се вижда най-широка панорама. Именно такива места носят най-големи възможности за откриване и проследяване, за защита и нападение, за контрол и оцеляване на общности от един ареал.
Ловецът и събирачът за стотици хиляди години, а след това земеделец и воин, а още след това занаятчия и управник, има свои специални топоси и моменти, определящи жизнения му цикъл. Скалистото възвишение, пещерата, сърцевината на дома с олтара в нея като най-безопасното, сигурно и удобно място за живот, са все места за култ и те се бележат и намират днес като култови структури. Това напълно важи и за енеолита.
От върховете се виждат пътищата за настъпление и отстъпление. Възвишенията са стратегически точки, коти, от които се наблюдават битки и се ръководят, от където се напада и където е най-силното за отбрана място, на върховете и възвишенията са укрепленията и крепостите. По билата между тях са най-безопасните пътища.
Ако е вярно, че възвишенията със скали за прикритие и нападение са генетично и еволюционно адаптивни за ловци, събирачи и воини, то те трябва да се намират като места на човешка дейност навсякъде, където ледовете са отстъпили и са ги направили достъпни и адаптивни.
Трябва да намираме като остатъци от структури и жертви навсякъде, където ловци събирачи и воини са могли да се изкачат и да се ползват от предимствата им и от специалното им свойство да носят положителни емоции.
Неопределеност на свръхестественото и „йерофанията“
Археолозите заслужено отдават респект на К. Ренфрю като методолог на изследванията на култови места, но е наложително да се отбележат и линиите, които са подвеждащи. Нямаме преки данни за религиозни феномени в смисъл на вяра и връзка с отвъдното, а по-скоро за култове към живота, раждането, смъртта. Тези феномени са налични и напълно достъпни за емпирично изследване. Специалните култови места могат да са и сигурно са били места за ритуали с естествени култове: слънце, земя, скала, вода, огън; животно, растение, човек.
Налице е принципна неопределеност на символите, особено на свръх естествените символи и екстремна неопределеност на символите на отдавна умрели култури.
При наличието на религии без бог и култ към чисто светски обекти, нашата религия и религиозни ритуали, както и приетите за праформи на нашата религиозност древногръцки митове, не могат да служат като репер за проектиране върху праисторически и далечни култури (западен етноцентризъм). Налага се да отидем отвъд самата идея за свещеното по силата на горе изложени факти. Има и несвещени религиозни феномени, има и нерелигиозни култове, както и ритуали силно наподобяващи култ, но реално съвсем светски. Много хора и в нашата християнска култура извършват ритуали без вярвания в тайнства, друг свят и Бог.
Елементите на култа като естествени елементи
Вълненията на съвременните хора когато свързват съвременни обичаи на черпене и огън на възвишения с древни обичаи са подвеждащо адресирани към свещени култове.
Не мистичните, а жизнено важните места са култови.
Вода. В подножието на скалните светилища обикновено има извори. Някои култови места се развиват именно около извори.
Камък. Камъкът е оръдие, оръжие, прикритие и материал за строеж и за извайване. Камъкът навярно е среда и средство за нападение и защита на Хомо сапиенс.
Огън. Огънят ясно е средство за топлина и готвени на храната.
Културите се променят , идват нави култури, народи цивилизации и империи, а култовете места често остават. Защото са природно специални и важни места: вода, въздух, слънце, пространство за лова и събирането, за сеченето и жъненето, за наблюдението, отбраната и нападението. Камъкът и водата на открито място и на особено добре защитено и пълно с ресурси място, остават най-трайно. Пример: Дунавската равнина край Сборяново – Демир баба теке.
Земя. Земята с нейните недра, почвата, раждаща растенията; мястото, в което се засаждат и където никнат и се жънат житните култури, плодовете и зеленчуците, е естествен обект на култ и се свързва с „майката”, „вулвата”, „утробата”. Тя бива засявана, оплождана и това е аналогично на човешкото оплождане. Това обяснява култови места като пещери и специално пещери, в които прониква слънцето. Пример: пещерата „Вулвата” („Утробата) в Източните Родопи.
По-нататък, култовете ями, издълбани в почвата, където се депонират дарове и фрагменти от полезни вещи, а понякога и човешки същества, може да се обяснят с ритуала на „засаждането” или „отблагодаряването” за даровете на плодородието.
Даровете. Хората принасят дарове на култовите места, за да се отблагодарят за дара на живота и даровете на природата, които правят живота възможен. В Желязната епоха и по-късните в арсенала на даровете се включват и монетите като символично „заплащане” и „отплащане” за даровете на живота и „предплащане” за благоприятен климат и липса на катастрофи.
Заключение
Това дълбоко праисторическо присъствие на човешки опит в естествената жизнена среда в гени, поведение и оцеляване се оформя постепенно като култ. Култът – това е неосъзнато натрупване за хилядолетия на усещане за условията на живота. Няма изначално мистичен култ – има натурален култ към живота на това място – Земята. „Мистичното” е нагласата за тайна, необяснимост, чудо на живата и на света.
Затова тук предложих да се фокусираме в друг тип анализ, и се опитах да го развия: анализ на структури на култовите места, на съответните им елементи на живота и на средата, на централните за изобразяване обекти от жизнения цикъл и средата на обитаване на праисторическите хора. Заключителната стъпка е естествено научно обяснение на култовете.
Многобройните обекти на праисторически култ имат глобален характер: те лесно могат да се намерят навсякъде по планетата, заселена от Хомо сапиенс преди десетки хиляди години. Те отбелязват като маркери специални форми на човешки опит в специални форми от естествената жизнена среда. Със своята особена важност за оцеляването на човешки общности такива специални места се оформят постепенно като култови, а груповите поведения в тях в специални и фиксирани дни от годината – като ритуали.
Култът – това е неосъзнато натрупване за хилядолетия на свръх респект към условията на живота, вероятно генетично закрепен.
Няма изначално мистичен култ. Има натурален култ към живота на тази планета. „Мистичното” е нагласата за тайна, необяснимост, чудо на живата и на света. Това „мистично“ се появява и в нашите сънища, халюцинации и симптоми. И наяве и насън светът е (бил) необясним като цяло и условията за човешки живот са били под човешки контрол само до определени граници. Всичко, което хората имаме, е в крайна сметка зависимо от големи природни сили, зависимости и ритмични процеси отвъд нашия контрол.
Затова природата, несравнимо по-силна от културните ресурси на праисторическите общества (а и от съвременните), е била култово почитана. Да се приемат живи видове и фантастичните им съчетания като божества, е напълно възможно, само че съдържанието на представите за тези божества няма как да се различава от познанията за съществата, които „ги въплъщават”: слънце, земя, орел, змия, заек, лос, човек.
Сътворението, несъмнена проекция на човешкото създаване, развито в занаятите, е идея от епохата на първите градове-държави – резиденции едноверменно на богове и владетели. В тях именно се записват и фиксират като официална версия за сътворението и делата на боговете най-ранните митове. Епосът на Гилгамеш е ярък пример за сливането на властника с главно божество-герой, а делата на властника – с божествени дела.
В това културно пространство-време се фиксират група специални култови нагласи на общността в обособената религиозна сфера на „свещеното“ и в този именно етап светът се разделя на отсамен и отвъден, светски и свещен, естествен и свръхестествен, човешки и божествен. Тогава свещеното става пазител на властта и на социалната стабилност, закрепена в центровете на властта: храмове-дворци – резиденции на земна и небесна власт.
Вярата в духове на водата, земята и небето е наистина много по-дълбока и именно тя е в корена на религиите, но преди обособяването на свръхестествената област на боговете и техните деяния в тази вяра няма или поне не можем да засвидетелстваме божества отвъд природата. „Дух“, „Създател“, „йерофания”, „мистична среща между отсамното и отвъдното”, „безсмъртието на душата” и „божествен съд” са от по-късния период. Всичко това идва с царете и жреците-царе, които проектират своята властна роля в пространството на естествените условия на живот и за да легитимират властта си, се идентифицират пред общността като „синове“ на персонифицирани владетели на света и негови създатели: боговете.
Цитирана литература:
Leshtakov, K. (2002). Some Suggestions Regarding the Formation of the “Tracian Religion”. Material Evidence and Cultural Pattern in Prehistory. Nikolova L. (Ed.). Salt Lake Sity, Sofia-Karanovо.
Домарадски, М. (1995). Култови места край скали и върхове. Епохи. В. Търново, 4, 33-36.
Домарадски, M., (1988). Видове тракийски светилища. Интердисциплинарни изследвания 15: 93-94.
Домарадски, М. (2003). Тракийските култови места (втората половина на хилядолетие пр . Хр.). Сборник изследвания в чест на проф. А. Милчев., София. Studia Archaeologica. Suppl. II: 57-83.
Eлиаде, М. (1989). Сакралното и профанното. София: Хемус, 1998.
Радунчева, А. (2006) За ролята на пещерата в религията на праисторическите общества. ИАИ, XXXIX: 73-81.

Коментирайте