ДОЛОМИТИ

10 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

ДОЛОМИТИ 2010

План Б. Към Доломитите

  1. 07. Новара, Италия. Колата е уредена, ние сме уредени, мога да поема самостоятелно. На сутринта се измъквам, скатавам си спалния чувал и матрака, насочвам се към колата и казвам на Иван, че тръгвам евентуално да се добера до Доломитите.

Тръгвам с двете раници – едната на гърба, другата като чанта. Италианците бурно ме спират – ще дойде Красимир да ме вземе. Аз им обяснявам, че трябва да тръгна сам. Един от сервиза ме взема с колата си до автогарата. На автогара Новара автобуси за Милано няма. Има до друг град и оттам до Милано. Идеята ми е да отида на автогара Милано, за да проуча за резервациите. „А в колко часа е автобусът?” – „Не знам”. „А има ли разписание?” – „Няма, това е Италия!” Насочват ме към  гарата.

Тръгвам под един мост, а в парка щъкат хора около микробуси и каравани. Както ми обясни италианецът, това били украинци. Гарата е на няколкостотин метра. Купувам си билет за Тренто с прекачване в Милано и Верона, евтин: 28 €. Разполагам се в чакалнята. Наливам си вода и хапвам – вече е 11: 30, а влакът ми е в 12: 15. По едно време виждам Иван да влиза в бюфета, но не се поздравяваме.

Вагонът е общ, но удобен. Качват се група американци с раници. Тук са и две симпатични италианки, които погрешно ме вземат за американец и ме упътват. На Верона прекачването е почти в движение. Слизам в подлеза и гледам разписанията. Оказва се, че влакът за Мюнхен минава през Тренто. Хващам го, но се оказва друга класа влак и ми искат доплащане 16 €. Обаждам се на Ани да я информирам къде отивам.

В Тренто съм в 16:00. От гарата се насочвам към близката автогара. Питам за автобус за селото Канацей – най-удобно за двата масива: Села и Мармолада. Билетът е само 6 €, връчват ми и разписание. Но два автобуса, които трябва да тръгнат в моята посока не идват. Чак в 7 идва автобус.

Носим се по долина сред Доломитите. Спираме в китни селища.

Късно вечерта, към 9:40, сме в Канацей. Питам стюарда за къмпинг. Той ми посочва мястото за слизане. Тук наистина има къмпинг – „Marmolada” и аз влизам в него, обнадежден от перспективата за едно удобно нощуване. Но ми отказват поради това че нямам палатка. Посочват ми поляната наблизо. Там има и чешма, а аз се разполагам до пейка. Опъвам си матрака и спалния чувал и заспивам на минутата.

Канацей – Сас Пордой

  1. 07. Неделя. След кафе и закуска оставям голямата раница на къмпинга и търся информация. В голям офис първо ме объркват да сляза на предишното селище. Отново се информирам при другата служителка и тя ме упътва точно. Ще взема автобус до Passo Pordoi и оттам ще търся Via Ferata Piazzeta – най-трудния железен път в Доломитите, който извежда на платото на групата Sela. Но защо не си вземам седалка, примки с карабинери и ръкавици? Защото за мен тези железни скоби на лесни скали са напълно излишни и мога да мин през този железен път без осигуровка. Жестока заблуда, която ми коства фератата.

Автобусът тръгва късно и се изнася плавно по зигзагите. Стигаме прохода Пордой, над който се извисяват кулите на групата Села, увенчани от горната станция на лифта на Sass Pordoi – Terasa de Dolomiti – една широка площадка, подобна на висяща сцена над цялата панорама. Навсякъде се издигат жълти варовикови кули, а отсреща на юг доминира яката снага на заснежената Мармолада.

Пътеката започва като стълба, изрязана в свежия зелен склон.

Изкачвам се с малка мощ, намирам трудно скорост, нямам никакъв ритъм. След час стигам подножието на скалната група при стръмни сипеи и виждан стрелката наляво за Via Ferata Piazzeta – пътека 606 (?). Поемам по сипея почти до самите отвесни кули – една висяща тънка пътечка, маркирана с номера си. След час ходене виждам самата ферата и по нея тръгват хора – немска група. Отвесът е пълен, желязното въже се точи по опорите – дълги железни клинове, забити в скалата. Всички катерачи са с еспадрили за катерене, каски, седалки и дълги примки за осигуряване. На ръцете си са сложили ръкавици, с които да се хващат за желазното въже. Повечето са свързани по двойки. Аз нямам нищо, нямам даже еспадрили. Опитвам въжето на хващане с гола ръка. На този отвес ще се изпусна така. Отказвам се. Връщам се до отклонението и а-ха да потегля надолу, защото ще дойде часът на последния автобус за Тренто. Това значи безславен завършен и на вариант Б. Затова решавам да остана още един ден, а днес да се изкача спокойно до Сас Пордой.

Сипеят става все по-стръмен и нагоре се очертава широк улей между Сас Пордой отляво и скален масив вдясно. След серия нестабилни серпентини се стига до връхното плато точно пред хижата. Снимам панорамата. Пред мен е нещо като дълбок кратер на вулкан, а наоколо са подредени в кръг мраморни върхове, доминирани от Бое отсреща. По пътеката от изток идват и преминалите Via Ferata Piazzeta. Вече съм спокоен относно фератата – за мен като алпинист това не е истинско действие – да се катериш по желязно въже в опашка от любители. До самата тераса остава още малко изкачване.

И тук дъхът спира от невероятното богатство на Доломитите!

Отсреща синее и белее Мармолада, наляво и надясно са мраморни върхове. Под нас е отвес от 200 м и стръмен сипей, а долу са серпентините на шосето от двете страни на прохода Пордой, изрязани като рисунки в зеления склон. Утре ще се опитам да се изкача на Мармолада, на снежната Punta Pegna. Тук има маршрут, който съм принтирал – Via Ferata Marmolada, най-старият  железен път в Доломитите. Дали ще ми стигне времето?

На връх sass Pordoi има железен кръст, като на всеки голям връх в Доломитите. Снимам се, обикалям наоколо, правя панорамни снимки. Накрая влизам в станцията и хващам лифта. Обаждам се на Ани: Тук е страхотна красота. „Утре Мармолада”.

Спускаме се посред панорамата. Утре я Мармолада, я нищо и половина. Дават го 5 часа, а аз няма да имам толкова време – последният удобен автобус, от който имам шанс да хвана влак за Милано, е следобед в 3 и нещо. От долната станция хващам пътеката, чието начало е красиво маркирано: Cervino. Пътеката се насочва към трасе на ски-писта, където се точи и трасе за mountain-bike. Велосипедисти не липсват, при това и млади, и стари.

Вървя надолу по зелената лента, спирам се, оглеждам се и снимам с Nikon-a яки панорами. Залягам ниско и хващам многоцветието на билките на преден план. Тук-там хотели, стари и нови, стоят посред зеленина, а на една тераса се излежават на шезлонгите си мъж и жена. Питам ги за продължението, но те не знаят. Намирам го лесно и навлизам в стръмна гора с много тънка пътечка. Накрая просто се изсипвам на пътя и след 5 минути навлизам в старата част на Canazei.

Тук виждам чудновати фасади с изрязани физиономии в дървени колони, с много цветя, а в един малък двор са разположени препарирани зайци, лисици, язовци и какви ли не обитатели на планината. В същата къща е изобразен Моцарт с цигулка. Моцарт заедно с препарирани сърнички не ми се връзва, но италианците си знаят – това е повече от нищо, по-добро от безвкусица.

Стигам центъра и проучвам за Мармолада. Трябва да хвана автобус до езерото Lago Fedaya, а не както ме упътиха официално – до спирката Pass fedaya след езерото и връщане с автобус до станцията на лифта. Служителката явно не познава мястото и дава автоматични връзки, сякаш взети от GPS.

Искам да хапна нещо свежо, например спагети. Трудно намирам работеща pastizeria, където се примирявам с един сух сандвич.

Вземам си раницата от къмпинга, плащам си за душ и вися с блаженство под студените струи. Преобличам се малко по-цивилизовано, но панталонът ми се свлича от кръста.

В лагера си правя сметка на времето. Първият автобус за нагоре е в 8:33, а последният за надолу, който позволява хващане на влака от Тренто, е в 2: 15 за Канацей. Имам общо за пътуване, лифт и изкачване, за слизане и лифт по-малко от 6 часа. Автобусът, който в 15:17 е в Канацей, стига в Тренто в 5:59. А от автогарата трябва да стигна гарата наблизо, да си купя билет и да хвана влака за Милано в 603!

Чистото време за изкачване на върха след лифта и слизане до лифта се оказва около 3 часа. А времето за маршрута е 5. Значи няма да мога да се изкача.

Ще направя каквото мога. Изглежда, че повечето от изкачването по маршрута, който е изобразен на картата, не е вия ферата, а ледников терен.

Мармолада – Пунта Пеня

26.07. 2010. Понеделник. Днес – Мармолада. Но и пътуване до Милано. Двете са проблем за един ден.

Закусвам италианска ‘баничка’ без пълнеж, безвкусна (1.20 €).

Автобусът за нагоре по реката е в 8:35. Целта е езерото-язовир Lago Fedaia. Автобусът закъснява! На езерото е едва в 10:15. Времето ми се съкращава още, и то непредвидено.

Тук е хижа Marmolada. Имам 4 часа да се изкача и да сляза до езерото. Пристъпвам по стената на язовира, която се извива s-образно. Езерото е кристално синьо и блести на слънцето. То е в дъното на много красив циркус. Изкачвам се до станцията на лифта – в двете посоки 8 €. Лифтът е с клетки за един човек. Заставаш прав в клетката и плаваш във въздуха нагоре. Панорамата се разширява. Ходенето от спирката до лифта е 10 мин, лифта – 20 мин. Така за пътуване отиват 30 (плюс още толкова на слизане). Остават кръгло 3 часа за изкачване и слизане на Punta Pegna. Слизането е по-бързо, значи за изкачване си давам 1 час 45 мин. Докъдето стигна.

Само преекипирането и зареждането: котки, седалка, примка с карабинери, яке, ръкавици долни и горни, шоколад, ми отнема двайсетина минути. Намирам се на мраморна площадка преди снежно-ледената северна стена на Мармолада. Засичам хронометъра. Ще се изкачвам до 12:15. Височината тук е 2600 м, върхът е около 3300, остават 700 м денивелация. Много е за час и три четвърти. Аз съм малко кекав, съдейки по изкачванията в Алпите от миналата седмица. Но този път трябва да се мобилизирам докрай.

Дишането в началото е тежко, но си налагам ритъм: крачка с вдишване – крачка с издишване, дълбоко и отмерено, синхронизирано с щеките: лява щека с десен крак – дясна щека с ляв крак. Поглеждам нагоре. Тънката линия на пъртината извива надясно и там е голям скален праг, а нагоре изглежда продължава снежен терен чак до върха. Защо не се цепи право нагоре? Вероятно е много стръмно. Ще видим. Може да направя своя права линия до горе, но това зависи от терена. Виждам две групи нагоре по белия склон. Едните мога да ги достигна и изпреваря. Зареждам се с този състезателен импулс и скоро движението ми става ефективно.

Теренът е основно мек фирн и котките държат отлично.

Скоро виждам групата пред мен да спира. Водачът дава указания на немски. Явно клиенти от Германия с италиански гид. Виждам, че са свързани на едно въже, екипирани. Явно са любители.

Бави ме честото снимане. Приготвил съм два фотоапарата – големия тежък Nicon D 300 за панорамни снимки, и малкия Nicon за повече снимки от изкачването и главно за панорамни клипчета. Но панорамата е толкова впечатляваща, че спирам много по-често от предвиденото, за да правя снимки с големия фотоапарат, а това са няколко минути: спиране, сваляне на раницата, изваждане на камерата, сваляне на ръкавиците, отваряне, снимане, затваряне, прибиране, поставяне на раницата на гръб.

Настигам групата. Интересува ме горната част на тура. Питам на немски:

  • Enschuldigung, Ist das normale Weg, oder Via Ferata?

Отговаря ми гидът:

  • Normale weg und Via Ferata.

Минавам вляво покрай колоната. Питам водача за времето за изкачване.

  • It depends.
  • I see the direct line to the top. Ist that OK?
  • No, that is not the line. We have to travers rights and climb the rocks.

Разбирам, че това е по-безопасният вариант, но ще видя на място дали ще карам направо. Водачът ме пита откъде съм.

  • Bulgaria.
  • A, Bulgaria! I have a friend there. They call him Patagonia.
  • A, is that a woman, or a man?
  • It is a man, but I know also girls. Here are beautiful girls in Bulgaria.
  • Thanks, in Italia also. I have to travel to Milano today, no time. So, have a nice climb!

Минавам напред и отново си включвам моя ритъм. Приближавам дъгата и гледам нагоре. Продължението е много стръмно, почти отвесно, и е прорязано с широко черна пукнатина. Без осигуровка да мина оттам е много самонадеяно, а и девственият терен предполага бавно придвижване. Ясно, че няма да е по-бързо. Продължавам по „официалния път”. Отново и отново спирам, гледката е величествена. Снимам с двата фотоапарата. Склонът надолу е впечатляващ и се спуска все по-шеметно с издигането на катерача. Следва много стръмен лед – добре, че е размекнат, но е много плитък – котките дращят скала под леда.

Скоро съм до скалния праг с железния път. Групата пъпли по скалите. Аз хапвам шоколад, снимам и се преекипирам – махам котките и прибирам щеките.

Тук склонът е много стръмен, отпред е варовиковия скален пояс, нагоре и наляво е шеметен леден отвес с огромна цепнатина. На север са мраморните върхове на групата Села, на запад са други мраморни върхове (навярно Ver). Мога да разпозная „терасата на Доломитите”, където бях вчера и си спомням гледката на самата Мармолада, където съм днес. Времето напредва, но аз напредвам неочаквано бързо и има изгледи за изкачване на върха. В справочника за трекинг-маршрути този фигурира под № 1 и 5 часа продължителност.

Самият железен път минава главно по скален жлеб. Варовикът тук е много ронлив. Стремя се да избягвам желязото и да се катеря – така е по-естествено, приятно и дори по-бързо. Все пак на места се включвам с примката и използвам въжето за по-бързо набиране.

Фератата свършва сравнително бързо, изкатерил съм я за 15 мин. плюс 2 мин за спиране и снимане. Потвърждава се правилото, че най-добър е пътят, по който минават най-много хора. Това не е алпиизъм, а е трекинг. Наистина всички освен мен са обвързани и осигурени, но те са любители. Желязното въже е сигурно истинско спасение за лоши дни и за зимно изкачване, ако изобщо е достъпна при голям сняг. Представям си това изкачване в лоши условия или през зимата. Тогава ще става въпрос за истински алпинизъм.

Оттук до върха е снежен склон със западно изложение, а Punta Pegna изглежда заоблен, с железния кръст най-горе. Постепенно се разкриват чуките на големия масив мармолада. Това е най-високия му връх, но има още десетина върха, остри чуки, между които се откроява Punta Roca вдясно. Отново погледът ми е привлечен от девствено бялата стена вляво, прорязана от начупената пукнатина. Изглежда истинско предизвикателство и е преодолима в свръзка с осигуряване на ледени клинове. Но не знам как ще се преодолее широката цепка.

Изкачвам финалния терен щастливо задъхан – намирам се на върха на най-красивата планина – Доломитите. Наоколо е само синева и остри върхове, а долу са яркозелени пасища, прорязани от шосета и реки. Изкачил съм се в 12: 09 при планирано изкачване до 12: 15. От 2626 м до 3342 м са 716 м денивелация. Взети са за приблизително 1:30 часа без преекипирането или за по-малко от 90 мин без спиранията за повече от 50 снимки. Никак не е зле.

Групата на върха изглежда полска. Снимам във всички посоки. На изток са изключителни гребени и се вижда станцията на друг лифт. Там навярно излизат туровете по южната стена на Мармолада. Там трябва да да били миналата година Стоян и Кристина.

Така разбирам, че моята форма е нещо относително. Скоростта и качеството на придвижването в планината силно зависят от динамиката на умствената нагласа. Когато човек е добре подготвен, удобно екипиран и следва добър ритъм, движението е леко и ефективно. Планът да се изкача и да сляза за определено време е силен мотиватор за мен, когато съм сам и спокоен.

Надолу спускането е леко и вдъхновено от незабравими гледки. Фератата минавам за 9-10 мин. Снимам много – стръмно и дълбоко спускащия се склон, острите чуки, околните върхове, зелената долина с наситено-синьото езеро.

За един час съм долу над лифта. Свалям котките, прибирам щеките.

Вземам лифта и се нося надолу с усещането за победа. Обаждам се на Краси от клуба, защото отново си мисля за изкачване на Матерхорн. Краси може да е наблизо, в Алпите, а вдругиден и денят след него са идеалните два дни за Монте Червино. Намирам Краси у дома, в България.

-А защо не си тук? Аз си търся партньор за Матерхорн.

– А ти къде си?

– Обаждам ти се от Мармолада. Не успяхме да се качим на Матерхорн – нямахме два хубави дни, а после колата ни се развали далеч от върха.

– Ние тръгваме в петък.

– Успех на Монблан! Можем да се изкачим на Матерхорн двамата догодина.

– Да, Серги!

Опашката за автобуса е голяма, но и автобусът е голям, с четири врати, така че се натоварваме всички. Започва трескаво бързане. В Канацей съм в 2: 50. До следващия автобус, последен за мен, имам 25 минути. Не съм ял, нямам нищо за хапване, а багажът ми е в къмпинга. Сега е обедна почивка по магазини и заведения и не намирам нищо за хапване. Не успях да купя даже вода, а в Тренто няма да имам никакво време.

Все пак си вземам душ и даже изпирам набързо мокрите от пот дрехи. Излизам от къмпинга с две раници и след 5 минути идва автобуса за Тренто.

По пътя той спира на много места, но не ме пискат да си купя храна и вода.

В Тренто на гарата сме точно в 6. Аз в началото обърквам посоката, насочват ме, отивам на билетното гише и искам билет за след 2 минути за Милано. Но касиерът ме отстранява и ми посочва опашката зад линията. Втурвам се към перона, изкачвам се и под носа ми влакът за Милано тръгва. Викам и махам с ръце напразно. А според моята информация няма друг влак след този. Връщам се в чакалнята, виждам на разписанието влак за Верона в 18: 35. Нареждам се на опашка, оказва се, че има връзка с Милано.

Сега поне имам малко време да хапна. Отивам в бюфета на близката автогара. Яде ми се нещо готвено. Искам паста, но има сама пица. Купувам си два големи отрязъка и две води.

Качвам се на влака за Верона, докато ям пицата си. За късмет във вагона е спокойно. Настанявам се удобно и си довършвам обеда-вечеря.

Понасяме се през тучната долина към подножието на планината. Тук е района на малките Доломити.

На една малка гара белокоса баба сяда до мен и си изсмуква шумно закуската от шумяща опаковка. След това ме заговаря. Оказва се, че познава една българка от град …, пианист и куратор на музея на Моцарт. Тук, в резиденцията на австрийски император Франц Йозеф, Моцарт е свирил за него.

В Милано съм късно вечерта, около 11. Тук търся връзка с автобуси за България. Трудно намирам автобусния терминал зад гарата. Там италиански шофьор ме информира че автобуси за България оттук не тръгват, а от автогара Lampugnano. Шофьорът пояснява, че дотам се стига с метро. В метро-станцията трудно намирам станцията и линията, но се намира отново добър човек да ми начертае схемичка, която верифицирам на висящата карта на метрото, протрита точно на най-важните места.

С двете раници съм на тръни и успявам да стигна след повече от половин час на въпросната станция. Питам за автогарата и ме насочват. Надписът е наистина Autobus terminal. Но тук съм шокиран. Нищо не издава човешко присъттвие. Няма работещ офиси, нито гише. На самия терминал висока на стената виждам светлинно табло, но се отнася за вече заминалите автобуси. Между тях няма за София. Двама черни гости на Милано от Париж споделят с мен възмущението си от организацията.

С двете раници се настанявам на пейка навън и се обаждам на Ани с молба да види в Интернет какво има за София от Милано. Тя ми дава точна информация: От Централна гара – на Ивкони от 9:30, за 175 лв, и от Лампуняно в 10:40 на италианска компания, за 180 лв. Отправям сочна псувня към италианеца, който ме насочи от Централна гара дотук да се кандилкам до тази миризлива и мъртва автогара.

Все пак се успокоявам и търся място за пореден (последен) бивак.

Поляната наблизо е пуста, но осеяна с боклуци. Тук, до едно дърво, намирам своя последен подслон в Италия.

Коментирайте