ДОЛИНАТА НА ТРАКИЙСКИТЕ ЦАРЕ

10 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

ДОЛИНАТА НА ТРАКИЙСКИТЕ ЦАРЕ

21.-22.06.2013

Обиколката на тракийските гробници (хероони, храмове) я планирам отдавна и търпеливо.

Старосел – тракийският храм

Първата крачка в изпълнението на този план беше пътуването до Старосел преди месец, когато разгледахме гробницата-хероон край Старосел и още една в околностите. Мястото е извисено на склона на голям хълм, храмът е ограден със солидна кръгла стена – крепида. Вътре намираме два реда мраморни колони. Фронтонът над тях е бил похитен от иманяри. Посветен изглежда на Ситалк, хероонът е лошо реставриран засега и чака явно по-хубави дни, за да се изравни с гробницата на Севт и Александровската гробница.

Вчера и днес обиколихме достъпните – отворени за туристи – гробници в Долината на тракийските царе между Казанлък и Шипка, и отдалечената на почти 100 км Александровска гробница, която ви донесе най-голямата изненада с построения нов съвременен музей.

Казанлъшка гробница

Бях посетил веднъж тази гробница, но сега съм изненадан от малките ѝ размери, обикновени за тракийските гробници. Те са строени по мярката на човешкото тяло и не са предназначени за масови посещения и обреди с повече хора.

Нарисувани са сцени на угощение на млад владетел с жена му, колесница, два оседлани коня и шествие музикантки. Мъже с блузи с къси ръкави. Един – с островръха шапка, върхът насочен напред – както и шлемът. Жени – с дълги свободно спускащи се дрехи и допълнителни наметала. За разлика от гръцките образи тези траки са открити, спокойни без поза и сърдечни. Лица – като съвременни, без характерните за гръцките лица антропологични специфики (забелязах два типа в образите от Акропола). Владетелят (младият Ройгос?)е в бяла блузка с къс ръкав, широка дреха, освободена в горната част до кръста, заметната назад. Любимата му е в ефирна снежнобяла рокля и по-къса дреха в тютюнев цвят върху нея, с изящни обувки. Много по-хубава и облечена с вкус, за разлика от развлечените жени от Атина. Той седи повдигнат на шарена възглавница, а за краката му е поставена под масата дървена касетка.

Тя седи на трон, подобаващ на владетел(ка). Хубавата млада жена е свела глава в достолепно, скромно мълчание. Двамата са преплели ръцете си в един много специален жест, очевидно изразяващ силна връзка (преплитане на живота). Кожата на Ройгос е загоряла, а нейната – бяла. Той седи пред трикрака масичка, храни се сам, на масата – хляб, плодове, права слугиня му поднася блюда на табла (малки кафяви съдове). В дясната си ръка държи съд, от който пие, а с лявата дължи съпругата си. На главите си и двамата имат венци. Вероятно се бракосъчетават , или се срещат след раздяла или пред неведомото.

Млад кочияш в свободно стояща дреха, пристегната с връв на кръста,  държи четири буйни коне – черен, бял, светъл, риж, запрегнати в разкошна колесница. Двама млади мъже водят два оседлани коня (за господаря и господарката?) – черен и риж. Пред тях млада жена в добре скроена двукатна дреха, пристегната на кръста, с блузка с къс ръкав (явно много по-освободена от атинянките), свири на духов инструмент с фуниевидно уширение в края(флейта) с уста. Пред нея още една свирачка и пред нея трета жена, носеща дар в синьо. Пред тази жена е слугинята, която поднася блюдото на господаря. От страната на господарката му: отново млада добре облечена жена държи с една ръка сандък с дарове, след нея – още една жена със същото красиво облекло и зад двете – кочияшът с четирите коня и колесницата.

Значи центърът на сюжета е седналата двойка (среща или прощаване или предсмъртен ритуал), а от двете страни – даровете (погребални?). Ако това е символика на погребението, то жената, конете, колесницата с четирите коня и даровете (както може би и слугитне) ще придружат владетеля в пътя му в Отвъдното. (Ще проуча литературата по въпроса.). Най-горе, на вътрешността на коничмниуя купол на гробницата, е нарисувано вихрено надбягване с колесници.

Това е копие на гробницата, а оригиналът, открит случайно от военни през 1945 г., се пази за чисто научни цели. През 2008 г. Бошнаковразкри и автора и според разчетения от него надпис над главите на надбягващите се с колесници. Новината се появява на 17.02008:

Тракийския Леонардо да Винчи представи вчера българският историк и изследовател доц. Константин Бошнаков от Софийския университет. Той е открил надпис в Казанлъшката гробница, който дава информация за художника, нарисувал уникалните фрески, и за владетеля, поръчал украсата. Това според учения е най-старата антична фреска с известен автор в света. Текстът на първия ред е „Кодзимасис изографиса“, а вторият е „Ройгос, (син) на Севт“. Откривателят прави извод, че става дума за тракийски художник Кодзимасес, който е работил по поръчка на Ройгос, син на най-великия тракийския цар Севт ІІІ.

Музеят с галерия в Казанлък

Музеят наблизо, съчетан с художествената галерия, е просторен, добре уреден и съвсем съвременен. Голяма панорамна снимка показва тракийски скален комплекс на фона на прорязано от светкавица небе. В началото на експозицията впечатлява надпис от Севтополис (на Севт), който урежда предаването на човек от Севт на Спарток в Кабиле, недалеч от тук. („Севт в добро здравословно състояние предаде на Спарток Епимен и неговите „имущества”. Този Епимен трябва да бъде изведен от светилището на Самотракийските богове от синовете и дъщерите на Беренике: Хебрюзелмис, и Терес, и Саток, и Садала.“)

От столицата на Севт III на дъното на язовир „Копринка” са още няколко експоната. Впечатляват орнаментите от сгради и основата на статуя, вероятно статуята на Севт III, чиято глава е открита в гробницата на Голяма Косматка. Тук са мечът на Севт и ножницата, както и няколко златни предмета. Впечатлява изящна златна фиала и златен съд с формата на мида, както и разкошният златен венец от дъбови листа. Тук е и копие на главата на Севт.

Тази глава е внушителна – мъж с достолепно изражение, разкошна брада и волеви израз, високо чело и дълбоки очи, изработени вероятно от кристал, орлов нос. Главата е „одухотворена” и не може да става и дума за някакъв незначителен варварски вожд на племе.)Историята показва, че той е пазел тракийско управление над значителни територии както по време на наследника на Алексендър Велики (Лизимах), така и преди него (по време на Александър). Тук са позлатеният шлем и наколенниците на владетеля. Всичко това е копие на откритите в гробницата на Севт гробни дарове. Тук са и две глави на коне с амуницията, както е била съставена от ремъци и орнаментите, намерени пред гробницата.

Оструша

След музея се отправяме на запад в търсене на Голямата Косматка по шосето към Шипка, но по пътя намираме разклоненията за Оструша и Шушманец. Пред нас Балканът се изправя могъщ, богато нагънат и зелен в различни оттенъци. Най-високо се устремяват голите била, а на двата върха стоят силуетите на паметниците: разпознавам мемориала на Бузлуджа и стария паметник на Шипка. На юг се стелят нежните била на Средна гора. Тук, в ниското, се простира далеч на изток-запад разкошната низина, известна доскоро като „Долината на розите”. Сега в долината не виждам никакви рози, но тя е осеяна с правоъгълни сектори в ярко виолетово и в жълто-зелено. Лавандулата е явно перспективна, както и слънчогледът.

Могилите са пръснати поединично и на двойки, изникнали като огромни гъби от равната плодоносна земя, вярно избрана от одрисите за тяхна хранилница – поле за ечемик, лимец и лозя. В планините на север и на юг те са ловували елени и глигани. Могилите отначало са били намирани в планинския релеф, но явно релефът не е предложил достатъчно отделни хълмчета, затова знатните траки са издигали изкуствени могили. Малко по-нататък е била столицата им Севтополис, а тук е било лобното им място. Аналогията с древен Египет просто се натрапва. Не напразно орхеологът Георги Китов нарича мястото „Долината на тракийските царе”, както египтолозите са нарекли сухата гореща долина срещу Тива „Долината на царете”.

Слизаме на паркинга пред Оструша, одолината е великолепна. Минаваме от южната страна, но намираме сградата затворена. Оставени са два джиесем номера, на които не звъним.

Тук заснемаме част от солидната каменна зидария, доколкото е видима зад стъклената фасада. Помня от снимки, че тук е открито красивото женско гримирано лице на знатна тракийка. Прилича ми на съвременно българско лице. Забележително е запазването на антропологията, на излъчването и даже на поведението на траките в съвременния български етнически тип. За съжаление този образ, както и повечето други, е заличен.

Гробницата е уникална като композиция и по-вероятно е храм. Комплексът е ограбен в античността, през IV в. Предполага се, че от римски войници. Вероятно тогава са унищожени и повечето от стенописите. Остава югозападната камера.

Оструша ще я посетим отново чак през 2018 и сега съм впечатлен от архаичната зидария и тавана, разделен на квадратни клетки. В тях именно са били изрисувани сцените.

Шушманец

След това намираме отбивката за Шушманец. Гробницата е вградена в зеления склон и е социализирана, входът е оформен съвременно. По алеята намираме варварски съборените лампи, вероятно хлабаво поставени. Стигаме леко задъхани. А момчето, което продава билетите, обяснява в отговор на моята похвала, че едва ли може да се сравнява нетрайното наше съоръжение с конструкцията на траките, оцеляла 25 века. Прав е! Ако всичко е направено като лампите, след десетина години ще има разрушения.

Разглеждаме и снимаме двете изправени колони в преддверието и в центъра на камерата.

Храмът-(гробница-хероон) в могилата Голяма Косматка

Сега се отправяме към Голямата Косматка. Тук отново е намерено изящно архитектурно решение, а главата на Севт на входа фокусира мощно вниманието още с първите стъпки пред остъклената витрина. Това изглежда е копие на оригиналната глава. Тя е отрязана грубо в областта на шията и по всяка вероятност е част от бронзова статуя на владетеля. Постамент на такава статуя с вдлъбнати стъпала е намерен в Севтополис. Обяснението е: разчленяване според орфическите мистерии – тялото на Орфей е разчленено на седем части. Така са разчупвани в храмовете и каменни врати, и дарове.

Излъчването от главата на Севт е мощно. Това е човек властен и волеви, с интелигентно и решително лице, брадата подсилва виталността и мъжкото начало. Очите са от кристали, като очите на египетските статуи.

Влизаме и снимаме, тук снимането е „полуразрешено” типично по български – забранено е, но има такса за снимане; не плащаме, но ни разрешават да снимаме.

Гробницата е изградена през V век пр. Хр. и се състои от 3 камери и коридор с обща дължина 26 м. Първата зала е правоъгълна и в нея е намерен скелет на кон. Втората зала е с кръгла форма и с куполен покрив, висок 4.5 м. На входа на този зала стои мраморна врата с човешки изображения. Третата зала представлява монолитен гранитен блок – саркофаг с тегло около 60 тона. В него с голяма прецизност е издълбана самата кухина, в която е поставено каменното ложе на погребания тракийския владетел.

В саркофага са открити над 20 златни предмета, изящни произведения на тракийското изкуство – златен венец с дъбови листа и жълъди, киликс, фиала и каничка, златна апликация за конска амуниция с глави на елени, глава на богиня, бронзови съдове. Тук е железният меч на владетеля със златна апликация, шлемът и други оръжия. И накрая, тук е „погребана” бронзовата глава в естествена големина, с очи от полускъпоценни камъни.

В правоъгълната камера са ритуалното ложе и ритуална масичка. Те били покрити с тъкан, изработена от златна нишка, след което е било извършено пищно погребение на владетеля. Върху фиалата, каничката и шлема е изписано името на Севт, което доказва, че в началото на ІІІ в. пр. Хр. тук е погребан Севт ІІІ – известният тракийски владетел на Одриското царство.

Гробницата е открита от екипа на Георги Китов (ТЕМП) през 2004 г.

Столицата на неговото царство Севтополис се намира на десетина километра югозападно от гробницата, на дъното на язовир „Копринка”. Имаше амбициозен проект за Севтополис: античният град да бъде изложен в суха кръгла камера, достъпна от повърхността, но явно проектът е пропаднал.

Шипка

Селото е живописно сгушено в зеленина в подножието на Балкана, а на върха е паметникът Шипка. Над къщите блестят в злато куполите на Руската църква. Хотелът, за който имаме резервация, „Шипка IT хотел”, се намира лесно по надписите. Нов, кокетен, с приятна вътрешна архитектура, стаята е уютна, чиста и спретната. Почиваме си и тръгваме на спа за Павел баня.

Павел баня и язовир „Копринка”

Спираме пред хотел „Калифорния“. Тук за външни клиенти днес работи само басейнът. Ани иска да видим язовира. Поемаме по път вън от селото, който скоро се надупчва и изгърбва, следваме релефа на пътя с повишено внимание и стигаме малък плитък залив. Отсреща е Балканът, напред е Долината, а пред нас тихо се плискат сребърни води. От другата страна на пътя растат високи липи и акации, короните им сребърно проблясват на фона на сивото небе. Връщаме се в градчето и търсим хотела-балнеосанаториум. Тук са паркирани стотици коли, паркът е просторен, а в ресторанта наблизо има сватба. Ани и Иванчо влизат да проверят цените за басейн, джакузи и сауна, излизат, захапали сладоледи, вече било затворено за външни клиенти. В този санаториум бях преди двайсет и три години, след серия операции на десния ми глезен. Ходех с патерици и раздвижвах крака. Разликата е огромна – днес мястото е много по-развито и комерсиализирано. Връщаме се в хотел „Калифорния”, плащаме и се потапяме в топлия басейн, където стоят кротко няколко пациенти. Иванчо оглася пространството, опитвам се да го успокоя. Поря тихо прозрачната вода и кожата ми се отпуска след умората.

После търсим място да вечеряме. Попадаме на заведението „Америка”, което съм запомнил от 1992 г., когато се лекувах в санаториума. В парка бяхме слушали прави проповедта и песните на пътуващ проповедник-евангелист от Щатите, който призоваваше да имаме вяра и да хвърлим патериците. Един от публиката беше повикан на сцената и хвърли патериците, направи няколко крачки, а множеството се олюля: „Слава на Бога!” Много хора хвърлиха патериците си, аз също, и не знам как съм се добрал до кръчмата „Америка”, а като се напихме, не можех да направя и крачка. Помолих приятел със здрави крака да ми донесе патериците, които бях захвърлил. За два-три часа не останаха захвърлени патерици в района. Хората бяха се понапили и напълно изтрезнели от пиянството на вярата, която ни „прави способни на чудо”. Вечеряхме и се понесохме към Шипка.

Дъгите

Отново завалява, пускам чистачките, долината сякаш за пореден път се сгушва в очакване на поредния дъжд. Този дъжд не спира вече три месеца – всеки ден. Умълчали сме се, но скоро слънчевите лъчи пробиват от запад и става приказно. Синът ми се провиква отзад: „Татии, дъга!“. „Къде?“. Отбивам и спирам. Дъгите са на изток и са две! Стъпили успоредно една на друга, те се издигат високо, едната се губи, а другата се извисява и спуска далеч на юг в полупрозрачното сиво небе. Ярка, плътна и пълноцветна: от яркочервеното през оранжевото и жълтото към зеленото, синьото и виолетовото. Включвам фотоапарата, но точно сега батерията отказва: „Charge the battery”. Опитвам се да заснема дъгата с джиесема, но и той угасва. Идва Ани с нейния малък „Никон” и оповестява, че и нейната батерия е изтощена. „Какво става, по дяволите!”. Тя отива до колата за резервни батерии, а Иванчо е въодушевен и превъзбуден:

– Хора, никога не бях виждал дъга!. Нали като се плъзнеш по дъгата, тя ще ти изпълни желание!”.

– Да, Иване, но не можем да се плъзнем по дъгата, тя е от ситни капчици. Можем да минем под дъгата. – Това също е проблем, защото дъгата „бяга“ в пространството пред нас. Правим няколко снимки и се понасяме отново през полето. Карам на север, а после по главния път на изток. Дъгите остават все пред нас и неусетно летят, без да помръдват, като израстват на все нови и нови места.

Карам напред, пред нас се носи тежко камион, претоварен с дървени трупи. Камионът пори водата по асфалта, водата пръска настрани. Полето блести в позлата, лъчите на залязващото слънце го галят щедро зелената шир и рисуват магически пейзаж, мечта за фотографа. „Фотограф”, останал без батерия – явно съм се причислил твърдо към групата на любителите. Забравям за снимането и се потопявам с живи очи в мистерията. Траките са знаели къде да се заселят…

На задната седалка Иванчо и майка му разказват един през друг приказка за дъгата: лошите гонели дъгата, но тя бягала и бягала, за да не изпълни лошите им желания. А доброто момче било пренесено и се плъзнало по дъгата, като си пожелало братче. (Иван също иска братче.)

Дъгата стъпва сега в подножието на Балкана, където навлизаме и ние. Прибираме се в хотела, а аз нахълтвам в сауната. Твърде много се тъпча от вчера без никакъв спорт.

Инцидент с гума

На сутринта се събуждам преди останалите и се зачитам в книжката на Китов „Александровската гробница“. Иванчо скоро идва до мен, а после се бори с майка си, която все не иска да стане. Питаме долу за закуска, но щяла да стане до половин час. Има ли място в селото за топли закуски? Тръгваме по уличката надясно, после нагоре и виждам магазинче. Правя рязък завой надясно и срещам твърдо бордюра с дясната гума. Тя гръмва, слизам и установявам, че е пробита. Следва трудната операция по смяна на гумата. Вдигам предната дясна част на колата с крика, докато спихнатата гума увисва, но не успявам да отвинтя гайките на колелото. Стъпвам на ключа и пак не успявам – гайките са натегнати с машина. Сещам се да спусна колелото да „захапе” асфалта и тогава една по една гайките поддават. Отново повдигам предницата и свалям колелото. Поставям резервното, но гумата му е по-голям размер. Няма как, поне гумата не опира в калника. Купуваме кроасани от магазинчето, жената ми позволява да си измия ръцете и се връщаме в хотелчето. Днес е неделя и едва ли ще намеря сервиз за гуми. Тези аварии винаги стават на място и в момент, неподходящи за ремонт. Колата лееко криви наляво, но не е фатално. Пътуваме скоро към Казанлък.

Днес планът е да достигнем далечната Александровска гробница, някъде между Димитровград и Хасково. Джипиесът нищо не улавя от задаваните направления, не възприема „Александрово“. Ще го намерим някак си, но първо сервиз. На няколко километра намираме голям сервиз за гуми, затворен. Минаваме през Казанлък, а след града спирам пред малка гумаджийница. Затворено е, но е оставен номер. Набирам го, казвам размера на търсената гума, човекът има, но ги продава по двойки. Чакаме го и скоро идва, но старите са му много захабени, отказвам за цена 30 лв за гума. Помолвам го само да ми смени предна със задна, за да се приберем някак си. След кратък разговор се навивам да купя две нови за 160 лв, ще ги монтираме отпред, а лявата предна ще ми стане резервна и така ще си имам точна резервна гума. Старата резервна му я предлагам, не я взема. Човекът има да направи няколко монтажа и размествания на колела. Ани пие кафе, Иванчо си запушва ушите от шума на машината за баланс.

Скоро всичко е готово, но в близката бензиностанция няма банкомат. Качвам майстора и отиваме до ОМВ, тегля пари и му плащам 170 лв. Оставям му отлично запазената бивша резервна без пари.

След това тръгват както си е редно, останалите несгоди. Загубили сме време. Колата отказва да върви на газ, а бензинът ми е малко. Правя непрекъснати опити да я подкарам, но не дърпа. Вървим на бензин към Димитровград, а стрелката на горивото застрашително се мести към нулата. На места карам по инерция, после пак малко на бензин. Подминавам разклонението за Димитровград, за да е по-сигурно намирането на бензиностанция към Стара Загора. Зареждам бензин. После търсим в обратна посока разклона за Димитровград, за да си спестим минаване през Стара Загора, но подминаваме мястото, защото табелите са на обратно. Изминавам в напрежение още десетина километра на север, докато намеря място за обръщане, и най-после поемам във вярната посока, но съм загубил тонус и оптимизъм. Какво ли ще последва? За късмет, колата тръгва на газ и нещата сякаш идват на място. Сега трябва да намирам точното място за селския път към Александрово. След разклона за Димитровград спирам и човъркам джипиеса, искам „гробница“ и този път машинката се ориентира. Десетина километра до тракийската гробница. Няма да е друга, ще е търсената!

Минахме през строежа на нова магистрала (за Турция), караме малко по чакъла на самото ѝ трасе. Носим се по тесен път и пред нас вече е село Александрово, над него впечатлява сива правоъгълна постройка и това сигурно ще е гробницата.

Александрово. Музеен комплекс

Паркингът е изненадващо чист, следва парк с красива алея и дори пейки на места за почивка. Под върха е кацнал просторен, съвременен, изящен музей на тракийското изкуство. На самия връх (Рошавата чука) трябва да е оригиналната гробница, открита от Китов през 2000 г. На входа отляво е поставена снимка на откривателя. Музеят е построен е със средства от „народа на Япония”, в преддверието се мъдрят на големи цветни фотоси бившият министър на културата Стефан Данаилов с японския принц. Това не ми харесва –да приемаме японци да ни плащат за опазването на собствената ни история. (Най-лошото е, че с тези пари не е реставрирана оригиналната гробница).

Сградата, особено отвътре, е шедьовър на съвременната музейна архитектура! Ако ще се прави такъв музей, нека наистина съберат всичко от траките, поне копия, и тогава ще имаме грандиозна презентация, сравнима само с Национално-историческия музей.

Тук са вложени много пари и професионализъм. В центъра е гробницата-копие. През стъкления изход се вижда върха на хълма с истинската гробница. Вчера бях удивен от страхотната експозиция и главно от подредбата на казанлъшкия музей с галерия, но това надминава всичко. На големи пана са представени елементите от стенописите на гробницата – втората изписана тракийска гробница. Майсторът е оставил имената и дори образа си: Кодзимасес Хрестос („умелият“). Сюжетите са ловни сцени, битки и танци. В центъра на залата е възпроизведена едно към едно солидната каменна гробница във формата на могила. Влизаме с трепет.

Първият вход е нисък за човешки ръст, но следват още два, все по-малки, така че се смаляваш съвсем, докато попаднеш в централната заличка със стенописите. Китов пише:

Поклонниците са заставени да се движат един зад друг. Проектантите в съучастие или по поръчение на жреците са търсели психологически ефект – участниците в церемониите да усетят нищожеството си пред величието на боговете или владетелите, на които е била посветена постройката. Те са влизали в коридора гордо и свободно изправени под началната височина от 2,25 м. Плавно, но неумолимо, покривът над главите им се снишава до 1,69 м. Вече леко прегънати, те са се озовавали пред необикновено тесни (0,65-0,7 м) и убийствено ниски входове – 1, 11 м – към първото помещение, и още по-малко – 1, 09 м към кръглата камера. Внезапно спокойствието и самочувствието им са били съкрушавани, когато е трябвало да се превият на две, да приклекнат или да пропълзят, за да минат през двата входа. Психически обработени, притеснени, те са се изправяли пред приказен свят с великолепни стенописи, от които не е било възможно да не са били потресени, поразени и възхитени от величието, силата и възможностите на обожествения техен бивш владетел. […]

Входовете са затваряни с миниатюрни двукрили, грижливо изработени каменни врати… Късове от тях са пръснати по пода, цяло крило е изнесено в края на коридора… Затварянето отвътре предполага желанието на група хора да се усамотят и на спокойствие да изпълняват ритуали и обредни действия съгласно тракийските религиозни практики. Те сигурно са били свързани с посветителните орфически митерии. (Китов, Г. Александровската гробница, 2009, с. 23-24).

В тази гробница, разказва Китов, са открити следи от затворени вътре хора, проправили си път навън с разбиване на каменните врати. Халките за осите на вратите липсват, те са избити с удари, в преддверието е открита захвърлена киркобрадва.

На стените са нарисувани млади хора, които ловуват – принц или цар с приятелите си, както и по-възрастни ловци. Огромен черен мъжки глиган е едната жертва, а другата е голям елен. Животните са преследвани от стрелци с копия, придружавани от свирепи кучета, които са се нахвърлили върху жертвите.

Ловците са млади, симпатични и увлечени в ловна страст. Те са облечени в ризи с кантове и тесни (ловни) панталони. Някои са в небрежно смъкнати на едното рамо туники. Други сцени са полузаличени – по стените преди залата. Тук едната сцена представя прав воин и конник, правият мъж е гол, дясна ръка вдигната високо, с меч или копие. В лявата има щит, видим от вътре. Мъжът, според Китов, танцува. Конникът вдясно от танцуващия е в ход наляво. Другата сцена от стената пресъздава бой между воини. Единият е в бяла блуза, вдигнал копие, другият е в червена туника с бели кантове (тези кантове – единични нагоре от кръста и двойни надолу, ги има и в Казанлъшката гробница). Този втори воин е въоръжен сериозно с щит, копие и шлем на главата. Вдигнал е меч в заплаха към противника. Вероятно това е ритуален бой-игра.

Част от стенописите са издраскани от любители на старините в модерни времена. Над входа за кръглото помещение са нарисувани конник и права жена срещу него. Конникът е в бяла туника, пристегната на кръста с червена връв, седнал на черно седло или лека покривка на гърба на коня. Има загорели крака с ниски островръхи обувки. Държи копие в дясната си ръка и поводите на коня в лявата. Фигурата срещу него прилича на жена, краката и ханшът са оформени добре, дрехата е тясна и впита на ханша, прилича на съвременен цял дамски бански костюм. Дрехата е с деколте на гърба и без ръкави, бяла, с характерните червени кантове. Динамиката е изумителна – фигурите са в движение, напомнящо танц. Червени устни, прав нос. Китов коментира: „Освен като танцьор(ка?) фигурата, ако се установи, че е на жена, може да се тълкува и като на Великата богиня майка, която изпълнява инвеститура – овластяване на тракийски владетел.” (цит. пр., 36-37). Не ми се вярва на втората версия. Тук е изобразена една свободна жена, силно различаваща се от гъркините от античността и със съвсем съвременно излъчване: тя носи бяла „спортна шапка“ с голяма козирка срещу слънцето и бяло „спортно трико“, дори с кантовете, впито в бутовете. Жената е спортна и дори якичка, мускулите са впечатляващи. Тя сакаш предизвиква партньора си по танц на коня. Жълтият предмет, който държи, навярно е малък „щит“, в който конникът се цели с копие – част от играта.

Централната сцена, почти заличена, е ритуален пир с жертвоприношение, според Китов. Най-вляво са права и седнала фигури, първата – на жена с червена дреха с бели кантове (ах, тези кантове!), поднася ритон на седналия мъж. Такъв ритон бил намерен от проф. Богдан Филов край Охридското езеро и е датиран в края на VI в. пр. Хр. Мъжът до нея седи на стол с лице обърнато към жената, облечен е в бяла дреха без ръкави, силно изрязана, точно като съвременен потник, с „кантовете“, на шията носи огърлица. Изглежда брадат. Вдясно около маса са разположени други три фигури и предната част на рогато животно (бик… )

Тук е изобразена и звезда с осем лъча, тип „македонска”. Някои от тези звезди се намират по могилите от Долината на царете и са по-ранни от намерените в Македония, така че звездата едва ли е „македонска” (Китов пише: „Може би е време терминът да бъде заменен с друг – „тракийска звезда”. (Китов, с. 40). Масата е отрупана със златни съдове, но образът е неясен.

„При влизането през октомври 2003 г. беше направено сензационно за античната археология откритие. Точно срещу входа бяха забелязани за пръв път букви в два реда и човешки профил под тях. Е са врязани с тънко острие и се разчитат като

KOΞΙΜΑCHC XPHCTOC.

КОДЗИМАСЕС ХРЕСТОС.

Под буквите е врязан и образът-автопортрет на млад къдрав мъж. Според д-р Василка Герасимова, цитирана от китов, името е двусъставно тракийско, а Хрестос е прозвище (способен, мил, можещ, приятен, верен, предан…). „Преводът трябва да звучи най-близо до Кодзимасес Майстора.” (Китов, 49)Според К. Бошнаков: Хрестос значи „умелия”. Китов отбелязва: „Това е най-ранният автопортрет в античното изкуство!” (Китов, пак там).

Ловните сцени не са изненадващи – това е любимо занимание на царете и на богатите не само при траките и не само в античността. Интересно в тези рисунки не са самите ловни сцени, а антропологията на траките – техните тела, лица, излъчване; техните облекла, оръжия и амуницията на конете; техните обреди, игри и танци.

Тук аз намирам фигури и лица, напълно пасващи на моята съвременна представа и опита ми на човек от България в началото на 21 век. Учудвали са ме облеклата и излъчването на древните египтяни и гърци, не ме учудват с нищо траките, нарисувани тук, и това е удивителното.

Изобразените хора тук нямат робско излъчване, нямат робско поведение. Облеклата са съвместими със съвременните представи и моди: леки облекла за лятно време от лека тъкан, навярно лен, спортни по стил, свободни, но не разпуснати. Удивлява ме напълно прозрачната ловна страст, която се чете в лицата им, цивилизования начин на обличане и на държане, изключение от което може да се сметне фигурата на голия мъж, който се е включил в преследването с двуостра брадва и най-вероятно това е владетелят и най-вероятно е силно почерпен с гъсто тракийско вино. Най-малко за него можем да предполагаме, че това е дивакът, защото той именно е носителят на върховната власт, а това е неговото частно превъплъщение в свободното му време – в лова той се е разголил и освободил от официалната си роля и това се очаква.

Жената, чийто образ е ясен, танцува срещу конник, протегнала жълт предмет и това е част от играта или танца. Тя е облечена с прилепнало трико, с напълно разголени крака и полуразголен торс и голи ръце. Тялото й е на показ напълно съзвучно на съвременните, нехристиянски навици на поведение; тя е гримирана, явно не е прислужница и не е робиня, а е знатна дама в момент на забавление.

По-неясни са фигурите от жертвоприносителния обред и това е за съжаление, защото той е по-информативен от лова.

Траколозите най-добре ще разчетат тези изображения, но за мен като лаик това са цивилизовани, от една страна, и енергични хора в млада и средна възраст, които се отдават с охота на опасни забавления и участват в обреди. В тях няма нищо дивашко, варварско и нецивилизовано. Дори напротив: те ми изглеждат напълно „съвременни“ като хора от цивилизация, към която сами спадаме и сме наследили дори като начин на държане.

Тези хора са свободни. Жените не са къщовниците от атинските статуи. Такива стенописи не са останали от „гръцкия свят”, но на вази и статуи гърците не са такива нито антропологично, нито културно. Вчастност, в света на траките не се забелязва контраст между свободни и роби, не се вижда някакво безправие на жените и няма следа от презрително или омразно отношение към другите народи. Траките са ни оставили и невиждани съкровища, каквито липсват в наследството на гърците. Но да спра дотук.

Тръгваме си право към София –з вече сме навъртели над 500 километра, а днес е истински летен ден – горещо е и усещам първите признаци на умора. Шофирам по полето и си мисля, че трябва да посветя специални усилия да се приближа по-плътно до живота на моите предци от няколко племена, населявали моята земя векове и хилядолетия преди да се създаде България. Това е път към самите нас и към нашата реабилитация като нация.

 

Коментирайте