ДЕЛФИ 2012

10 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

ДЕЛФИ 2012

Към Делфи

Последният ден на Лефкада прекарваме в плажуване и плуване на плажчето под хотела и на басейна. Разтакаваме се до обед и тогава тръгваме. По предварителни разчети времето за път щеше да ни стигне спокойно и да се настаним в Делфи. Дори си правех сметка да разгледаме руините на храмовете и светилището и да снимам по залез.

Да се види Делфи във Фокида след Лефкада не е най-удобно, но си го представях по-близо. Пътят, очертан на разпечатката от Google maps се оказа цели 267 км и при това сложен. Очертавам пътя на GPS-а, дано най-сетне влезе в реална полза. И не се излъгвам – без виолетовата линия на екранчето нямаше да стигнем до вечерта. Не очаквахме знаци за целта още в началото – пътищата между тези отдалечени области се сменят един с друг, и чак в последните 50 км може да се види табелка с надпис Делфи.

Пътят в голямата си част върви покрай морето или близо до морето – по невероятните криволици на Йонийско море, покрай горлямо езеро и после по северния бряг на морския път между Йонийско и Егейско море. По тази линия попаднахме на пътища от всякаква категория и трябва да кажа, че всички те бяха гладки, повечето – широки и не срещнахме нито дупки, нито ремонти, нито заграждания по пътищата заради строеж – нещо, което е ново в сравнение с картинката отпреди десет години. Гърците са построили и основно ремонтирали една огромна за територията си пътна мрежа, при това по сложни планински терени, с множество тунели и мостове.

Тъй като нямам вяра на навигаторчето, което вече много пъти ме бе подвеждало да се отклонявам или да заобикалям безсмислено, проверявах възловите места по разпечатката, макар че там те бяха оскъдно представени. Гледахме табелите и сравнявахме с разпечатката, а на екранчето следвахме поради липса на избор виолетовата линия. И в крайна сметка стигнахме, и то по най-удобния и кратък път.

Пътищата удобни, но пътуването се оказа сложно и уморително, с много планини, брегове и най-вече премного селища, през които минахме с ниска скорост, провирайки се на места през задръстени улици. Стигаме прелестно селище на брега на морето, високо горе е запазена голяма крепост, спираме за почивка, паркирам за малко на една централна улица, всъщност на пътя вляво до банкета. Съдейки по картата, трябва да е Навпактос. GPS-ът не дава имената на селищата. Пред нас е пристанище, крепост, море, отсрещния бряг. Вляво стърчи средновековна кула, не изглежда гръцка, а вдясно – морска крепост – един цялостен комплекс.

Ани и Иванчо се отбиват за сок и нещо сладко. Точно на брега намираме кафене, сядаме за почивка, запленени от гледката. И тогава пред масата цъфва с чаровна и широка усмивка една млада и просто пленителна гъркиня (поне говореща гръцки):

– What would you like?

Не успявам да отговоря, защото се усмихвам и заглеждам, машинално вдигам Никона от масата и я снимам в упор. Може да е просташко, но изглежда професионално за един папарак. Момичето е самата прелест на женската младост, сякаш недокосната от похот. Синята туника стига точно до онази линия на бедрата, където покрива късите шорти. Нагоре тя е пристегната леко с ластични дипли, а още по-нагоре освобождава обем за напиращите гърди. Главата е красива, с големи сочни устни, очи като на сърна и перчем на челото, запечатал съм нейния закачлив поглед. Възраст – около осемнайсет. Първата и единствената красива и секси гъркиня, която виждам от една седмица, от десет години, през целия си живот. След това нимфата се понесе като полъх през улицата, за да изпълни поръчката, и се върна като излизащата от морето Афродита, с неописуема крачка, с която грациозно и неустоимо изнася напред десния си крак, хълбок и гръд, сякаш изваяни от Фидий или Праксител. Афродита като статуя няма нищо общо с гъркините от плът и кръв. Впрочем повечето антични статуи си показват красноречиво тоталната липса на красота у гъркините, в контраст с добре сложените натренирани мъжки тела. И генът изглежда съвсем запазен – тук момчетата изглеждат много добре, а момичетата и жените – в повечето случаи отчайващо, и в много редки случаи прилично. Тези жени имат късмет с мъжете, който не са заслужили, но го изкупват с вековно стоене у дома. Впрочем гъркините работят масово в туристически бранш, но вечер омъжените гъркини си стоят вкъщи, за разлика от мъжете.

Както и да е – тази лъчезарна и пленителна девойка ми обърка представата. Но изключенията потвърждават правилата, а и това същество може да не е гъркинче. Като всяка жена, тя усети вълнението и интереса ми и ги оцени. Започна да прекосява шосето с походка на газела и поклащаше повече от нормалното стегнатите си бутчета и бедра, идвайки да сервира, да отсервира и за сметките.

Пътят продължи успоредно на брега, по невероятни кривулици, но широк и удобен. Най-после видяхме отдалеч селището в планината и аз (правилно) предположих, че това трябва да е Делфи. Пътят зави надясно, морето остана зад нас, а след малко започнахме да се изкачваме по планината Парнас.

Серпентините се оказват много и стръмни. Издигаме се много високо над морето, всред шеметни скалисти склонове и над дълбока долина. Преминаваме през едно село, следваме широк път, но трябва да се върнем и да хванем по-тесните серпентини за градчето Делфи.

Eто, влизаме. Една дълга улица, цялата в хотели. На юг се извисява мощен склон от планината Парнас, а долу в ниското блести морето. Паркирам на улицата в редицата коли. Виждаме познати хотели от Интернет, но не бързаме да вземаме стая – нека огледаме. Търси малък или семеен хотел. На едно място ни питат и предлагат стая за 40 евро. Накрая намираме стая в малък хотел за 25 евро. Стаята е спретната и чиста, с тераса на юг към Парнас и морето – какво повече ни трябва? Домакинът е вежлив до унизителност. Дава ни карта с археологическите обекти и не напътства. Храмовете са на четиристотин метра навътре (на изток) по същото централно шосе-улица. Работното време на обектите е от 7.30 до 20, а на музея – от 9. Сега е вече осем без двайсет. Пропадна плана да разгледаме всичко по залез и да направя на залезната светлина по-интересни снимки. Просто закъсняхме, пътуването се оказа дълго и изморително.

Правим разходка, намираме магазинче с исторически сувенири, където се мъдрят копия на великите гръцки статуи и един манекен – древногръцки войник, целият в броня, с шлем с висок гребен. Тук намираме и много книги за Гърция и Делфи.

Градчето е прерязано от няколко успоредни улички по оста запад – изток, движението по тях е еднопосочно, съм смяна на посоката по всяка следваща. Разминаването е почти невъзможно. Вечеряме в остъклена таверна- тераса, която „виси” над пропастта (както и цялото градче). Избираме си гръцка салата, узо, мусака. После разглеждаме материали за Делфи – Ани е купила интересна книжка.

Откритите към края на XIX век руини на храмове и остатъци от скулптури са удивителни – едни от най-забележителните в за цялото антично наследство. Впечатлява ме една висока фигура на колесничар.

Заспиваме грохнали, но после се събуждам от обичайно напоследък напрежение. Вдигам сина и жената към 6.30, Ани бурно протестира. Имаме дълго пътуване но София, навярно дванайсет часа, не искаме да оставаме още една нощ. А преди това разбира се трябва хубаво да разгледаме комплекса и музея. Навън е още тъмно като в рог, а е седем. Излизам в полуздрача да разузная. Карам бавно на изток, не виждам жив човек, а иначе има много туристи, и разпознавам бегло познатите от снимки форми. Но по-голямата част са зад ограда и дърветата пречат да се видят от шосето. Влизам в комплекса и цъфвам пред павилиона за билети точно в 7.30. Гърците се оказват точни. Една едричка дама ми обяснява, че тук цената е 9 евро на човек, половин цена за Иван. Но бърза да ме зарадва, че днес е безплатно.

В далечината виждам познатите колони в полукръг – това е Толоса.

Връщам се, моите хора се оправят, и към 8 тръгваме за нашата разходка. Преди нас има само една двойка. Слънцето огрява планината и скоро започва да напича, появяват се и първите групи. Теренът е стръмен и се оглежда по линията на древни пътища. Движим се на зиг-заг и по хоризонтални тераси. Пред нас е пълно с основи на правоъгълни сгради, над които доминират няколкото високи колони от храма на Аполон, а преди това впечатлява кубичната форма на Атинския даров комплекс (съкровищница). На една стена е нарисувана възстановка на всички сгради в Делфи. Странно, но ми се струват по-красиви в този осакатен от времето и хората вид – като разрязани тела, на които се виждат скелетите. Така, като загатнати в отминалото си, но неувяхващо величие, те са много по-автентични за нас, и силно ме вълнуват. Опитвам се да стигна с въображението си до онова далечно време, когато тук са идвали пратеници от всички гръцки острови и градове, което иначе са се избивали взаимно. Тук е било оживено, носели са се скъпоценни дарове, строели са се сгради.

Гърците са избрали мястото неслучайно. Наоколо се издигат величествени отвесни стени, прорасли в зелено. Картинката силно наподобява и като природа, и като археология, на Мачу Пикчу в Перу – величествена извисена планина с отвесни стени, в склоновете на която е сгушен древния свещен град. Могат да се дадат още примери за подобни планински светилища. Явно представата за божествата се е свързвала с височината, с непристъпното, с острите върхове и отвесните стени.

Над храма на Аполон е амфитеатърът, тук вероятно са се събирали да обсъждат, или са се играли драми. След това пътят продължава нагоре и стрелките сочат към „стадиона”. Нямам идея къде тук може да се разположи стадион – нагоре е стръмен склън и отвесна стена. Но след петнайсет минути се озовавам на идеално равна дълга площадка, съвсем явно пригодена за надбягване. Тази писта, широка около десет метра, е заобиколена от трита страни с овална трибуна за публиката, а едната й страна е стартов пункт. Тук са построени малки кабинки за пет-шест стартиращи бегачи и това са автентични форми. Значи съвременните стадиони и писти за бягане наистина водят началото си от тези антични конструкции. И самата форма на атлетически състезания явно се корени тук. Поне не ми е известно друго, по-древно място в света, където да е построен стадион. Изпълнен съм с много голям скептицизъм относно величието на „този гениален народ” – гърците, защото много научих и проумях за контактите между цивилизациите векове и хилядолетия преди Христа. В Египет бях просто зашеметен от мащабите и перфектността на архитектурата, скулптурата и занаятите. Тук мащабите са далеч по-скромни и формите явно следват египетските – преди всичко формата на храмовете като колонни зали (хипостил, перистил). Но построеното е красиво, изящно, майсторско. А специално стадионът, както навярно и гимназионът (място за тренировки) е изглежда гръцко изобретение. Амфитеатрите като форма също отсъстват в Египет и навярно са възникнали тук.

Тук, на амфитеатъра и стадиона, са се провеждали Питийските игри, както се разказва, с музика и атлетика.

Както и да е, сега не е време и място да уточня авторството и да оценя постижението на това, което е било създавано тук с векове. Както е естествено за всичко издигнато от хората, пясъците и бурите на времето ги заличават. Тук е имало земетресения, каменопади, нашествия. Самите гърци са строели и възстановявали на няколко пъти разрушените сгради. Но с времето всичко се е разпаднало. Завоевателите (перси, картагенци, македони траки) не са пожалили храмовете на чуждите богове и това е разбираемо. Никой не си е помислял за „запазване на храмове и скулптури” за идните поколения за хиляда години напред.

Не разбрах точно къде е била светая светих на това оракулско светилище – мястото, където Пития – поредната млада или стара пророчица – е изпадала в екстаз под въздействието на газ, излизащ от пукнатина в скала, и е пророкувала.

Вървим надолу и снимам. Присядам на каменните стъпала на амфитеатъра. Часовете се изнизват, Иванчо се глези и го разнасям на рамене по стръмното, но няма как – той е непреклонен в желанията си. След два часа сме изтощени доста от жегата и ходенето. Поемаме по алеята към музея в дъното, над шосето.

Музеят не е голям, но е богат на скулптури. Тук впечатляват силно един женски сфинкс с крила, издигнат високо на колона, и един висок млад колесничар, в ръцете на който още висят части от сбруя. Възстановено е и лицето на жена по череп, намерен в района („Пития”?) Възстановката е толкова реалистична, че отначало помислих, че жена от музея стои там. Изразът й е обикновен и не личи да е имала съвсем друга душевност. Но изразите на женските лица по статуите са много странни – дисхармонични, загадъчни и тотално лишени от „духовност”. Мъжките фигури и статуи, особено на божествата, са атлетично перфектни и красиви, също лишени от някаква духовна жизненост. Но от това не бива да се правят теории за вярванията и мисленето на онези хора, защото в него има занаят, стил, норма, канон.

Като се замислиш, дори за съвременните вярващи християни, будисти или шамани не можем да кажем нищо, изразяващо ясно вътрешния им свят: как се възприемат и мислят божествата, Бо-творец, как се възприемат и чувстват тайнствата, свързани с боговете. Какви смисли се намират и влагат в обредите и жертвоприношенията? Аз смело предполагам, че античните гърци, подобно на нас, не са имали ясна идея за божества и духове, за пророчества и съдба. Те са изпълнявали завещаното от дедите, принасяли са жертви, устройвали са „мистерии”, приличащи повече на театър, отколкото на тайнство, спазвали са забраните и каноните. С това, както и в днешната масова религия, се е приключвало. И днес вярванията, обредите и церемониите са неясни, и най-вече това религиозно преживяване, което наричаме „вярата”.

Накрая отидохме още на изток и там под нас се откри онзи магически и поне зда мен най-силно въздействащ кръг на „толоса” – кръгла сграда с колони без ясно предназначение. Някъде я пишат „храм на Атина”, но това не е никак потнвърдено. Възстановката на този толос на картини изцяло загубва очарованието и въздействието на руината, на тези няколко колони и кръгла каменна основа с останалите пречупени колони.

Явно в своята цялост по време на тяхното изграждане и ползване тези храмове, амфитеатри, стадиони и „толоси” с всичката скулптура и скъпи дарове е била не по-впечатлителна от едно съвременно свято място като Божигроб, като един богат манастир с църква и стенописи, да не говорим за Ватикана със Сан Пиетро.

Не знам, а и не е мястото един пътепис да изясняваме тези неща. Делфи ме очарова и мечтата ми от години се сбъдна, като реалността се оказа дори по-интересна с това пътуване покрай дългия морски бряг, по серпентините на извисения Парнас и особено по руините на този мъртъв град на богове и хора…

Към обед потегляме за София.

 

Коментирайте