Човешката форма и място

13 юли, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей Герджиков

Човешката форма и място

Доклад, Гьолечица, 1997

 

Тук ще се опитам да изкажа и разгърна кратко мисълта, че човек, като съзнателна жива форма, има свой свят от места, и че всички тези места са човешки. Това значи, че всички места, в които човек попада, имат една и съща форма и това е човешката форма. Самото пространство като цяло е “изкривено” от тази форма.

За античните гърци пространството има форма и това е сферическият космос. Чрез християнството в Европа навлиза идеята за безкрайността. В Новото време Нютон постулира пространството като безкрайно, безформено и празно. Идеята за форма на пространството е развита в Общата теория на относителността. Пространството е “изкривено” от гравитационните маси. Според Стивън Хокинг Вселената е пространствено-времево цяло, което се съдържа в самото себе си. Т. е. тя не се намира в някакво външно пространство, а сама задава една затворена форма на своето пространство, без при това да е възможно границите на това пространство да бъдат някак намерени и прекосени. Защото всяка права от вътрешността към външността на този свят ще се “изкривява” навътре и ще се връща отново към началната си точка. Така, както времето на нашия свят започва от първоначалния взрив, пространството му започва от същото начало и се разсширява и едновременно с това “свива” към своя център.

Човешката форма може да се възприеме отвън като пространствена форма на човешкото тяло. Самият възприемател също възприема по този начин едно такова свое тяло. Все пак човек не възприема своята форма и граница като цяло. Напротив – той намира себе си възприемащ, действащ и страдащ в един сякаш безграничен свят, без да вижда ясно в него бариери за действие. От друга страна, човек може да различи ясно своите от чуждите места. Ако той се изкачи на Еверест или кацне на Луната, това място той възприема като чуждо.

Постулати

Светът е жив. Пространството и времето са форми на жив свят. Времето е срещутечение на подреждането на живата форма срещу хаоса. Пространството е разгърнатост на формата и експанзия срещу спантанния колапс. Светът всеки миг се “събира” в усилието на възприемащия човек срещу разпадането си в хаос.

Светът има форма и това е формата на възприемащия. Нашият свят има човешка форма. Тя е множествена, интерсубективна.

Живият свят на човека се съдържа в себе си, а не във външно празно пространство. Където и да отиде, човек носи със себе си формата на своето пространство и при това не може да намери неговите граници.

Формата и границите се възприемат все пак в особен опит и благодарение на ума. Това става тогава, когато човешката форма е подложена на разрушение и прави гранично усилие за възстановяване на своята цялост.

Живият свят не може да се трансцендира. А това значи, че човек не може да визира своята форма отвън, освен ако в някакъв смисъл в него не живее някакво чисто начало, независимо от човешката или друга жива форма. Но тогава отново няма да важи положението,че именно човек трансцендира своята форма. Следствие от това положение е, че човек не може да прави своята форма и своя свят. Светът като цяло не може да се прави – може да се действа само вътре в границите на света.

 

ЗА ЧОВЕШКАТА ФОРМА

Феномените и модусите на граничността са феноме­ни и модуси на определеността, дефинираността, очертани­ето и в крайна сметка – същността. На­мирането на граница значи намиране на базисно определе­ние, основа, фундамент. Намирането на нашите човешки граници значи напипване на собствената ни форма като вид живи съзнателни и волеви същества.   Земният живот  съществува в изключително тясната гранична ивица, белязана от физическите параметри, които характеризират живото състояние. Само за определени стойности на параметрите (ентропия, вътрешна енергия, информация, температура, налягане, и т. н.) животът е възможен. И въпросните стойности дефинират живото състояние. Вън от тях живото състояние на тялото се разрушава. Например температурата на здравото човешко тяло се колебае в изключително тесните граници между 36 и 37°С. Ние живеем в изключително тесните диапазони на химията на земята. Така, ако кислородът е в по-голяма концентрация, биосферата ще изгори. Ако е в чувствително по-малка, нашият живот няма да е възможен. Същото важи и за Вселената. Антропният принцип в космологията се състои в схващането, че от множеството възможни форми и истории на Вселената е реализирана една уникална, в която и само в която могат да съществуват живи интелигентни същсества. Тези научни факти могат да се интерпретират и така. Ние възприемаме и описваме нашия собствен жив свят, а не един свят, в който чрез изумителен шанс се намира място за нас.

Човек се проецира в това, което създава. И то прое­цира  ограничеността на човека: човек е форма на живот и като такъв не е Творец на живота. Културното творение има о­граничението да бъде  неживо за разлика от своя творец. Тази постановка предрешава философски проблема за “живот в епруветка”, “изкуствен интелект” или “андроид”. Такива неща са невъзможни.

Животът на тази Земя е отсечка между два симетрич­ни процеса – раждане и умиране. Когато се раждаме, се създава нашата форма и изниква нашия човешки свят. Когато умираме, същата тази форма се разпада и светът чезне. Транс­цендирането или преходът през граничната област на човека предполага съхранение  на нещо постоян­но – само тогава може да се мисли преходът като преход, а не като изчезване на нещо и поява на нещо като независими моменти. Трансцендирането през тъмнината на раждане­то  и смъртта тогава трябва да съхранява метачовешка идентичност. Така трансцендирането ще представлява някакво излизане отвъд жизнения свят, негово преподреждане. Възможно е при това новият жизнен свят да продължава да принадлежи на същото съзнание. То само е превключило своята мрежа от интенции. Но ние не можем да говорим смислено за това трансцендиране, защото условието е самопротиворечиво – в него се разпада нашата форма, а значи и самия свят.

Експанзията повишава напрежението на формата,  разтягайки жизненото пространство. Обтягането на това жизнено пространство още веднъж показва ясно ограниче­нието, защото напрежението може да стигне само до определена степен, отвъд която следва блокаж или разрушение. Така ние опипваме (сканираме) или опитваме своите граници, и по този начин  се разстила картината на нашите вътрешни отграничени жизнени форми – начини на сетивност, възприятие, въображение, мислене, на телесно усилие или на волево напрягане. Ние достигаме временните и еластични, но не безкрайно мобилни, “тавани” на възмож­ностите, “дъна” на пропадането, “стени” на експанзията и “прозорци” на възможните пробиви. Всеки напор на предела  повишава напрежението на формата.

Болката е живото битие на границата. Раждането, този пръв пробив, с който “избухва” един човешки свят, е болезнено за раждащата жена и за новороденото.  Смъртта, този последен пробив, с който “колапсира” един човешки свят, е болезнено за умиращия и за неговите близки. Радикалното страдание не се  “пласира” в  човешката  форма, а я разрушава и разлива.

В разгръщането на живота си човек пресича много граници, при това той в някакъв смисъл сам поставя границите си и ги премества. Но това говори още, че нещо извън човека притиска неговата форма отвън. Ние сме в настъпление, за да удържим този натиск и да отместим границите си, да разкрием по-дълбоки пластове от себе си. Човек може да пробива в едно експанзивно движение. Но човек се оказва рано или късно в отстъпление.

Пределният опит е знание за човешката форма. А човешката форма, изказана на езика на християнтвото, е: тяло – душа – дух. Човешкото тяло е организирано; човешката душа има свой строй; човешкият дух внася свой ред. Човешката форма задава устройството на човешкия жизнен свят. Човешкото тяло съществува в границите на физични параметри и биологични константи. Редът на човешкия дух е съответен в земната си форма на строя на душата и организацията на тялото. Но самото разгранича­ване тяло – душа – дух е условно. Става дума за едно живо цяло, което се разрушава или преподрежда в смъртта.

Къде е духът и как той се свързва с тялото? Ето един неразрешим въпрос, койго говори за неизвестността на света и човешката форма. Тя е необяснима в своя синтез. Тя е интуитивно ясно цяло, което се синтезира в раждането и се дезинтергрира в смъртта. В някакъв смисъл човешката форма и светът на човека се изменят в сънуването. Човешкият пространствен свят е устроен съобразно човешката форма. Той е “осветен” от нея. Съдържа цветове, звуци, миризми, осезания и  вкусови усещания. Човешкият свят е нещо въобразимо, представимо и мислимо. Не е ясно как ние фиксираме и разграничаваме нещата в този свят – доколко според прието в културата описание и доколко  според вродени константи на духовния, душевния и телесния ред?

ПРОСТРАНТСТВОТО НА ЧОВЕКА

Преди началото е ха­осът и в не­го “из­п­лу­ва” и се “по­та­пя” тлен­на­та прос­т­ран­с­т­во-вре­ме­ва форма. Той е ана­ло­ги­чен тук на ан­тич­но­то  (ма­те­рия) в зна­че­ни­ето на материал, субстрат, ма­те­ри­ал­но на­ча­ло (Аристотел), на­ред с (фор­ма) – организация, фор­мал­но начало. За нас със­то­яни­ето из­вън въз­п­ри­яти­ето е ана­ло­гич­но на хиле, а въз­п­ри­яти­ето се под­реж­да ка­то морфе. И та­зи форма, съ­що как­то у Аристотел, е целева, осъ­щес­т­вя­ва се­бе си, е ен­те­ле­хия.

Ха­ос

Хаосът e ре­ал­но “пред­със­то­яние” или “пра­със­то­яние” (). Това е све­тът пре­ди възникването, пре­ди съз­да­ва­не­то на Космоса. В не­го ни­що не се задържа, ни­що не е оп­ре­де­ле­но и ни­що оп­ре­де­ле­но не се знае. Хаосът е място, къ­де­то жи­вот (още) няма. Ха­осът е динамичен. Той “те­че”, ка­то те­че­ние на све­та към по-го­лям хаос. Всичко жи­во и всич­ко подредено, ос­та­ве­но са­мо на се­бе си, без уси­лия за подреждане, се раз­па­да. Живите сис­те­ми са от­во­ре­ни и по­емат под­ре­де­на енергия, ка­то я за­дър­жат и под­реж­дат сво­ите спон­тан­но раз­па­да­щи се структури. В края на кра­ища­та вся­ка жи­ва сис­те­ма се разпада. Разпадането на струк­ту­ри­те е бе­зус­лов­на тен­ден­ция в на­ша­та Вселена. Вторият прин­цип на Термодинамиката гласи, че във вся­ка зат­во­ре­на сис­те­ма ен­т­ро­пи­ята рас­те до безкрайност. Живите сис­те­ми са от­во­ре­ни и бла­го­да­ре­ние на то­ва те ком­пен­си­рат рас­те­жа на ентропията. Но в су­ма­та ор­га­ни­зъм – сре­да ен­т­ро­пи­ята ви­на­ги расте. Живият ред се под­дър­жа и раз­ши­ря­ва за смет­ка на уве­ли­ча­ва­не­то на хаоса.

Процесът на подреждане, на за­паз­ва­не на под­ре­де­нос­т­та и на раз­ши­ря­ва­не­то й, е са­мия жив процес. Доколкото светът, кой­то възприемаме, е за­ви­сим от възприятието, той е свят под­реж­дащ се в ус­ло­ви­ята на рас­тящ хаос. Светът о-целява, бива у-държан в своето пространство и ред, със всички наши места в него. Ко­га­то се раж­да­ме и още пре­ди да се ориентираме, све­тът ни е неподреден, хаотичен, не­ясен и страшен. В не­го от­със­т­ват не­ща и събития. Той е по­ток от усе­ща­ния без връзка, бол­ки и ми­мо­лет­ни наслади. Когато заспиваме, све­тът ни се из­п­лъз­ва в ха­отич­ни мисли, емо­ции и видения. Когато сънуваме, све­тът от­но­во е не­под­ре­ден в ко­ор­ди­на­ти и ся­каш сме на не­оп­ре­де­ле­но мяс­то в не­оп­ре­де­лен момент. Когато се съ­бу­дим внезапно, све­тът все още е не­по­пъл­нен и ние чес­то се чу­дим къ­де се намираме. В гла­ва­та ни е ха­ос от смът­ни спо­ме­ни за съ­ну­ва­но­то и раз­по­къ­са­ни усе­ща­ния за възприеманото. Когато из­па­да­ме в без­съз­на­ние или из­к­люч­ва­ме вни­ма­ни­ето си, све­тът чез­не в без­фор­ме­ност и не­ща­та гу­бят очер­та­ни­ята си. При бу­рен про­цес на раз­с­т­ройва­не све­тът се прев­ръ­ща в ха­оти­чен по­ток от усещания. И накрая, ко­га­то умираме, на­ши­ят свят се раз­па­да неудържимо, ка­то пре­ми­на­ва през фа­за­та на се­тив­ния хаос. В то­зи раж­дащ се или уми­ращ свят ня­ма дефинирани места. Така хаосът е без-формието, пред-фор­ми­ето или след-формието, пла­ва­що­то със­то­яние вън от гра­ни­ца­та на ця­лос­т­на­та чо­веш­ка форма.

Така разбираме, че све­тът се кре­пи вър­ху це­лос­т­та на чо­веш­ка­та ни форма.

Животът е локален като източник на жизнен свят. Живата фор­ма е ог­ра­ни­че­на прос­т­ран­с­т­ве­но и времево. Само в ня­как­ви граници, локално, е въз­мож­но на­ма­ля­ва­не на ентропията, структуриране, живот. Но локалната жива форма еманира глобален жив свят, едно неограничено за нея и невъзможно за трансцендиране поле от места. Светът “не­за­ви­си­мо от въз­п­ри­яти­ето и опи­са­ни­ето”, е ли­шен от места и моменти. Нищо от не­ща­та ня­ма ус­тойчи­ва, невъзникваща и неизчезваща форма.  Зато­ва све­тът от не­ща е ефи­ме­рен (Нагарджуна).

Ко­га­то се раз­па­дат скри­ти основи, се виж­да как­ви са те. Граничното е област, в ко­ято све­тът чез­не или се явява, от­с­лаб­ва или се усилва, раз­ми­ва се или се очертава, раз­па­да се или се изгражда. Все пак то­ва не е “ста­ва­не”, а е пласт на света. Той е ус­тойчив в сво­ята елас­тич­на граничност. Тогава мо­же да се озо­вем в неопределимото, в “нагуала” (дон Хуан) А мо­жем да нав­ле­зем в друг план ка­то “све­та на съ­ни­ща­та”.

 

Ред

Све­тът при­до­би­ва очер­та­ния все­ки път, ко­га­то се раж­да чо­век и ги гу­би с не­го­ва­та смърт. Това е свят, за­ви­сим от чо­веш­ка­та форма. Трансцендентното е из­вън то­зи свят.

Каква фор­ма има жиз­не­ни­ят свят? Преди всич­ко прос­т­ран­с­т­во-времева.

Имануел Кант за­поч­ва зна­ме­ни­тия си ана­лиз в “Трансцендентална ес­те­ти­ка” така:

“Посредством външ­но­то се­ти­во (ед­но свойс­т­во на ду­ха ни) си пред­с­та­вя­ме пред­ме­ти­те ка­то из­вън нас, и всич­ки за­ед­но – в пространството. В не­го са оп­ре­де­ле­ни или оп­ре­де­ли­ми фор­ма­та им, го­ле­ми­на­та и вза­им­но­то им отношение. Вътрешното сетиво, пос­ред­с­т­вом ко­ето ду­хът пред­с­та­вя наг­лед­но се­бе си или вът­реш­но­то си състояние, на­ис­ти­на не ни да­ва ни­ка­къв наг­лед за са­ма­та ду­ша ка­то обект, но все пак се ка­сае за оп­ре­де­ле­на форма, един­с­т­ве­но въз ос­но­ва на ко­ито е въз­мо­жен наг­ле­дът на вът­реш­но­то й състояние, та­ка че всичко, ко­ето при­над­ле­жи към вът­реш­ни­те определения, се пред­с­та­вя в от­но­ше­ния по време. Външно вре­ме­то не мо­же да се пред­с­та­вя нагледно, съ­що та­ка как­то не мо­же да се пред­с­та­вя наг­лед­но прос­т­ран­с­т­во­то ка­то не­що в нас. Какво са то­га­ва прос­т­ран­с­т­во и време? Действителни същ­нос­ти ли са?” (Кант, 1967, 102)

Има ли спе­ци­фич­но чо­веш­ка фор­ма в пространството? Какъв сми­съл има “ло­ка­ли­за­ци­ята” на мо­ето тяло, “в ко­ето съм аз”, спря­мо “дру­ги­те не­ща”?

Ако ние не бях­ме ло­ка­ли­зи­ра­ни в това, ко­ето на­ри­ча­ме на­ше тяло, и ако на­ше­то тя­ло не бе ло­ка­ли­зи­ра­но бла­го­да­ре­ние на ус­тойчи­вос­т­та на сво­ята форма, а бях­ме на мно­го мес­та и ни­къ­де определено, ня­ма­ше да раз­ви­ем по­ня­тие за амор­ф­но не­ут­рал­но рав­но­мер­но прос­т­ран­с­т­во (Евклидово и не­ев­к­ли­до­во). Ако мес­та­та не са ус­тойчи­ви и не са на­ре­де­ни ед­но до дру­го за­ед­но с нещата, ко­ито ги заемат, то ня­ма да има прос­т­ран­с­т­ве­на структура.

Ако ло­ка­ли­за­ция въ­об­ще липсва, то лип­с­ва и ориентация. Ако лип­с­ва ориентация, лип­с­ва и действие. Ако лип­с­ва действие, фор­ма­та се раз­па­да без въз­с­та­но­вя­ва­не и експанзия. Но в про­ти­вен случай, в слу­чай на лип­са на фор­ма за Аз-а ка­то чо­веш­ко тяло, в случай, че Аз-ът пре­би­ва­ва без те­лес­на форма, прос­т­ран­с­т­во­то ка­то фор­ма на въз­п­ри­ятие не съществува.

Според Анри Поанкаре ге­омет­ри­ята за­ви­си от опи­та с външ­ния свят и спе­ци­ал­но от твър­ди­те тела. Само за твър­ди те­ла с ус­тойчи­ва фор­ма важи, че мо­гат да се преместват, за­паз­вай­ки се (Пуанкаре. Наука и хипотеза, 1983, 37). Той пише:

“Същества, чий­то ра­зум би бил по­до­бен на на­шия и ко­ито би­ха има­ли съ­щи­те се­тив­ни ор­га­ни ка­то нас, но не са по­лу­чи­ли ни­как­во пред­ва­ри­тел­но възпитание, би­ха мог­ли да по­лу­чат от съ­от­вет­но под­б­ран вън­шен свят та­ки­ва впечатления, че би им се на­ло­жи­ло да пос­т­ро­ят геометрия, раз­лич­на от Евклидовата, и да по­мес­тят яв­ле­ни­ята на то­зи вън­шен свят в не­ев­к­ли­до­во или да­же в че­ти­ри­мер­но прос­т­ран­с­т­во” (пак там, 42)

Геометрическото прос­т­ран­с­т­во е непрекъснато, безкрайно, има три измерения, ед­но­род­но е и е изот­роп­но (всич­ки прави, пре­си­ча­щи ед­на точка, са тъж­дес­т­ве­ни). Напротив, ви­зу­ал­но­то прос­т­ран­с­т­во е

“непрекъснато, но има са­мо две измерения; то­ва ве­че е от­ли­чие меж­ду ге­омет­рич­но­то и това, ко­ето мо­же да се на­ре­че чис­то ви­зу­ал­но пространство. По-нататък, то­зи об­раз е зат­во­рен в ог­ра­ни­чен кадър.

Накрая, съ­щес­т­ву­ва още ед­но отличие, не по-маловажно: то­ва чис­то ви­зу­ал­но прос­т­ран­с­т­во не е еднородно. Различните точ­ки на ре­ти­на­та – не­за­ви­си­мо от изображенията, ко­ито мо­гат да въз­ник­ват в тях, – не иг­ра­ят ед­на и съ­ща роля. Никак не мо­же да се смя­та жъл­то­то пет­но (в сре­да­та на ре­ти­на­та – С. Г. ) тъж­дес­т­ве­но с точката, ле­жа­ща в края на ретината. . . как­то и във все­ки ог­ра­ни чен кадър, точката, за­ема­ща цен­тъ­ра на кадъра, ня­ма да из­г­леж­да тъж­дес­т­ве­на с точка, близ­ка до един от краищата. . .

Обаче зре­ни­ето ни поз­во­ля­ва да оце­ня­ва­ме раз­с­то­яни­ето и, следователно, да въз­п­ри­ема­ме тре­то­то измерение. Но все­ки знае, че то­ва въз­п­ри­ятие на тре­то­то из­ме­ре­ние се свеж­да до усе­ща­не­то на усилие, съп­ро­вож­да­що акомодацията, ко­ято тряб­ва да се извърши, и към усещането, съп­ро­вож­да­що съ­би­ра­не­то на две­те оч­ни оси, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за от­чет­ли­во­то въз­п­ри­ема­не на пред­ме­та” (Пак там, 42 – 43)

И така, ви­зу­ал­но­то прос­т­ран­с­т­во спо­ред Поанкаре е: непрекъснато, крайно, има два измерения, не е ед­но­род­но и яв­но не е изотропно. Пуанкаре не обяс­ня­ва то­ва различие, но то е ва­жен пункт за фе­но­ме­но­ло­гич­ния анализ. Феноменологията има обяснение: ви­зу­ал­но­то (и слухово, и тактилно, и т. н. ) прос­т­ран­с­т­во е реалното, а ге­омет­ри­чес­ко­то – съз­да­де но от ума. То е за­ви­си­мо от ре­ал­но­то прос­т­ран­с­т­во и спе­ци­ал­но от на­ше­то тяло. Защото опи­тът в пер­цеп­тив­но­то поле, об­ра­бо­тен от интелекта, ни да­ва имен­но ге­омет­рич­но­то пространство: ние разбираме, че има три измерения, ма­кар че об­ра­зът вър­ху ре­ти­на­та е двуизмерен, ние научаваме, че точ­ки­те в прос­т­ран­с­т­во­то са еднородни, че пространството, въп­ре­ки ог­ра­ни­че­нос­т­та на зри­тел­но­то поле, ня­ма край.

Геометричното прос­т­ран­с­т­во (Евклидово и не­ев­к­ли­до­во) е артефакт, пред­наз­на­чен да под­ре­ди по-сил­но съв­куп­ния опит, а не не­пос­ред­с­т­ве­но­то (зри­тел­но или слу­хо­во) възприятие.

Как мо­жем да пред­с­та­вим фе­но­ме­но­ло­гич­но прос­т­ран­с­т­во­то на жиз­не­ния свят?

Све­тът се усе­ща и въз­п­ри­ема от глед­на точка, съв­па­да­ща и оче­вид­но свър­за­на ге­не­тич­но с тя­ло­то и ка­то по­ло­жен в жи­во­то пространство, струк­ту­ри­ра­но по на­ша мяра. Положението на се­ти­ва­та е ре­ша­ва­що за усещането. Погледът от цен­тъ­ра е един­с­т­ве­но възможен. Осовата ли­ния на зри­тел­но­то по­ле е на­со­че­на бе­зус­лов­но “от­вът­ре на­вън”, от око­то към хоризонта.

По та­зи ли­ния нап­ред ние въз­п­ри­ема­ме (разбираме, че съ­щес­т­ву­ва) тре­то из­ме­ре­ние на­ред с из­ме­ре­ни­ята на­ля­во – на­дяс­но и на­го­ре-на­до­лу (да­де­ни в ка­дъ­ра на зри­тел­но­то по­ле).

Джордж Бъркли в “Опит за но­ва те­ория на зре­ни­ето” показва, че раз­с­то­яни­ето нап­ред (до да­ден пред­мет) не се установява, как­то фи­зи­ци и ге­омет­ри смятат, от ъгъла, об­ра­зу­ван от две­те оп­ти­чес­ки оси на две­те очи, ко­ито се фо­ку­си­рат вър­ху предмета, ни­то от раз­ми­на­ва­не­то на лъчите, ид­ва­щи от точ­ка напред, към два­та края на ди­аме­тъ­ра на зеницата. (кол­ко­то те­зи ли­нии из­г­леж­дат по-близ­ки до успоредни, тол­ко­ва точ­ка­та е по-да­леч­на). Защото хо­ра­та ни­ко­га не въз­п­ри­емат и не си представят, ако не са геометри, въп­рос­ни­те оси (към та­ко­ва обяс­не­ние се при­дър­жа все още след три ве­ка Анри Поанкаре) (Беркли Дж. , 1978, 55-56).

Бъркли смята, че раз­с­то­яни­ята не са възприемаеми. Няма идея за разстояние. Тази идея се по­лу­ча­ва от дру­ги – за про­мя­на на вза­имо­по­ло­же­ни­ето на две­те очи чрез на­ма­ля­ва­не или уве­ли­ча­ва­не раз­с­то­яни­ето меж­ду зениците, за яснота. Колкото пред­ме­тът е по-близо, тол­ко­ва по-не­ясен е той и об­рат­но (Беркли Дж, Пак там, 57). Проницателният фи­ло­соф заключава:

“20. От всич­ко то­ва следва, че съждението, ко­ето пра­вим за раз­с­то­яние до обект, ви­дим с две­те очи, е из­ця­ло ре­зул­тат от опита. ” (Пак там, 58)

Все пак две­те из­ме­ре­ния на плос­кия кадър, кой­то се от­пе­чат­ва на ретината, са въз­п­ри­ема­еми от не­пос­ред­с­т­ве­но усе­ща­не на раз­с­то­яние – пред­ме­ти­те са по­ло­же­ни в то­зи ка­дър и имат свои ви­ди­ми места. Не е вярно, че идея за раз­с­то­яние лип­с­ва във възприятието. Тук Поанкаре е прав.

Раз­с­то­яни­ята на­ис­ти­на се научават. Но ако в не­пос­ред­с­т­ве­но­то не­реф­лек­ти­ра­що въз­п­ри­ятие , в ка­дъ­ра на зри­тел­но­то поле, лип­с­ва “раз­с­то­яние”, ни­как­ви дру­ги усе­ща­ния ня­ма да ни до­ве­дат до фор­ми­ра­не на то­ва понятие. Разстоянието е плод, раз­би­ра се, на ком­п­лекс от усещания: зрително, слухово, осезателно, тактилно. Но на­ше­то тя­ло е под­виж­но и чрез то­ва дви­же­ние раз­с­то­яни­ето е яс­но са­мо по се­бе си.

“Никое от на­ши­те усещания, взе­то отделно, не би мог­ло да ни до­ве­де до иде­ята за пространство; ние сме дош­ли до нея, са­мо изу­ча­вай­ки законите, по ко­ито те­зи усе­ща­ния след­ват ед­но след друго. ”, зак­лю­ча­ва Поанкаре (пак там, 45)

Нашето те­лес­но дви­же­ние ни учи на ре­ал­ни­те разстояния. Ние уз­на­ва­ме за ре­ал­но­то разстояние, съ­пос­та­вяй­ки всич­ки на­ши се­тив­ни данни. При то­ва ре­ша­ващ е пър­ви­ят поглед, който, имащ под се­бе си опита, вед­на­га оп­ре­де­ля приб­ли­зи­тел­но раз­с­то­яни­ята от нас до поз­на­ти те­ла (къщи, дървета, хо­ра) или меж­ду те­зи тела.

Раз­ли­ка­та в раз­ме­ра на тяло, ко­ето поз­на­ва­ме от опит, ви­дим отблизо, и този, ви­дим отдалече, по­каз­ва кол­ко да­ле­че е тялото. Това ста­ва бла­го­да­ре­ние на перспективата. Перспективата е фун­да­мен­тал­но свойс­т­во на зри­тел­но­то поле. Тя му при­да­ва дъл­бо­чи­на и зна­ние за про­дъл­же­ние от­въд въз­п­ри­ема­ния кадър, от­въд хоризонта. Тялото се от­да­ле­ча­ва от нас, на­ма­ля­ва и нак­рая се ста­пя в точка. Ние про­дъл­жа­ва­ме мис­ле­но не­го­во­то дви­же­ние от­въд ви­ди­ма­та об­ласт и та­ка мо­жем да съ­еди­ним мис­ле­ни­те въз­п­ри­ятия от на­ше­то по­ло­же­ние с те­зи от да­леч­ни положения. Става въз­мож­но пос­т­ро­ява­не­то на ви­зу­ал­на кар­ти­на на про­из­вол­но го­ля­мо про­тяж­но по­ле (нап­ри­мер на ед­на пла­не­та). Размерът ка­то знак за раз­с­то­яни­ето и раз­с­то­яни­ето ка­то знак за раз­ме­ра не са по­со­че­ни ни­то от Бъркли, ни­то от Поанкаре.

Пер­с­пек­ти­ва­та пра­ви въз­мож­но по­мес­т­ва­не­то на не­ог­ра­ни­чен брой те­ла в ог­ра­ни­че­но­то зри­тел­но поле. Телата се под­реж­дат в ши­ри­на и дълбочина, за­емай­ки близък, сре­ден и да­ле­чен план. Намаляването на раз­ме­ра с раз­с­то­яни­ето поз­во­ля­ва раз­по­ла­га­не­то на да­леч­ни за­ед­но с близ­ки тела.

Фе­но­ме­нът пер­с­пек­ти­ва мо­же да се раз­бе­ре ка­то под­ред­ба на жиз­не­ния свят с ог­лед експанзия. Близките предмети, ко­ито са важ­ни за жи­вия индивид, се въз­п­ри­емат по-оп­ре­де­ле­но и по-сил­но от далечните. Те са по-го­ле­ми и по-ясни.

             “Пространството” е фор­ма на све­та ка­то “вън­шен”, т. е. ка­то под­ре­ден око­ло тя­ло­то и “око­ло” въз­п­ри­ема­щия “дух”. Друго по­ня­тие за вън­шен свят, ос­но­ва­на вър­ху трен­с­цен­дент­ни сигнали, не при­със­т­ва във въз­п­ри­яти­ето и мисленето.

Едмунд Хусерл от­к­ри­ва по­доб­на фе­но­ме­но­ло­гич­на струк­ту­ра на съз­на­ни­ето ка­то ви­на­ги на­со­че­но на­вън и ви­на­ги обър­на­то и пъл­но с пред­мет и я на­ри­ча интенционалност. Без да из­с­лед­вам Хусерловата интенционалност, ще кажа, че “на­со­че­нос­т­та на­вън” мо­же да се раз­бе­ре чрез “ек­с­пан­зив­нос­т­та” на живота, от кой­то е не­от­де­ли­мо съз­на­ни­ето и спе­ци­ал­но въз­п­ри­яти­ето на пространството.

“Външността на въз­п­ри­ема­ния свят” се дъл­жи на факта, че под­ред­ба­та на въз­п­ри­яти­ето е цен­т­ри­ра­на око­ло възприемателя. До­ри об­ра­бо­те­на и уси­ле­на в опита, тя се на­ла­га на въз­п­ри­ема­те­ля и той не я избира. Тази под­ред­ба е “при­ну­ди­тел­на”, а не “доб­ро­вол­на”, дадена, а не създадена. Све­тът е външен, за­що­то аси­мет­ри­ята на въз­п­ри­яти­ето от­вът­ре-навън, е неизменна. Ние ни­ко­га не виж­да­ме “на­вът­ре”. Дори ко­га­то усе­ща­ме бол­ка или драз­не­ние в соб­с­т­ве­но­то си тяло, то­ва от­но­во е вън­шен свят по от­но­ше­ние на усещането, въз­п­ри­яти­ето и ума.

Визията е чис­то идеален, не­ви­дим план. “Дължината на въл­на­та” мо­же да се пред­ло­жи ка­то тран­с­цен­дент­но би­тие на цвета. Но как сти­га­ме до “дъл­жи­на­та на въл­на­та”, ако не чрез иде­али­зи­ра­що аб­с­т­ра­хи­ра­не на величина, ко­ето се от­на­ся от­но­во до “цвят”, как­то и до дру­ги въз­п­ри­ема­еми “ефек­ти”. Тук ре­ализ­мът из­на­ся ар­те­фак­ти­те и ги пос­ту­ли­ра ка­то не­ща са­ми по се­бе си.

Разбира се, дър­ве­та­та и пла­ни­ни­те съ­щес­т­ву­ват не за­що­то ние ги обо­со­бя­ва­ме или измисляме. Но та­зи да­де­на ни под­ред­ба изис­к­ва анализ, не­до­пус­кащ тран­с­цен­ди­ра­не от­въд опита.

Въз­п­ри­яти­ето се об­ра­зу­ва от жи­ва­та форма, ми­на­лия опит, ин­те­лек­та и културата. Благодарение на опи­та на въз­п­ри­яти­ето ние знаем, че в далечината, въп­ре­ки зри­мия образ, ус­по­ред­ни­те рел­си не се събират. Благодарение на ва­ри­аци­ите на въз­п­ри­яти­ето при дви­же­ние на на­ше­то тя­ло и с то­ва на цен­тъ­ра на възприятие, ние из­г­раж­да­ме об­ра­зи на прос­т­ран­с­т­ве­ни образувания. Ние се на­уча­ва­ме да “тъл­ку­ва­ме” на­ма­ля­ва­не­то и из­чез­ва­не­то на не­ща­та в да­ле­чи­на ка­то “пер­с­пек­ти­ва”.

Въз­п­ри­яти­ето се организира, под­реж­дай­ки се прос­т­ран­с­т­ве­но и те­ле­оло­гич­но (с ог­лед ори­ен­та­ци­ята на тя­ло­то) око­ло цен­тъ­ра си – по­ло­же­ни­ето на на­ше­то тя­ло и се­тив­ни­те му органи, “в” ко­ето тя­ло ся­каш е “по­мес­тен” и Аз-ът. Положението на Аз-а е уни­кал­но и не­го­во­то съ­от­на­ся­не с гра­ни­ца­та на по­ле­то – хо­ри­зон­та – е константно. “Векторът” на осо­ва­та ли­ния от око­то към сре­да­та на хо­ри­зон­та е ви­на­ги на­со­чен в по­со­ка от око­то към хоризонта. Не е въз­мож­но да ви­ди­те окото, с ко­ето гле­да­те – око­то в ог­ле­да­ло не е съ­що­то око. Това е по­доб­но на “прин­ци­пи­ал­на­та ко­ор­ди­на­ция” на Рихард Авенариус, в ко­ято “Аз” (“сис­те­ма­та C”, или “цен­т­рал­ни­ят член”) и “сре­да­та”(“сис­те­ма­та R”, или “про­ти­воч­ле­на”) са не­раз­рив­ни и необратими.

Прос­т­ран­с­т­во­то е не­об­ра­ти­мо по­доб­но но времето. Тук на­то­ва­ре­ни­ят с тем­по­рал­но зна­че­ние тер­мин “не­об­ра­ти­мост” при­до­би­ва съв­сем оп­ре­де­ле­но прос­т­ран­с­т­ве­но значение. Тук и Там ос­та­ват аси­мет­рич­ни и из­ця­ло за­ви­сят от по­зи­ци­ята на възприемателя. Около тук се пла­си­рат ляво, дясно, пред, зад, горе, долу, ко­ито из­ця­ло за­ви­сят от съ­ща­та по­зи­ция на те­лес­ния възприемател.

Прос­т­ран­с­т­ве­но­то въз­п­ри­ятие “ос­вет­ля­ва”поле, ко­ето се дви­жи за­ед­но с на­ше­то тяло. Съответно на на­ше­то тя­ло пла­ва зри­тел­но­то възприятие. Например един и същ пред­мет (ма­са­та) се въз­п­ри­ема от раз­ли­чен ъгъл ка­то раз­ли­чен по фор­ма и ос­ве­те­ност неп­ра­ви­лен четириъгълник. Но ние знаем, че с то­ва ма­са­та не про­ме­ня сво­ята форма. Ако ня­ма­ше пос­то­ян­с­т­во на формата, ние не мо­жех­ме да се учим да въз­п­ри­ема­ме трай­ни об­ра­зи на телата, а с то­ва и са­ми­те тела. Според Анри Поанкаре на­ли­чи­ето на твър­ди те­ла око­ло нас е решаващо:

“Когато тя­ло­то се премества, про­ме­няй­ки фор­ма­та си, ние ве­че не мо­жем със съ­от­вет­ни дви­же­ния да при­ве­дем на­ши­те се­тив­ни ор­га­ни в съ­що­то от­но­си­тел­но по­ло­же­ние към то­ва тя­ло” (Пуанкаре, А. , 1983, 47). И: “ако не би има­ло твър­ди те­ла в природата, не би има­ло и геометрия. ” (пак там, 48)

Светът, до­кол­ко­то е свят – “ос­ве­те­но” цяло, под­ре­де­но протяжно, е о-гра­нич-ен. Зрителното по­ле има фор­ма и граница. В не­го прос­т­ран­с­т­во­то е ориентирано, ор­га­ни­зи­ра­но и оформено. То е “из­к­ри­ве­но” спо­ред чо­веш­ко­то възприятие, ко­ето ори­ен­ти­ра чо­ве­ка за местоположението, раз­с­то­яни­я­ата и раз­ме­ри­те на предметите. Човек е краен, не­го­ви­ят свят е съ­що краен.

Така се по­лу­ча­ва първичната, оп­ре­де­ле­на от чо­веш­ка­та форма, фор­ма на пространството.

Фи­зи­ка­та сти­га до съ­щес­т­ве­на ко­рек­ция на Нютоновото аб­со­лют­но прос­т­ран­с­т­во в Специалната те­ория на от­но­си­тел­нос­т­та на Айнщайн. Тук ста­ва ясно, че иде­али­за­ци­ите за “аб­со­лют­но прос­т­ран­с­т­во” и за не­за­ви­си­мост на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки от “глед­на­та точ­ка” не са верни. Понятията “раз­с­то­яние”, “раз­мер”, “ра­вен­с­т­во” имат сми­съл са­мо в ко­ор­ди­на­ти­те на ед­на от­п­рав­на система. Размерът се “скъ­ся­ва” при ско­рос­ти близ­ки до светлината, но не спря­мо раз­мер вън от от­п­рав­на­та система. (По съ­щия на­чин “ин­тер­вал вре­ме”, “пос­ле­до­ва­тел­ност” и “ед­нов­р­мен­ност” имат сми­съл са­мо за ед­на от­п­рав­на сис­те­ма). Философският спор да­ли то­ва скъ­ся­ва­не или ус­ко­ря­ва­не на вре­ме­то е мни­мо или истинско, е плод на заблуда. Вернер Хайзенбер г пи­ше в “Език и ре­ал­ност в съв­ре­мен­на­та фи­зи­ка”:

“без­с­мис­ле­но е да се ре­ша­ва въпроса, дейс­т­ви­тел­но или мни­мо е скъ­ся­ва­не­то на дви­же­що­то се тя­ло в по­со­ка на движението, опис­ва­но от фор­му­ла­та на Лоренц; то­зи проб­лем съ­що мо­жа да бъ­де пре­да­де­на на забвение. ” (Хейзенберг, В. , 1987, 215)

Фе­но­ме­но­ло­гич­но обяс­не­ние на съп­ро­ти­ва­та на пред­с­та­ва­та сре­щу Специалната те­ория на от­но­си­тел­нос­т­та мо­же да бъ­де такова. Нютоновата фи­зи­ка е при­ета ка­то сля­та с нор­мал­но­то възприятие, къ­де­то ня­ма раз­ми­на­ва­не в ча­сов­ни­ци и мет­ри и ние смятаме, че от­п­рав­на­та точ­ка ня­ма зна­че­ние ка­то “слу­чай­на” и “су­бек­тив­на”. И две­те фи­зич­ни по­ня­тия за вре­ме и прос­т­ран­с­т­во са артефакти. Но Нютоновото е по-неточно, за­що­то е из­раз на по-ма­лък чо­веш­ки опит. Освен то­ва Нютоновото прос­т­ран­с­т­во се от­да­ле­ча­ва от въз­п­ри­яти­ето на от­дел­ния чо­век и е по-близ­ко до ко­лек­тив­но­то въз­п­ри­ятие – в в не­го ня­ма “цен­тър”. При Относителността се вижда, че прос­т­ран­с­т­во и вре­ме без цен­тър са не­въз­мож­ни и немислими.

Съ­щес­т­ву­ват три плана във възприятието, уси­ле­но от науката, ко­ито пла­но­ве яс­но по­каз­ват гра­нич­нос­т­та на чо­веш­ко­то пространство: макро, микро, мега. Макросветът е све­тът на не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз­п­ри­ема­емо без усил­ва­не от уреди. Като “мик­рос­вят” се опис­ва прос­т­ран­с­т­во­то от­въд не­пос­ред­с­т­ве­на­та възприемаемост, ко­ето е “пред­с­та­ве­но” чрез мак­роп­ри­бо­ри в по­ле­то на въз­п­ри­яти­ето на наблюдателя. “Мега” оз­на­ча­ва пре­ко­мер­но голямото, ко­ето е от­въд гра­ни­ца­та на въз­п­ри­ема­емост с не­въ­оръ­же­но око.

На мяс­то­то на въз­п­ри­яти­ето на “мик­ро” и “ме­га” раз­ме­ри­те се по­явя­ва представата. Представата е аб­со­лют­но не­точ­на про­ек­ция на тран­с­цен­дент­ни обек­ти в по­ле­то на възприятието. Например пла­не­тар­ни­ят мо­дел на ато­ма на Ръдърфорд, раз­вит по-къс­но от Бор, пред­с­та­вя ато­ма ка­то сис­те­ма от цен­т­рал­но яд­ро и вър­тя­щи се око­ло не­го по­доб­но на пла­не­ти електрони. Уравненията на въл­но­ва­та ме­ха­ни­ка (Шрьодингер) оба­че не мо­гат да се илюс­т­ри­рат така. Ядрото и елек­т­ро­ни­те съв­сем не са час­ти­ци по­доб­ни на макрочастиците. Те ня­мат “тра­ек­то­рии”, а ве­ро­ят­нос­ти за ло­ка­ли­за­ции с раз­лич­на плътност. Тези “плът­нос­ти” от­но­во се пред­с­та­вят и ри­су­ват ка­то “об­ла­ци” с раз­лич­на плътност. Но, раз­би­ра се, ние знаем, че та­ки­ва об­ла­ци не е въз­мож­но да има в атома, за­що­то то­ва са са­мо раз­п­ре­де­ле­ния на вероятности, ко­ито са безплътни.

Защо ни са то­га­ва те­зи представи? Защото ня­ма­ме друг избор. Защото на­ше­то възприятие, плод на на­ша­та чо­веш­ка форма, е ограничено. То има своя форма, из­ли­за­не­то от ко­ято е ве­че тран­с­цен­ди­ра­не и ста­ва с це­на­та на за­гу­ба на та­зи форма.

Ако ние се по­то­пим мис­ле­но в мик­рос­ве­та и мис­ле­но “въз­п­ри­емем със се­ти­ва­та си” мо­ле­кул­ни­те системи, ато­ми­те и еле­мен­тар­ни­те частици, очер­та­ни­ята на све­та ко­рен­но се променят. Извън хо­ри­зон­та на въз­п­ри­ятие ос­та­ва при­вич­ни­ят свят от предмети. Това значи, че се­тив­но да­де­но­то ни прос­т­ран­с­т­во е стро­го за­ви­си­мо от на­ше­то тяло. Именно то е ма­ща­бът за “мик­ро” и “мак­ро”.

Вся­ко зри­тел­но въз­п­ри­ятие се струк­ту­ри­ра “от­вън на­вът­ре” във ве­ри­га от ка­чес­т­ве­но раз­лич­ни елементи: “елек­т­ро­маг­нит­на въл­на с оп­ре­де­ле­на дъл­жи­на” лъч свет­ли­на – ле­ща на окото, роговица, колбичка, зри­те­лен нерв, зри­те­лен цен­тър – цвят. Тук ние в на­ша­та пред­с­та­ва “до­ба­вя­ме” цвета. Но цве­тът не е част от редицата. Цветът е из­ця­ло друг план. Той е ментален. Той за­мес­т­ва в мен­та­лен план ця­ла­та ре­ди­ца – ние не “виж­да­ме” лъ­ча чер­ве­на светлина, ни­то ле­ща­та на око­то си, ни­то роговицата, ни­то зри­тел­ния нерв, ни­то зри­тел­ния ана­ли­за­тор в мозъка. Първият член – “елек­т­ро­маг­нит­на въл­на” пък е из­ця­ло ар­те­фак­ту­ален или по­ня­ти­ен – то­ва е по­ня­тие от фи­зи­ка­та и стои на раз­лич­но равнище. Няма на­чин да се из­ве­де оп­ре­де­лен цвят – нап­ри­мер “чер­ве­но” от съ­от­вет­на­та му дъл­жи­на на вълната.

 

Да припомня основните пунктове.

1. Живият свят е еманация на локална и ограничена жива форма. Човешката интерсубективна форма е в центъра на един човешки жив (жизнен) свят. Ние само можем да идеализираме едно обективно пространство, но всички места в нашия свят имат за пра-място нашето “тук”, отбелязано от един сякаш неподвижен ум.

2. Живият свят не може да се трансцендира в рамките на човешката форма. Но той е неограничен за тази форвма. Ние можем да опитаме границата, без да я определим в някакво независимо пространство. Следователно не можем да правим свят, нито да правим живот.

3. Пространството е органично единство от места и всичке те са “човешки”. В тази форма вече може да се определят местата като “близки” и “далечни”, “човешки” и “нечовешки”.

4.  Кои места са “чужди”, “далечни”, “нечовешки”? Това са онези гранични места, на които нашата личностна, културна, телесна или въобще “човешка” форма започва да се разпада.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.