Българската форма

13 юли, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей ГЕРДЖИКОВ

Българската форма

Публикувано в: Философски семинари. Гьолечица – 20 години. София, 2004. ИК “Минерва”, сс. 67 – 79.

ТЕМА НА СЕМИНАРА: ИСТОРИЯ И ЕСХАТОЛОГИЯ

Тук искам да споделя две-три мисли за балканската, специално българската форма през оптиката на момента – края на 20 век – момент на поредна криза  на българския живот в едни объркани Балкани – ‘черна дупка’ в западната Галактика, в която сякаш пропадат всички европейски ценности и в които сякаш колапсира самото европейско време.

Общности и ментални форми

Фоново виждане за историята тук е, че светът не се дели на природа и история. За нуждите на изследването исторично е уникалното, необратимото и непредвидимото, онова, което носи нова информация и не може да се опише предварително.

Хегел твърди, че ходът на историята е ход на световния дух. Той също казва, че в историята се реализира разумен проект, самата разумност е действителност.  Франсис Фукуяма визира в експанзията на западната либерална демокрация и особено в краха на комунистическия проект свидетелство за ‘края на историята’ като край на еволюцията на свободата. В тезата си за този тип край Фукуяма се позовава и на Хегел (Фукуяма, 1993).

Аз съм много далеч от такова разбиране и за мен историята е доста ирационална и неправилна. В нея съвсем няма движение на духа или на свободата. Най-подредените процеси в историята са традициите на културите, защото те са трайна жива форма. Този ред е спонтанен и случаен така, както е случаен местният език. Но в тази спонтанност е налице много трайна форма така, както е налице формата на местния език. Тази форма е ментална. Такава ментална форма е логосът в западния живот. Либералната демокрация е проекция на тази форма като институциализиране на човешките права. Това е местна категория като да речем японското затворено общество, в което основна ценност е съгласието в общността, което следва волята на главата на семейството и за никакви човешки права няма място. Просто човешкият живот се изразява в други категории.

Западната демокрация днес е в явен подем, но е много далеч от това да реши проблемите на човечеството. След комунизма те не намаляват. Япония се смята за съвременна цивилизована страна при почти напълно затворено общество. В домоустройството (економия-та) на света в християнството няма република и демокрация, а има твърд монархичен ред при тотална зависимост на живота от Създателя. Същевременно именно християнството създава визията за индивидуалната свобода и отговорност на всяка личност.

Ако историческото време е поток на общностния живот, този поток има форма и тази форма в сетивна проекция е културно-географското му място. И двете – исторически поток и географско място, зависят от живота на менталната форма. Шпенглер говори за ‘форма на душата’, която прави специфичната култура и история на една култура – Аполонова, Фаустова, мистична душа (Залезът на Запада: Шпенглер, 1995). Юнг говори за архетипите като форми на колективното безсъзнателно (Юнг, 1999).

1. Историята не е абсолютна и всеобща. Няма една история (освен доколкото е човешка), не се вижда край и решение, защото не се вижда начало и завръзка. Няма История с главна буква, както и Истина или Битие. Историята е локална форми и те са израз на форми на общностен живот.

2. В потока на общностния живот няма фундаментална граница между статика и динамика, между постоянни форми и течения. Когато говорим подобно на Шпенглер за ‘формата на Фаустовата душа’ например за ‘българската душа’, това не е категория или постоянна форма, а пределна абстракция за най-трайните форми, които изглежда се повтарят във времето и определят едно множество от форми близки, съседни, еднофамилни или генетично сродни. В този смисъл можем да говорим за форма на българския живот, без да правим метафизика на българското ‘като такова’.

3. Времената и местата са смислени за перцептори сега и тук. За индивида с неговата биография това е локализираното физическо тяло.  За общността с нейната история това е местната и моментно развита ментална културна форма – архетип и традиция. Няма смисъл да се говори за годината 1356 след Христа, без да се укаже място. Защото едно е тази година за европейското средновековие, съвсем друго за Китай или ацтеките.

4. Центърът на жизнения ни свят е там където сме ние, които го живеем.

Нека наречем това местна ментална форма. Такава форма не значи нито субстрат, нито субстанция, нито същност, нито интелигибелен характер, нито национална или регионална душа и психика. Тази ментална форма е скупчване и мултиплициране на множество форми на социален живот, които се оформят, наслагват и обезформят. Това множество гравитира към една форма, която може и трябва да се разпознае и определи, макар и да не е налице във всеки отделен жив акт. Подобен ход предприема Витгенщайн във Философски изследвания, когато обсъжда различните ‘семейно сходни’ езикови игри.)

Ако визираме центъра някъде навън и особено далеч, ние деформираме жизнения свят. Ако менталната форма (визираната форма) е различна от телесната, и двете се деформират. Нашият жизнен процес се изнася вън от нашето общностно тяло. Нашият свят се визира излъчван, оформян от друго място. Това е аномалия, защото неизбежно напряга  реално центрирания около нашето общностно тяло свят и жизнен процес. От този ексцентрицитет не може да не следва слабост, постоянна кризисност. Източник на тази кризисност е постоянната неидентифицираност, непоместеност и догонване, изнасяне на решенията навън, очакване на добро и лошо от този далечен център, вменяване на отговорност вън от нас за нашия живот.

Българската форма

Българският живот се живее тук, но постоянно се влияе и то масивно и съдбоносно отвън – най-вече от Запада. Българската идентичност особено в Новото време и Съвремието се определя в мощния поток на европейския живот, от сили и форми извън нашата територия. Във връзка с това да се фокусирам върху феномени-симптоми на българската слабост: – дистанция спрямо източника на живота; - културна периферия; – изолация; – маргиналност; – догонване; – унизителност; – отчаяние. Самият Бог е далеч, а поради разцентроваността на самата форма (като държавност) царят също е далеч. Има момент, когато се внася и цар от Запад.

Западният живот преминава през нас. Но нашият не преминава през Запада. Ние попадаме вън от хоризонта на западния перцептор. Неговият свят свършва малко по-назапад. Извън този културен свят е трансцендентния непознат и мрачен океан на нецивилизованите. Западните политици днес играят ролята на обединители на Европа, но не си дават труд да спазват поетите спрямо Балканите ангажименти. Самуел Хънтингтън (Сблъсъкът на цивилизациите, 1999) прокарва границата на Европа като граница между католицизма и православието (или исляма). Никой на Запад не знае почти нищо за България и Балканите, освен демонизирани неща. В един нов филм: Третото чудо, една светица в католическия свят започва пътя си на площада в Бистрица, Словакия, при бомбардировка през 1944 г. когато с детската си молитва прави чудо – бомбите се разпръсват във вид на гълъби.. Може ли да се визира нейния произход по-наизток? – Естествено не поради католическите граници, които сега се превръщат в политически и културни граници с много дебели и високи стени. Някъде там вдън горите карпатски е замъкът на Дракула. Lonely Planet по Канала Discovery излъчи филм за Румъния и репортерът посети замъка на карпатския княз Влад Цепеш – Дракула. Той беше изненадан от ориенталския облик на живота и издигна хипотезата, че това идва от ‘южната съседка на Румъния – Турция’. В друг нов игрален филм (Практична магия) Никол Кидмън се влюбва в красавец от екзотична България – Джими Ангелов, ‘Ейнджел-лав’, но той се оказва дяволско изчадие като своя предшественик Дракула от Карпатите. Балканите се демонизират, а Централна Европа (Полша, Чехословакия, Унгария) се героизира. Западните институции правят заявления и предприемат предпазливи действия за приобщаване на Балканите. Но това е дълбоко лицемерно. В действителност изтласкването от общоевропейския живот доминира. През 1999 г. НАТО дадоха десетина милиарда долара за силовото омиротворяване на сърбите, без да дадат даже един милиард за възстановяването. Повече от година след това албанците убиват и насилват пред очите на KFOR. Западът не държи сметка за балканската форма и история, като се отвращава от белаканското безформие и бреме от миналото. Ние самите, изразяващи света в западни категории, не познаваме и не разбираме тази форма и я възприемаме като безформие, като каша, като балкански хаос или както един наш политолог се изрази, ‘балкански тюрлюгювеч’.

Балканската история на фона на Европа е дълбоко кризисна поради ексцентрицитет – едно ментално изместване на визирания център на балканския живот, което хронично обезформя балканската форма и отслабва и хаотизира балканския живот. Догонването е лоша форма на постановка на историческа задача, защото предполага несъстоятелно по-бързо движение на догонващите от догонваните при по-голяма сила на догонваните. Догонващият не е нито на своето място, нито на желаното. Правилната постановка би била усилване на собствена форма със собствени сили при органично включване на силните (в случая западните) форми като свои. Но нали надеждата умира последна. Аз бих добавил, че глупостта даже не умира никога. Така че голи надежди без катарзисно себеоткриване няма да доведат доникъде.

Нашите проблеми идват от ментални форми, с които описваме нашия свят и действаме в него, т. е ‘от главата’. Балканецът и специално българинът живее лошо, защото умствената му нагласа не е готова за отстояване на собствен жизнен център на това дивно място, в края на Европа. Той не се отстоява като самостоятелен и самоотговорен, а се разкъсва на части, за да принесе себе си в молитва към благоволението на Запада.

Да кажем, че принадлежим към широкия поток на живи форми, задвижен от християнството и гръцката античност, ще бъде почти вярно и автентично. Защото през почти цялата история на българската държава ние сме били част от християнството във византийската му ортодоксална форма, а след Възраждането сме се развили спонтанно и органично в потока на рационалната цивилизация на Новото време.

Но ние имаме много шаманско в живота си.

Шаман е тунгуска дума, преминала през руски. Шаманите са онези фигури в езическото племе, които се свързват с божествата на племето, като в състояние на транс преминават в съседни светове. Под равнището на съвременните култури на Запада неизменно откриваме шамански пласт от племенния стадий. Шамански култури изграждат и цивилизации като тези в Южна Америка. Предполага се, че шамански народи са се разпространили в Америка през северната граница между Азия и Америка. Маите имат най-точния календар на света, като годината се отличава от съвременната астрономична година с 6 стохилядни от денонощието.

Доколкото българите идват от Памиро-алтайските земи, те са типично шаманско племе. Прекрасно малко изследване за шаманството в нашия живот прави Ал. Славов (Славов, 1990).  Знаем добре, че християнството не е претопило езическото. Ние виждаме в природата и нейните сили източника на живота като всички шамани, а Бог остава далеч. Той рядко се отзовава. Първо действаме за оцеляване, а след това за спасение, доколкото изобщо го правим. Не вярваме в спасението, освен във формата на подарък отвън, като печалба от тотото. Но забравяме да си пуснем фиша. Не държим да участваме във всеки тираж.

Къде да търсим израз на това ментално състояние или форма? Трябва да го намерим някъде дълбоко в историята. Според Христо Даскалов (Българската психика, 1999) става въпрос за архетип в колективното безсъзнателно в смисъла на Юнг.  Аз предпочитам да говоря за катастрофична динамика на българските форми в тяхната временна и местна цялост и концентрирането на цялата енергия в оцеляването, като културната форма се визира по рационалната линия на хитростта там, където е по-голямата сила – във Византия, в Турция, в Русия, в Западна Европа.

Ние разчитаме на нашия ум и собствените си сили за запазване на менталната и телесната си цялост като индивиди и малки общности въпреки институциите, а не благодарение на тях. Ако използваме институциите, то не е като институции, а като сили в ръцете на нашите близки или далечни сънародници и в зависимост от това институциите са добри или лоши. Това балканизиране не е деформация, а гравитиране към най-високоенергетичната форма на нашия местен живот, към менталната форма на живеенето на това място при пълно пренебрегване на ценности като бяла икономика, гражданско общество, правова държава, рационално управление. Да се разпознаваме в тесен смисъл като принадлежащи на Запада, няма да е вярно и автентично и с нищо няма да промени нашата национална форма.

Западна идентификация

Несъмнено изборът да следваме западната форма в организацията на нашето общество е императивен. Но това не трябва да означава негативизиране на балканската (българската) форма като цяло и никога няма да се получи чрез насилие над нея. Една самоидентифицирала се и самоутвърждаваща се общност най-силно може да асимилира рационален тип ценности отвън. Напротив, самоотричането намалява силите и прави невъзможно приемането на каквато и да е общностна форма, дари собствената, а с това и никакви енергетични възможности за другата.

Да не зная какъв съм и да се стремя да стана еди-какъв-си е обречен проект. Това е път без начало, а само с посока и край. Да се стремим на всяка цена и безогледно да бъдем в ‘Европа’, изживявайки този преход като измъкване от балканския тюрлюгювеч и възнасяне към висините на Европа, не знаейки какви сме, е забрава и слепота. Ако се изживяваш в историческа черна дупка, си обречен да си останеш там. И българинът го знае несъзнателно, иначе щеше да бъде непримирим към всички рецидиви на балканщината.

Догонващият се движи в чуждо пространство, дефинирано от онези, които догонва. Догонването означава лишаване от уникалност, защото всичко, каквото целиш, вече е реализирано от онези, които догонваш. Догонването е копиране на добър оригинал във винаги по-лошо копие. В самия процес на догонване догонващият никога не е на мястото, което избира. Нещо повече — през цялото време той не е на място, а в движение. Той не е още нито това, което догонва, нито вече онова, от което бяга. Той може да бъде на мястото, което цели, ако догони догонваните. Но и тогава това място няма да е негово, няма да е избрано от него. Догонването е лишаване от самоличност.

Светът съвсем не изключва националните идентичности и не налага някаква глобална без-различност. Силните знаят кои са и отстояват себе си до смърт. Животът иска от теб да определиш кой си и къде си на Земята. Балканската нестабилност е непреодолима, докато центърът на Балканския живот е визиран вън от Балканите. Всяко тяло с център на тежестта вън от него губи равновесие. Гравитирането в орбита около Запада без равновесие е смъртоносно блуждаене в безпътица.

Докато нашият ум е насочен на запад без задължителния поглед навътре, нашата политика тропа на вратите на западните институции, без задължителната мобилизация на собствените сили, а нашата икономика разчита на западните заеми, без задължителното съживяване на собствения бизнес, ние ще бъдем вън от себе си. Ще продължаваме да се залъгваме с илюзии. Така невротикът живее със симптомите си като канали за изтичане на напрежение. Опитът от десет години показва, че постоянното очакване на спасение отвън без преди това да полагаме максимални усилия, разцентрова живота и води до забрава относно собствените сили и отговорности. То отслабва и демобилизира. Води до нарастваща апатия поради неоправданите очаквания навън и изсмуква жизнените сили.

Става въпрос за микрорационалност, за малък ум, за хитрост за сметка на стратегически разум. Това е характерно за българския ум. Той заспива при спокоен живот и се събужда при стрес. Но веднага щом опасността се отдалечи видимо, българският общностен ум отново заспива до следващата миризма на смърт. Именно затова българските действия на институциите през 1997 бяха пределно силни, и отслабваха с времето до почти пълно бездействие и разлагане на държавната машина. Обезболяването бе взето погрешно за лечение. Стабилност от борд, подкрепен със заеми, нерешителна реформа, некоординирани опити за европейска интеграция на всяка цена и в същото време нечистота, хаос и корупция са взаимно зависими страни на балканската криза, доведена до катастрофа от балканския национализъм и уроците по демокрация на Запада.

Силата ще се увеличи и ще добие реалния си размер, когато поемем отговорността тук и сега на това дивно място да правим сами общностния си живот и просперитет. Генерална грешка на перспективата е да очакваме преселение в друг (европейски) свят от шаманите в политическите институции. Ако избираме европейска идентичност, това трябва да стане с ясно поемане на отговорност за позитивно визиране и ясно виждане на проблемите, прозрачни действия за решаването им и никаква вяра в мистично пренасяне на запад чрез заклинанията на декларирането, обещанията, чистите текстове на решенията на Институциите и даже законите.

Не можем повече да поставяме центъра на нашия живот и нашето бъдеще вън от самите нас. Цивилизационният избор не значи да избереш някой друг да ти решава проблемите. Реформата е зависима ментално от зрялата самоотговорност на нацията, изразена от свръхотговорни и рационални правителствени екипи. Ако вместо тези високоотговорни и рационални екипи се развъждат жадни за облаги чиновници без никаква визия за България, ние ще си останем незрели и неуважавани.

Нашите сили са в нашата форма, кристализирала исторически. Най-ясно очертана е тя в бита и фолклора, които най-малко са повлияни от Запад. Тази форма несъмнено е вкоренена в една богата и прекрасна земя, в едно надарено от Бога тяло и силен ум. Във фолклора присъства Вселената с нейните сили и животът в най-дълбокия му порив. Естетически той е недостижим от нищо.

Нашите слабости са в рационалната организация на общностния и обществения живот, която е била вземана назаем от Византия, от Русия или от Германия. Просто тук тя отсъства. И тъй като не е включена органически, а е имплантирана механически, българските работи, наченати като европейски, са лишени от адекватната отговорност, половинчати и завършват със скандал. Това е казано от Иван Хаджийски преди около 60 години (Бит и душевност на нашия народ, 1974). Българското неверие в рационалното в обществен план означава подозрителност, изначално ориентиране на общественото действие към индивидуалния интерес за сметка на обществения и всички взаимни пречки, които участниците в обществената дейност си поставят, поради което всяко мащабно социално действие се осуетява и обрича на провал. При видим провал, а той се вижда само когато българският индивид започне да оцелява много трудно, а не когато българското общество буксува, избухва скандал и се търсят виновни. Виновните винаги са други и са вън от обхвата на собствената отговорност. Гневната вълна се уталожава от изтощение и нещата отново поемат познатия апатичен ход. След избухването българинът се успокоява и подема с нови сили борбата си за оцеляване.

Глобализацията няма център

На Земята няма никакви центрове и периферии (център има в Земята). Балканите са област на самостоятелни форми, на границата между мегакултури в една райско кътче на Земята. Балканите са слаб Запад и слаб Изток като периферия както на Запада, така и на Изтока. Но в дименсиите на кълбовидната Земя ‘Западът’ е и на изток от ‘Изтока’, а ‘Изтокът’ е и на запад от ‘Запада’. Така че всяко място е задължително център за онзи който живее на това място. Той отговаря за това място и следва да го оживи със своя форма, за да може да приема и други форми.

Никой не отговаря за цялата земя и човечеството е далеч от своето обединение. Едно такова обединение трябва да събере културни форми без тотализация във въображаем край на историята. Историята няма решение. Тя свършва без решение само със смъртта на историчната форма.

Историята няма решение

Никой няма отговор на въпроса как хората на цялата земя – бедни и богати, християни и мюсюлмани, демократични и традиционни общества да живеят заедно, без да погубят себе си и живота.

Нищо не е гарантирано и човечеството няма решение на глобалните си проблеми. Щом никой в света не знае как ще продължи животът през 21 век, никой няма право да налага модел. А това значи, че пред всяка нация стои въпросът за избора, който най-напред е път към себе си и след това път към света. Да намериш мястото си на тази земя не значи просто да избереш демокрацията и пазара. Това не е достатъчно. За Балканите това значи да се реши въпросът с общия живот на полуострова.

Отворената общност

Принадлежността  към културно цяло е спонтанна, изначална и исторически необратима. Нито една страна не е избирала съзнателно своята култура. Културата и цивилизацията са във формите на живот на общността, а не в институциите като рационално проектирани средства. Съвсем друго нещо са актовете на съзнателен (политически) избор за присъединяване към съюз или друга международна организация. Начинът на колективно мислене в бита, на площада и на сцената се определя от традиционни и залегнали в колективното безсъзнателно форми. Такива форми не подлежат на технология. Те не са институции – те са навици, обичаи, нрави, типове мислене.

В българския ум ферментира процес на самоидентификация. Българите търсят своето лице като автономна страна, ясно съзнавайки зависимостта си от макровълните в Европа и света. Тук има огромен проблем и той е на живот и смърт. Ние понасяме неизчислими загуби заради историческото си колебание. Имаме едно наум, което се опитваме да си изясним. Но то не е толкова в ума, колкото във формите на живота. Българската общност живее своя живот в ‘девствена автентичност’ и анонимност за света. На Балканите държим на ‘оцеляването’, на живота всред този дивен свят на това дивно място. Нашата душа знае, мълчи и пее за това, че ние на Земята сме на едно и също място в Космоса и това е мистерия, пред която бледнеят културните форми и различия. И това е уни­кал­но­то, ко­е­то имаме да кажем.

Балканите са място, където витае неспокоен, но силно жизнен дух. Този дух се губи и появява в живота на Европа, отслабва и се усилва във вековете и годините. Той се потопява и изплува в една безсмъртна пулсация, изразена в неземната красота на балканската музика. Тук стихията на живота винаги е доминирала над ‘категориите на духа’. Емоцията е потопявала трезвата преценка и искрите на конфликта са разрушавали общото действие.

Балканите са ментално разцентровани.  Тук няма ментална доминанта вън от спонтанното течение на историята. Историята се случва  на балканските народи – минали са времената, когато се е правела от тях, а новите тепърва идват. Балканският ум иска някой да му я направи. Балканецът превръща големите социални събития в конфликти и нескончаеми драми. Защо? Може би защото органически не успява да им придаде цивилизованата западна форма, а не намира друга. Неговите социални и исторически действия някак са недо-действани, незавършени и слаби. Те сякаш са чужди за Балканеца. В мощното поле на Европа и северна Америка а неговата идентичност се топи и остава гравитацията към Запада. Така балканските страни постоянно се домогват или се правят, че се домогват до културна идентичност със Запада. Те дори се конкурират, борят се помежду си и си пречат за ‘влизането в Европа’.

Балканските интелектуални елити, заедно със своите народи, се вслушват в Европа като силен гравитационен център на словото, учението, науката, изкуството, икономиката, технологията, политиката. Балканецът не избира и не отговаря за тази форма. Той я потребява, одобрява или критикува в зависимост от това дали тя му влиза в работа или не. Така той не съгласува своята и европейската форма, а ги намира в конфликт. Затова Балканската форма изтича неуловимо покрай западната, без да се усили. Сякаш две описания на света се разминават, без да се срещнат. Балканецът приема правовия ред, но го нарушава на всяка крачка. Той приема легалния пазар, но го потопява в сива икономика. Уважава институциите, но ги руши с недоверие. Свободният глас е хаотична глъч, в която никой не слуша другия. Свободното действие е противодействие, а не съдействие.

Да се направи ‘цивилизационен избор’ за мен значи да се изкаже собствената форма като вписана в цивилизация. Ако е добре осъзната, добре изказана и добре защитена с уникални живи форми, както това е на Запад и в далечния Изток, тя ще пребъде (до естествената си смърт). Мястото на Земята не зависи нито от комунизма, нито от пост-комунизма. Такава нагласа е нужна на хората от екс-комунистическите страни, за да стъпят здраво на своето място на Земята. То е заето от тях и те просто трябва да го разпознаят отново, да го потвърдят и почистят, ако е нужно.

Народите и нациите не са никога и никъде гости. Всяка страна е на своето място. Всички приказки за безусловен космополитизъм са лишени от разбиране за уникалното жизненото единство, получено исторически на определено място. Човек е цялостен, когато може да каже: това тук е моето място, аз съм от еди-къде си. Това е принадлежност и поемане на отговорността да пребивава и да очовечаваш по своя специфичен начин определено кътче на Земята. И няма никаква историческа и цивилизационна енергия, която може да откъсне човека от неговото място. Българинът си остава навсякъде българин, независимо колко активно и съзнателно той се определя като такъв, стига да е израсъл в България. А мястото на страната в света не е релативно и не е историческа интерпретация. То е винаги своето място. Нациите няма къде да ходят. Времето на преселението на народите е свършило. В края на 20 век е време на свободни пътувания по цялата земя. Но пътникът е пътник, когато има яснота относно точката на тръгване и връщане. Ти можеш да обикаляш, без да губиш ориентация, когато имаш свое място на Земята.

Можем да вървим напред само по нашия път и само с наши сили. А това значи центърът на нашия живот да е тук, в сърцето на Балканите, а не някъде на хиляда или двадесет хиляди километра, където нашето съществуване е нищо повече от поредната мръсна новина по CNN. И тогава нека Западът да ни приеме, ако има взаимен интерес от това.

Ползвана литература

Бжежински, З. (1997). Голямата шахматна дъска. С.: “Обсидиан”

Витгенщайн, Л. (1988). Философски изследвания. С. “Наука и изкуство”

Герджиков, С. (1998). Хаос и ред след комунизма. С: УИ “Св. Кл. Охридски”

Даскалов, Хр. (1999). Българската психика. С:., УИ “Св. Кл. Охридски”

Кондратов, А. (1980). Изчезнали цивилизации. С.: “Народна просвета”

Славов, А. (1990). Шаманът в теб и мен. С: “Народна култура”

Фукуяма, Фр. (1993). Краят на историята и последният човек. С: “Обсидиан”

Хаджийски, И. (1974). Бит и душевност на нашия народ. С.: “Български писател”

Хънтингтън, С. (1999). Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С: “Обсидиан”

Шпенглер, О. (1995). Залезът на Запада. С.: “Лик”

Юнг, К. Архетиповете и колективното несъзнавано. (1999). Плевен: “ЕА – Плевен”

 

 

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.