Артефактът число

6 септември, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей ГЕРДЖИКОВ

Артефактът число

 

В тази статия се разгръщат и обосновават следните твърдения:

1. Числото не е обективна реалност, нито ментална структура. Числото е артефакт. Като артефакт числото е “трансцендентален феномен” в смисъл на граничност спрямо безкраен ред семейно сходни числови явления. Числото е знак и момент от език, от текст.

2. Като артефакт числото е външно телеологично. То е част от естеството, пронизана от човешки смисъл. Смисълът на числото като феномен е жизнена подредба, подредба на жизнения свят, която намалява ентропията и помага на хората да експанзират.

Това е  ред чрез унифицирани единици –  числа. Числата могат да се съпоставят  и подреждат еднозначно и определено едно спрямо друго, за разлика от всички останали единици, мислими в “реалността”.

3. Числото се създава като едно и много в чист акт на конструиране. Създава се чисто множество от еднакви единици. Мисленето на много еднакви отграничени неща е метафизичен проблем. Най-вероятно то се корени в неразчленим жизнен опит в свят на отделни предмети в пространството и времето.

4. Числото се осмисля емпирично в акта на абстрахиране на еднакви предмети –  единици –  например: ябълки. От семейство сходни предмети (като самото обособяване на предмети е акт на създаване на артефакт) се

62

преминава към множество еднакви предмети. Това е феноменология на абстрахиране, идеализация, конструиране на предметност.

5. Като артефакт числото се включва в културния континуум и се намества в многообразието културни форми.

6. Числото се прилага най-напред за определяне и сравняване на артефакти, които са еднакви по своя произход и форма. мерят се парите, мерят се стойностите, мерят се земите и т. н.

7. В зависимост от коренни ментални живи структури на една култура се проектират различни определения на числото: безкрайност, реални числа, телесни числа,нула и т. н.

8. Числото е идеален обект –  атом в научното конструиране на “природни закони” –  универсални числови пропорции в смисъла на Питагор.

1. ФЕНОМЕНЪТ ЧИСЛО

Числото свеж­да мно­го­об­ра­зи­ето до мно­жес­т­ва единичности. Това зна­чи за­сил­ва­не на под­ред­ба­та на не­ща­та и съ­би­ти­ята ка­то еднакви, бро­ими и (съ)измерими. Числата и отношенията, ко­ито ги подреждат, за­сил­ват  под­ред­бата до сте­пен­ите на “про­пор­ция”, “за­кон”, сис­те­ма от закони, ма­те­ма­ти­чес­ка теория.

Числото не е обек­тив­на реалност. Никъде пре­ди въз­п­ри­яти­ето и опи­са­ни­ето ня­ма числа, до­кол­ко­то ня­ма (ед­нак­ви) не­ща и събития. Числото не е мен­тал­на структура. В ни­чий ум чис­ла­та не при­със­т­ват априорно.

Числото е артефакт. Като ар­те­факт чис­ло­то е телеологично. То е зна­че­ща не­жи­ва форма,  про­ни­за­на от чо­веш­ки смисъл. Смисълът на чис­ло­то ка­то фе­но­мен е под­реж­да­не­то на качества, количества, не­ща и съ­би­тия ка­то мно­жес­т­ва от еди­ни­ци и стойнос­ти на величини. Числата мо­гат да се съ­пос­та­вят  и под­реж­дат ед­ноз­нач­но и оп­ре­де­ле­но ед­но спря­мо друго, за раз­ли­ка от всич­ки  еле­мен­ти на възприятието и всички останали артефакти. Числовото под­реж­да­не е тол­ко­ва по-силно, кол­ко­то по-ви­со­ко­ под­ре­де­ни са “не­ща­та” и “съ­би­ти­ята” в по­со­ка от жи­вот към артефакт. Иден­ти­фи­ци­рат се(откриват се, абстрахират се, съз­да­ват се) величините. Няма ни­къ­де ви­ди­ми величини: има по-го­ля­мо и по-малко, цветове, форми, множества.

Числото се съз­да­ва ка­то ед­но и много в чист акт на конструиране. Създава се чисто, от­къс­на­то от жи­во­то възприятие,  мно­жес­т­во от ед­нак­ви единици.

Числата се подреждат като променливи подобно на думите чрез постоянни отношения –  константи. Такива в математиката са: изваждане, събиране, деление, умножение, коренуване, степенуване, логаритъм и т. н.

Всички ма­те­ма­ти­чес­ки зна­ци мо­гат да се под­ре­дят ме­ха­нич­но в речник, както и онези думи, които служат като константни връзки между изречения: съюзи, междуметия. Така отново откриваме подредбата като едно в много, като ограничен брой константи за неограничен брой променливи.

 

Числата са смис­ле­ни знаци, ко­ито се със­то­ят от еле­мен­тар­ни еди­ни­ци –  цифри. Цифрите са ог­ра­ни­чен брой и със сво­ите ком­би­на­ции да­ват чис­ла­та по ана­ло­гия на бук­ви­те и думите. Числата са уни­вер­сал­ни и  не го­во­рят за не­що уникално, ос­вен ако из­пъл­ня­ват ро­ля­та на фик­са­то­ри на ло­ка­ли­за­ция в кон­вен­ци­онал­но при­ети ка­лен­да­ри или карти. Така съ­би­ти­ето “съз­да­ва­не на Бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва” е ед­ноз­нач­но ло­ка­ли­зи­ра­но в ка­лен­да­ра през 681 г., а мяс­то­то на Гринуич е ед­ноз­нач­но оп­ре­де­ле­но ка­то 0 градуса за­пад­на (или из­точ­на) ширина.

 

 

2. ЧИСЛОВА ПОДРЕДБА

Подредбата с числа в опита е възможна само след подредба с думи. Има един анек­до­ти­чен диалог, кой­то илюс­т­ри­ра  за­ви­си­мос­т­та на чис­ла­та от ду­ми­те в под­ред­ба­та на опита.

–  Колко?

–  Сто.

–  Какво “сто”?

–  А как­во “кол­ко”?

Числата ид­ват след думите. Ние бро­им “не­що” в при­ро­да­та чрез обо­со­бя­ва­не на ар­те­фак­ту­ал­ни оп­ре­де­ле­ния ка­то еди­ни­ца и мно­жес­т­во и тях­но­то про­еци­ра­не във възприятието. “Единицата” –  то­ва е чис­то­то определение; чис­ло­то –  броя пъти, кой­то го от­к­ри­ва­ме във въз­п­ри­ема­еми­те обекти. Значи “кол­ко” е за­ви­си­мо от “как­во”.

На ка­те­го­ри­ален език ко­ли­чес­т­во­то е за­ви­си­ма от ка­чес­т­во­то ка­те­го­рия и не е оп­ре­де­ли­ма не­за­ви­си­мо от ка­чес­т­во­то (Хегел)[1]. При Кант ка­чес­т­во и ко­ли­чес­т­во са две фун­да­мен­тал­ни ка­те­го­ри­ал­ни рубрики, съ­от­ветс­т­ва­щи на две съв­сем раз­лич­ни и не­за­ви­си­ми ед­на от дру­га фун­к­ции на съждението[2].

 

Числото се при­ла­га най-нап­ред за оп­ре­де­ля­не и срав­ня­ва­не на артефакти, ко­ито са ед­нак­ви по своя про­из­ход и форма. Броят се парите. Те се бро­ят и смя­тат без ни­как­ва сте­пен на неопределеност. Но ако се опи­та­ме да преб­ро­им пти­ци­те от ед­на раз­но­вид­ност на ед­на площ, да­леч ня­ма да ус­пе­ем в срав­не­ние с бро­ене­то на парите. На ка­со­ва­та бе­леж­ка от ма­га­зи­на и на бор­де­ро­то от бан­ка­та има на­пи­са­на с ду­ми и циф­ри оп­ре­де­ле­на сума: $ 355. 65  (двес­та пет­де­сет и пет аме­ри­кан­с­ки до­ла­ра и шес­т­де­сет и пет цен­та). Възможен ли е спор? Сякаш тук оп­ре­де­ле­нос­т­та е перфектна, безгрешна. Всъщност ни­кой не знае точ­но кол­ко па­ри са 355. 65 $, за­що­то кур­сът на до­ла­ра плава. Днес фик­син­гът е един, а ут­ре –  друг. А и фик­син­гът не оп­ре­де­ля ед­ноз­нач­но стойнос­т­та или це­на­та на долара, ни­то пък има та­ка­ва задача. Все пак е ясно: имам $ 355. 65. Определена е чис­та­та чис­ло­ва стойност на парите, ако не като значения, то като знаци.

 

В науката се започва с обособяването на величини –  качества, които се подреждат във времето и пространството с помощта на числата като стойности. Първите па­ра­мет­ри –  го­ле­ми­на и брой, се нат­рап­ват от фак­та на крайна­та про­тяж­ност и мно­жес­т­ве­нос­т­та на “ед­нак­ви­те”. Еднаквото и ед­ното са иде­али­за­ции от по­доб­ното и цялото. В дейс­т­ви­тел­ност ня­ма ед­нак­ви не­ща и цяли, ко­ито не се променят.

От го­ле­ми­на­та (про­тяж­нос­т­та на ед­но­то) се правят: дължина, ширина, дебелина, дълбочина, височина, х, у, z. От броя ид­ва чис­ло­то (ця­ло ес­тес­т­ве­но чис­ло). От де­ли­мос­т­та ид­ват дробите. Цялото се раз­г­леж­да ка­то мно­жес­т­во и се брои ка­то час­ти от единица. Делимостта на ед­но­то е ог­ле­дал­на на мно­жес­т­ве­нос­т­та еди­нич­ни неща.

Ве­ли­чи­ните са качества, числово означени, оразмерени, измерими, съпоставени с единица мярка. Ма­те­ма­ти­ка­та е пър­ва кон­с­т­рук­ция в об­лас­т­та на прос­т­ранство­то и количеството. Следват вре­мето и качеството.

 

Силата на под­ред­ба­та чрез чис­ла е сте­пен на определеност. Тя е по-го­ля­ма по-да­леч от жи­во­та и по-бли­зо до фик­си­ра­ния артефакт. Не мога ясно да определя дали е ден или нощ, когато слънцето изгрява или залязва или когато съм затворен в изолирано помещение. Не мога без часовник да определя кога свършва едно денонощие и кога започва следващото. Точно този пример показва, че границата е условна и може да се постави навсякъде. И няма проб­лем да срав­ня все­ки ден с все­ки друг, ко­га­то гле­дам календара. Тук дни­те са пред­с­та­ве­ни ка­то числа. Тук мо­га да броя дни, да на­бе­ляз­вам дати, да из­мер­вам времетраене. На ка­лен­да­ра дни­те са числа, под­ре­де­ни по седмици, об­ра­зу­ва­щи ме­се­ци и години. Всеки ме разбира, ко­га­то му кажа, че ще се ви­дим във вторник, след три дни. Потокът на времето е “замразен” чрез оразмеряването в секунди, минути, часове, денонощия, седмици, месеци, години и т. н. .

Няма две напълно еднакви ябълки. Но какво значи “приблизително еднакви”? Ако две ябълки са приблизително еднакви, кое ми дава право да говоря за граница, отвъд която те стават различни? Но на па­за­ра всич­ко е ясно. Аз ис­кам ед­на ябълка, един ки­лог­рам ябълки, един чу­вал ябълки. Ябълките си имат це­на и тя не се бър­ка с це­на­та на дру­ги плодове. Ако има райс­ки ябълки, те си имат друг ети­кет и дру­га цена. Същото ва­жи и за дивячките.

Едната “ези­ко­ва иг­ра” (Витгенщайн)[3] или об­ласт е календарът, а дру­га­та –  пазарът. И две­те об­лас­ти са ви­со­ко­оп­ре­де­ле­ни спря­мо по­то­ка на жи­во­то възприятие. Същото се от­на­ся до ед­на кос­ми­чес­ка обсерватория, къ­де­то се виж­да дос­та яс­но и се каз­ва дос­та строго, че пла­не­та­та Юпитер нап­ри­мер има шест спътника. Няма спор да­ли спът­ни­ци­те са пла­не­ти и да­ли Юпитер не е звезда.

 

Все пак ка­лен­да­рът се оказ­ва неточен. Отчасти не­точ­нос­т­та се ком­пен­си­ра с до­ба­вя­не на един ден  на все­ки че­ти­ри години. Какво зна­чи “не­точ­ност”? Неточността е от­да­ле­ча­ва­не на знака, ар­те­фак­та чис­ло в не­го­ва­та под­ре­де­ност от из­ме­ре­но­то или преб­ро­ено в жи­во­то въз­п­ри­ятие число. “Неточността” е тол­ко­ва по-висока, кол­ко­то по-оп­ре­де­ле­на е фи­гу­ра­та от числа. В не­оп­ре­де­ле­но­то въз­п­ри­ятие или опи­са­ние ня­ма неточност, а има прос­то неопределеност.

 

В „ду­ха” ня­ма числа, как­то ня­ма и неща, ко­ито да се броят. В при­ро­да­та ня­ма числа, за­що­то ня­ма ед­нак­ви неща, ко­ито да се бро­ят или ед­но­об­раз­ни неща, ко­ито да се мерят. Числата, как­то и нещата, се съ­дър­жат в об­ра­зо­ва­но­то или прос­то кул­ти­ви­ра­но въз­п­ри­ятие и най-ве­че в раз­ви­та­та реф­лек­сия на науката. Те са зна­ци със зна­че­ния на подреждане. Подреждането е фун­да­мен­тал­но и бе­зус­лов­но за живота.

 

Като ар­те­фак­ти чис­ла­та са високоопределени, но не “пер­фек­т­но” в бе­зус­ло­вен смисъл. Тази пер­фек­т­ност е условна. Когато при­емем не­ща в ка­чес­т­во­то им на един­с­т­ва или еди­ни­ци (пред­ме­ти за че­те­не или бро­ене или еди­нич­ни стойнос­ти на ве­ли­чи­ни за из­мер­ва­не), ние бли­зо до пер­фек­т­но­то мо­жем да бро­им и ме­рим еле­мен­ти на възприятието, да осъ­щес­т­вя­ва­ме на­уч­но наб­лю­де­ние (че­те­не или из­мер­ва­не).

65

Текстовете влизат във взаимни семантични зависимости и експанзират извън живото възприятие и мислене. Това е ясно свидетелство за тяхната артефактуална природа. Свръхсложните из­чис­ле­ния и ог­ром­ни­те чис­ла по­раж­дат без­раз­ли­чие и при­тъ­пя­ват мис­лов­на­та и се­тив­на­та ос­т­ро­та на жи­во­то раз­би­ра­не и възприятие. Когато ви се казва, че ве­ро­ят­нос­т­та да въз­ник­не жи­во от не­жи­во е рав­но на еди­ни­ца вър­ху 10 130, вие не мо­же­те да си представите, ни­то пък да по­мис­лил­те това. За сравнение ви се казва, че веществото във Вселената е ек­ви­ва­лент­но са­мо на око­ло 1070 во­до­род­ни атома. Ма­са­та на Земята е еквивалентна на 1051 во­до­род­ни атома. Това срав­не­ние го­во­ри нещо, но са­мо за го­ле­ми­на­та на чис­ло­то въобще, а не за ре­ал­ния ма­щаб на сложността в ситуация като възникване на клетката, за­що­то ед­но ве­ли­чи­на –  ко­ли­чес­т­во ин­фор­ма­ция или вероятност, се срав­ня­ва с нес­рав­ни­ма на нея ве­ли­чи­на –  брой на атоми. Макрочислата на Все­ле­на­та са по-мал­ки по ма­щаб от мик­ро­чис­ла­та на живота. Така вие не пе­че­ли­те раз­би­ра­не и въз­п­ри­ятие за живота, а са­мо се стъ­пис­ва­те пред проб­ле­ма и тук до­пус­ка­те вся­как­ви обяснения, до­ри и онези, сре­щу ко­ито е из­пол­з­ва­но то­ва число.

3. ВЕЛИЧИНА

Преходът от ед­на ве­ли­чи­на към дру­га чрез син­тез на но­ви оп­ре­де­ле­ния от ста­ри­те при но­ви ком­би­на­ции не след­ва ня­как­ва необходимост, а ма­те­ма­ти­чес­ки­те константни за­ви­си­мос­ти –  равенство, събиране, изваждане, умножение, един­с­т­ве­но ко­ито са ва­лид­ни за величини, за чис­ла ка­то  S, t, v, F, m, a.

Новото оп­ре­де­ле­ние ид­ва “на мяс­то” в ед­на из­кус­т­ве­на мрежа, ко­ято плетем, как­то но­ва­та клет­ка или за­вър­та­не при пле­те­не ид­ва на мяс­то с ог­лед на до­се­гаш­ния синтез. Концептуалът се “пле­те” или “тъ­че” така, че във ви­со­ка сте­пен до­се­гаш­на­та тъ­кан за­да­ва след­ва­щия ход. Експанзията на кон­цеп­ту­ала е всичко, ко­ето на­ми­ра­ме в науката. та­зи ек­с­пан­зия е ор­га­ни­зи­ра­не в сре­да­та на данни, ко­ито при­иж­дат и за­пъл­ват прос­т­ран­с­т­во­то на об­х­ва­та на концептуала. но те­зи дан­ни ста­ват все по-тяс­но за­ви­си­ми от кон­цеп­ту­ала и все по-мал­ка е ве­ро­ят­нос­т­та но­ви­те дан­ни да се от­к­ло­нят от пред­виж­да­ни­те или да се по­лу­чат не­опи­су­еми със ста­рия кон­цеп­ту­ал данни. Инертността на кон­цеп­ту­ал­на­та ек­с­пан­зия и де­фи­ни­ра­не­то на дан­ни­те на ези­ка на кон­цеп­ту­ала обяс­ня­ва кон­сер­ва­тив­нос­т­та на науката. Същите фак­то­ри обяс­ня­ват “пос­те­пен­но­то приб­ли­жа­ва­не към аб­со­лют­на­та ис­ти­на” или към “пъл­на­та те­ория” във физиката. Тези оп­ти­чес­ки илю­зии на ра­бо­те­ща­та на­ука жес­то­ко се опровергават, ко­га­то съв­сем ес­тес­т­ве­но на­ис­ти­на но­ви­ят опит изис­к­ва но­ви концептуали.

 

Ако пред уче­ни­те се по­яви в да­ден мо­мент учен от дру­га ци­ви­ли­за­ция с дру­го въз­п­ри­ятие или още по-доб­ре зе­мен учен от дру­га култура, ще наб­лю­да­ва­ме ра­ди­кал­на не­съв­мес­ти­мост на две “на­уч­ни кар­ти­ни на све­та”. Въз­мож­но е две­те “на­уки” да се раз­ли­ча­ват дотолкова, че да ня­ма­ме пра­во да на­ре­чем ал­тер­на­тив­на­та на­ука “фи­зи­ка”. Например еди­ни­ци­те на концептуала, ко­ито тя използва, мо­гат да са раз­лич­ни от чис­ла­та и думите, ко­ито ние използваме.  Възможно е две­те фи­зи­ки да се раз­г­ра­ни­чат в из­пол­з­ва­не­то на чис­ла­та и ве­ли­чи­ни­те (как­то то­ва на­ис­ти­на е  в Аристотеловата и Галилеевата фи­зи­ка). Ако те съв­па­дат тук, е въз­мож­но да се раз­да­ле­чат още на ета­па на еле­мен­тар­ни­те ве­ли­чи­ни ка­то раз­с­то­яние и скорост. Тогава ще наб­лю­да­ва­ме ал­тер­на­тив­ни “за­ко­ни на при­ро­да­та”, ко­ито мо­же би ще да­ват по-доб­ри пред­виж­да­ния от нашите.

66

Решаващият син­тез е съз­да­ва­не­то на но­ва величина, ко­ято опис­ва но­ва иде­ал­но-опит­на ситуация. Откъде се взе­мат но­ви­те “иде­ал­но-опит­ни си­ту­ации” ка­то ус­ко­ре­но движение. “Ускорено движение” се появява, защото опитът не е изчерпан с понятието “равномерно движение”. Самото ограничение в определянето на едно движение като “равномерно” създава условие за прехода към “ускорено” или “неравномерно” движение. Когато раз­ви­ва­ме теорията, ние пос­то­ян­но съз­да­ва­ме но­ви ве­ли­чи­ни чрез вна­ся­не на но­ви пор­ции опит, сгъс­тен и све­ден до най-прос­ти обобщения. Новите пор­ции те­ория мо­гат да се по­лу­чат чрез но­ви ком­би­на­ции на ста­ри­те величини. Свързвайки ги в но­ви ма­те­ма­ти­чес­ки отношения, ко­ито са ся­каш чис­ти фе­но­ме­ни или са го­то­ви ка­то ап­ри­ор­ни син­те­зи пре­ди физиката, ние по­лу­ча­ва­ме но­ви ситуации, ко­ито пре­на­ми­ра­ме в опита. Някои от тях са или из­г­леж­дат абсурдни, ка­то нап­ри­мер ну­ле­ва маса, но дру­ги са пло­дот­вор­ни –  нап­ри­мер ве­ли­чи­на­та импулс, ко­ято е про­из­ве­де­ние на ма­са­та m и ско­рос­т­та v.

p = m. v

 

“Импулс” е с ед­нак­во ос­но­ва­ние опит­на аб­с­т­рак­ция и чис­то ма­те­ма­ти­чес­ка функция. Ние не ме­рим им­пул­са пряко, а ако поискаме, може би ще  кон­с­т­ру­ира­ме уред, кой­то да го ме­ри ка­то ком­би­на­ция меж­ду ма­са и скорост. Но в обик­но­ве­ния слу­чай стойнос­т­та на им­пул­са е про­из­ве­де­ние от стойнос­ти­те на ма­са­та и скоростта.

От та­зи фор­му­ла по­лу­ча­ва­ме цял ред нови:

 

p = m. s/t  ; m = s/tp; s = pt/m; p = m. a.t; m = p/a.t

 

Сега се въ­веж­дат но­ва величини: си­ла­та F. Масата m е из­раз на те­жес­т­та на тялото. Силата F е тол­ко­ва по-голяма, кол­ко­то по-бър­зо по­ви­ша­ва или за­ба­вя ско­рос­т­та при ед­нак­ва те­жест  и кол­ко­то по-теж­ко е тялото, ко­ето тя зад­виж­ва при ед­нак­ва ско­рост

 

F = m. a.

Защо се из­би­рат ма­са­та и силата? Защото то­ва са перфектните ве­ли­чи­ни за опи­са­ние на ди­на­ми­ка­та на телата. Горната за­ви­си­мост е по­лу­че­на априори, от са­ми­те оп­ре­де­ле­ния на величините. Няма на­чин да не бъ­де вярна, как­то и до­се­гаш­ни­те зависимости. Тя зна­чи не се от­к­ри­ва и не е “за­кон на при­ро­да­та”.

 

Но то­ва е съмнително. Ако тя е априорно синтетична, по ка­къв на­чин я оп­ре­де­ля­ме ка­то аналитична? И ако законите на физиката са априорни, как те са зависими от опита? Най-лесен е отговорът на третия въпрос. Не е точно казано, че законите на физиката са априорни. това са синтези, които имат рационално предназначение –  подредба на наблюдения, на измервания. В стандарта, в който тези измервания на величини се съчетават с уравнения между тях, в съществена и трудно определима степен съгласуването е предопределено, защото определенията на величините са взаимно зависими. Така и измерванията, които им се правят, и изчисленията, чрез които се получават неизвестни стойности, са предопределено съгласувани. Разбира се, тук остава още много висока степен на проблемност.

 

Ако от ед­на ве­ли­чи­на се по­лу­ча­ват други, то­ва е сви­де­тел­с­т­во в пол­за на из­кус­т­ве­ния ха­рак­тер на науката. Ако F = m. a e при­ро­ден закон, то фи­зи­ци­те оче­вид­но пра­вят при­род­ни закони. F = m. a е синтез, но е ана­ли­тич­на истина, за­ви­си­ма ло­ги­чес­ки от оп­ре­де­ле­ни­ята на вся­ка от те­зи величини.

67

 

4. ИЗМЕРВАНЕ И НЕИЗМЕРИМОСТ

Измерването е установяване на количество. Измерването дава реда за интерпретиране чрез закони. Величините се измерват. Но величините са артефакти, елементи на теориите-.

Измерването е полагане (потопяване) на артефакта величина в реалността чрез фиксиране с помощта на артефакта число-величина (km, sec). Измерването дава ред, автоматично демонстриран по силата на артефактуалната (априорна) зависимост между величините.

Например:

F = m.a

винаги ще се спазва. Но тук не се измерват и трите величини независимо. Зависимостта се съдържа в самите уреди за измерване дори.

Мерната единица е хваната с артефактуално понятие за величина и артефактуално “число” –  1 (порция константно количество). Така се придава смисъл на числото чрез определения: на колко е равна 1? И това е чиста условност и произвол, ограничени само от взаимната зависимост на величините и оттук на мерките за единици като порции.

Например “1м” е произвол (1/40 000 от дължината на Екватора), ограничен само от взаимната зависимост на величините и оттук на мерните им единици като порции.

Измерването е чисто механично получаване на стойност от други стойности чрез прилагане и решаване на уравнение. Заместват се известните променливи с известните стойности и се получават неизвестните стойности на други величини чрез дедуктивно изчисление.

Изчислението така създава впечатление за “оабяснение”. Всъщност “обясняването” е на равнище на закона и на равнище идентификация на величини чрез измервателни процедури и числа.

Останалото е чиста логическа изчислителна артефактуална работа.

Когато една изведена стойност съвпада с действително измерена, тогава теорията е потвърдена.

Но това е наистина някакво независимо потвърждение, когато в теорията , в уравнението, измерването не осъществява зависимост между измерваните величини. Ако има уреди и процедури, които независимо измерват участващите величини, тогава получената действителна стойност наистина говори за намерена трайна зависимост. Това зависи от независимостта или далечната опосредованост между величините, и от независимата им измереност.

Но когато величините са дефинирани взаимно и при измерванията си също са зависими чрез измерителни процедури и единици, тогава не може да става дума за потвърждение. Просто мрежата се разполага върху фактите така, както тя си е изплетена, и ги подрежда сама спрямо тази плетка.

Известна е забележката на Файнман, че ако измерванията на Тихо де Брахе бяха по-точни, нямаше да се стигне до уравненията на Кеплер. Истински независимите измервания и математическо конструиране без величини извън чисто геометричните –  като законите на Кеплер за движението на планетите –  не гарантира съвпадение на резултатите и е наистина откритие да се намерят точните пропорции. Чисто чудо е, ако те продължават да се потвърждават. Това, разбира се, не става и по-точните

68

измервания намират големи отклонения. Кеплеровите закони после се “извеждат” от Нютоновите, но те също са неточни.

Неточни са и Айнщайновите.

Неточността на физичните закони не значи, че ние се отклоняваме от една обективна истина, към която все пак се приближаваме от теория към теория, а  фундаментална разнопоставеност на теорията и живия свят. Приблизителната вярност на физичните закони се дължи само на относителната трайност на измененията на “реда”, на зависимостите между нещата.

Остава неизвестно дали в природата има ред.

Остава неизвестно, ако има ред, кой или какво го въвежда.

Въобще чудо е редът, доколкото го има.

Публикувано в сп. Философски алтернативи, V, 4/1996, 63–70.

 



[1] Хегел, Г. Науката логика.С., 1966. Битие.

[2] Кант, И. Критика на чистия разум. С., 1976.

[3] Витгенщайн, Л. Философски изследвания. В: Избрани произведения. С., 1989.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.