АНТРОПОЛОГИЧНАТА ПЕРСПЕКТИВА В АНТРОПОЛОГИЯТА

3 август, 2019 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 4,00 out of 5)


АНТРОПОЛОГИЧНАТА ПЕРСПЕКТИВА В АРХЕОЛОГИЯТА

Резюме. В тази статия се прави анализ на водещи идеи в съвременни теории: културна антропология, културология и социална археология: Франц Боас, Лесли Уайт, Луис Бинфорд, Елман Сървис, Колин Ренфрю. Едно от централните понятия тук е chiefdom (вождество). Показано е, че тези теории се припокриват и водят към антропологични константи. Налице е „биологично ядро“: структура, която потъва дълбоко и я намираме в социалните форми на приматите и други видове (Конрад Лоренц). За описване на динамиката на тази структура може да се използва апаратът на популационната динамика.

Ключови думи: археология, антропология, Боас, Уайт, Бинфорд

Abstract. This article analyses the leading ideas in modern theories: anthropology, culturology and social archaeology: Franz Boas, Lesley White, Luis Binford, Elman Service, David Clarke, Collin Renfrew. One of central concept here is chiefdom (Robert Carneiro, Timoty Earl). These theories overlap each other and lead to anthropological constants. There is a „biological nucleus„: a structure that sinks deeply and in the social forms of primates and other species. The apparatus of population dynamics may be used to describe the dynamics of this structure.

Keywords: Archaeology, anthropology, Boas, White, Binford

Въведение

Антропологията доминира в американската археология. В Европа доминира историческата археология. Така или иначе, антропологичната перспектива присъства във всяко археологическо изследване, независимо дали е експлицирана. На всеки етап от археологическото изследване ние разпознаваме, описваме и интерпретираме археологическия запис („извор“) като феномен на човешко присъствие с всички негови черти, повечето от които познаваме добре интуитивно на базата на целия си опит. Към това се добавят исторически извори, датиращи данни, физическа антропология, групи артефакти и техния анализ.

Културната антропология – относителност и еволюция

Франц Боас, немски учен, „бащата на американската антропология“, развива културната антропология като емпирична наука, изследвайки начина на живот и езика на племето инуит в последните десетилетия на XIX в. Той полага основите на „антропологическия историцизъм“ и в неговата школа работят Едуард Сепир, Рут Бенедикт, Маргарет Мийд. Боас развива теория на културата като символна, езикова, ментална структура. През 1928 г. той формулира принципа на културната релативност:

Научното изследване на обобщени социални форми изисква… изследователят да се освободи от всички оценки, основани на нашата култура. Обективното, строго научно изследване е възможно само ако ни се удаде да влезем във всяка култура на нейна собствена основа. (Boas 1962, 204-205)

Лесли Уайт е опонент на тази теория. Преди всичко Уайт отстоява и обосновава една автономна културология (наука за културата), която изважда „пред скоби“, като неизменна основа, човешката природа или формата на човешкия вид. (Уайт 1988) Той се противопоставя на

психологическата теория на менталните и езиковите основи на културата“. Уайт построява културологията като наука за динамиката на културните форми с водещото понятие енергия (енергия на културите). Човешките култури усвояват енергия от средата с цената на разход на технологична енергия. Балансът между разхода и прихода на енергия определя нивото на развитие на културата. (Уайт 1988)

Културите за Уайт и последователите му са адаптации на човешките популации. Те са екзо-соматични, за разлика от соматичните адаптации. Културите с техните артефакти са форми на живот на човешките общности (популации), чрез които те се възпроизвеждат и експанзират. Адаптационизмът е акцент върху отнасянето към средата, а не върху структурно-функционалната система. Докато соматичните адаптации са константни, артефактите са променливи и имат различна енергийна мощност (ефективност). В програмната си статия от 1943 г. “Energy and evolution of Cuture” Лесли Уайт формулира закон: „При еднакви други условия, културата се развива в степента на нарастване на производителността на труда.“ (White 1943, 346).

През епохата на Дивачеството (икономика на дивото изхранване) производителността на човешкия труд е ниска, само една малка част от благата, задоволяващи човешките нужди, са произвеждани за единица човешка енергия. През периода на Варварството (земеделие, животновъдство) тази производителност е значително увеличена. В епохата на Цивилизацията (горива, двигатели) тя още повече се увеличава. (ibid.)

В Science of Culture, основния труд на Лесли Уайт, се подлагат на остра критика както Франц Боас, така и социални антропологии като тази на Радклиф-Браун. (White 1949, 96). Това не означава обезценяване на формулировки от типа на „културната относителност“.

Процесуалната археология“ се появява през 1958 г. с работата на Гордън Уили и Филип Филипс Method and Theory in American Archeology, в която авторите заявяват, че „американската археология е антропология или нищо“, перифразирайки Фредерик Уилям Мийтланд (Willey & Phillips, 1958, 2).

Уили и Филипс представят понятийна схема на три нива:

…три нива на организация, които са най-общо приложими към всеки научен анализ: наблюдение, описание и обяснение. Диаграмата долу е груб опит да се покаже как операциите в археологията и културната антропология могат да бъдат разбрани като конвергиращи към синтез от едно ниво към следващото.

 

Обяснение                         процесуална интерпретация        етнология

Описание                           Култ-историческа интеграция      етнография

Наблюдение                     полева работа                                 полева работа

Археология                                      Културна антропология

 (Willey&Phillips 1958, 4)

Авторите разработват т.нар. „процесуална интерпретация“:

Терминът „функционална интерпретация“, който е натрупал определена стойност в американските изследвания,… не е напълно задоволителен, тъй като той предполага, че функционалният принцип е единственият обяснителен принцип, който е включен. Ние го заменяме тук с по-широкия израз „процесуална интерпретация“, която може да покрие всеки обяснителен принцип, който може да бъде предложен в тази линия. В контекста на археологията, процесуалната интерпретация е изследване на природата на това, което смътно се реферира като културно исторически процес. (ibid., 5-6, к.м.)

Люис Бинфорд – археологията като антропология

Люис Робъртс Бинфорд (1931-2011) е приеман за един от най-влиятелните археолози от втората половина на 20-ти век. Бинфорд е спорна фигура, но по-голямата част от теоретичната работа в археологията в края на 1980-те и 1990-те е съотнасяна към еволюционната или процесуалната парадигма, която той разработва. Той е силно впечатлен и повлиян от подхода на Лесли Уайт.

В напрегната обстановка на отхвърляне на антропологията Бинфорд пише своята статия-платформа: “Archaeology as anthropology” (Binford 1962). Бинфорд критикува тенденцията за тълкуване на артефактите като недиференцирани черти, и обясненията на вариациите в тези черти само от гледна точка на културната дифузия. През 1966 г. група около Бинфорд представят на среща на Обществото на американската археология серия статии под общото заглавие: New Perspectives in Archaeology (1968).

обясненията на разликите и приликите между определени класове в материалната култура са неподходящи и неадекватни като обяснение за такива наблюдения в рамките на други класове от елементи. По същия начин промяната в общата културна система трябва да се разглежда в адаптивен контекст, социален и екологичен, а не… като резултат от „влияния“, „стимули“, или дори „миграции“ между и в рамките на географски определени единици. (Binford 1962, 217)

Целта на археологията е същата като тази на антропологията по-общо, а именно: „да експлицира и да обясни целия комплекс от физически и културни прилики и разлики, характерни за цялата пространствено-времева продължителност на съществуването на човека.“ (ibid.) Централен е постулатът за репрезентацията на културата от археологическия запис:

Формалната структура на комбинациите от артефакти заедно с контекстуалните отношения между елементите трябва и наистина представя систематична и разбираема картина на цялостната изчезнала културна система. (ibid., 219)

Това положение е спорно и Бинфорд няколко пъти го защитава срещу аргументи за „изкривяването“ (“distortion”) в археологическия запис, и атаките срещу него като „предпоставката Помпей“. (вж. напр. Binford 1972, 91-92). Дискусията не е проследима тук, но трябва да се приеме, че в археологическия запис е налице ентропийно разпадане на културата.

Артефактите, класифицирани от Бинфорд в три групи („техномически, социотехнически, идеотехнически“) са нещо като „части от машина“ за производство на свободна енергия за ресинтез на популацията.

Енергия – това универсално и най-силно разработено в точните теории понятие, става величина, определяща динамики на човешки популации с техните технологии.  Втори важен акцент в „новата археология“ в този американски вариант е отнасянето на изследването към цялата културна система и именно тази културна система. (Макар и не експлицитно, тук Бинфорд потвърждава принципа на релативността на Боас.) Налице е мощен теоретичен конструкт за описване и обясняване на археологически факти: принципът на релативност дава координатната система, необходима за всяко описание, а енергията – динамиките, установявани в тази координатна система. Динамиките обясняват не само археологически, но и исторически факти от писаната история. Тези динамики са разработени на високо ниво във формалния апарат на неравновесната динамика и в множество теории, като най-важна е популационната динамика.

Културната система или съответното общество е координатна система, в която тя следва да се обяснява. Само в една позиция (система) можем да определяме места, моменти, релации и динамики. В процеса на археологически анализ и интерпретация това е теоретичен „репер“, с помощта на който установяваме и обясняваме факти за изследваната култура. Това е алтернатива на дифузионизма, в който координатната система е в (предполагаемата) дистантна култура, която е дифузирала в изследваната чрез миграция или дифузия на идеи. По собствения анализ на Бинфорд десет години по-късно, статията „Археологията като антропология“ съдържа няколко базисни идеи:

(1) Археологическият запис (archaeological record) e организация. (2) Работа на археолога е да експлицира отношенията, дадени в записа. (3) Можем да очакваме, че веднъж експлицирани, отношенията ще важат за много променливи, повечето от които няма да бъдат пряко наблюдаеми в археологическия запис, или в този контекст пряко наблюдаеми, ако бихме могли да присъстваме в динамиката на живата система както тя е била в миналото. (4) Обяснението на наблюдаемите отношения ще се отнася до характера на организираните свойства на живата културна система, както е съществувала в миналото. Това са в резюме идеите, стимулирани от Уайт и Сполдинг. (Binford 1972, 17)

Във всяко археологическо и в много естествено-научни изследвания някои заключения не се експлицират, доколкото са интуитивно ясни. Един артефакт с дръжка и острие е „нож“ и служи за рязане, една купа служи за храна и т.н. Но на по-дълбоко ниво една аналогия, която е плод на генерализация, поражда проблеми. В случая с цитирания труд на опонент (Alchin) става въпрос за заключение от типа: независими палеолитни общности са рисували по стени на пещери и върху камък. На много места обаче не откриваме такива рисунки. Не е логично само някои такива общности да са рисували, логично е останалите рисунки просто да са заличени от времето. Но това не решава проблема. Според Бинфорд трябва да преустроим логиката на подобни спекулации в проверими с независими данни хипотези, съгласно научното обяснение по Хемпел (Binford 1972, 92-94).

Интуицията, която ни помага да разпознаваме структурите и предметите на миналите култури е относно „човешката форма“, но тя изисква експликация. Проблемите идват с напредъка на обяснението към по-пълно и детайлно разбиране на това как хората от съответната общност, представена във фрагментирания запис, са живеели. Какво точно те са правели в дадени ситуации и с дадени артефакти и защо са го правели?

От аргумента, че материалните артефакти не могат да репрезентират нематериални форми в изчезналите култури, следва, че археологията трябва да се ограничи само с „материалната култура“. Но една картина на стена на пещера очевидно представя „нематериални“ – символни форми: представи за жизнената стойност на животни, обекти на култ или на лов. Една палеолитна костена свирка със серия отвори вероятно представя някаква музика, и т. н. Бинфорд поставя под въпрос (след Сървис) отделянето на „материална“ от „нематериална“ култура: „Невъзможно е да си представим, че който и да е културен елемент е функционирал в социоколтурната система независимо от действието на „нематериални“ променливи“ (ibid., 94).

Как обаче се заключава от материални към „нематериални променливи“? Според мен смисълът може да се описва и без ментални термини: „обединяване на племето“ или „образ на животно-закрилник“. Менталното се имплицира, без да е част от заключението. На практика тук не се следва, нито прокарва граница между „материално“ и „духовно“. Затова тази граница следва да се разтвори.

Бинфорд въвежда систематично една диахронна перспектива: етнологията. Описанието на една съвременна „примитивна“ култура може да служи като адекватна „аналогия“, както е наричана в литературата, или научна екстраполация, за обяснението на една такава от миналото. Във връзка с това Бинфорд формулира две времеви понятия: „етнологично (бързо) време“ и „археологическо (бавно) време“. И двете времена обаче са оформени от едни и същи закони.

Законите са безвременни и непространствени; те трябва да бъдат еднакво валидни за етнографските данни и за археологическите данни. Етнологията и археологията не са отделени с непреодолима пропаст. (Binford 1972, 8)

Новата археология се свързва не само с новите, естественонаучни методи за археологическо изследване, а и с новата доминираща философия на науката:  логическия емпиризъм на Виенския кръг и неговите американски представители като Карл Хемпел (Carl Hempel). Философите от Виенския кръг, наречени неопозитивисти, набелязват програма за отстраняване на метафизиката и развитие на науките по примера на физиката. Те определят като смислени само онези твърдения, които могат да се проверят в опита. Независимо дали сме позитивисти, или не, емпиризмът остава вярната стратегия, която елиминира или поне свежда до минимум непроверими хипотези и спекулации, особено характерни за континенталната историческа и археологическа наука.

Във всяка емпирична наука се обособяват три нива: наблюдение–описание–обяснение. Обяснението, поне във физичните науки, изисква закони с универсална форма. Хемпел развива заедно с Опенхайм теория на научното обяснение, в която всяко научно обяснение се основава на поне един универсален закон (Hempel & Oppenheim 1948, 137). Хемпел моделира „функционалните обяснения“ като вероятностни обяснения на структури от функции чрез принципа на естествения отбор (Hempel 1965). Той формулира и понятието „функционални варианти“, използвано от Бинфорд. В тази философия знанието се разделя на science и humanities. Хуманитарните дисциплини не са science и не обясняват, а интерпретират.

Бинфорд разработва три-ранговата схема на теоретичните нива в археологията: Low range theory, Middle range theory, Upper range theory (Binford & Binford 1968).

Теории от ниско ниво. На това ниво се типологизират археологическите данни. Създават се типологически редове на артефакти. Правят се сериация и се провежда клъстърен анализ. Описват се археологически култури. Те се идентифицират, датират и подреждат. Емпиричното археологическо изследване трябва да отговори на въпросите за времето, мястото и съдържанието на една археологическа култура като мрежа от артефакти.

Теории от средно ниво. На това ниво теориите трябва да обяснят защо намираме тази култура в този регион в това време. Това е опит за обяснение на регулярностите между променливи в многобройни моменти. Използват се палеоклимачатични и екологични данни и модели. След това се прави опит за обяснение на данни, срещащи се в много моменти и единици. (Например ДНК анализите напоследък са много популярни.)

Теории от високо ниво. Това са теории от типа на геологията, палеоклиматологията, еволюционистките модели и теории, например теорията за революциите на Гордън Чайлд или теорията на Густав Монтелиус за археологическите епохи: палеолит–неолит–халколит–бронзова епоха–желязна епоха. Този именно клас теории не са достатъчни в ситуация, когато цел е обяснението на една култура и съответно общество от миналото.

Три ранговата система не е стабилна и не е добре дефинирана. На най-високо ниво са изброени теории без систематизация. Дали на това ниво стои културологията като автономна теория на динамиката на културните форми? Не е ясно мястото на биологията и специално генетиката, но проблемът е по-дълбок. Трите ранга теории са слабо свързани и неопределено отнесени.

Културен дрейф. Според Бинфорд в статия от 1963 г. за случай на „културен дрейф“ (cultural drift), дрейфът създава различията в черти като декоративните мотиви, които маркират различни функционални типове, без да засягат самата културна система като цяло.

Културният дрейф е „процес на формална модификация в културното съдържание в рамките на функционални еквиваленти или относителни честоти на стилистични атрибути, които могат да преминават между различни функционални класове. (Binford 1972, 293).

Понятието „културен дрейф“ е аналогично на понятието „генетичен дрейф“ в Синтетичната теория на еволюцията. Дрейфът натрупва неутрални мутации без промяна на организацията („микроеволюция“). Макроеволюцията обаче включва възникване на нови родове и по-високи класове. Тя изисква серии големи мутации, които трансформират генома и фенотипа. За културата такъв тип „мутации“ са преходите към нови културни традиции и още по-мащабно – към нови епохи. Лесли Уайт ги обяснява като енергетични скокове. Революциите от типа на неолита и градската революция (Гордън Чайлд) са нови форми на акумулиране и контрол над енергетични ресурси: култивирани растения и животни и акумулиране на властни ресурси в градовете.

И така, „новата“ или „процесуална“ археология в САЩ е културна антропология, структурирана като биологичната. Това е критика на предходния период в археологията, „културно-историческата фаза“, в която археолозите са на позицията, че всяка информация, която артефактите съдържат за миналото на хората и отминалите начини на живот е загубена окончателно, когато елементите са включени в археологическите данни. Всичко, което може да бъде направено е да се каталогизира, описва и да се правят хронологии, базирани на сравнения между артефактите и подреждането им по място и време. Останалото е неизвестно преди писмената история.

Тук обаче от една крайност се отива в полярната. Археологическият извор се натоварва с ангажимента да представя цялата мъртва култура (културна система, общество). В същото време той се отнася тотално към еволюционната теория.

Дейвид Кларк – „археологическото самосъзнание“

Дейвид Кларк се различава от Бинфорд и антрополозите с „европейската“ си историческа и метафизична позиция, но въоръжена със съвременни научни техники за извличане на информация. Най-важно според Кларк е археологията да осъзнае неосъзнатите си предпоставки и статус. Кларк изразява остро съзнание за нова ситуация в археологията: методическа, теоретическа и философска.

Ако първата революция от съзнание към самосъзнание е предимно техническа, то този втори праг е до голяма степен философски, метафизичен и теоретично, носен от последиците на първата…

Обяснение, интерпретация, понятия и теория стават централни теми на дебат и съставляват същностната значимост на археологическата логика, епистемология и метафизика. Става ясно, че археолозите трябва да знаят за познанието и границите на това, какво може и какво не може да се знае от данните и да се знае това с критична оценка, а не просто с твърдение…

В екстремния случай, преди адаптивни, традиционните археологически позиции могат да се развият в новата среда като монофокална, едномерна и късогледа специализация, конформистки авторитаризъм, академичен регионализъм и индивидуализъм; свойствени на обречено състезание между дисциплинарни динозаври. (Clarke 1973, 7-8)

Налице е нова методология: „Новата среда развива нови материали и нови методи с ново съзнание, което изисква нови философии, нови решения и нови перспективи.“ (ibid., 8-9) Измерване, изчисляване, компаративен анализ, вече са трансформирани. Новите техники на откриване, датиране и разпознаване имат дълбоки последствия.

Измерванията и изчисленията сега изобилстват в области, традиционно лишени от сравнителни скали – таксонометрия, етнометрия, енергетиката, термодинамика, информационни индекси на структурна сложност, икономически мерки за полезност, пространствени мерки за разпространение. (ibid., 9)

Следват: нови парадигми, нови наблюдения, нови философии. „Новата археология“ се разбира от Кларк като комплекс от иновации, а не като определена теория.

Новата археология е взаимно проникваща мрежа от нови методи, нови наблюдения, нови парадигми, нови философии и нови идеологии в нова среда. Тя не е добра, просто защото е нова; много елементи са погрешни, неточни или неверни, но това е вярно и за голяма част от традиционната археология. (ibid., 12)

Във времето на тази промяна и дебат археологията на тогавашните социалистически страни е затворена при господството на марксистката философия на историята и идеология. При това тя усвоява добре класическите големи теории. У нас археологията от Богдан Филов насам се приема без дебат като историческо изследване в помощ на историографията. Историческият материализъм при това обяснява прилично обществата от миналото чрез икономическата база и нейната надстройка и свързва „материално и духовно“. Това, което „новите археолози“ поставят на масата, са ограниченията именно на тази традиция. След тези въпроси остава един нерешим и на това ниво:

Как историята се свързва с всички тези методи, теории и философии от естествено-научен характер? Има ли автономна Теоретична археология, какъв тип „закони“ могат да се формулират в нея и къде стоят те относно историографиите и естественонаучните теории? Еволюционната културна теория отговаря: законите на културите са аналогични на биологическите, доколкото културите са екологични системи. Но културите съдържат символни структури и менталности. Един идол не е част от екосистемата, а е символен артефакт, проекция на намерение. Едно изображение има естетически измерения, а един ритуал има култов смисъл. Този хуманитарен пласт обаче съдържа чисти интерпретации, които почти не получават емпирична проверка.

Културите са в процес на историческо случване, археологията установява и уникални събития като сключен договор между държави или лица. Тук археологията очевидно е част от историческото знание. Как този тип данни, факти и обяснения се съгласуват с физическите данни и еволюционните теории? И най-важно: как еволюцията обяснява развитието на обществата?

Социално-културна еволюция

Американският антрополог Елман Сървис (1915–1996) е лидер в еволюционната социална антропология. Монографията на Сървис и съавтори (E. Service, M.D. Sahlins, Evolution and Culture, 1960) е колективна и автор на главата „Закон за културното доминиране“ е Дейвид Каплан (David Kaplan).

Доминантни типове в еволюцията

Поради своята по-голяма термодинамична гъвкавост в усвояването на различни жизнени среди, той (доминантният тип) се разпределя върху по-широка територия, отколкото недоминантните типове. Специфичните доминантни типове, от друга страна, поддържат монопол в тесен диапазон и повишена специализация. (Kaplan: Service 1960, 72-73)

Културно господство

Всеки следващ по-висш културен тип се е разпространявал по-далеч и по-бързо от предходните типове, докато в наши дни ние намираме, че Западната култура не само разширява своето господство върху по-голямата част от тази планета, но и се опитва да се разпростре във външното пространство (ibid., 73)

Това е експанзия и тя е характерна за всички култури (и за всички организми) като стремеж към налагане на собствената организация (генотип). Господството е резултат на експанзия.

Закон за културното господство

Той може да се формулира така: културната система, която по-ефективно експлоатира енергийните ресурси на дадена околна среда, ще клони към разпространяване в тази среда за сметка на по-малко ефективните системи. (ibid., 75).

Това е аналогия на закона за „естествен отбор“ между културни системи.

Възражение. Експлоатирането на ресурси с цел натрупване и завладяване не е винаги адаптивно, защото създава напрежение, а от друга страна ресурсите имат край и тяхното изчерпване може да доведе до колапс. Примери за такова развитие има много. Chiefdoms (племенни обединения с вожд) и държавите във фазата на растеж експанзират до достигане на предела на своята мощ или изчерпване на ресурсите. Това поведение, неовладяно, води до колапс.

Всяка културна система, след като всички потенциали, присъщи на нейното в ниво на организация, са достигнали границата си и тя е постигнала задоволително адаптиране към своята среда, ще се стреми да стане стабилизирана. Тогава става трудно за нея да се реадаптира цялостно. Разбира се, системата ще може да усвои някои промени от вън, но само дотолкова, доколкото нейната основна адаптация не е застрашена. Това изглежда е в основата на онова, което антрополозите често наричат „консерватизъм на културата“ (ibid., 87)

Тук има възможност за описване на традицията и нейната промяна. Традицията е адаптация, а промяната – реадаптация.

Закон за еволюционния потенциал

Законът, който може да се нарече Закон на еволюционния потенциал, е прост: колкото по-специализирана и адаптирана е една форма на даден еволюционен етап, толкова по-малък е нейният потенциал за преминаване към следващия етап. Друг, по-сбит начин да се формулира това, и е в съгласие с предходните глави е: Специфичният еволюционен прогрес е обратно пропорционален на общия еволюционен потенциал (Service 1960, 97).

Това, формулирано като закон на културното развитие, има много потвърждения, но и много опровергаващи примери. Така е, защото термините на културния еволюционизъм не са добре дефинирани, какво впрочем и термините на еволюцията изобщо в Дарвиновия вариант. „Специализацията“ често означава различни характеристики, както и „потенциалът“. Един положителен пример, даден от самия Сървис, е развитието от египетската писмена система на по-ефективни фонетични системи. (ibid., 103) Дават се и други примери за статичността на добре адаптираните индивиди и групи, и пробивите, извършвани от новодошли, които се адаптират. (ibid., 103-104)

Тези факти и аргументи са правдоподобни, но има и обратни факти и аргументи. Често в науката много опитни, „фиксирани спрямо парадигми“ творци успяват да стигнат до значими и нови резултати. Вземането на властта от болшевиките „в най-слабото звено на световния империализъм“ (Ленин), което трябвало да създаде скок отвъд развития капитализъм към комунизма, не довежда до очаквания скок, а по-скоро до обратното. Новодошлите (?) в първата половина на II хил. пр. Хр. ахейци са популация с традиционно общество, но те бързо завземат Крит с развитата Минойска цивилизация и развиват своя напреднала държавна система.

Заключението е, че този закон не е добре дефиниран за адекватните условия.

Политическа еволюция

През повече от 99 % от човешката история, както е изчислено от археолози и приматолози, хората са живели в малки, прости, егалитарни (сегментни) групи (bands) или племена. Повратният момент в историята, възникването на институционализирани, централно управлявани държавни системи, очевидно е настъпил едва преди 5000 или 6000 години. Кога точно е трудно да се определи, защото проблемът е в дефинициите. В голямата си част различните дефиниции често са свързани с определени теории за причините за произхода на държавата, и тези причини са постулирани, за да се разкрие това, което е базисно – истинската същност на държавата.

Като начало трябва да се приеме пределно общо определение за управление, което включва по-специалните дискусионни определения на държавност. Изглежда, че по-малко несъгласие ще има относно употребата на понятието за „правителство“, отколкото за държава или империя, ако в нашата дефиниция включим следните общи характеристики: това е форма на институционален социален контрол, който е относително постоянен (т.е. не просто ефимерно управление на харизматичен лидер); той е надсемеен (т.е. съществува над правилата и обичаите на родов ред); това е организирана структура от специализирани елементи, подредени в йерархичен ред (т. е., един вид бюрокрация); и накрая, сред многото и различни функции, с които се натоварва, неговата основна функция е интегративна (т.е., предоставяне на ползи на участниците, особено на локалните групи, както и чрез репресивни публични закони, той се опитва да преодолее тенденциите за разделяне, характерни за по-ранните сегментни видове общества). Обърнете внимание, че този тип списъчна дефиниция не имплицира нищо за причини или произходи (Service 1985, 173-174, к. м.).

Как от неформалното вождество (chiefdom) възниква държавата?

Мейн и Морган виждат създаването на закони, и специално на кодифицирани правни структури (зависими от въвеждането на писменост), като основа на цивилизацията. И за двамата движещ механизъм е била просто менталността; развитието на идеята за държава… идеята, че законът има за основна цел създаването и поддържането на мира. (ibid., 176)

Когато икономиката е основно базирана върху лова и процеса на изхранване, основната социална единица е групата (“band”) от няколко семейства, варираща по размер в зависимост от годишния сезон, количеството и вида ресурс. Групата е била по-скоро флуидна и неформална. (ibid., 213)

Този партикуларен тип общество е съставено от малки „орди“ (bands), обединени на принципа на равенството и приликата… Централизираната организация е онази, в която намираме началото на индивидуацията; разделението на труда се формира не от желанията на индивидите.

(ibid., 237).

Сървис формулира три фази на социалната еволюция: група (band), племе (tribe), вождество (chiefdom) и държава (state). Той въвежда понятие за „управленските ползи“ (“managerial benefits”). Вождеството се развива, защото вождът осигурява ползи за последователите си, които с течение на времето стават все по-сложни, облагодетелствайки цялото племенно общество. Това поддържа властта на вожда  и позволява на политическата организация да расте.

Сървис развива и теория на интеграцията. Той смята, че ранните цивилизации не са разслоени въз основа на имуществото. Те са били разслоени въз основа на неравната политическа власт, а не заради неравен достъп до ресурси. Той смята, че не е имало истински класови конфликти, а само борба за власт всред политическия елит в ранните цивилизации. Интеграционната част от тази теория е, че големи архитектурни паметници са били създадени чрез доброволен труд, а не чрез принуда от управляващите над населението.

Chiefdom

Не намирам точен български еквивалент на този термин (вождество?), най-ясна е дефиницията на Робърт Карнейро: „автономна политическа единица, обединяваща множество села или общности под постоянния контрол на върховен вожд“ (Carneiro 1981, 45).

Дефиниция на chiefdom на Хенри Райт:

социално-политическо образувание, в което общите дейности за социален контрол са придобити в подсистема, която е външно специализирана по отношение на други дейности, но не е вътрешно специализирана от гледна точка на различни аспекти на процеса на контрол (напр. наблюдение, вземане на решение, принуда). (Write 1984:42) (цит. по Abrutyn&Lawrence 2010)

Тук се подчертава липсата на специализиране на контролните функции на вожда, но на практика вождовете следват традиционни обичаи за властта и решенията. Теорията на вождествата и еволюцията им към държави е предмет на интензивен дебат, в който се разискват аргументи за постепенното и рязкото преминаване към държава. (ibid.)

Вождът е глава на йерархична общност от хора. Тази общност е централизирана чрез авторитета и властта. В предходните форми: „групи“ и „племена“, не намираме тази централизация. В тази аграрна общност има най-малко две класи: елит и обикновен народ. Един клан/семейство от елитната група е управляващ в тази общност, с най-голямо влияние, власт и престиж. Елитът се отличава рязко от народа и не се занимава с агрикултурно производство, контролира ресурсите и благата, като събира „данъци“. Управляващите извършват ритуали, които само те имат права да извършват. Вождът може също да прави преразпределение на храна и други блага.

Това изглежда вярно за огромен брой общности в огромни периоди от време, вкл. и днес. В тези едромащабни понятия могат да се поместят много специфични локални форми и динамики. Приложено към една локална праистория, вождество не е специфична характеристика, а „чадърен термин“, който приравнява общества от различни епохи. Какви са политическите и по-интересно антропологическите разлики между: обществото от „Варненския некропол“ с владетеля, отрупан със злато и скиптър от V хил. пр. Хр.; „владението на цар Резос“ от бронзовата епоха на Омировата Илиада; държавата на Терес от началото на V в. пр. Хр., в която също няма администрация и правителство; племенните аграрни обединения с вождове в Мезоамерика и в Нова Гвинея днес; авторитарните и тоталитарни държави с властващи кланове днес?

Социална археология и антропология

В последните десетилетия на миналия век и в началото на XXI в. се развива социалната археология, специално изтъкваща на преден план чисто социалните структури и динамики, но припокриваща се с концепциите на антропологическото движение, твърдят, че със строго прилагане на научния метод е възможно да научим нещо за това как са живели хората, които са използвали артефактите, откривани в обекти от предписмени времена.

Един от нейните създатели е Колин Ренфрю. Той се поставя във връзка с новата археология и въвежда още преди половин век термина „social archaeology“. В забележителната лекция със същото заглавие той изтъква, че новата процесуална археология фокусира вниманието върху „подлежащите исторически процеси, които са в корена на промяната“, а те са социално-исторически. Археологията, отбелязва той,

се научи да говори с по-голям авторитет и точност за екологията на миналите общества, тяхната технология, тяхната икономическа база и тяхната социална организация. Сега тя започва да се фокусира върху идеологията на ранните общности: техните религии, начина, по който те са изразили ранга, статуса и груповата идентичност. (Renfrew 1973, 5) Под „социална археология“… имам предвид реконструкция на социално икономическата организация на обществата от миналото и начина, по който самите те са гледали на света. (ibid., 7)

Социалната археология идентифицира, описва и обяснява различни типове общества според степента на развитие.

Понякога те ще бъдат представители на държавно общество – на общество, което показва много от характеристиките, които свързваме с градската цивилизация. Такива общества имат централизирана държава, обикновено поддържана от армия, базирана в столицата. Има йерархия от селища със система от местни управници на подчинените градове. Има специализирани занаяти, както свещеници и воини, и често бюрократичният контрол се осъществява с използване на писменост. Тези общества са „стратифицирани“, защото обхващат различни социални групи или подгрупи. Римското завладяване на Европа, например, е било извършено от едно общество от този вид…

В други случаи елитите се организират на не чак толкова сложно ниво. Те могат по-скоро да показват характеристиките на това, което антрополозите понякога наричат  chiefdom. Тук вече има известна степен на централизирана организация, но няма административна бюрокрация, често свързвани с държавата. Обществото не е разделено на серия от отделени социални класи, а се организира по-скоро от система от рангове, базирана на родството, в която тези, които са най-тясно свързани с вожда, заемат позиции с по-висок статус. От икономическа гледна точка една специализация в корабоплаването е функция на тези общества, както и други специалисти като свещеници и воини. (Renfrew 2007, 132-133)

Традиционните общества от Тракия през Бронзовата епоха попадат формално в chiefdom, но в тази категория попадат и по-ранни общества от Тракия, и по-късни.

Какъв тип общество е било това? Били ли са хората, които са го формирали, повече или по-малко на едно ниво? Или е имало видими разлики в ранга и престижа в обществото – може би различни социални класи? И относно професиите: имало ли е хора, специализирани в отделни занаяти? И ако е имало, били ли са те под контрол в една централизирана система, като в някои от дворцовите икономики в Близкия Изток и в Египет? Или това е било по-свободна икономика, с процъфтяваща свободна размяна, в която търговците са могли да действат свободно в собствен интерес? (Renfrew&Bahn 2007, 131-132).

Социалната археология има ново разбиране за ролята на теорията:

…миналото не се пре-създава за нас просто като резултат от добре проведени разкопки и събиране на данни. Традиционният възглед, че ако са събрани достатъчно данни, парчетата от мозайката ще паснат взаимно и ще разкрият картина на миналото, каквото то реално е било, е просто едно объркване. Прогресът идва по-скоро с насочено развиване на понятия и техники, които ни позволяват да проучим и създадем структура от аспектите от миналото, които ни интересуват.

Най-успешният от тези подходи към днешна дата е бил екологичният подход, където през годините и в сътрудничество с естествените науки са развити методи, които позволяват ефективно възстановяване на ранната среда на обекта и подробно проучване на експлоатацията на екосистемата. (Renfrew 1973, 5) Разбирането, че във всяко човешко общество ритуалите и вярванията са толкова базови за неговото функциониране, както изхранването, е ново за археологията. (ibid.)

Тук искам да акцентирам на „екологичния подход“ с „експлоатацията на екосистемата“ като фундамент на обществата и културите в пълно съгласие с културната еволюция. Този фундамент е изтъкван и от Фернан Бродел в неговата концептуална история.

Докато нашите общества (тези, които съответстват на модерните цивилизации)… използват при функционирането си различен потенциал (срв. „еволюционния потенциал“ на Е. Сървис – бел. авт.), който се оказва осъществен от различни форми на обществена йерархия… Такива общества са успели да осъществят в себе си обществено неравновесие, което използват, за да произвеждат – едновременно – повече порядък (имаме общества с механизация), както и повече безпорядък, много по-малко ентропия в самия план на отношения между хората. (Бродел 2014, 60)

Социалната парадигма, развивана от Ренфрю, не работи обаче с подобни динамични понятия. Социологията най-често и по правило ги елиминира. Но как да осмислим постановката за водещата роля на ритуалите и вярванията заедно с икономиката? Бродел е на по-прав път с активното използване на динамични идеи и успява да обедини динамиките на бавната и несъзната история със социалните структури.

При всяко положение, конкретните анализи на различни социо-културни и политически форми носят повече яснота с оглед на археологическия анализ. В тази посока намирам интересното изследване на Тимъти Ърл.

Мултилинеарна политическа еволюция

Какви са големите различия между вождествата в различни епохи и далечни култури?

Тимъти Ърл използва мултилинеарен еволюционен подход (Earle 1996, 13), като анализира три независими лидерски общества: в праисторическа Дания, на Хаваите и в Андите преди Колумб. Това са три напълно различни като история случаи на два континента и една изолирана островна група. Въпросът, който Ърл задава в самото начало, е: „знаем, че сложните човешки общества са възникнали със строги институции. Как е могло да стане това?“ (ibid., 1). В отговорна този въпрос авторът се фокусира върху това „как лидерите идват на власт и как тази власт се институциализира. Следвайки политическата логика, аз смятам, че персоналните облаги на лидерството са достатъчни да обяснят търсенето на престиж и доминация“ (ibid., 2).

Набелязаната от Ърл и намерена в различни епохи и култури структура на властта в chiefdom е многократно дефинирана без особени разлики и е засвидетелствана в култури на всички континенти: праисторически, исторически и съвременни (в субструктурата на съвременните държави). Тази структура може да се разпознае като изключително стабилно ядро на обществата. Тя характеризира обаче не човешката социалност изобщо, макар че има биологични корени. Едноличното господство по всяка вероятност се корени в организираното производство, а не в лова и събирачеството.

В продължение на милиони години човешките общества не са централизирани около лидери на големи племена. В палеолита или ловно-събираческото общество групите са аналогични на всички групи на ловуващи и събиращи бозайници, вчастност примати. Семейството (двойката с деца) е ядрото на всички структури. В малката група семейства индивидите се подреждат по сила или компетентност в лова и събирачеството и имат неформални лидери.

Биологично ядро на социалната йерархия

Какво представлява по същество тази дълбока структура? Дали тя е културен феномен, или е биологична форма, споделена с други подобни форми? Ако тя е културна форма, трябва да намираме големи изключения от нея, но такива няма. Ако релациите са едни и същи, то и структурата е идентична, без тук да дискутираме проблема за редукцията. Аспекти на социалното поведение в тази връзка са описани от нобеловия лауреат Конрад Лоренц в книгата му On Aggression (1963).

Принцип на организация, без който не може да се развие по-напреднал социален живот при висшите гръбначни е така наречения рангов ред. При този ред всеки индивид в обществото знае кой е по-силен от него и кой е по-слаб от него, така че всеки може без борба да отстъпи пред по-силния и да очаква подчинение от по-слабия, ако се случи да си попаднат на пътя… Широкото разпространение на йерархията, както вече е отбелязвано,  убедително свидетелства за нейната важна видосъхраняваща функция… Второ, напрегнатите отношения, които възникват в съобществото поради агресивните подбуди и оформената от тях йерархия, могат да му придават полезна структура и стабилност… (Lorenz, K 1966, 40-41)

Децата се защитават. Общността е така организирана, че няколко интелигентни мъжки, „сенат“, получават авторитет, съществен за вземането и прокарването на решения за доброто на общността. (ibid., 44)

Еволюционна форма на личните връзки и групообразуване, вън от всяко съмнение, е обединението по двойки, заедно грижещи се за потомството. (ibid.)

Ритуалите, според Лоренц, също имат биологични корени:

Културно развитите социални норми и ритуали са характеристики на по-малки и по-големи човешки групи по същия начин, както наследените свойства, развити във филогенията, са характеристики на подвидове, видове, родове и по-големи таксономични единици. (ibid., 76)

Ако се повдигне възражение, че подобен еволюционизъм е остарял и отхвърлен, веднага можем да се позовем на Джаред Даймънд и неговите изследвания върху произхода и различията между културите и цивилизациите на границата между миналия и настоящия век: (Diamond, Guns, Viruses, and Steel, 1997).

През тринайсетте хилядолетия, изминали след края на последната Ледникова епоха, на някои места са се развили писмени и индустриални общества, боравещи с метални сечива, на други – безписмени земеделски общества, а на трети са се съхранили единствено тези на ловците-събирачи с каменни сечива… първите, или писмените общества с метални сечива, са покорили и/или изтребили останалите… Само допреди два века всички новогвинейци са „живеели в Каменната ера“…., и са живеели в селища, които не са били организирани около някакъв политически център. Тази структура им е била наложена от белите… стоманените брадви, кибрита и лекарствата и се стигне до дрехите, разхладителните напитки и чадърите. В Нова Гвинея всички тези неща са се появили колективно като „карго“ (Даймънд 2006, 11-12)

…два от коренните американски народи – ацтеките и инките – са владеели цели империи, служейки си все още с каменни сечива.(цит. пр.,14)

Столицата на ацтеките в момента на Конквистата (1520 г.) Теночтитлан (съвпадащ с днешно Мексико сити) бил град, по-голям или равен на Рим по спомени на самите конквистадори. В столицата имало храмове (пирамиди), централен площад с голям пазар, много квартали, разделени с канали, развита пиктографска писменост. Тези хора не са познавали металите и според валидната и днес археологическа периодизация трябва да са в неолита.  Даймънд също отнася вождовете едва към епохата на неолита:

Номадските групи на ловци-събирачи са относително егалитарни, а тяхната политическа дейност се ограничава в рамките на собствената им територия и сключването на нетрайни съюзи с околните аналогични групи. След появата на гъсто населени, уседнали и произвеждащи храни общности идва ред и на появата на вождовете, царете и администраторите. Такива бюрократични структури са от съществено значение не само за управлението на по-големите и гъсто населени региони, но и за поддържането на редовни армии, изпращането на флотилии с разузнавателна или проучвателна цел, както и за подготовката на бъдещите завоевания.(цит. пр., 34-35)

Цялата тази огромна парадигма, добре потвърдена и пряко вкоренена в силни биологични и физични теории, основателно се подлага на критика, както и трябва да се очаква: тя не може да „осмисли смислите“, които постоянно се влагат в историята от участници, свидетели, разказвачи и професионални съвременни историци.

Но авторът не е настоявал на това да „осмисля смисли“ на конкретни събития. Той настоява на причинно обяснение на културните разлики. То е социално, като в неговото константно ядро са популационните структури: семейства, групи, доминиране и йерархия.

Човешките общности са популации на вида Хомо сапиенс, а преди него: на Хомо неандерталензис, на Хомо Еректус и на Хомо хабилис. Като хоминид Хомо сапиенс е интелигентен и социален, комуникативен и всеяден: събирач и ловец. Хоминидите като примати създават семейни групи с водач (алфа индивид). Водачът се налага със сила, той печели битката за водачеството. Водачът насочва групата към ресурсите и се ползва се от тях с предимство. Първо той опложда женските, а после са останалите по рангове. В групата има йерархия и мъжките са подредени по сила. Те ползват ресурсите на разположение на групата по реда на своето ниво в йерархията и с грижа за малките. Неопределеното ниво се определя с борби.

Решаващата специфика на Хомо сапиенс (а в различна степен и на предходните хоминиди) е символната и виртуална организация на обществото и ранговата йерархия: езикът и създаването на артефакти. Изглежда навсякъде тази символна организация съдържа култ, и единствено при хората мъртвите се почитат с погребение.

Това е глобална и коренна форма, върху която се извършва културната еволюция на властта в човешките общности.

Колкото е по-високо в йерархията един индивид, толкова е по-силен потокът на ресурси към него, но и толкова по-голяма е отговорността му за общността – функционално той е източник на стабилност. Властта и покровителството са налице от праисторическите chiefdoms, древните царства и техните кодекси, системата на патрони и клиенти в древен Рим, „царят – баща на нацията“ в модерните времена, политическите върхушки, олигарсите, нелегалните общества, тайните общества, престъпните групи, кликите…

Тази коренна структура е жива и затова тя продължава да поддържа здравото ядро на обичаите, ритуалите, нормите, законите и йерархиите.

Държавите възникват върху това ядро, което остава техният енергетичен фактор. Политическите мислители са подчертавали ролята на писания закон във възникването на държавата и самата цивилизация. Кодексът описва легитимността в детайли като писани универсални правила от Хамурапи до съвременните системи. Законът и свързаните с него договори, утвърждавани в практиката на правораздаване, стабилизират обществото на високо ниво. Законите обаче не са в състояние да овладеят дисипативните потоци на нестабилност, те се „заобикалят“ и нарушават чрез властта, но когато своеволията достигнат отвъд определени нива, избухват протести, конфликти и смяна на властта. Виртуалният ред се „деформира“ и променя от реалното съотношение на силите, а това са ресурсите, богатствата. Но култът като върховен извор на легитимност може да стабилизира и неравенството.

Заключение

Антропологическата перспектива в археологията потъва в културологията, в еволюционната теория на социокултурните системи, в биологичната антропология  и в последна сметка в биологията.

В посока „нагоре“ антропологичната археология води към социалната археология и чрез тази концептуална рамка преодолява ограниченията на дифузионизма.

Археологията неизбежно върви към такова разширяване на хоризонта на теоретизацията и обясненията. Това трябва да се очаква и в нашата археология. Засега археолозите отказват да приемат сериозно тези общи теории, а се придържат към по-стари и класически схеми на периодизация и типологии, както и към дифузионната теория. Но от това страда качеството на археологическата интерпретация и научното обяснение на огромната база от данни, която е натрупана. В най-силна степен този дефицит в обяснението важи за праисторическите изследвания.

Цитирана литература

Abrutyn, S, Lawrence, K. (2010). From Chiefdom to State: Toward an Integrative Theory of the Evolution of Polity. Sociological Perspectives, Vol. 53, № 3: 419–442.

Archer, R. (1961). Analogy in Archaeological Interpretation. Southwestern Journal of Anthropology. Vol. 17, No. 4: 317-325.

Binford, L. (1962). Archaeology as Anthropology. American Antiquity, Vol. 28, No. 2: 217-225.

Binford, L. (1972). An Archaeological Perspective. Studies in Arheology. New York and London: Seminar Press.

Binford, S & Binford, L. (1968). New Perspectives in Archaeology. Chicago: Aldine Publishing Company.

Boas, F. (1928/1962). Anthropology and Modern Life. New York: Norton & Company.

Carneiro, R. (1981). The Chiefdom: Precursor of the State. The Transition to Statehood in the New World / Ed. by G. D. Jones and R. R. Kautz. Cambridge, UK–New York: Cambridge University Press: 37–79.

Clark, D. (1973). Archaeology: the Loss of Innocence. Antiquity, XLVII, 1973: 6–18.

Earle, T. (1996). How Chief Come to Power? Stanford: Stanford Un Press.

Lorenz, K. (1966). On Agression. London and New York: Routledge.

White, L. (1943). Energy and Evolution of Culture. American Anthropologist, vol. 45, 3, p. 1, 335-356.

White, L. (1949/1959). The Evolution of Culture: The Development of Civilization to the Fall of Rome. New York: McGraw-Hill.

White, L. (1949). The Science of Culture. A Study of Man and Civilization. New York: Grove Press (Уайт, Л. (1988). Науката за културатаСофия: Наука и изкуство).

Даймънд, Дж. (2006) (1997). Пушки, вируси и стомана. Защо хората от различните континенти имат различна история и съдба. Изток-Запад: София.

Коментирайте