Алпийски дневник

5 май, 2014 | Публикувано в: Без категория | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


АЛПИЙСКИ ДНЕВНИК

Сергей Герджиков. Алпийски дневник. „Хермес”, 2014

Книгата е написана от позициите на любител и не представя спортни постижения, а алпинизма като опит отблизо.

Стремил съм се към пълна правдивост. Обръщам се към читателя-неалпинист, за да го поставя в положението сам да усети какво е да се катериш, да изкачваш висок връх, да си в критична ситуация, да пътешестваш и да се чувстваш пришълец.

Премиерата ще се състои на 14.05., сряда, от 18.30 часа в книжния център Greenwich (Грийнуич) в София, бул. “Витоша” № 37.

ЗАПОВЯДАЙТЕ!

Анонс от издателство „Хермес”

Книгата е изпълнена с приключенски дух, адреналин, екзотика и описания на изящни природни картини от страната и в чужбина. Представен е животът на един алпинист отблизо, истински с всичките му пориви, страхове и мечти. А самото изкачване на върховете естествено води до философски размисли, извисяващи и духа.

ТЕКСТ НА ЗАДНАТА КОРИЦА:

Сергей Герджиков, роден през 1956 г., е професор по Философия в Софийския университет. В свободното си време е планинар и дълги години се занимава с алпинизъм и пътешествия. Автор е на философски монографии, превежда текстове от източната мисъл и Дзен, публикува пътеписи („Японски дневник”, 2003).

Изкачил е повече от 200 алпийски тура в българските планини и някои интересни стени и върхове по света: Кежмарски и Ломницки щит в Татрите, Брайтхорн в Алпите, Мармолада в Доломитите, Елбрус в Кавказ, Фуджи-сан в Япония, Хуаншан в Китай, Кауфман в Памир. През 1991 г. тежка злополука прекъсва за години активното му катерене, но успява да се върне в света на планините с обездвижен глезен, а и да навлезе в тъмния свят на пещерите.

Алпийски дневник е серия разкази за алпинизъм и приключения. За върха-мечта, чието сияние изтръгва от суетнята, за тръпки на страх и радост, за еуфория и изнемога, за вечери край лагерни огньове, за това да си пришълец в чужди земи.  Авторът води читателя от обичайната градска среда към света на планината, приключението, пътешествията и риска. Целта тук е не да се отчетат спортни постижения, а да се предаде тръпката над бездната на онези, които не са я изпитвали.

Какво е да катериш по отвеси на стотици и хиляди метри над равнините? Какво е да пътешестваш в далечни страни, за да се изкачваш по върхове над облаците? Историите, разказани в този дневник, предават живи усещания за преодоляване на вертикални терени с партньори и съвсем сам, за снежни стихии и биваци под звездите, за победни мигове и мъчителни нощи, за живот и смърт на високо и на чисто. Като блестящи бисери са кратките импресии от планините и морето.

* * *

Благодаря на моите приятели, които са се връзвали с мен, за незабравимите мигове: Тони Арсов, Пламен Грабчев, Красимир Михайлов, Боре и Здравко, Спасимир Иванов, Калин Лиловски, Иван Димитров.

Благодаря на Майстора на словото, писателя Владимир Зарев, който ме подтикна към издаване на този дневник, за думите-находки на някои места и за полезните съкращения. Благодаря на издателя Стою Вартоломеев, собственик на издателска къща „Хермес”, за да достигнат тези истории до читателя.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

Фуджи-сан – магическия вулкан

Подготовката

Март 2002. Киото, Япония. Фуджи-сан (не Фуджияма), 3776 м., е символ в Япония. Рисуват го и го снимат за какво ли не. Името му се използва от различни търговски марки. Наричат го „majestic” – величествен. Майстор Хакуин Екаку-дзенджи, велик Дзен-учител, е живял в храм в подножието на вулкана и е рисувал. Тази приоблачна планина се е извисявала пред очите му. За дзенския майстор Фуджи-сан е символ на извисяването към просветлението – сатори.

В Киото зимата се изнизва, аз кисна в библиотеката и вкъщи, рядко излизам.

Но затова пък всеки ден си правя кроса от началото на март. Десет километра по улиците на града, разминавайки се с пешеходци и ученици на колелета. Целта е изкачване на Фуджи преди разрешения сезон, който е фиксиран: 1 юли–31 август. По това време няма да съм в Япония, а и да съм, не бих тръгнал в „тарапаната”. Алпийското изкачване е преди сезона, когато има сняг и лед нагоре.

Проучвам изкачванията на Фуджи-сан в мрежата. Там е пълно с предупреждения за това, колко смъртоносно опасно е изкачване в зимни условия, „out of season”. Виждам, че при чиста зима тези шеметни снежно-ледени склонове са много сериозен проблем и са само за професионалисти от висока класа. Няма никакви скални форми за нормално осигуряване. Духат ураганни ветрове, които изхвърлят от склона. Аз нямам сериозен партньор, май ще се изкача соло, а това плюс зимните проблеми прави изкачването на практика невъзможно. Чета страховити истории за зимни изкачвания. Опитът ми говори, че има известно  надценяване на трудностите за отказване от любителски опити и свързаните с това изключително трудни спасителни акции. За мен остава надеждата, че в пролетния сезон, макар и на тази височина зимен, условията ще са по-благоприятни.

Трябва да си купя добра екипировка за Фуджи и за Хималаите, където възнамерявам да отида в края на специализацията. Проучвам модели и цени в алпийските магазини. Намирам много богат магазин в Осака. На огромен плакат на гара Осака с белоснежния Фуджи-сан като фон на японка в кимоно (реклама на компютри!) виждам добре част от снежния маршрут, по който мога да опитам върха при смекчени зимни условия. Респектиран съм от гладкия стръмен терен. Изкачвам го мислено, вече го сънувам, опитомявам го в ума си. Най-високата част силно ме смущава – там наклонът е най-голям, а и ветровете сигурно са най-силни.

През целия март продължавам всекидневните кросове плюс десет километра колоездене по нагъчканата улица „Марутамачи”. Целя лекота и повече бързина, бавно навлизам във форма – към скорост десет километра в час. Повече без дясна глезенна става не може, а и не е нужно. Решаваща е не скоростта, а издръжливостта Киото е опасано околовръст с хълмове и планини – удобен терен за тренировки.

Вчера тичах в дъжд и това ме зареди с енергия. Тръгнах без желание, навън гъсти облаци, започва да капе. След минути вече вали, а като стигам до реката Камогава, дъждът е проливен. Имам лека качулка на главата и тичам, днес тук изглежда съм сам. След километър срещам японец, поздравяваме се. Браво, изглежда към 50-годишен, но се държи. Повече от десет километра в дъжд. Това е нещо ново за мен.

3. 04. Днес тичам нагоре по стръмния хълм Даймонджи. Тук хълмовете си имат входове, закътани между крайните къщи. На Даймонджи е оформен огромният йероглиф „дай”, голям. На стотици метри по неговите очертания са построени бетонни гнезда за ритуални огньове. Те се запалват едновременно с много факли на 11 август, в нощта, когато в Япония се честват духовете на умрелите (ками). Над града йероглифът свети огнено.

Японците са „влюбени” в природата и я опитомяват всестранно. По пътеката са построили на места стълби, а дъждовната вода се отвежда по бетонен улей. На една поляна са седнали група жени, които ме приветстват с ръкопляскане и скандиране в такт: „Шин-кан-сен!” – влака-стрела. Времето е 39 минути от подножието при храма Гинкакуджи до върха. Слизам за 18 минути. Силно бягане, но с лоша нагласа – не изпитвам удоволствие.

6. 04. Тичам нагоре по свещената планина Хиейзан, царство на божества и храмове, време – 54 минути. Част от пътя ми минава по улей, издълбан явно от вода. И тук любовта към планината е въплътена в бетонни и каменни форми. До върха е прокарана въжена линия, а малко до под върха – влакче на стръмни релси.

На самия връх е върхът на изобретателността. Японците са издърпали вода с помпи, за да построят паркче с рекичка. Е, това природата никога няма да може да направи, даже да се сети… По алеите на парка са изложени местни копия на живописни платна на френските майстори.

10. 04. Сънувам изкачване на Фуджи-сан. Готвим се да се качим с група японци. Бяхме на красиво морско място… После изведнъж се озовавам в непознат град с разпръснати къщи и дълги улици. Там се води някаква битка, летят трасиращи куршуми, светят бясно. Опитвам се да пресека улицата, търсейки да разбера къде съм. Пред лицето ми фучат светли ивици. После намирам някакви хора… Разпознавам японски говор и запитвам къде съм. Обяснявам, че отивам за Кавагучи-ко, градчето под Фуджи-сан… После има пътуване с автобус и изкачване по стръмен лед, събуждам  се от уплаха.

25. 04. Гледам по телевизията Фуджи. Снегът е отвят от района на маршрута докъм 2500 м. Върхът бясно „пуши” – вятърът трябва да е много силен! Представям си там, в тази виелица, как вятърът ме изхвърля по ледения склон и изтръпвам.

Испанката Ема, нова виртуална позната, горещо приема идеята да се изкачи с мен на Монт Фуджи. Обяснявам, че сега върхът е много труден и е нужна специална екипировка, но тя отново настоява. Когато ѝ пиша, че съм българин, замълчава. По-късно се появява Томоко от Кобе, спортна натура, редовно прави кросове и дълги турове с колело. Тя е много навита и става моята партньорка за Фуджи. С нея правим серия тренировъчни изкачвания по околните планини.

Японското правителство се грижи за сигурността на хората, като им забранява да се качват нависоко в планините извън сезона, т.е. извън юли и август. В един разказ за изкачване на Фуджи-сан американец пише, че имало голяма бариера в началото на маршрута с надпис: „The mountane is closed!” („Планината е затворена!”)

В края на април комплектовам екипировката и инвентара си: алпийско яке и панталон с изолацията Gore-tex, обувки – моите изпитани Coflach, пикел и котки Camp, каска, глетчерни очила, ръкавици. Томоко също се е екипирала здраво.

Изкачването

2. 05. 2002. Започва златната седмица в Япония, („горудан уику”): два празника се сливат с почивните дни и се получават четири-пет. Това е тяхната допълнителна пролетна ваканцийка. Основната е едноседмичен отпуск, ползван предимно през лятото. Много японци пътуват на излет или при близки. Влаковете са претъпкани, а нашите билети са купени предварително благодарение на Томоко. Рано сутринта, натоварени с тежки раници, хващаме влака-стрела по линията Хокайдо в посока Токио и слизаме в Мишима. Оттам чакаме автобус до Кавагучи-ко – изходния пункт за изкачване на Монт Фуджи. Пътят минава около целия вулкан и повечето време прекарвам, вперил очи в заснежения му конус. Преминаваме покрай две от петте езера под върха.

На автогарата в Кавагучи-ко чакаме часове. Взирам се към северната стена и се опитвам да разпозная линията на изкачването. Снегът е над половината от конуса, а изкачването започва от нивото една трета над основата. По маршрута, особено на високото, виждам проблемни участъци,  с които не виждам как ще се справим. Но по-голямата част от пътя изглежда преодолима. Решавам да рискувам и оставям част от тежкото снаряжение в багажна камера.

Автобусът закъснява с три часа, но все пак идва и ни вдига до началния пункт за катерене на Фуджи, Го гоме, „Пета станция”. Мястото е подобно на „Алеко” на Витоша, откъдето се атакува Черни връх, но мащабите са доста по-големи. Там има голям хотел. През Златната седмица мястото е гъчкано с туристи, цените са шокиращи.

Настаняваме се на палатка на полянка близо до хотела. Късно вечерта двама съседи по палатка, корейци, ни предлагат нощна атака. Не се навивам по няколко причини: заради твърдостта на леда нощем, заради Томоко и заради желанието ми да се наслаждавам на гледката.

Правим разходка по асфалтирана алея до началото на маршрута. Истина е, има голяма табела:

THE MOUNTAIGNE IS CLOSED!

Тези японци не престават да ме забавляват. Наред с основната табела се мъдрят няколко предупредителни и забранителни надписи срещу изкачването на върха извън сезона (1 юли–31 август). Виждам схемата на маршрута, позната ми от Интернет и една дипляна. Целият маршрут започва от самото подножие и е белязан с точно десет „станции” („гоме”). Първите пет (дотук) са в пояс от иглолистна гора. Обикновено те се пропускат. Нагоре са шеста, седма, осма, девета станция и върхът (Джу гоме). Но не всяка станция е ясно определена – както се оказа, по маршрута има повече малки каменно-дървени постройки.

Точно пред хотела има статуя на планинар, загледан във върха и сочещ нагоре. До него стои дете и замечтано гледа в указваната от бащата посока. Статуята, сякаш копирана от младия социализъм, е повторена няколко пъти все в района на хотела, с модификации: примерно на другата статуя детето следва баща си, който отново сочи върха. Невероятен кич.

3. 05. 8:00, Го гоме. Тръгваме след лека закуска край палатката. Началото на пътя е алея на изток, почти хоризонтална. Потокът хора наподобява туристическото шествие в неделен слънчев ден от „Алеко”. Времето е подтискащо облачно и ветровито. Срещаме двама екипирани, които се връщат, явно са катерили през нощта. Питам ги дали са се качили. Отговарят, че се връщат от дълго стръмно ледено поле над седма станция и не може да се мине без котки и пикел. Ние сме с олекотени котки.

Не се виждат хора над алеята, спазват забраната японците. И тук са опитомявали, и то масивно! Планината е прорязана в долната си част от асфалтов път, после има дълга зигзагова стълба, оградена с масивна каменно-циментова ограда срещу лавини. Японска работа!  Няма начин да изпиташ тръпката на навлизането в една истинска планина. Ах, нова неприятност: фотоапаратът не дава признаци на живот, батерията е свършила. Продължавам снимките с камера.

Все пак нагоре се наслаждаваме на истинско изкачване по леко заледен сняг, в продължение на стотици метри. Снегът е покрил конструкциите, слава богу. Стъпка по стъпка, внимателно и настойчиво набираме височина и се издигаме буквално в облаците. Около нас се стелят облачни валма, гонени на пориви от вятъра. Дишането става все по-трудно, вятърът става все по-студен. Но синевата на небето се открива и настъпва празникът на изкачването. Фуджи-сан се очертава с неумолими бели склонове и черни сенки на отвесните места. Бляскавите сцени се редуват със сиви талази и върхът си играе с нас играта на тръпкава криеница. Чувствителен съм към лошото и хубавото време и настроението ми се сменя в ритъма на тези вълни. Подвижните облаци усилват чувството за магичност на този неповторим връх. Ням и задъхан, се взирам в танцуващата мъгла и в мен тържествува тръпката.

Към единадесет стигаме най-стръмния участък. Нагоре блести на слънцето безбрежна белота. Високо-високо и сякаш виждам силует на стена, сякаш надвиснала над нас. Това трябва да е върхът. В тази фаза наклонът се приближава до вертикала, дращим със зъбите на „котките” по заледения склон, спираме често.

Напредваме бавно в опиянение от разредения въздух. Часовникът-алтиметър отброява метрите надморска височина. 3000, единадесет часа! Студът се усилва, излиза пак вятър, но всичко е в рамките на нормалното. Подвършието още мръзне в зимата.

Овладява ме забрава и се движа нагоре като в забавен филм. Стъпките ни неусетно оредяват и стават все по-трудни и по-къси. Върхът сякаш не приближава, имам чувството, че тъпчем на едно място. Но не сме сами: застигаме свръзка от мъж и жена. Екипирани са здраво, на главата каски, вързани. Разменяме си по някоя дума, снимаме се и продължаваме.

На около 3500 виждам малка дървена шинтоискта арка, стояща посред блестящия склон като врата към небето. Разбира се, трябва да се мине през нея, за да влезем в царството на ками – японските духове.

Изкатерваме последните стотина метра в опиянение.

Върхът!

В 12: 58 сме на върха! Влизаме между два каменни лъва, които пазят входа на шинтоистката обител. Не е зле: за 4 часа и 58 минути. Височината, която е изписана на алтиметъра, е 3 750 м (реално 3776 м.). Горе стена се точи по ръба и огражда ред постройки. Търся свободно място и излаз навътре, към кратера. Сега остава и кратерът да е затворен!

Тогава пред нас се разкрива зашеметяващото великолепие на Фуджи-сан. Виждам гигантския обръч на ръба на кратера. Стоя на самия ръб и мога да видя лъкатушещата му линия, прикривана от бягащи облаци. В гърлото на кратера се спускат смразяващи ледени стени, посипани с вулканична пепел. Върхът е грандиозно широк и около него няма нищо друго, освен синева – наситена и мразовита. Склоновете отляво и отдясно се спускат главозамайващо в бурно облачно море.

Поглеждам дълбоко навътре и надолу и погледът ми се плъзва към зеещата паст на вулкана. Но не виждам дъно. Всичко е покрито с лед и пепел и на места стърчат скали.

До мен идва Томоко, задъхана и сияеща. Правим снимки с камерата. Връщаме се до постройките. Край нас се разнася мъжко: „Бан-за-а-а-и-й!”, японски израз на тържество (буквално „десет хиляди години”). Томоко ми благодари, че съм я довел тук: „Thank you for taking me here! You are making me happy!”[1]

Там, по стръмния леден склон, по извисения гребен и облаците под нас, аз откривам омагьосваща красота, но не ми се открива дори за миг някакъв смисъл. Горе, на ръба на кратера, виждам шеметни дълбини без видимо дъно. Дъно няма, няма, няма. Усещам се нищожен всред белотата и виждам в нея непроницаема тайна. После облак покрива всичко, задухва и запръсква сняг. Върхът се превръща в бяла безбрежност.

А защо да има смисъл, защо? Това търсене може да съсипе изживяването. Минава ми мисълта, че всички знаци ги пишем ние – драскаме по белотата без капка разбиране и надежда, а снегът отново и отново затрупва жалките ни драскулки.

Слизането ми се струва безкрайно дълго, както и на Елбрус, и на Кауфман. Краката ми са меки, лишен съм от навивка и хъс. Слизането, макар и много отговорно, не носи насладата от проникването в света на планината и в собствените дълбини. Вземам багажа на Томоко, тя съвсем се отпуска и слиза с опасни залитания. На няколко пъти се подхлъзва и трябва да положа всички усилия, за да не я изпусна по километровия склон. Лошото е, че и двете ѝ котки една по една се изхлузват от обувките ѝ и залитайки, тя се плъзга с риск да полети по гръб надолу…

Слизаме от бялата планина и всяка стъпка ни връща към зелената гора долу и синьото езеро в далечината. Ще се приберем и в нас ще пулсира изпитаното днес. Ще закръжим отново в орбитата на задачите. Томоко трябва да си ходи след ден-два, а аз трябва да ходя до Токио за пакистанска виза.

Бяхме на магическия Фуджи-сан! През главата ми минават образите на върха от моите сънища, мечти и представи. Бях го видял мистично-бял на лунна светлина, а аз пълзя нагоре без сила и видим край. Бях го видял леден, враждебен и смъртоносен, с бесен вятър, който хвърля тялото във виелицата по склона и изцежда силите. Такъв беше образът в нета от зимните изкачвания, които явно са се отнасяли до най-суровите зимни дни… А когато се връщам към реалността, го виждам как се стопява в мъглата и обаянието му чезне.

Понякога копнея за ясен знак, с който да ме докосне истината, но после си давам сметка, че това е погрешна нагласа. С ума и тялото си съм здраво вкоренен тук и светът не ми казва нищо за други светове. Ако само знаехме или имахме бегла представа дали свършваме, животът щеше да е друг. Нямаше да се напрягаме безнадеждно в търсене на окончателен смисъл и да се губим в съмнения. Когато съм трезвен от тази треска, си давам сметка, че всичко това е илюзия – смисълът е всеки миг в този свят и нищо повече.

Вече сме там, откъдето тръгнахме, Го-гоме. Искаме да се изкъпем, но трябва да отложим банята за долу. Тук водата е кът, докарана е с цистерни от езерото. Надписите до умивалнята предупреждават да се пести скъпоценната течност. Измиваме се и удряме по един печат на специална картичка. Печатът удостоверява, че си бил на Фуджи-сан. Подкрепяме се горещ с рамен (китайско фиде с месо).

През нощта се събуждам от странно чувство за лекота. Излизам навън и виждам сърпа на луната. Просветлява, часовникът показва 4:50. Сещам се, че наближава японския изгрев. А тук, на Фуджи-сан, той е особено красив. Ще посрещнем изгряващото слънце на Япония.

Събуждам Томоко и отиваме на терасата до хотела. Първо проследяваме пътя на луната, а после слънцето се показва над море от облаци. Слънцето е голямо и оранжево, на бял фон, като японското знаме. Планината се окъпва в светлина. Неописуемо е.

Автобусът ни е чак в единайсет и с часове разглеждаме сувенири и пощенски картички. Впечатлен съм от стара цветна рисунка на Фуджи с път до върха.



[1] „Благодаря, че ме доведе тук. Правиш ме щастлива!”

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.